Луната, която убива

4.

Домът на генерал Нийес се намираше в квартала на подправките, където вечерният бриз ухаеше на канела и семена от иним-тех. Къщата бе построена в кисуатски стил със заслонено място за сядане в страничния двор и подредени в сложни фигури цветни плочи в предния. Вездесъщата гуджаарейска наносна речна глина, изпечена почти до бяло от слънцето, покриваше външните стени. Чиста необходимост в тази земя на ежегодни разливи - глината не позволяваше на водата да проникне в носещите греди на постройката. Все пак стилът на постройката бе достатъчно познат на Сунанди, за да се почувства у дома още когато слезе от каретата.

А допълващата го гледка на семейството на генерала, строено в пълен състав на стълбите, подсилваше създалата се илюзия. Самият генерал грееше в красноречив израз на гостоприемство- нищо общо с обичайната гуджаарейска сдържаност. Двете му деца бяха облечени в яркообагрени кисуатски одеяния, макар момчето да бе привързало своите към бедрата, вместо отпред, както бе прието. Сложната прическа и изобилната украса по косите на едрата жена до генерала даваха основание на Сунанди да приеме, че тя е негова съпруга. Вероятно единствена, предвид че аристократите от шуна в Гуджааре смятаха за въпрос на чест да следват традициите на своята родна Кисуа.

- Говорителко, бъди добре дошла в нашия дом. - Жената използваше безупречен официален суа. Сунанди бе доволна да чуе правилното обръщение към особата си. - Аз съм Луманте. Ще бъдеш моя дъщеря за тази вечер и семейството ми ще е и твое.

- Благодаря за топлото посрещане, Луманте-майко. С тази красива къща и съвършено гостоприемство може и да ме изкушиш да остана по-дълго! - Сунанди се усмихна, прекалено доволна, за да се придържа към традицията. Домакинята вдигна вежди изненадано, а сетне се засмя, забравила със същата лекота собствената си официалност.

- Сигурно хич не ти е лесно, Нанди-дъще, да живееш тук, сред полуварварския народ на тази страна. - Луманте застана отстрани на гостенката и я хвана дружелюбно под ръка. - Достатъчно трудно е дори за мен, която следвам старите обичаи, но аз поне разполагам с този наш дом.

- Не е чак толкова трудно. След чиракуването при господаря Сех Калабша прекарах три години като Глас на Протекторите в Чарадин. - Усмихна се. - В Гуджааре поне има бани като хората. А там се къпех в близкия водопад. Много красиво, но ужасно студено!

Луманте се засмя от сърце.

- Аз пък изкарах като млада девойка една година в Кисуа. Помня, че бях удивена от наистина огромните различия между двете страни. Стори ми се цяло чудо, че вашият народ и моят са били някога едно.

- И ще си останат свързани, докато съществуват шуна. -Нийес приближи, за да улови свободната ръка на Сунанди за кратък поздрав. И той говореше суа свободно и без акцент, макар и малко по-превзето от съпругата си. Шуна или не, Нийес си оставаше гуджаареец, а никой тукашен мъж не се чувстваше напълно свободен в общуването с жени. - Благодаря, задето прие поканата ми, Говорителко.

В гласа му пролича облекчение, сякаш бе очаквал да му откаже. Сунанди отдели това малко късче информация настрани за по-късно обмисляне и стисна ръката на генерала.

- Признавам, че имах намерение да посветя тази вечер на себе си, но след като чух легенди за вашето гостоприемство, нямаше как да я отклоня. - Пусна в ход най-неподправената си усмивка и забеляза, че мъжът се отпуска мъничко.

- Ще се постараем, колкото можем, за да не те разочароваме. Децата ми, Тисанти и Охороме.

Децата пристъпиха напред, за да се ръкуват, като мърмореха приветствени слова.

Охороме бе по-малкият, но вече се виждаха наченките на внушителна мускулатура - роден воин. Тисанти бе на около петнайсет и също така мускулеста - сигурно бе добра в танците. Имаше безупречната кожа на своята майка - наистина безупречна, както забеляза Сунанди, но леко поръсена с някаква пудра, а устните й бяха подчертани с багрило в ягодов цвят. Сунанди сдържа гримасата си. Момичето бе красиво - не му трябваха ни пудра, ни багрило. Това бяха номера на варварите, както и на гуджаарейците, възприели прекалено много от тях.

Все пак Сунанди се усмихна, а момичето й отговори срамежливо. Момчето не си даде труд, но тя не се разсърди.

- Чудесно семейство - обърна се тя към Нийес. - За мен е чест да бъда ваша гостенка, макар и само за една вечер.

Генералът се усмихна, но Сунанди и този път долови намек за безпокойство в държането му. Това не бяха просто обичайните гуджаарейски чудатости - този мъж бе разтревожен от нещо.

- Да влезем вътре - предложи той и гостенката се видя принудена да преустанови наблюденията си.

В къщата Сунанди се натъкна на още познати неща. Скулптури, изобразяващи децата на Луната - Хананджа, естествено, но също и неколцина от почитаните в Кисуа богове, - бяха поставени върху первази по ъглите. Окачени бронзови фенери пълнеха въздуха с ухание на пчелен восък, макар по-пикантните миризми на подправки и пресни плодове да надделяваха. Сунанди вдиша и въздъхна с наслада.

Луманте се засмя.

- Толкова много ли ти липсва домът, Говорителко? Та ти си в Гуджааре едва от два месеца.

- Първите няколко са най-тежки, Манте-майко.

Нийес даде знак на двама слуги, които отвориха крилата на красива дървена врата. Зад тях бе трапезарията, чиято едничка мебелировка - огромна маса, обрамчена с възглавници за сядане - бе отрупана с повече блюда, отколкото Сунанди можеше да преброи.

Край една от възглавниците бе приклекнала прислужница. Схванала намека, Сунанди седна именно там, като склони глава към момичето. За нейна изненада то трепна и започна да се оглежда с широко отворени очи, сякаш не можеше да повярва, че гостенката е сторила подобно нещо.

Сунанди обърна лице към масата, за да прикрие разочарованието си. Нийес създаваше впечатление на твърд последовател на кисуатската традиция и тя не бе очаквала това.

Момичето бе почти със сигурност свободна поданица от тяхната каста на слугите - престъпниците в Гуджааре ги затваряха или екзекутираха, но не ги заробваха. Следователно бе напълно нормално да се отнасят към нея с елементарна любезност. Но това момиче явно не бе свикнало на подобни неща.

„Кисуатци отвън, гуджаарейци отвътре.“ Много съществено разграничение, което следваше да има предвид, ако някога се окажеше толкова глупава, че да реши да се довери на Нийес.

Междувременно вниманието й бе привлечено от пиршеството - колкото и да бяха повлияни във всяко друго отношение, за кухнята в това семейство не правеха компромиси с традицията. Върху масата нямаше ни една риба или водно растение - само за това Сунанди трябваше да благодари на петдесетте божества закрилници на домашното огнище. Прислужницата й подаде пикантни резенчета птиче месо, изпечени с кимион и ядки от джайф, бухнали ечемичени кифлички, пълнени с пюре от ям, стафиди и сладки семена, агнешко с джинджифил и пирожки в ароматен гъст сос и много други неща. Имаше още десетина блюда - кое от кое по-изискани. Тя опитваше колкото можеше да поеме, с ясното съзнание, че Луманте очаква с нетърпение одобрението й. При създалите се обстоятелства то не представляваше съществена трудност. Децата се ухилиха, когато Сунанди изпъна гръб назад, за да се оригне.

След като всички се нахраниха до насита, слугите отнесоха чиниите и ги заместиха с гарафи цитрусово вино. Нови двама слуги се изправиха в края на помещението и засвириха тихо на флейта и многогласен тимпан. Нийес вдигна чаша и отля малко вино върху масата като приношение към боговете. Сунанди и всички останали направиха същото, за да отбележат официалния завършек на вечерята.

Сунанди вече бе усетила напрежението у своя домакин и предположи, че преди да каже каквото има да казва, той ще изчака да се изпълнят всички обичаи на гостоприемството. И наистина, генералът даде знак на Луманте малко след като бе налято виното. Тя се изправи и привика децата с отривисто движение. Сунанди симулира изненада.

- Нещо спешно ли има? Надявах се да прекараме вечерта в сладки приказки, Манте-майко.

- Нищо съществено, Нанди-дъще, но ще оставим клюките за друг път. Нийес иска да говорите по работа - мъжки клюки. - Тя завъртя очи нагоре и се усмихна. - Ти сигурно си обучена да търпиш подобни неща, но аз нямам склонност към тях. Ще ги оставим на вас. - Сетне поведе децата навън, като спря за миг на прага за прощален поклон. - Не прекалявай с деловите въпроси, Нийес. Тя се нахрани добре тази вечер - не я карай да повърне.

Нийес дари Луманте с тънка усмивка, но Сунанди не пропусна да забележи, че не каза нищо в отговор, докато семейството му се оттегляше. Тя наблюдаваше генерала над ръба на винената чаша и видя как напрежението му нарасна повече след затварянето на вратите. Напълни си още една чаша, като без да иска разля няколко капки.

- Ще ме придружиш ли, Говорителко? - попита я той най-накрая. - Искам да те разходя из моя дом.

Тя забеляза как се стрелнаха очите му към прислугата. Усмихна се и стана.

- Една разходка ще помогне на храната да слегне. Благодаря.

Двамата излязоха от трапезарията и тръгнаха бавно из помещенията на просторната къща, разменяйки незначителни фрази. Остави го да води разговора, разбрала, че това го успокоява, пък и той по-добре знаеше къде бе най-безопасно да се заемат с важните неща. За нейна изненада генералът взе фенер и я поведе към вътрешния двор. Подобни на джунгла растения - по нейна преценка повечето внесени от Кисуа - помагаха за охлаждането на нощния полъх, който проветряваше къщата. Тук Нийес замълча, макар наоколо със сигурност да нямаше жива душа. Хрущящите под краката им опадали листа биха предупредели за присъствието на евентуални подслушвани. Сунанди бе започнала да губи търпение, когато Нийес рязко свърна от пътеката и навлезе в храсталака. Тя го последва и двамата застанаха пред малка врата, скрита зад най-гъстата растителност.

Сега Сунанди се поколеба. Генералът не бе глупак. Половината жители на Гуджааре бяха известени за това, че бе поканил чужденката на вечеря. Ако изчезнеше, Протекторатът Кисуа мигом би поискал екзекуцията му. В най-добрия случай.

- Моля те, Говорителко. - Гласът му бе все така тих, а напрежението в него стана почти очевидно. - Никога не бих престъпил закона на гостоприемството, а трябва да ти покажа нещо, което е важно за двете ни страни.

Сунанди го погледна втренчено и забеляза лъснала на челото му пот. Фенерът потреперваше в ръката му. Каквото и да бе намислил този мъж, бе изпаднал в ужас, и то не от възможността да обиди своята високопоставена гостенка. Това наклони везните - тя кимна в знак на съгласие.

Нийес въздъхна с облекчение и отвори вратата. Зад нея започваше тясно и тъмно стълбище, което се спускаше под къщата. Докато Нийес отваряше изцяло капаците на фенера, тя надникна навътре и сбърчи нос заради слабия дъх на плесен, който се носеше отдолу. Плесен... и още нещо. Нещо отвратително.

Тя все пак влезе, а Нийес затвори вратата зад тях и малкият му фенер остана единственият източник на светлина. Най-вероятно се бяха запътили към фамилната гробница. Независимо от традицията, малко семейства шуна изграждаха подобни съоръжения в един град, който се наводнява по веднъж всяка година, тъй като само най-заможните можеха да си позволят скъпите инсталации за по-бързо изсушаване на помещенията след края на приливния сезон. Доловената от нея миризма на плесен бе явно спомен от последното наводнение преди няколко месеца. Другата миризма бе от по-отскоро и ставаше все по-силна, докато двамата приближаваха нейния източник.

- Аз командвам легионите само по време на война - проговори генералът, докато крачеха в разредения от светлика на свещта мрак. - В мирно време отговарям за тренировъчните лагери на нашите войници. Както и за затвора.

Последното бе изненада за Сунанди. В Гуджааре почти липсваше престъпност. В целия район имаше само един затвор. Той бе малък и бе приютил дребни престъпници - крадци на храна и други подобни. Останалите се избиваха от Бирниците. В очите на Сунанди управлението на подобна институция не бе най-целесъобразният начин за използване на уменията на генерала.

- В Протектората смятат, че редовната войска носи повече неприятности, отколкото полза.

Нийес поклати глава.

- Тукашните престъпници могат да спечелят свободата си, като докажат, че са се освободили от покварата. Изпитват се от Бирник или пък в битка. Повечето предпочитат втората възможност, макар че може да отнеме години. За целта им осигуряваме военно обучение. - Гласът на мъжа стана по-суров. -Така или иначе, преди няколко четиридневия затворниците започнаха да измират.

Миризмата се бе засилила. Изпълваше въздуха и сега Сунанди я разпозна - ранен стадий на разложение плюс маслата и благовонията, използвани в Китсуа за балсамиране. Пред двамата имаше гроб и неговият обитател бе там отскоро.

Да не би някой от близките на Нийес да е бил в затвора? Нямаше начин — всеки шуна, оказал се достатъчно глупав да попадне в затвор, биваше тутакси низвергнат, а трупа му щяха да хвърлят в торна яма.

Стълбите водеха към къс тунел, а самият той свършваше пред каменна врата, чиято дебелина с нищо не допринасяше за ограничаване на вонята. Сунанди прикри с длан нос и уста, опитвайки се да вдишва едва доловимото ухание на лимонената вода, с която бе изплакнала пръсти след вечеря.

Нийес и хвърли угрижен поглед.

- Жена с твоето положение надали се сблъсква често със смъртта.

- Не ми е непозната - отвърна рязко тя. - Едно осиротяло момиченце от улиците на Кисуа среща грозотата във всички нейни форми и бързо се научава да благодари на боговете, задето не е станало жертва на някоя от тях.

Нийес остави тези думи без коментар и дръпна дебелото въже, което висеше край него. Тя чу скърцане на макари и колела, а вратата започна бавно да се издига, като отваряше проход с височина човешки бой. Отвътре ги посрещна мощна вълна смрад. Сунанди се задави, но успя да задържи вечерята си.

След като застопори механизма, генералът пусна въжето и отново вдигна фенера.

- Съжалявам, че ти причинявам подобно нещо, Говорителко, но сама ще разбереш, след като видиш за какво става дума.

Тя кимна мълком, не посмя да отвори уста заради вонята и влезе след него.

Камерата бе красива въпреки противната миризма. Явно родът на Нийес бе достатъчно богат, за да я поддържа дълги години независимо от наводненията. Елегантни колони със строги орнаменти оформяха кръг в централната й част. Инкрустирани с лак и злато урни бяха подредени върху лавици покрай стените. По средата лежеше масивен каменен саркофаг - страните му бяха обрамчени от молитвени надписи на суа. Според традицията в него трябваше да лежи предпоследният покойник. А последният починал в семейството имаше честта да заеме каменната плоча над саркофага, където оставаше, докато си отиде някой друг от фамилията. Телата се задържаха възможно най-дълго, преди да бъдат кремирани, в случай че душата срещнеше някакви затруднения по своя път към Ина-Карек. Освен ако - тук, в Гуджааре - трупът не бе белязан с печат на Бирник.

Нийес пристъпи до саркофага и вдигна високо фенера пред Сунанди. Сдържайки нервите си, тя пристъпи напред, за да разгледа трупа.

Не бе никой от близките на генерала. Макар кожата да бе потъмняла от тлен, Сунанди все още можеше да установи, че като жив този мъж е бил много по-светъл от всеки шуна с достоен за уважение произход. Възможно бе дори да се окажеше северняк... макар косите да бяха ситно къдрави и черни, а изкривените черти на лицето да показваха ясно южни корени. Значи обикновен гуджаареец.

Онова, което порази Сунанди, бе изражението на лицето. Очите бяха хлътнали, но около тях и по челото все още личаха бръчки. Починал бе със здраво стиснати клепачи. Устата бе отворена, а устните - изтеглени назад, което би могло да се получи в резултат от изсъхване и свиване на кожата... Само че надали. Не й трябваше специална подготовка по балсамиране, за да разпознае гримасата на предсмъртен писък.

- Двайсет мъже са намерени в същото състояние - обади се Нийес. В тишината гласът му прозвуча като шепот. - До един млади и здрави. Всички умират нощем без предупреждение, белег или рана. Този тук има съкилийник, който съобщи, че е изглеждал така и преди да умре - мятал се в съня си, опитвал да извика, но не издавал ни звук.

- В съня си?

Нийес кимна утвърдително.

- Заспал и сънувал нещо толкова ужасно, че то го убило. -Той вдигна поглед към нея. Лицето му изглеждаше измъчено под светлината от фенера. - Донесох този за доказателство. Останалите са изгорени. Разбираш ли какво означава това?

Тя преглътна. Отново й се гадеше.

- Мерзостта. Но ако вашият Хетава е проспал това, следва да покажеш този труп на Принца в Гуджааре, не на мен. Аз съм кисуатка. Мога да кажа само - ние ви предупредихме.

- Има и друго, Говорителко. Напоследък се случват странни неща. Особено през последните няколко години. Принцът... - Нийес сбърчи вежди, - Принцът тихомълком е налял пари в корабостроителниците край Морето на славата. Сега са спокойни, но допреди две години произвеждаха кораби денонощно. Търговски съдове, както пише в документацията, само че с твърде особена конструкция - направени са от поздрав дървен материал.

- Морето на славата няма излаз към Източния океан -промълви объркана Сунанди. - Построените там кораби не представляват заплаха за Кисуа.

- Тези кораби отплаваха преди месеци и за тях не се чу нищо повече. Къде мислиш, че са отишли, Говорителко?

- На север? На юг? Пак не представляват заплаха, освен ако не се отправят на запад, през Безкрая, за да обиколят целия свят и да цъфнат пред главния вход на Кисуа... подвиг, който никой кораб не е осъществявал когато и да е, освен в приказките. - Сунанди поклати глава. - Без да отчитаме възможността наистина да се окажат търговски съдове.

Нийес с въздишка прокара длан по оплешивяващото си теме.

- Напоследък Принцът търси съюз с няколко северни племена. Не с обичайните ни търговски партньори обаче, а с варвари от ледените полета, в сравнение с които нашите бромартци изглеждат благовъзпитани и учтиви.

- Може да е намерил нови търговски партньори. При което, разбира се, изниква необходимост от нови търговски кораби.

- Добре, но с оглед всичко останало - включително смъртта на Кинджа - трябва да признаеш, че се оформя доста притеснителна картина.

Наистина беше така, само че картината си оставаше прекалено неясна, за да доведе до полезни изводи. Сунанди въздъхна.

- Не мога да осведомя Протекторите за това, генерале. Дори да ми повярват, което въобще не може да се гарантира, те ще зададат същите въпроси, които измъчват и мен, а ти нямаш отговори. Подозирам, че го знаеш. И питам - на какво точно се надяваше, когато ме покани на тази среща?

- Ти да повярваш, ако не Протекторите. Съобщението на Кинджа... успя ли да го дешифрираш?

Сунанди застина.

- Нямам представа за какво говориш.

Генералът се намръщи.

- Няма време за игрички, Говорителко. Не можем да останем тук още дълго, защото слугите - част от тях със сигурност са шпиони - може да се затъжат за нас. Достатъчно е да кажа, че Кинджа ми го даде малко преди да умре, макар да не обели и дума относно съдържанието. Каза, че и така знам прекалено много. Заръча непременно да го предам на неговия заместник, ако му се случи нещо. Слава на боговете, уменията на твоето момиченце ме улесниха много. - Нийес протегна ръка и здраво стисна нейната. - Повярвай на съобщението, Говорителко. Накарай Протекторите да разберат. Жътваря е само началото.

- Не мога да накарам Протекторите да направят каквото и да било, генерале.

- Можеш. Трябва. Иди и ги убеди. Впрочем, ако ти е мил животът, така или иначе трябва да се махнеш - знаеш това, нали? Направи го час по-скоро. Принцът узна, че Кинджа е открил нещо и Кинджа умря. Вече подозира и теб. Приемствеността при вас двамата е прекалено очебийна.

- Ами ти?

Нийес се усмихна тъжно.

- Аз най-вероятно ще заема това място в близко бъдеще. -Мъжът кимна към каменната плоча. - Но преди да го сторя, ще направя опит да предотвратя едно голямо зло. Хората ми са верни и повече от готови да загинат за Гуджааре... но не ще позволя да го направят заради това.

Лицето му бе сурово, погледът - твърд и примирен. Или бе най-големият лъжец, когото бе виждала някога, или бе искрен във всяка своя дума.

След като го изучи продължително и внимателно, Сунанди въздъхна.

- Изведи ме тогава от това място, генерале, преди да съм се лишила от вечерята си. Ако е писано да спра война, ще имам нужда от всичките си сили.