Луната, която убива

ЕПИЛОГ

Под Сънната Луна гореше Градът на Хананджа!

Придружавана от осмина киеуатски войници, Сунанди крачеше по затрупаните с отломки улици. Лицето й бе безизразно като маска, а сърцето й преливаше от мъка. Ето го Пазара на занаятчиите - няколко сергии бяха изгорели от бушувалия през последните дни пожар в града. Ето я залата, в която бе пяла великата Кифетър - фасадата бе обезобразена от заблуден камък на катапулт. Макар Кварталът на неверниците, както и част от южната стена да бяха в димящи руини, по-голямата част от града бе останала невредима. Армията на Гуджааре не оказа силна съпротива, преди да се предаде, понеже Принцът бе вече мъртъв. Освен това Протекторите забраниха категорично всякакво насилие и грабеж, а Генерал Анци бе безмилостен, когато прилагаше тази заповед сред кисуатските войници, пристигнали за окупация на града. Гуджааре и така им създаваше достатъчно неприятности.

Но стана ясно, че дори след взетите от Протекторите предпазни мерки нещо много съществено в града не бе наред. Сунанди виждаше организирани в противопожарни команди граждани да се сражават с пламъците, но много повече бяха онези, които се мотаеха безцелно, с празен поглед и отчуждени лица. Някои от тях се събираха на групички по главните улици, за да зяпат кисуатските войници, но повечето седяха, стърчаха или се шляеха поединично. Окупаторите попаднаха на няколко шумни забави с музика и танци по улиците в Квартала на удоволствията. Изрисувани като призраци жени и момичета от заведенията за тимбалин мамеха с ръце войниците, а някои вдигаха полите си, за да покажат, че не носят отдолу нищо. Други бяха съвсем голи. Всички бяха усмихнати и дружелюбни. Но Сунанди забеляза замъглените от дрога или сънно семе погледи и долови нотката уплаха в приветливите призиви. А между курвите съзря и Сестри на Хананджа в жълти роби, изправени като смълчани стражи в това пиршество на разврата. И тя разбра - доставчиците на удоволствия в Гуджааре се предлагаха на завоевателите, за да останат необезпокоявани по-слабите и беззащитни жители.

- Те са готови да нападнат всеки, който им заприлича на кисуатец - предупреди я Анци, когато научи за намерението й да обиколи града. - Всеки наш е потенциална мишена за тяхната мъст, да не говорим за красавица като тебе. - Сунанди прецени като разумно от негова страна да използва ласкателство. Съшито с бели конци, но разумно. Какво пък, и той бе достатъчно хубав. Може би след като нещата в Гуджааре се уталожеха, след като всичко бе под сигурен контрол... Но не сега.

„Погледни ги, Анци. Още ли се опасяваш от мъст? Духът на този град е сразен, може би фатално. Гуджааре очаква да съзре настъпващата смърт.“

Излязоха на площада пред Хетава.

Единствено тук се бе запазил отчасти предишният покой на Гуджааре. Площадът бе претъпкан с представители на всички касти и професии. Някои мъкнеха чували или бутаха колички с вещи. Улицата пред самия Хетава бе превърната в импровизирана болница - сламениците бяха наредени направо върху каменната настилка. Близки на пострадалите и послушници от Хетава обикаляха между тях, грижеха се за обгорели жертви на пожарищата или за ранени войници. Още народ гъмжеше наоколо - едни драскаха съобщения по стените на околните къщи, други се тълпяха по стълбите на самия Хетава. Но независимо от множеството Сунанди усещаше някакво необяснимо спокойствие в атмосферата, един неуловим дух на сигурност, изписан върху почти всяко лице наоколо. Тя бе озадачена за момент, но изведнъж я осени прозрение нямаше го страха. Гуджааре бе победена, Гуджааре можеше да загине като самостоятелна държава, но Гуджааре не се страхуваше. Не и тук, в самото си сърце.

Сунанди се усмихна неволно.

Тръгна през площада. Спря в основата на стълбището и нареди на войниците:

- Оставате тук.

Командирът, вероятно инструктиран от Анци, се вторачи в нея:

- Невъзможно е, Говорителко. Не мога да те пусна вътре сама...

- Да не мислиш, че Слугите на Хетава ще я вземат като заложница? Или ще й причинят някакво зло? - обади се тих глас на суа с тежък акцент. Всички се обърнаха, за да видят на стълбите набит червенокос мъж, който ги наблюдаваше с лека усмивка. Нещо във вида му събуди смътен спомен в съзнанието на Сунанди, макар да не можеше да си спомни да е виждала това лице.

- Такива неща може и да стават в дивашките страни, но не и тук.

Командирът настръхна, но Сунанди го погледна строго и той се укроти.

- Ще ни извините, непознати - обърна се тя към мъжа, -войникът е длъжен да предвижда дори най-малко вероятната възможност. - Тя говореше на гуджаарейски и мъжът повдигна вежди, приятно изненадан.

- Права си. Но те уверявам, че има неща, които не са възможни. Не и под погледа на Хананджа. А даже да бяха... -

Той погледна командира и макар усмивката да си оставаше, в очите му блесна внезапна твърдост, която Сунанди мигом разпозна. - Вие сте едва осмина. Ако искахме да вземем в плен Говорителката Дже Калаве, можехме да го сторим без усилие.

Военният понечи да изтегли меча си, макар да бе ясно, че внимателно отправеното предупреждение на непознатия беше подействало. Той огледа претъпкания с вярващи в Хананджа площад, повечето от които наблюдаваха случващото се, стисна зъби и заби поглед право пред себе си. Сунанди изпусна задържания въздух и се обърна към мъжа.

- Излиза, че известността ми в Гуджааре е по-широка, отколкото смятах - каза тя. - Макар че сигурно е нищожна в сравнение с твоята, Бирник... ?

- Рабанех - каза мъжът. Той сведе глава към нея, а сетне пое нагоре по стълбите, като й даде знак да го последва. - Малко след завръщането си Ниджири ни уведоми за оправдаването ти по обвинението в поквара. Той очакваше да дойдеш отново в Гуджааре, макар и не толкова скоро, та искаше да е сигурен, че няма да получиш... да го наречем нежелан благослов. - Засмя се. - Много ни е прилежен Ниджири.

Тя отвърна с кисела усмивка. Не бе напълно сигурна, че харесва чувството за хумор на този Бирник.

- За което съм му дълбоко благодарна.

- Както и всички ние. - Погледна я изпитателно. - Научих, че ти и другите, които сте били при Соджаро, сте се възстановили почти напълно.

Сунанди потръпна от спомена.

- Неколцина умряха. Онези, които бяха вече ранени или болни, както и шепа по-възрастни. Но останалите - да, възстановихме се, поне физически. Не мога да кажа доколко спокоен е сънят на всекиго от нас. - Тя въздъхна с принудена усмивка. - Ако не друго, то споменът за това чудовищно събитие би трябвало да съхрани безопасността на Кисуа за дълги години.

Войниците от Севера едва не си изпотрошиха краката да бягат към корабите, а с тях - назад към дома.

Очите на Рабанех бяха сериозни. За погледа им не остана скрито усилието на Сунанди да изглежда безгрижна, но и той се усмихна.

- Значи всичко свършва мирно и тихо. Това е добре.

Дверите на централния вход бяха отворени. През тях се изнизваше колона от хора, които се пръсваха по стълбището. Вътре в сградата колоната се точеше през просторна зала, чийто таван едва се виждаше. Сунанди бе обзета от благоговение пред толкова тържествен простор, но гигантската статуя от нощен камък бе тази, която я накара да застине на място и да зяпне като слисано дете.

Рабанех спря да я изчака, докато се взираше в статуята, а целият му вид излъчваше едновременно безразличие и собственическа гордост. Не обели и дума. След няколко безкрайни мига Сунанди преглътна и откъсна с усилие очи от Богинята.

- Яна-ян ми се стори величествен, когато го видях за първи път - промълви тя. - Би трябвало да съобразя, че най-голямото чудо в Гуджааре трябва да е Хетава.

- Така е - отвърна Бирникът с усмивка. - Трябвало е да съобразиш.

Той се отправи към сенките на колоните и пое с равна стъпка към противоположния край на залата. Сунанди забърза подире му, като се мъчеше да не зяпа колоните с издълбани върху тях сцени, стенните свещници, край които се виеха стъбла на разцъфналото лунно цвете или пък витражите на огромните прозорци. Между колоните съзря други жреци на Хананджа в червени препаски да въвеждат хора в ниши на отсрещната стена. Събираха приношения за лечение на ранените, сети се тя. Разбира се.

Бирникът спря пред тежка завеса, очевидно отделяща друга част от Хетава - коридори, пространства и постройки, които не бяха за очите на простосмъртните. Тук Сунанди се поколеба. Но Рабанех се усмихна отново - този път искрено и без следа от присмехулство.

- Ниджири ни разправи доста неща през осемдневието, откакто се прибра, Говорителко. Мисля, че ще се зарадва да те види отново.

Тя не бе напълно убедена в това. Нито пък че сама иска да го види, след като вече бе дошла тук.

- Намерихме тялото на Ехиру в Ките-ян - каза Сунанди. Забеляза, че абсолютно ненужно приглажда с ръка някаква гънка на дрехата си и престана с усилие на волята. - Там намерихме и Принца, а също онова другото... Жътваря.

Рабанех кимна.

- Нашият брат е подложил чирака си на тежко изпитание. И Ниджири го издържа, както всички тук бяхме убедени, че ще стане. - Замълча и после добави с по-тих глас: - Ела. Ще бъде добре и за двамата.

Тя се зачуди какво бе онова нещо при Бирниците, което я караше да се чувства така, сякаш за тях е по-важна от всичко друго на света? Да не би да се променяха под въздействието на сънната кръв? Или пък нарочно ги избираха такива - обладаващи хипнотична и смразяваща кръвта смесица от съчувствено разбиране и неумолимост?

Тя изправи рамене, кимна сковано и мина през вратата.

Отвъд завесата се простираше обширен двор, заел централната част на храмовия комплекс. Бе обграден отвсякъде с покрити алеи. Други алеи го прекосяваха на различни места, за да свържат отделни сгради. Сунанди положи усилие, за да не зяпне, осъзнала с кристална яснота, че е влязла в свят, достъпен за малцина избрани. Но смайването не й попречи да забелязва разни неща. Минаваха покрай сводести складови помещения, чиито лавици бяха отрупани с безценни колекции от свитъци, каменни плочи и дървени табла. Воин със сурово лице и черни одежди крачеше важно пред редица момчета, заели върху пясъка в далечния край на двора пози от тайно бойно изкуство. По-наблизо се издигаше фонтан, заобиколен от треви и цветя, сред които весело играеха и се гонеха по-малки деца, потънали в изумително мълчание.

Сякаш никаква война не можеше да повлияе върху покоя, съхранен от Богинята сред тези стени.

Бирникът я въведе в нова постройка. Този път стените бяха от черен мрамор, вместо от пясъчник. Помещенията тук биха останали абсолютно тихи и неподвижни, ако ги нямаше двамата с Рабанех.

- Къде отиваме? - попита тя, като инстинктивно снижи глас в това смълчано място.

- В Каменната градина - отвърна Рабанех. - Там медитира, когато е свободен.

Стигнаха вътрешния двор на сградата, за да се озоват изведнъж от сумрачния хлад на коридорите в осветено пясъчно пространство. Два щръкнали като пръсти гигантски скални къса господстваха в тази гледка. Единият бе издялан от лунен камък, а другият - от слюда. Всеки бе заел собствен ъгъл от двора. Няколко по-малки канари бяха пръснати безразборно в останалото пространство. Някои бяха достатъчно малки, за да се използват за сядане. Върху най-средната от тях се бе разположил с прибрани колене Ниджири.

Рабанех спря и проговори, склонил глава към Сунанди:

- Оставям те в негови ръце. - Тя кимна и червенокосият мъж потъна в сянката на коридора.

Настъпи неземна успокояваща тишина. Обзе я блажено спокойствие, което бе странно предвид хаоса и отчаянието отвъд стените на Хетава. Сигурно и това бе дело на Хананджа.

- Изненадана съм да те срещна тук, малък убиецо - проговори най-накрая Сунанди. - Не си ли излизал навън? Покой е последното нещо, с което могат да се опишат улиците на Гуджааре тази вечер.

Трудно бе да се каже със сигурност, заради ъгъла, под който го гледаше, както и заради оскъдната лунна светлина, но Ниджири май се усмихна.

- Скоро ще излезем и тримата - отвърна той. - Разрухата в града е ужасяваща, така е, но нищо не може да се направи. Някои неща ни задържат в Хетава през последните дни.

- Като например?

- Издирваме съзаклятниците на Принца. Моите братя са се справили със Супериора още преди няколко четиридневия, но има и други, които са му съдействали. - Той въздъхна. - Ти бе права, Говорителко. Хетава наистина се оказа затънал в поквара. Но ние здравата сме се заели да я пречистим.

Като си даде сметка какво означава това, Сунанди се прокашля неловко.

- Протекторатът може да поиска неколцина от престъпниците, за да ги изправи пред съд. Това не е по гуджаарейски, знам... но някои неща ще трябва да се променят.

- Разбирам. Ще поговоря с моите братя. Ще ви оставим неколцина живи.

Тя се подвоуми.

- Протекторите несъмнено ще опиват да променят и вас самите. Не разбираш ли това?

Усмивката му се върна.

- Да, знам.

Тонът му не изразяваше кой знае каква загриженост. Силно озадачена, Сунанди поклати глава и приседна на съседния камък. Ниджири наруши позата за медитация и се обърна с лице към нея.

В първия момент Сунанди не можа да го познае. Не че се бе променил физически, едва месец имаше, откак се бяха разделили. Но сега в чертите му изпъкваше непозната по-рано мъжественост. Житейският опит може би казваше своята дума или - по-вероятно - младостта си отиваше. Нямаше и помен от тревожното безпокойство, което владееше цялото му същество, нямаше го и гнева, постоянно бушуващ под спокойната външност. Вече бе Бирник. У него бе останал единствено покой. Но тя съзря и печал.

- Разкажи ми за него.

Той я гледа продължително и накрая започна.

Когато завърши историята за смъртта на Ехиру, Сунанди вече хлипаше. Разказвал бе спокойно, без добавки и разкрасяване, но от тях нямаше и нужда. И най-обикновените думи стигаха, за да изразят агонията от окончателното потъване на Ехиру в бездната на лудостта, както и колосалната загуба, която измъчваше момчето. Но за нейна изненада Ниджири привърши своя разказ с усмивка.

- Мъчно ли ти е за него? - попита той.

За Ехиру. За Ниджири. За Гуджааре, който никога вече не ще бъде същият. За самата нея.

- Да - отвърна Сунанди.

Той се изправи на крака и мина през пясъка, за да дойде при нея.

- Тогава сподели това - каза Ниджири и пое брадичката й в шепа.

В същия момент нейното тяло, съзнанието, цялото й същество бяха залети от радостна вълна, чиято мощ не можеше да се опише с думи. Тя отми завчас белезите, оставени от Жътвата и от смъртта на Лин, изпълни я с надежда така силна, че едва се понасяше, грейна като хиляди слънца в самата й душа. Сълзите не стигаха, смехът - също. И двете бяха станали внезапно ненужни, но тя се смееше и плачеше въпреки това, защото би било престъпление да остави тази абсолютна радост незабелязана, неизразена.

Когато дойде на себе си, лицето й бе притиснато към гърдите на момчето - вкопчила се бе в него, защото и той позна благослова едновременно с нея. Това ги сливаше в едно. Прегръдката му изглеждаше най-естественото нещо на света.

- Това е неговият покой - прошепна Ниджири в ухото на Сунанди. - Сега вече разбираш.

Да, тя разбираше. Най-накрая разбра толкова много.

Той я задържа в прегръдките си, докато треперенето престана. Галеше косите й, през цялото време шепнеше утешителни безсмислици. Когато най-накрая вдигна поглед към лицето му, той се отдръпна, за да избегне умело неизбежната неловкост, последвала мига на интимност. Когато отново протегна ръка, тя бе на свирепия грубиян Ниджири, който я закриляше в пустинята, а не на Бирника Ниджири. С първия се общуваше по-лесно и затова той се превърна в него, макар вторият да бе истинското му ново Аз.

Тя пое ръката му и се изправи.

- Върви в Яна-ян, Говорителко - каза жрецът. - Кажи на ония глупаци, които са изпратени от Кисуа да ни управляват, как се правят нещата тук. Хананджа ненавижда нескопосаните промени. Гуджааре няма да се съпротивлява, ако се отнасяте към нас с уважение.

Тя кимна, все още твърде развълнувана, за да проговори. Ниджири я изведе от градината и двамата стигнаха пак в залата, където статуята на Хананджа бдете над Своя народ.

Сунанди Я погледна и промълви:

- Благодаря ти.

- Дълг на Бирника е да дарява покой - отговори Ниджири. Когато го погледна отново, до него бе застанал Рабанех, а миг по-късно от сянката изникна и трети мъж с очи на Бирник. Някога би потръпнала от такава компания, но сега само се усмихна.

- Вършете работата си добре - каза тя. - Народът се нуждае от вас.

Ниджири кимна едва-едва, но тя забеляза в очите му топлина. Той се обърна и тръгна след другите двама, които се бяха отдалечили. Видя ги да прекосяват залата към подиума, където Лечителите мигом преустановиха работа и се отдръпнаха. Тримата Бирници коленичиха едновременно в нозете на Хананджа и сведоха глави над вдигнатите си хоризонтално ръце. Миг по-късно бяха вече на крака и напуснаха залата. Тя знаеше, че ще излязат от Хетава през Дверите на Бирниците и няма да ги има дълги часове след това. Подире си ще оставят трупове. Но благодарение на техните усилия душата на Гуджааре отново щеше да намери покой.

Сунанди кимна доволна и излезе от Хетава, за да се заеме със своята част от работата.

КРАЙ