Луната, която убива

32.

Писъци събуждат малкия Ехиру.

Известно време остава в леглото, заслушан в дружното дишане на братята си, като си мисли дали това не е остатък от някакъв сън. Бързо прогонва тази мисъл, защото никога не забравя сънищата си, а само преди миг се е носил ниско над тучните поля недалеч от Ките-ян. Там няма ни помен от писъци - само глухо стенание на вятър и пърхане на собствената му препаска. Спомня си гъделичкане от мустаците на ечемични класове по кожата, ферментирала миризма на престояла кал откъм напоителните канали, слънчев топлик по гърба, повехнало синьо небе. По-преди се е гмурвал в тинята, за да провери какво е усещането. Един път тя се опитва да го удави, само че момчето е истинско чадо на Гуджааре. То извиква името на своята душа -АЗ СЪМ НЕША - и мигом става господар на съня си, така че калта се превръща в нещо като майчина утроба, която си спомня единствено докато спи, безопасна и всеобемна, истински уютна.

Но сега сънят си е отишъл и той лежи в реалността, където е само едно малко момче с препълнено от внезапен страх сърце.

Сяда в леглото. Неколцина от братята му следват неговия пример. В тази стая спят най-малките синове на Принца. Техемау е видял седем прииждания на реката и е най-голям, но Ехиру е онзи, към когото обръщат поглед всички останали. Той е само на пет и не си дава сметка за това че усещат у него някаква особена мъдрост, просто приема нещата каквито са. „Осенен от Богинята “ - казват техните възпитатели. „Одарен свише“- каза жрецът, пристигнал преди няколко дни в Ките-ян, за да го проучи. Той му даде огърлица с любопитна висулка - полиран яйцевиден обсидиан с гравирано лунно цвете.

-Преди да изминат четирийсет дни, ти ще дойдеш при нас - му каза след това жрецът. - Вече си дете на Хетава.

Ехиру знае, че това са глупости. Той е дете на майка си и на баща си, когото вижда рядко, но въпреки това обича, а също и на онази Хананджа, за която е чувал толкова много„ Но сега пръстите му опипват висулката, докато тръпка на лошо предчувствие пронизва цялото тяло.

Слиза от леглото и шепне на своите братя, че трябва да се скрият някъде. Той ще отиде да види какво става. Техемау държи да тръгне с него - главно за да запази достойнството си. Ехиру кимва, макар че Техемау още се подмокря в леглото, а понякога след кошмарен сън плаче като малко дете. На Ехиру му се ще някой от по-големите им братя да е с тях сега - Еникет например, който е добър и знае най-хубавите приказки, или пък воинът Тисет. Но и присъствието на Техемау ще бъде от някаква полза.

Двамата излизат в коридора и започват да се прокрадват от една завеса и пълна с цветя ваза към следваща. Пред тях се намира солариумът, където обикновено биха попаднали на няколко техни майки. Разположени по кушетки и възглавници, те щяха да бъбрят или да са увлечени в игра на зарове, рисуват букви или преглеждат някакви свитъци. Гнездо на деен покой. Но вместо всичко това сега децата заварват пълен хаос — преобърнати маси и кушетки, разхвърляни по земята възглавници, пръснати зарове. Техемау започва да вика майка си, а Ехиру инстинктивно го кара да замълчи. Отново се чува писък. Наблизо е. Следва нещо по-особено - остри мъжки гласове, по-плътни и груби от тези на евнусите, които обикновено прислужват в пролетния дворец на Принца. Дворцовата охрана не се допуска никога вътре, освен ако баща им не е дошъл да ги посети. Това ли е станало? Но ако е така, защо са толкова ядосани гласовете на тези мъже?

Надничат иззад ъгъла.

Две от майките лежат неподвижни на пода, а дрехите им са потъмнели от рукнала кръв. Трета се е свила върху близка кушетка и повтаря почти нечленоразделно: „ Защо-защо-защо? “. Войниците не й обръщат внимание. Те се разправят помежду си. Един настоява да не я убиват, „ колкото да й се порадват, но останалите възразяват, че изпълняват заповед. Спорът приключва внезапно, когато един от мъжете плюе на пода и забива меча си в гърлото на майката. Тя престава да пелтечи и вперва в него смаян поглед. От устните й бълбука кръв. След това се свлича възнак.

Техемау изпищява. Войниците ги забелязват.

Техемау стига по-далеч от Ехиру, понеже краката му са по-дълги. Един войник хваща Ехиру за къдриците и дръпва така силно, че в очите му блясват мълнии. Той изпищява и пада. Страхът забавя развитието на всичко, което следва по-нататък. През мъглата на бликнали от болка сълзи той вижда друг войник да приковава Техемау към пода, ругаейки люто, докато момчето се съпротивлява с все сили. Когато войникът измъква своя нож, плоските му страни улавят светлината от цветните фенери. Така става и с кръвта на Техемау, бликнала като извита струя на фонтан по мрамора, след като войникът прерязва гърлото му.

Ехиру не пищи - дори когато войникът, който го влачи, измъква собствения си нож. Той описва красива дъга нагоре, за да блесне в приглушени цветове също като Сънната Луна.

- Стой - виква един от другите и хваща ръката с ножа

- Пък аз си мислех, че ти се иска жена - изсмива се онзи, който държи Ехиру.

- Не, бе. Я погледни. - Войникът сочи, а друг възкликва от изненада и Ехиру разбира, че са забелязали висулката от Хетава, която се полюлява на шията му.

- Заведи го при капитана - казва първият.

Онзи, който го държи, прибира ножа в канията и вдига детето за косите.

- Опиташ ли да избягаш, ще ти резна главата, пък каквото ще да става - предупреждава той. Ехиру чува, но не реагира. Погледът му е прикован към Техемау, който вече не мърда. Но забелязва, че пак се е подмокрил. Съчувствие прониква през пелената от страх, защото където и да се намира сега душата на Техемау, той сигурно се срамува.

Войниците влачат Ехиру по коридори, в които преди са отеквали звуците от говора и песните на неговата майка, за да се смесят с шума от игрите и бърборенето на братя и сестри. А сега те са изпълнени от миризми и звуци на смърт. Сцените преминават бавно една по една, също като в пиесите на толкова много пътуващи артисти. По коридорите съзира труповете на неколцина от най-големите си братя. Посред тях Тисет лежи ничком с пречупен прът от фенер в ръце - воин до самия край. Докато минават през залесения атриум, Ехиру дочува странни приглушени звуци - през листата вижда една от майките да се гърчи под някакъв войник, който й причинява болка, но не я убива. Забелязали това, войниците подновяват разправията помежду си, като не спират да го мъкнат напред. Минават покрай едни от момичешките спални и там също има много трупове. Точно техните писъци са събудили Ехиру и братята му.

Най-накрая стигат до голямата зала. Тук войниците застават пред един мъж, който носи повече златно и червено от тях. Той се надвесва над Ехиру, за да разгледа висулката.

-Той не е ваш! - изкрещява някакъв глас, който изтръгва момчето от вцепенението. Собствената му майка. Ехиру извива шия, без да обръща внимание на болката, която кара главата му да изтръпне. Вижда майка си да се показва от един коридор. Носи ярко наметало от брокат и огърлицата от злато и кехлибар, която й е дал неговият баща. Величествена е в своето безстрашие. Войниците мигом я хващат за ръцете и я дърпат напред. Тя сякаш не забелязва присъствието им.

-Дала съм сина си на Хетава - заявява тя пред капитана. - Нараните ли го, Богинята ще излее Своя гняв върху главите ви.

Капитанът се въси и нарежда на войниците да я убият.

Светът отново забавя ход. Две остриета я пронизват в гръдта и стомаха, а след това още веднъж - в шията и отстрани. Мъжете отстъпват. Ехиру се хвърля напред, без да го е грижа дали няма да загуби скалпа си, но за щастие войникът е разхлабил хватката си и момчето се освобождава с цената на само няколко косъма. Посяга към нея, докато тя се свлича надолу. Препъва се в напразно усилие да я задържи. Тялото й се удря толкова силно в пода, че подскача, но после остава да лежи неподвижно, с отпуснати отстрани ръце и поглед, вперен в очите на момчето. Усмихва се. Той се плъзва на колене до нея - подът е като пързалка от кръвта й, - а наметалото залепва за ръцете му, когато се опитва да я изправи.

-Недей да плачеш - прошепва тя. Кръв има и по устните й. Той крещи нещо, но няма представа какво. — Недей да плачеш - заповядва тя отново. Вдига ръка към лицето му и прокарва влажна линия по едната му буза. - Така трябваше да стане. Сега си в безопасност. Самата Хананджа ще те закриля. Вече си Неин син.

И млъква. Ръката се отпуска на пода. Очите й са все така приковани в неговите, но изглеждат някак по-други. Той не престава да пищи, докато войниците го дърпат назад, не му обръщат внимание. Нещо ги тревожи, плаши ги.

- Не знаех, че била първа съпруга- обажда се капитанът. Гласът му е силно разстроен. - При цял куп жени как да разбера? Това и ще му кажем.

-Ами тоя пикльо?

- В Хетава, къде другаде? Или искаш ти да обясниш на Бирниците как точно е умрял?

Няма отговор.

- Ще го оставим на връщане към Яна-ян. Що се отнася до случилото се тази нощ - нямало го е тук.

Те го извеждат навън, връзват го и го мятат върху един кон като дисаги. След като са приключили веднъж с убийствата, поемат заедно с него в пустинната нощ. И го зарязват на стълбището пред Хетава, за да бъде прибран от Пазителите на Храма. Той си спомня словата на стария жрец и си дава сметка за това, че те не са били грешка, а пророчество. И сега, макар никога да не би го избрал по своя воля, той е дете на Хетава. Сега и завинаги.

Ехиру отвори очи и вдигна чело от коляното си. Градината на Сунанди го заобикаляше - по-дива и буйна от градините в Гуджааре, но не по-малко красива. Изправил се след неудобната поза, той изпъна крак с въздишка на облекчение, докато вдигаше поглед към Сънната Луна през грациозните клони на шиманантови дървета. Дошъл бе да медитира, само че влажната топлина на кисуатската нощ го приспа, а сънят му донесе спомени. Да се спи на открито и без предпазна мрежа не бе най-разумното нещо на света. Той се почеса по крака и направи гримаса, усетил под пръстите си четворка ухапвания от насекоми. Настръхна, доловил нечии стъпки.

- Леглото ли не ти харесва, Бирник?

Отпусна се и обърна лице към Сунанди. Тя стоеше на няколко крачки от него на верандата, която служеше за вход към градината. Облечена бе само в лека долна риза. Това го върна мигом към съдбовната нощ на тяхната първа среща в Яна-ян, изглеждаща толкова далечна сега.

- Нищо му няма на леглото - отвърна той. - Бирниците не спят нощем.

- Да, но имаш вид на човек, току-що събуден от сладка дрямка.

„Вече не съм Бирник в истинския смисъл на думата“ - помисли си той. Но тя навярно знаеше това.

- Къде е малкият ти убиец?

Ехиру поклати глава.

- В Ина-Карек, макар тялото му да лежи в твоята гостна с моята джунгиса на челото, за да не престава да сънува. Ако я нямаше, и той щеше да е сега буден, тормозен от мисли за всичките ни неприятности.

- Хм, да. - Тя въздъхна. - Радвам се да узная, че Бирниците също прекарват безсънни нощи. В това има нещо човешко.

- Бих могъл да кажа същото за посланиците - отбеляза Ехиру и пак обърна поглед към лика на Сънната. Будната Луна надничаше иззад извивката на своята по-голяма сестра като предвестник на приближаващата зора. - Човек с твоята професия сигурно непрекъснато се сблъсква със злото. Изненадва ме, че все още си способна да се разтревожиш от нещо до такава степен, че да загубиш съня си.

- Въпрос на степенуване, Бирник. - Тя слезе по стълбите, приближи го и застана в тревата до него. - Всекидневното зло въобще не ме тревожи, това е така, само че тази война е нещо много по-различно. - Поколеба се и добави примирително: -Навярно трябва да съм щастлива, че не ще доживея да видя ужасите й.

Той въздъхна към луната.

- Ти се опита да предотвратиш една война. В това няма никаква поквара.

В настъпилото мълчание жрецът долови нейната изненада и внезапно изострено внимание.

- Дори в методите ми...?

- Покварата е заболяване на душата, не на действията, Дже Калаве. И макар вторите да са понякога симптоматични за първата, дълг на Бирника е да надникне под воала на повърхностното. Когато се прибера в Гуджааре, ще информирам Съвета относно своята преценка. - Отново погледна към нея. - Гледай никога да не затънеш в поквара до там, че да приемеш злото, без да загубиш съня си, защото в противен случай за теб ще бъде опасно да стъпиш отново в Гуджааре.

Сунанди въздъхна дълбоко. Напрежението от цяло четиридневие се изпари с този единствен звук и тя затвори за миг очи - може би изпращаше благодарствена молитва на своите богове, които и да бяха те, а може би просто отново опитваше вкуса на живота. Но когато пак ги отвори, предишната непочтителност се бе завърнала.

- Не забравяй да съобщиш това и на чирака си, Бирник. Той хич не ме харесва.

Ехиру се усмихна, независимо от настроението си.

- Ниджири няма голям опит в общуването с чужденци или жени. Ти го объркваш.

- А което обърква, трябва да се унищожава?

- Или да се проумява. Само че ти, Сунанди Дже Калаве, си трудна за проумяване жена, дори при най-благоприятни обстоятелства. Не бива да виниш Ниджири заради решението му да вдигне ръце от тебе и да те убие като най-просто решение на проблема.

Тя се разсмя с нисък и плътен глас. Ехиру я гледаше, несъзнателно очарован от този звук, както и от издължените грациозни линии на шията й.

- Не е първият, стигнал до подобно решение - отбеляза Сунанди, вдигнала поглед към луните. - Принцът май направи същия извод. А и Кинджа често се шегуваше по този повод. -Тя млъкна внезапно и жрецът си спомни, че е все още в траур.

- Този Кинджа... - започна Ехиру. Взираше се към Сънната, докато го казваше, но успя да улови изражението на лицето й с крайчеца на окото си. Тя бе напрегната. Заговори тихо, за да я успокои: - Ще ми разкажеш ли за него? Понеже излиза, че е загинал при опит да спаси двете ни страни.

Тя дълго не отговаряше. Типично по гуджаарейски, макар Ехиру да подозираше, че подобна оценка надали ще й се понрави.

- Той беше... - заговори тя бавно - ами... мой баща. Официално, чрез осиновяване. Но всъщност по-скоро бе нещо, каквото си ти за Ниджири - по-голям брат, наставник, приятел. Обичах го точно така, както това момче обича тебе. - Млъкна за малко и го погледна. - Може би не по съвсем същия начин -никога не съм пожелавала Кинджа като любим.

- Дори да го бе сторила, любовта му към тебе щеше да се окаже прекалено силна, за да задоволи подобно желание -отвърна Ехиру с безизразен глас. - Един баща влияе върху своята дъщеря по начин, оставащ недостъпен, за който да било любовник. И обратното в крайна сметка; - Сви рамене. - Този Кинджа изглежда достоен мъж, а достойните мъже никога не са себични.

- Може би е редно да кажеш това на своя чирак, жрецо.

Ехиру поклати бавно глава и отпъди с ръка някакво досадно насекомо.

- Познавам Ниджири от дете. След като си е навил нещо на пръста, няма начин да бъде разубеден или спрян. Това ще го направи добър Бирник. - И сега, понеже мигът сякаш изискваше някаква степен на откровеност, добави: - Аз съм достатъчно себичен, за да искам тази любов за времето, което ми е останало.

Няма да злоупотребя с нея, но... Не съм и достатъчно силен, за да я отблъсна. Сигурно това ще развали мнението ти за мене.

Тя въздъхна и приклекна до него, обгърнала колене с ръце.

- Няма. Няма да го развали. Прегърни любовта, докато я имаш, жрецо, от каквато и посока да те споходи, благопристойна или не, за колкото и време да е дошла. Защото тя винаги, ама винаги свършва.

Нейната мъка и нейната болезнена самота почти препълниха мярата, която Ехиру можеше да понесе. Толкова силно му се щеше да я докосне, да прогони с милувка нейната тъга и да я замени с покой, но не посмя. Влечението към нея бе вече бездруго прекалено силно. А и осъзна опечален, не би могъл да сподели сънната кръв. Съзнанието му изразходваше събраното от войника прекалено бързо.

Е, съществуваха и други начини за споделяне на покой.

- Аз не съм жена - каза Ехиру. - Няма да имам достатъчно сили, за да странствам сам, след като веднъж се заселя за постоянно в Ина-Карек. Преди това обаче, ако ми се удаде случай, ще издиря този Кинджа, за да му кажа какъв късметлия е.

По тялото й премина лека тръпка, а лицето се изопна.

- Благо... - Само че не успя да продължи. Очите й се насълзиха. Ехиру погледна встрани и замълча, за да й даде възможност да остане насаме със себе си.

След малко тя пое дълбоко дъх и каза значително по-спокойно:

- Момчето разправя, че си искал да... ъъъ...се преселиш за постоянно в Ина-Карек съвсем скоро.

- Да. Трябва да го направя. - Той сведе поглед. - Не мога вече да контролирам в пълна мяра съзнанието си, Дже Калаве. Дори този промеждутък сега е нещо като безоблачен остров в потопа от лудост, който ме обкръжава. Всъщност не бива да оставаш насаме с мене. Не е безопасно.

- Момчето не се плаши от теб.

- Но ти би трябвало. Дори той би трябвало.

Ехиру въздъхна, загледан в разлюлените от вятъра градински сенки.

- Не. - Ехиру усети с изненада ръката на Сунанди върху своята. - Ти изживя дни на лудост в пустинята, където би могъл много лесно да ме Вземеш. Това не е поведение на звяр убиец, каквото и да си сторил на онзи войник. И както сам казваш, Бирник, понякога се налага да съдим човека по неговите намерения, а не по деянията му, колкото и страховит да е техният резултат.

И сега, за още по-пълно негово смайване, тя наклони тяло и го целуна.

Това трая само миг, но и той стигаше, за да вкуси от неуловимото ухание на нейните ягодовотъмни и меки като листенца от розов цвят устни. Никога не бе целувал жена. По-късно щеше да си спомня аромата на благовонното масло - каквото и да бе то, - което бе използвала след баня, звука на дишането й, вкуса на канела върху езика си. Мекотата на ръката й върху неговата, както и на гръдта й върху лакътя му. По-късно щеше да си представя как я привлича до себе си, щеше да съжали, че никога не ще познае осъществяването на подобни помисли и най-накрая щеше да му остане радостта от мисълта, че е имал възможност да изпита поне това през последните си дни в света на будните.

И сега тя се отдръпна с лека печална усмивка, а той продължи да я гледа все така поразен.

- Нека вътрешният взор на Хананджа бди вечно над тебе -произнесе тихо тя думите на благослова, които прозвучаха красиво на родния й език. След това го погали по бузата. - Не мога да ти пожелая покой, понеже ще трябва да се бориш, след като се прибереш в своята родина. Но късмет!

Тя се изправи на крака и напусна градината. Ехиру дълго гледа след нея. Не знаеше какво да мисли. Не знаеше дали изобщо трябва да мисли. Най-накрая установи, че се чувства по-добре. Повече уверен в правотата на избора, който бе направил и на пътя, който го очакваше. Тя му бе дала покой, макар и по свой собствен начин.

- Покой и късмет и на теб, Сунанди от Кисуа - промълви тихо Ехиру. - И сбогом.