Луната, която убива

11.

Толкова рядко се случваше да възложат направо на Ехиру изпълнение на неговия дълг. Да, поръчките също бяха особен вид възлагане - правеше се чрез посредници, преценяваха се от комисия и се освещаваха с молитва, преди Бирникът да научи за тях. Толкова анонимно. Прякото искане бе за предпочитане. Тогава Вземането можеше да бъде събрано денем, да се оцени по достойнство и да се отпразнува. Приносителят получаваше възможност да премине в селенията на вечна радост, заобиколен от роднини и близки, които да освидетелстват чудото и да се сбогуват.

Само че малцина вярваха истински в благослова на Хананджа и го посрещаха с готовност, както би следвало. Цялата процедура, всичката тайнственост бяха измислени заради тях - приносителите със слаба или никаква вяра. Дори в момента Ехиру забелязваше ония, които се отдръпваха, когато излезеше по улиците в своята официална роба на Бирник, с качулка над лицето и лесно забележима черна пустинна роза върху рамото. Фактът, че толкова много поданици на Хананджа се бояха от Нейния най-велик дар, наскърбяваше Ехиру... но може и това да бе според Нейната воля. Най-големите загадки на живота - или смъртта - винаги плашеха, но от това не ставаха по-малко прекрасни.

Беше в търговския квартал и китни просторни къщи го обграждаха от всички страни. Намери нужната и завари обитателите й да го очакват официално облечени и сериозни, подредени в две редици край входа, за да покажат, че пътят е чист. Господар на този дом бе висок бледолик старец. Той се поклони дълбоко, когато Ехиру премина покрай него, но първо изчака да срещне погледа му, за да прочете гостът в него неподправената вяра. Ето поне един, комуто не се свидеше дължимото на Богинята.

Но днес неговият дълг го водеше при другиго. Ехиру остана безмълвен, докато минаваше покрай стареца и влизаше в жилището. Мина през завеса, за да съзре обширен двор, където намери атриума на по-малка къща. Няколко миниатюрни хижи бяха скупчени тук. Някои се отличаваха със собствен облик - цветна градинка пред една, украсени с любителски релефни орнаменти стени при друга. Той ги изучаваше една по една, потънал в размисъл относно онова, което бе успял да научи за длъжницата от нейната бележка. Тя бе лаконична, изпъстрена с тантурести полуграмотни пикторали вместо с по-елегантните знаци на хиератика, на които обучаваха представителите на висшите касти. Обикновен език, обикновена молба, изложена неумело, но с голямо старание... Погледът му спря върху най-близката къщурка. Скромно украсена, уютна на вид, свързана с главната сграда със спретната и настлана с речен камък пътечка. Да, тази трябваше да е.

Ехиру отметна входната завеса и миризмата го удари в носа - стара кръв, изпражнения, зараза. Нито купеният от билкаря тамян, нито торбичките с изсушени цветя, окачени под тавана, бяха в състояние да надделеят вонята. Малко бяха заболяванията, които магията не можеше да излекува, и те винаги бяха най-лошите. Къщицата бе мъничко по-голяма от една стая. В един ъгъл имаше олтарче, друг бе зает от огнище. В далечния край на помещението бе проснат неголям сламеник, върху който лежеше смълчана тръпнеща фигура - приносителката.

Но тя не бе сама. Край сламеника бе коленичило момченце, видяло не повече от шест наводнения, най-много седем. Около него се валяха купички, напоени кърпи, чинийка с някакъв билков мехлем, както и кадилница за тамян. Толкова малко, а се грижеше за умиращата си майка?

Сега детето се извърна и го погледна с очи като избледнял от времето пустинен яспис и посетителят усети гъдела на една догадка. Разкривените недодялани пикторали от бележката - нищо общо с ръката на възрастен.

- Ти ли си Бирникът? - попита момчето. Гласът му бе съвсем тих.

-Да.

Детето кимна.

- Тази сутрин престана да говори. - Обърна се отново към жената и отпусна ръка върху нейната. Тя потръпна. -Чакаше те.

След миг размисъл Ехиру пристъпи напред и коленичи редом с момчето. Жената бе будна, но до такава степен обладана от болка, че мълчанието й удиви Ехиру. Той бе срещал и друг път тази мъчителна болест - поразяваше вътрешностите по такъв начин, че самото тяло на жертвата започваше да се отравя в усилията си да се справи с натрапника. Когато се появяха първите симптоми, вече бе твърде късно. Сигурно дни наред кървеше, неспособна да извлече нужните вещества от храната, пламнала в треска, макар да я побиваха ледени тръпки. Ехиру бе чувал да сравняват болката с животно, попаднало в стомаха на жертвата и мъчещо се да изгризе пътя си навън.

Погледът й бе прикован в тавана. Ехиру прокара длан над лицето, но жената едва-едва примигна. Той въздъхна и понечи да свали качулката... Но се сепна при мисълта за присъствието на момчето. Именно то бе пратило да го повикат, но сигурно по настояване на майката. Дали толкова малко дете щеше да бъде в състояние да осмисли благослова, който донасяше един Бирник?

Но като се взря още един път в древните очи на изнемощялата душа, Ехиру разбра, че точно това дете ще може.

И той свали качулката си, като отпусна ръка върху рамото на детето и го стисна лекичко, преди да насочи отново вниманието си към жената.

-Аз съм Ехиру, наричан в сънищата Неша. Дошъл съм, призован да те преведа от болезнения свят на будните в покоя на сънищата. Ще приемеш ли благослова на Хананджа?

Никакъв отговор от жената... освен слабо изтерзано потрепване.

-Ще го приеме - прошепна момчето. След миг Ехиру кимна.

Той склопи очите й с нежно докосване и я приспа. И сътвори за нея сън, който й носеше наслада наместо страдание. Когато отвори очи, за да види последното й дихание, по бузите на жената блестяха сълзи, а лицето й бе озарено от радост. Отметна чаршафа, за да оправи тялото и остави върху гръдта й своя знак. Той изпъкна красиво върху безупречната й червено-кафеникава кожа. Толкова рядко Вземаше жени, а тази бе и млада.

- Благодаря - прошепна момчето.

Ехиру го погледна замислен.

- Къде е баща ти?

Момчето само поклати глава. То бе от кастата на слугите - всеки мъж, изпитал мимолетна похот към майката, можеше да му е баща. Никой близък нямаше да има желание или възможност да го издържа. Стопанинът на къщата може би щеше да го остави, а можеше и да го отпрати – да си намери нов господар, ако успее. И годините на живота му щяха се проточат, изпълнени от безкраен, безпросветен, непосилен труд.

Протегна му ръка.

- Боли ли те?

Детето вдигна бавно поглед.

-Ъ?

- Сърцето.

- О, да, Бирник.

Ехиру кимна.

-Аз не съм Лечител, но покоят на твоята майка е в мен. Ако някой има някакви права над него, това си ти. Дай ми ръка.

Детето го хвана - без колебание, без страх. Ехиру забеляза това с удовлетворение. И той го взе в обятия, притисна го и сподели с него миг от блаженството, в което щеше да остане неговата майка отсега и за вечни времена. Малка терапия - нищо повече. Сънната кръв можеше и да облекчава сърдечни рани, но никога не биваше да отстранява напълно болката.

Детето се отпусна в ръцете му и започна да плаче, а Ехиру се усмихна.

Изправи се и се обърна назад с детето на ръце, за да съзре стопанина на прага на къщурката. Останалата част от семейството и прислугата бяха скупчени зад него и надничаха през рамото му.

- Какво става, Бирник?

-Ако нямаш нищо против, Сижанке-господарю, възнамерявам да прибера това дете с мен в Хетава.

Старецът вдигна вежди.

-Нямам нищо против, Бирник, но... сигурен ли си, че го искаш? Та той е още дете. Много е малък, за да има някаква полза от неговото слугуване.

Само дете и само слуга, но способно да приеме смъртта и да проумее нейния благослов. Ехиру премести телцето ни детето, за да облегне то глава на рамото му, и се усмихна, когато двете тънички ръце обгърнаха врата му. Като Бирник той никога не бе очаквал, нито пък бе искал да има син. А ето че сега галеше гърба на едно непознато дете и се питаше това ли е усещането.

- Отсега нататък той ще слугува на Богинята - отвърна жрецът.

И си тръгна, приютил момчето в безопасния уют на своите обятия, докато сънната кръв на майката го сгряваше отвътре, а по бузите му съхнеха сълзи.

Ехиру гледаше как Лечител Мни-ини, допрял върховете на пръстите си до клепачите на Ниджири, въздъхна и отвори очи.

- Правилно си решил да споделиш веднага покой с това момче. Неговата умблике е била на път да се скъса. - Лечителят отдръпна ръце. - Ще се възстанови без трайни увреждания - поне физически.

Ехиру отправи благодарствена молитва към Богинята.

- Това същество бе до него само за миг. За толкова кратко време не може да се събере Вземане.

- Това скверно деяние не е никакво Вземане. – Мни-ини се смръщи така, че тънките му изящни вежди почти се срещнаха по средата на челото му. - Съставката е изтръгната с такава бързина и сила, че в съзнанието му са останали дълбоки разкъсвания. Аз ги излекувах, но ще останат следи.

Ехиру сведе поглед към пода на помещението и потъна в мълчалива болка.

- Аз съм виновен.

- Да не си посмял да се самообвиняваш. Ако не бях видял доказателствата за това със собствените си очи, никога не бих повярвал. Богове, Жътвар! - Той поклати глава, изправи се и се протегна, като хвърли поглед към Ехиру. - Щях да реша, че си се побъркал.

-И аз бих решил същото до снощи - отвърна жрецът. Посегна да разтрие слепоочията си, за да прогони тъпата болка. - Само че привиденията не оставят след себе си нито синини, нито трупове.

Мни-ини се смръщи отново, направи крачка напред и дръпна ръката на Ехиру от главата му. Бирникът усети допир на студени пръсти до слепите си очи, а след това и по-неуловимия досег на друга душа с неговата.

-Изразходвал си последните си резерви, като си дал покой на момчето. И не си събрал никаква Дан?

-Не.

Лечителят изкриви устни, може би в израз на неодобрение.

-Значи имаш нужда от вливане. Ще събудя Инест. Останал му е достатъчно, за да го сподели с тебе, а и почти му е време да застъпи на смяна.

Ехиру се поколеба.

-Смятам да... Бих предпочел да се подложа на пранаж. Сега, а не в обичайното ми време.

Мни-ини не изглеждаше доволен.

-Достатъчно време се държа глупаво по този повод, Ехиру. Покаянието ти трая повече от достатъчно...

-Това ще отсъди Хананджа, не ти. - Ехиру скръсти ръце и прикова Ниджири с поглед. От това увереността му в правилността на взетото решение укрепна. - Имах едно Вземане снощи, но обстоятелствата наложиха отсрочка. След това се опитах да предотвратя убийство и не успях. Едно дете е мъртво, а душата му е обречена на страдания. Тялото лежи насред улицата като някакъв боклук, а ето че сега и чиракът ми е ранен.

Проличава ли от всичко това, Мни-ини, желание на Хананджа да й служа занапред?

- Проличава твоето желание да съзираш поличби под път и над път!

Ехиру посочи с пръст проснатото тяло на Ниджири. Момчето все още спеше, но дишането му се забързваше от възстановяването.

- Ето ти една поличба! Какво означава тя според тебе? - Мни-ини трепна от резкия му тон и Ехиру с усилие сдържа гнева си и продължи с по-спокоен глас, за да не събуди допълнителни съмнения у Лечителя. - Все още ли смяташ, че всичко е било привидение?

Мни-ини завъртя очи нагоре.

- Не, разбира се. Явно нещо се е случило с Ниджири. Само че запасите ти са изчерпани, а това може да създаде проблем. Ехиру, не можеш да отречеш...

- Нямам намерение да отричам нищо. Много се радвам даже. Готов съм да се оттегля в уединение още сега, ако смяташ, че трябва да го сторя, но не ще отмина току-така това съвпадение. Ако е съвпадение. Мисля, че Тя ме призовава към общение с Нея, Мни-ини. Аз съм Неин слуга, трябва да се подчиня.

- Ами чирака ти? - Мни-ини посочи към Ниджири, а собственото му раздразнение надделя над покоя. - Ако се подложиш на пранаж сега и Тя нареди да принесеш Последна Дан, Ниджири ще остане сам.

- Сонта-и може да...

- На Сонта-и му е трудно да събере достатъчно най-обикновено човешко съчувствие за утеха на собствените си приносители, камо ли за другиго!

- Тогава Рабанех.

Вбесен, Мни-ини се озъби и заби пръст в ребрата на Ехиру.

- Ах, ти, глупак дебелоглав! Ти си този, когото обича това момче. — Ехиру трепна от тази прямота... но Мни-ини си бе винаги такъв. Всякога готов да каже на глас неща, които никой Бирник не би изрекъл. Както и повечето Лечители. - И това с добре, защото единствено любовта е в състояние да заличи белези като неговите. И като твоите, ако ти хрумне някой ден да сториш нещо повече от това да ги гледаш как гноят.

Ехиру направи неволна крачка назад, тласнат не само от пръста на Мни-ини.

-Аз...

И двамата изпитаха облекчение, когато Ниджири избра точно този момент, за да се размърда. Хвърлил последен яростен поглед към Ехиру, Мни-ини се приближи до сламеника на момчето и коленичи, за да повдигне единия му клепач и да надникне под него. Прехапал устни, той изследваше нещо, което само Лечител можеше да забележи. След това се наведе и зашепна в ухото на момчето.

Ниджири отвори с примигване безизразни и чужди очи, а след това подскочи внезапно, отблъсна Мни-ини от себе си и се завъртя настрани. Сви се с подивял поглед, приклекна с гръб към стената на нишата, преди Лечителят да изругае припряно и да се хвърли към него.

Ехиру улови светкавично китката на мъжа. Наученото в тренировките с Пазителите влезе в действие едновременно със собствените му инстинкти - в това състояние момчето можеше да счупи ръката на Лечителя. Като отблъсна Мни-ини, той сам приклекна, за да изглежда по-малко опасен.

- Спокойно, Ниджири. Няма страшно вече.

Мина известно време, преди разумът да се върне в очите на момчето. Когато това стана, то ги затвори и се отпусна край стената.

- Братко.

Ехиру се придвижи по-близо до него.

- Гледай. Демонът го няма. Прибрахме се у дома в Хетава и ти си в безопасност под крилото на самата Хананджа. Разбираш ли?

Приближил бе достатъчно Ниджири, за да докосне бузата му с пръстите на протегнатата си ръка. Той отвори очи и за един миг Ехиру се видя запратен десетилетие назад във времето. Пустинен яспис. Видението изчезна.

- Да, Братко, виждам те.

Мни-ини се осмели да приближи една стъпка.

- Как се чувстваш, Чирак-Бирник?

Ниджири въздъхна, промени центъра на тежестта си и приседна на пети. Ехиру го хвана за ръка, както би сторил един помощник при пранаж, за да го улесни в съсредоточаването.

- Чувствам се така, сякаш четирийсеторка деца изпълняват молитвен танц вътре в черепа ми, Лечител Мни-ини, като всичките са обули тежки сандали. Извини моята непочтителност.

Мни-ини се засмя шумно от облекчение.

- При сегашните обстоятелства ще го направя с радост, Чирак. Помниш ли какво се случи?

Лицето на младежа мигом застина.

- Спомням си... един проход. Не... по-тъмно място. Имаше някакви същества. Ви... видях ги как дишат... - Той тръсна рязко глава. - Нищо повече не помня.

Сбърченото чело и стиснатите устни на момчето говореха друго, но нито Ехиру, нито Мни-ини настояха. Последният докосна свободната ръка на Ниджири с думите:

- Паметта ти може да се върне с течение на времето. Засега ти трябва почивка...

- Такива са те, Лечителите - намеси се Ехиру. - Винаги поставят тялото преди душата. - Изправи се на крака, като вдигна момчето със себе си. Ниджири залитна, но се окопити бързо. - Надвисналата над хората опасност е по-важна от собственото ни удобство, Мни-ини. И двамата ще почиваме, след като предадем доклада си.

Момчето впи поглед в него и кимна в знак на съгласие. Мни-ини завъртя очи за пореден път.

- Бирници! Инатът им винаги надделява. - И продължи, имитирайки гласа на Ехиру: - Добре тогава. Ще изпратя някой послушник да повика Супериора...

- Не е нужно, Мни-ини.

Всички се обърнаха. Супериорът стоеше на входа на лечебния павилион заедно със Старши Пазител Динйеру. Робата на Супериора висеше набързо наметната на раменете, но погледът му бе ясен... и суров.

Ехиру забеляза двама войници зад гърба му. Непознати, грейнали в червени и златни багри - отличителните знаци за Стражата на Залеза.

- Бирник - промълви тихо Супериорът, - приготви се за съда на Хетава.

Ниджири ахна. Ехиру се втренчи в Супериора, без да разбира нищо. Пръв се осъзна Мни-ини.

- Супериор, не можеш да допуснеш, че Ехиру...

- Много неща допускам аз, Мни-ини. - Супериорът отстъпи встрани, а Динйеру влезе вътре заедно с двамата непознати. В ръцете си държеше чудато съоръжение - два дълги споени цилиндъра, разцепени откъм едната страна, снабдени с панти и завършващи с по едно кълбо. Белезници, предназначени да приковат ръцете от лакътя и да държат пръстите свити в юмрук. Ръкавици на позора. Ехиру ги бе виждал много пъти като дете, докато чистеше експонатите в историческото хранилище на Хетава. Откак се помнеше, не знаеше да са влизали в употреба.

- Вярвам в благодатта на нашата Богиня - продължи Супериорът. - Вярвам в благородството и справедливостта на нашия Принц. Ето защо трябва да повярвам и когато неговата охрана се яви пред мен, за да съобщи, че тази нощ в града е убито дете от антуража на кисуатската посланичка Сунанди Дже Калаве. Твоята поръчка, Ехиру, нали така?

Ехиру бе дотолкова сащисан, че успя да проговори едва след няколко опита:

- Да... онова хлапе със северна кръв. Да, нейното тяло...

- Тялото на детето е чудовищно осквернено, Ехиру, както душевно, така и физически. Намерено е в някакъв проход. Гласът на Супериора не се повиши, но думите му режеха като ножове. - Какво си сторил с трупа на кисуатката, Бирник?

Ехиру го погледна втренчено.

- Сторил? Никакъв труп не е имало. Дадох й отсрочка, докато обсъдя случая с тебе...

- Вярно е - няма труп. Стаята й е разхвърляна в резултат от яростна борба. Намерено е оръжие, но от самата нея няма следа. - Супериорът поклати глава. Скръб измести гнева, изписан на лицето му. - Явно лудостта не те е завладяла изцяло. Ехиру. Иначе не би могъл да се удържиш да не убиеш и чирака си снощи. Хвала на Богинята за това. И пак по същата причина не мога да те изхвърля напълно от сърцето си - някаква частица от теб все още си остава нашата черна роза.

- Целият е наш, Супериор! - намеси се Мни-ини. - Аз прегледах този мъж. Запасите му са изчерпани - това е така. Възможно е да показва ранни признаци, но няма и помен от цялостна душевна поквара, в каквато го обвиняваш. В името на Сънната Луна, та той е празен, Супериор! Ако бе взел дете и жена, а после бе нападнал Ниджири, това нямаше да е така!

- Жената си беше жива, когато я оставихме - обади се Ниджири, като застана до Ехиру. Тонът му допираше ръба на неуважението, както отчете замъгленото съзнание на Ехиру. Трябваше да го насоли здраво после. - Тя каза, че напуска града заедно с момичето си. Страхуваше се да не й пратят убиец, който да я ликвидира заради нейните тайни.

-Може и така да е - отвърна Супериорът, макар гласът му съвсем да не звучеше убедено в ушите на Ехиру. - Пробата за истинност ще изясни всичко докрай. А междувременно Принцът настоява заплахата над неговия град да бъде неутрализирана.

Зад гърба на Ехиру Ниджири продължаваше да трупа черни точки, като нареждаше с неприлично силен глас:

-Съществото, което уби детето, не бе Брат Ехиру. Видях го с очите си! То ме хвана за ръката и... - На това място запъна и започна да диша на пресекулки. - Не беше моят наставник. Кхиру-брат прогони съществото от мен, спаси ме. Беше някой друг. Нещо друго.

-Друг Бирник не е излизал тази нощ, Ниджири. - Супериорът бе възвърнал изцяло самообладанието си. Тонът му бе абсолютно равен. - Рабанех и Сонта-и я прекараха в напълно заслужен отдих. Момиченцето е умряло в очевидна агония, само че по тялото липсват смъртоносни рани, нанесени преди да издъхне.

- Защото един Жътвар...

-Това е мит, Чирак - прекъсна го Супериорът и Ниджири потъна във възмутено мълчание. - Легенда, която се разказва край лагерния огън, за да отмине по-бързо пустинната нощ. Един нечестив Бирник не обладава някакви специални умения, които да го правят непобедим. Той не е нищо повече от жалко създание, съсипвано от собствените си слабости, което май ще трябва да бъде премахнато за доброто на всички.

-Къде са тогава братята по Път на Ехиру? - Мни-ини посочи с рязко движение завесата и останалата част от Хетава, простираща се отвъд нея. - Какво търсят тук тия странници, незаклети, необучени? Ние винаги сме се грижили за своите...

-По волята на Принца! - И Ниджири, и Мни-ини потръпнаха при това избухване на Супериора. Ехиру почти не го забеляза. Стоеше като вкочанен. С периферното си зрение видя, че Супериорът млъква и явно се мъчи да овладее нервите си. - Има неща, които остават дори над правилата на Хетава промълви най-подир той и този път Ехиру долови в гласа му необичайна нотка на напрежение. Сякаш думите едва не го задавяха на излизане от гърлото му. - Ехиру ще бъде задържам в Яна-ян. Трябва да се съобразяваме с онова, което е от полза за цяла Гуджааре, а не само за Хетава. - Даде знак с ръка и Динйеру излезе напред.

- Прости ми, Бирник. - Той вдигна белезниците, за да може Ехиру да напъха ръце в тях. Изражението на Пазителя бе скръбно, но изпълнено с решимост. Дори един Бирник не можеше да надвие Пазител в двубой.

Настана тишина. Ехиру затвори очи.

- Аз си оставам Неин слуга - прошепна той и протегна ръце към съоръжението.

Усети прегръдката на студен метал. Сви юмруци и се смръщи, докато пристягаха половинките на цилиндрите с каишки, прикрепени по цялото им протежение, за да фиксират ръцете в неестествено положение. Металически гривни закопчаха китките една към друга.

И сега други ръце го хванаха под мишниците - ръце на непознати, впили се в неговите без любов - и го изведоха oт Хетава.