Луната, която убива

27.

Когато войниците ги нападнаха, Гехану хвана Сунанди за ръката.

- Влизай в паланкина.

Сунанди се бореше с уплашената камила, която напираше да побегне.

- Да се крия при болната старица? Не съм страхливка...

- Не се разправяй с мене, глупачко! Влизай и може би ще се спасиш, за да предупредиш своите!

Нямаше как да се възрази на това. Преглътнала своята гордост, Сунанди слезе от камилата и бързо се пъхна в паланкина. Двама от артистите се суетяха около Талителе - трупаха дисаги покрай стените, за да ги укрепят. Тя им помогна, а после се настани до старата жена в крехкото укритие от балсамови летви и плат. Миг по-късно около тях гръмна ураганът на хаоса - викове и дрънчене на метал, рев на уплашени камили. Паланкинът потръпна от вибрациите на падащи тела и ударите на конски копита.

Талителе бе затаила дъх от уплаха, която прерасна в мъчителна кашлица. Сунанди й помогна да притисне парче плат към устата си, опита се да я успокои с прегръдка и се помоли собственото й сърце да не бие толкова бързо. Само че долитащите отвън страховити звуци никак не можеха да успокоят страховете й. Най-накрая - неизвестността правеше очакването още по-непоносимо - тя дръпна леко пердето, колкото да открие малък отрязък от външния свят, и надникна.

В името на Протекторите!

Трябва да бяха изминали броени мигове от началото на сблъсъка, а въздухът бе вече наситен с прах и миризма на кръв, а и с нещо по-лошо. До самата носилка бе проснато тялото на един от мъжете, помагали преди малко на старицата. Зад него видя да се свлича с писък от камилата си друг артист. Сунанди ахна от ужас, когато миг по-късно го прегази вражески конник. Гехану притича с лудешки крясъци пред погледа й, размахала с две ръце къс меч. И сега сърцето на Сунанди се качи в гърлото - един войник завърза коня си отпред и присви очи към паланкина - забелязал бе надничащата през цепката жена.

-Трябва да се махаме! - Провря ръка под мишницата на Талителе, нарами леката като дете старица и я измъкна откъм противоположната страна, като плетеше крака в натрупаните дисаги. Чу конски тропот, почти усети прицелената в гърба й злоба на войника, който приближаваше и приближаваше и бе вече готов да ги прегази...

Чу недоволното цвилене отзад. Отпусна ръка на земята, за да намери опора, и прехвърли Талителе зад един чувал с плодове. В този момент земята се разтресе от тежък удар. Тя скочи на крака и...

Конят на войника бе мъртъв. А също и самият войник, проснат в цял ръст върху смачкания паланкин. Вратът му бе прекършен. А над него, все още стиснал юмруци, се бе изправил Ниджири. Върху лицето му бе изписано нещо като смайване.

Сунанди помогна на Талителе да се изправи и пое с усилие въздух.

- Малкият ми убиец - промълви задъхано тя, голям късмет е за мен, че си такъв.

Той трепна и се вторачи в нея. Гняв замести шока в разводнените кафяви очи. Сетне чертите му се втвърдиха също като на неговия наставник и той каза:

- Стой до мен. Носи Старейшината, аз ще ви пазя и двете.

Понечи да му откаже, само че прагматизмът и цвиленето на друг паднал наблизо кон надделяха над дребнавостта. Тя кимна и вдигна Талителе на ръце. Застана отзад, като се мъчеше да не залепне зад него от страх. Ниджири остана на място, с гръб към купчината дисаги и остатъци от паланкина, присвил тяло в отбранителна поза. Сунанди се огледа, за да установи с облекчение, че няма да има голяма нужда от уменията на момчето. Макар да бе очевидно, че керванджиите губят битката, техните нападатели започнаха да се оттеглят, като си подвикваха един другиму и обръщаха погледи на юг с явна тревога. Сунанди проследи тези погледи и забеляза друга група конници, които приближаваха, оставили подире си облак прах, а пред гърди държаха щитове в зелено и златно - цветовете на Протектората. Почти се насълзи под напора на връхлетялата вълна облекчение. Съвсем неочаквано Ниджири се завъртя и отправи поглед не към кисуатската конница, а в съвършено различна посока.

- Стой тук - каза той и хукна, преди тя да успее да възрази. Видя го да спира край Ехиру, който се бе свлякъл на колене пред тялото на някакъв войник. Нямаше време да разгадава тази сцена, понеже конниците вече бяха тук.

Те се разделиха на две - повечето подгониха гуджаарейците, а една четворка свърна бавно сред кервана. Сунанди сведе поглед към Талителе.

- Пусни ме долу - прошепна старицата. Гласът й бе прегракнал. - Ще се оправя сама.

След миг колебание Сунанди се наведе и помогна на възрастната жена да легне върху няколко чувала със северни подправки, чиито апетитни аромати не можеха да прикрият миризмата на смърт около тях. Бяха изоставили всичките сенници, когато побягнаха от лагера, и сега Сунанди разрови купчината остатъци от паланкина, измъкна един прът и го заби сред тях. а от върха му провеси парче плат, за да осигури на старицата мъничка сянка. След това се обърна и вдигна юмруци. Един oт кисуатските конници, жилест мъж с големи очи и белег през цялото лице, пришпори коня си към нея.

- Аз съм Сунанди Дже Калаве, Първи Глас на Протекторите, акредитирана в Гуджааре - викна тя, когато войникът спря пред нея. Повдигна ръкава на робата си, за да покаже златна лента над лакътя и откачи от нея полираната полусфера от ахат, която я красеше. Плоската й страна бе гравирана с изображение на стилизирана двойна луна над четири дървета - официален пропуск, издаван на всички висши служители в Кисуа.

Войникът вдигна вежди и проговори:

- Много си се отдалечила от местоназначението си, Говорителко. Какво става тук? Тия не са обичайна бандитска измет.

- Гуджаарейски войници.

- Гуджаарейци! Но как...

- Мисля, че имат таен гарнизон в пустинята. - Тя се хвана за седлото. - Нападнаха ни, за да не мога да съобщя тази тайна у дома на Протекторите, но аз нося и други тайни, които са не по-малко важни.

Очите на мъжа се разшириха и погледът му се изпълни с решимост.

- Ще ги съобщиш, Говорителко. Щом се върне капитанът, ще му докладвам и ще ти осигурим ескорт, за да не ти попречи нещо.

- Тези хора се нуждаят от помощ, и то спешно. Те... - Обзета от чувство за вина и скръб, тя сведе глава. - Пострадаха много заради мен.

Лейтенантът кимна и даде знак на тримата си подчинени, които започнаха да помагат на ранените. Сунанди също направи каквото й бе по силите. Вървеше между артистите с неприятната задача да отделя полумъртвите от тия, които все още могат да бъдат спасени.

- Не си виновна ти, Нефе. - Гласът на Гехану я изтръгна от вцепенението. Канек лежеше мъртъв на коленете й. Гърдите му бяха кървава маса. Ручейчета сълзи бяха засъхнали по бузите на жената. - Хората, които стоят зад тази работа, пет пари не дават какво ще струва да се доберат до онова, което им трябва. Ние просто се случихме на пътя им.

Сунанди въздъхна и се извърна.

Оцеля едва една трета от кервана, тръгнал преди време от Гуджааре. Като малка отплата от страна на боговете за проявената от гуджаарейците жестокост мнозина от ранените щяха да останат живи благодарение усилията на други гуджаарейци, членове на собствената им група. Ниджири разкри, че е Слуга на Хананджа, и поиска приношения от жизнени течности за лечение на пострадалите. Той владееше само най-елементарни начини за лечение - затваряне на рани, изваждане от шок, - но дори това бе от голяма полза. Тримата оцелели гуджаарейци мигновено се съгласиха да ги приспи и да извлече каквото му е нежно от техните сънища. Сунанди забеляза, че той не им каза какъв точно Слуга е, а и те не попитаха. Не му се сърдеха, че ги бе лъгал, тъй като Слугите на Хананджа често пъти се предрешваха поради най-различни причини. Силата на вярата бе огромна дори у ония чада на Гуджааре, които не живееха в родината.

Кисуатската конница се завърна, за да съобщи, че гуджаарейските войници са започнали да се самоубиват, когато разбрали, че губят ожесточеното сражение. Онези, които се двоумели, били посичани или прострелвани от командира си - той успял да нарани смъртоносно и себе си, преди да го обезоръжат. Починал, докато го разпитвали.

- Тия двамата идват с мене - каза Сунанди, като кимна към Ехиру и Ниджири.

Ехиру се бе разположил върху някакъв багаж недалеч, целият отпуснат във видимо изтощение. Ниджири клечеше до него и му поднасяше вода. Момчето се ослушваше към тях, докато разговаряха.

Капитанът ги прецени с подозрително присвити очи.

- Гуджаарейци?

- Да. Обещала съм да ги заведа при Протекторите.

- Може да са убийци.

Сунанди се усмихна тънко.

- Уверявам те, че не са.

Капитанът й хвърли продължителен поглед и най-накрая кимна в съгласие.

- Останаха колкото щеш коне от отряда на Гуджааре. Ще ни трябват няколко за превоз на телата, но ти и твоите спътници можете да вземете по един. Другите ще оставя на кервана като компенсация за неговите загуби.

- Благодаря ти - обади се Гехану, когато чу това. И приближи. Очите й бяха вече сухи, но бръчките по лицето й бяха станали по-дълбоки. Изглеждаше състарена и уморена. - Това ще ни бъде от полза.

- Гехану... - Сунанди търсеше точните думи. Гехану й се усмихна едва-едва и я хвана за рамото.

- Върви - каза тя. - Страданията и смъртта са част от живота. Ние ще се оправим.

Гърлото на Сунанди се сви. „Аз съм виновна.“ Понечи да се извърне, изпълнена от печал заради мъртвия Канек и заради приятелството си с Гехану, защото надали то щеше да издържи изпитанието на подобен удар. Но едрата жена изръмжа ядосано и рязко я придърпа в здрава прегръдка. Сунанди застина и не успя да сдържи сълзите си, а капитанът тактично се оттегли.

- Ти си оставаш дъщеря на моето сърце - прошепна Гехану. Сунанди усети, че тялото на жената потръпва, и сама се напрегна, за да не избухне в сълзи. - Това няма да се промени никога.

Когато Гехану най-накрая я пусна, младата жена се отдръпна с неохота и в съзнанието й изплува далечен спомен - нощта, в която чуждестранна търговка дава подслон на момиченце от улицата, чиято неопитност в занаята на крадците му е докарала пердах почти до смърт. Търговката завежда момиченцето, умно и красиво дете, но без бъдеще, при възрастен аристократ сона, който няма наследници. Той й дава ново име и я обучава да мери ръст с владетели, но момичето от улицата никога не забравя онази първа доброта.

- А ти си оставаш същият стар прилеп, дето си вре гагата навсякъде - отвърна Сунанди.

Гехану се изсмя дрезгаво и поклати глава:

- Кинджа така и не успя да те опитоми, диване такова. Хайде, тръгвай.

Сунанди се подчини без желание. Недалеч Ехиру бе възседнал кон, а Ниджири стоеше прав до своя. Трето животно бе оседлано за нея и тя го яхна. Отправи поглед на юг и кратка болка я прониза в сърцето. Там я чакаше родината, както и буря от неприятности, след като Протекторите узнаеха за плановете на Гуджааре.

„Неприятности ли? Кажи война, за да бъде по-близо до истината.“

Погледна към Ниджири. На него му трябваше известно време, за да усети - сам бе насочил очи към наставника си. Когато най-накрая се обърна към нея, тя остана смаяна от безутешното отчаяние, изписано на лицето му. Щом Ниджири забеляза, че тя го гледа, мигом се скри зад маската на професионална хладина.

- Трябва да си свършим работата, Дже Калаве - обади се той.

Сунанди свъси вежди. Запита се какво ли го тревожи. Споменът за убития от него войник? Той бе обучен да убива, но не по такъв жесток начин. Погледна над него, съзря отпуснатата качулата фигура на Ехиру и се досети.

„Е, поне няма да губим време с ходене до болницата.“

След дългия окървавен ден и изправена пред перспективата за още по-грозно бъдеще, тази бе най-успокояващата мисъл, която успя да изтръгне от съзнанието си.

Капитанът даде сигнал за тръгване и те пришпориха конете към Кисуа.