Луната, която убива

19.

Рабанех се приземи задъхан и разтреперан върху един покрив недалеч от площада на Хетава. Прекалено изобилие от сънна кръв. След смъртта на Уна-уне той Вземаше почти всяка нощ, а след като Ехиру се отдаде на покаяние - и по два пъти на нощ. Толкова много хора в града се нуждаеха от услугите на Бирник - жестоко бе да ги кара да чакат. Прислони се край някакъв навес и опря глава в стената, докато замайването отшуми. Той не бе Ехиру. Никога не се бе славил с особено силна сънна дарба. Би било добре - даже много добре - нещата в Хетава се нормализират.

Шумът от стъпки по каменните плочи на пощада отначало не разтревожи Рабанех. Сънната кръв все така пееше в душата му, заляла съзнанието му с приятна топлина. Сигурно бяха слуги, упътили се към дома след работа до късна доба - какво значение имаше? Но постепенно сетивата му започнаха да проникват през мъглявината и той си даде сметка, че тия пешеходци се движат с енергична стъпка и много близо един до друг. От време на време ритъмът им се нарушаваше, когато някой направеше къс подскок, за да влезе в крак с останалите. А един от тях от време на време забавяше ход, стъпваше по-тежко ту с единия крак, ту с другия. Рабанех си го представи как върви с останалите, но се оглежда периодично за нежелани наблюдатели.

Жрецът отвори очи.

В момента едно ново Вземане никак не му бе по силите, но нищо не пречеше да набележи следващ длъжник за по-нататък. Той приклекна и се прокрадна до ръба на покрива. Надникна над него с надежда да съзре лицето на виновния.

Те бяха почти в отвъдния край на площада, упътени към улица на две пресечки вдясно от Рабанех. Преброи трима -двамина охраняваха третия, който вървеше помежду им. Прекалено далеч бяха, за да ги различи ясно. Сънната Луна бе залязла, оставила улиците мрачни и унили под немощния светлик на Будната Луна, но шумните стъпки на мъжете спокойно биха могли да послужат вместо фенер за един Бирник.

Рабанех ги последва мълчешком по покривите.

Кварталът на занаятчиите преля в район на по-висши касти, проснат покрай най-красивата част от реката. Район на жина. Къщите тук бяха много по-различни от традиционния за Гуджааре стил - имаха архитектурни елементи от десетина чуждестранни култури и не държаха много-много сметка за практичната страна на нещата, като наблягаха на извадени от контекста естетически акценти. Тук Рабанех се видя принуден да забави ход, защото един от покривите бе застлан с наклонени плочи, по които бе влудяващо трудно да се придвижва. По краищата на друг пък бяха наблъскани толкова много натруфени статуи на чудовища, че едва успя да намери проход между тях. Докато псуваше наум глупаците с повече пари в джоба, отколкото вкус и разум в главата, най-накрая откри покрив от изящно застъпващи се керемиди от печена глина. Наложи се да продължи на четири крака, за да разпредели равномерно собственото си тегло, без да счупи някоя от тях, но успя да се справи. Сега стигна до един свестен гуджаарейски покрив, който му даде възможност да навакса загубената дистанция и да спре едновременно със своята плячка.

Тримата мъже бяха застанали пред входа на простор на къща. Нейните размери показваха, че със сигурност принадлежи на някоя от старите фамилии жина, само че Рабанех не можа да разпознае пикторала, красящ трегера. Не можа да разпознае и мъжа, който отвори вратата и даде знак на тримата гости да влязат. Но той така или иначе най-вероятно бе слуга.

Разпозна обаче най-накрая тримата мъже, след като светлината от коридора огря лицата им. Супериорът и двамина от Пазителите на Храма - Диньеру и Джекет.

В името на Богинята и Нейния духовен взор! Рабанех затаи дъх.

Вратата се затвори зад тях. Рабанех започна да търси път към онзи покрив. Ако можеше да се спусне до някой прозорец или да надникне от някой балкон... Откри опасността и замръзна на място. Друг мъж се бе спотаил върху покрива на къщата на жина, прислонен в сянката на един комин. Ниско подстригана коса, къс меч на пояса, бронзова броня, чийто блясък бе скрит под вечерна мантия с ръждив цвят.

Страж на Залеза? Това означаваше, че Супериорът се среща с някого от Яна-ян. Някой, който разполага с пълномощия от самия Принц.

Погледът на Рабанех обходи околността и открои седмина стражи, притаени в нощните сенки - трима на покрива на къщата, други трима по покривите на съседни сгради и седми, изправен неподвижно близо до конюшнята.

Не стигаха. Стражите се движеха в четворки. Къде бе осмият?

Тихо стържене от стъпки зад Рабанех накара кожата му да настръхне. Наложи си да не помръдва, макар ясно да виждаше в съзнанието си огненочервената линия през средата на гърба си, където несъмнено бе прицелен предстоящият удар от меча на стражника. Когато инстинктът му каза, че дистанцията е скъсена достатъчно, той нападна - извърна рязко горната част на тялото си, за да отклони острието с удар върху плоската му страна. Стражът трепна от изненада и се опита да нанесе нов удар с меча, само че Рабанех бе вече отгоре му и го смъкна на покрива, за да не видят неговите другари борбата помежду им. Едната ръка на жреца запуши устата му, преди да успее да гъкне, а другата накара изваяната във форма на скарабей джунгиса да забръмчи и я долепи до челото на мъжа. Той се скова парализиран, но все още в съзнание - страхът и яростта му обединиха усилия срещу магията. Рабанех се усмихна и насочи разтворени като вилица два пръста към очите му. Клепачите се склопиха инстинктивно и жрецът ги допря с върховете на пръстите си, като удвои въздействието на магията със силата на наркомансично заклинание. Последваха няколко продължителни мъчителни дихания, но накрая сковаността освободи тялото на стража и то се отпусна, унесено в сън.

Оставил джунгисата където си е - тя щеше да поддържа силата на сънното заклинание, - Рабанех се върна при перваза. Шест фигури бдяха все така неподвижно по околните покриви, а седмата - долу. Не го бяха забелязали.

Рабанех се усмихна безмълвно и пак тръгна на ръце и колене по покрива. Внимателно се спусна към един прозорец, впил пръстите на краката си в корниза. Отвътре се чу юнашко хъркане. Продължи да се спуска, като хвана корниза й с ръце. Простена едва чуто, когато стената ожули кокалчетата на пръстите му. Простена още един път, вече паднал долу, този път едновременно на ръце и крака. Сонта-и, неговият някогашен наставник, би цъкнал презрително с език при целия шум, който сътвори, но нямаше как - вече не бе нито толкова млад, нито толкова мършав, колкото преди. Уви.

А и това не бе мисия да сподели покоя на Хананджа. Привилата при шпионажа несъмнено бяха различни.

Прокрадна се до ъгъла на сградата, от която бе слязъл току-що, и надникна. Единият страж бе все така близо до конюшнята, но вече крачеше напред-назад. Там явно се намираше слугинският вход на къщата. Главният също се виждаше. Само че на Рабанех не му трябваше вход - някой прозорец щеше да свърши по-добра работа. Вдигна очи нагоре и забеляза, че стражите от покривите поглеждат към улицата само oт време на време. Точно отсреща имаше алея, която извиваше зад къщата на жина. Ако някой от войниците горе погледнеше към улицата, докато пресича, или пък онзи от конюшнята се обърнеше точно в този момент...

Нищо не можеше да се направи. Оставаше му единствено да се уповава на Хананджа. Прошепнал набързо молитва, Рабанех изчака стража пред конюшнята да поеме в обратна посока и хукна през улицата.

Не се чу вик и той потъна в плътната сянка, за да заобиколи постройката. Най-близките прозорци не му вършеха работа - спални, във всяка от които хъркаше по някой. Следващите бяха друго нещо - те бяха на кухненските помещения. През завесите се носеше топъл аромат на подправки. Слухът му улови шумове от движение на слуги, които приготвяха храна за гостите. Чудесно.

Бързо изкачи стената, като за изходна точка използва корниза на един прозорец, и се прехвърли на някаква керамична водосточна тръба, спускаща се откъм покрива. Когато стигна втория ред прозорци, Рабанех спря, намерил здрава опора за пръстите на краката си върху скоба, която прикрепяше тръбата към къщата. Бе открил каквото търсеше: гласът на Супериора се чуваше ясно отвътре.

- ... никакво право - казваше той. Рабанех вдигна вежди. Това бе почти ръмжене.

Супериорът рядко допускаше подобен гняв между стените на Хетава.

- Имам пълно право - отвърна друг глас с отровен тон. И този бе познат, само че Рабанех не можеше да се сети чий е. - Ти стори същото с баща ми. Ако не бях поел нещата в собствените си ръце, щеше да го сториш и с мен. Разглеждам връщането на брат си като част от възмездието за извършените престъпления.

- Ти не го разбираш! - каза Супериорът. - Той вярва. Нейният Закон е в кръвта му, в самата му душа. Опиташ ли се да го манипулираш по този начин, той няма да се огъне и да стане твое послушно оръдие, а ще се счупи.

- Възможно е. Само че когато се счупи, парчетата ще полетят към теб. Той ще насочи яростта си към Хетава, за да потърси после утеха при мен. А пък аз ще му я предоставя с радост, понеже кръвта си остава по-силна от всяка клетва.

„Ехиру“ - каза си Рабанех и потръпна. Говореха за Ехиру. А това означаваше, че вторият събеседник не бе никакъв пълномощник, ами самият Принц.

- Той няма представа какво представляваш всъщност. -Гласът на Супериора глъхнеше от ненавист. - Ако знаеше, щеше лично да те Вземе.

- Аз съм само онова, което ти направи от мен - отвърна Принцът. Гласът му бе толкова тих, че Рабанех напрегна слух, за да го чуе. - Какво мислиш, че ще направи с теб, когато научи за това?

Супериорът не отговори, и когато Принцът се обади отново, гласът му бе променен:

- Брат ми е също твое творение, поради което, както става ясно, не може да му се има доверие. Сигурен ли си, че е тя?

- Абсолютно - проговори трети глас. Той бе съвършено непознат за Рабанех. - Един от хората ми я видял на пазара. Тръгнала с някакъв цирков керван, който напуснал града вчера, когато слънцето било в зенита си. Изгоних всичките стражи от портата, защото не са ги задържали.

- И Ехиру бил с нея - въздъхна Принцът. - Мислех, че Бирниците са мъже на честта.

- Как смееш! - едва не се задави Супериора. - Ако Ехиру отсъди, че жената е покварена, той ще я Вземе. Той...

- Няма да чакам, докато желанието му узрее - сопна се Принцът. - Ако жената стигне до Кисуа, никой не може да предвиди действията на Протекторите. Искам да бъдат изненадани, уплашени. Предвидими. - Нова въздишка. - Карие, изпрати пощенски гълъб на юг. Могат ли нашите части там да задържат кервана?

- Ако циркаджиите тръгнат по крайречния път, лесна работа. Ако поемат през пустинята, ще стане по-трудно. Всеки керван следва различен маршрут. Ако минат обаче през Теса, хората ми ще ги пипнат.

- Гледай наистина да го сторят. - В гласа на Принца звъннаха заповеднически нотки.

- В присъствието на Ехиру ли ще я убиеш? - попита Супериорът. - Ще му завреш в очите собствената си поквара и след това ще искаш пак да ти служи?

Последва кратко мълчание.

- В края на краищата ще я види, Супериор - отвърна Принцът с многозначителен тон. - Покварата така или иначе го заобикаля от всички страни.

Супериорът не възрази по този въпрос. Третият - Карис -се прокашля в настаналата неловка тишина.

- Какво става с Бирника, след като жената умре? - попита най-накрая той. - Или пък ако вече я е убил самият той?

- Ще спазя обещаното пред моя брат - отвърна Принцът. -Ако я е убил, докарайте го обратно и го оставете да се прибере в Хетава. Всички обвинения срещу него ще бъдат оттеглени. Нали така, Супериор?

Супериорът отговори приглушено:

- Да.

- Ако не я е убил - продължи Принцът, - нашето споразумение отпада. Задръжте го и го докарайте тук. Само че в Яна-ян. И невредим, ако обичате. Имам нещо наум за него.

- Да не си посмял! - Това бе Супериорът, кипнал от гняв и страх. Рабанех го долови съвършено ясно. - Да не си посмял!

-Аз се осмелявам да направя много повече, отколкото може да ти мине през ума, Супериор. - Нова пауза. Чу се стържене от допир на керамични съдове, наливаха някаква течност. - А сега марш веднага в твоята миша дупка и да не си мръднал от там, докато не ми потрябваш.

За огромна изненада на Рабанех, Супериорът не реагира на тази гавра. Зашумоляха одежди, зашляпаха сандали - срещата бе приключила.

Рабанех се свлече бързо по тръбата и хукна по алеята и през улицата към отсрещната сграда. Сянката го прие в своите обятия миг преди да се отвори вратата на богаташката къща. Показа се Супериорът. Даде знак на своята стража да го следва и всички потънаха в нощта.

Рабанех се изкачи на покрива и отиде при спящия страж с жужаща джунгиса скарабей връз челото.

- Късметлия си ти, мой човек - прошепна той, докато вземаше джунгисата и допираше пръсти до клепачите на мъжа. -Ще ти остане сладък спомен от нощта, когато си изклинчил от служба, за да дремнеш. Командирът сигурно ще те накаже, но това няма да ти струва живота. Защото не ще запомниш, че си ме видял на това място - освен като сън.

Докато говореше, вплиташе съня в паметта на човека пред себе си. С това надали даваше пример за нравствено приложение на наркомансията, но Хананджа сигурно щеше да прости тази злоупотреба, след като мотивите му бяха непорочни. И след като животът на един Спътник бе в опасност - макар че единствено боговете знаеха с какво може да се помогне точно в този момент.

„Достатъчно е, че знаят“ - реши Рабанех и хукна към дома, за да сподели наученото със Сонта-и.