Луната, която убива

25.

Първата част от пътуването до Кисуа протече изцяло по установения ред - ставане призори и закуска, следвани от дванайсет часа смазващ тяло и дух зноен преход с камили, които си пробиват път през златното море на дюните. Но после стигнаха до Теса и преполовиха пътя, а оттам нататък нещата се промениха. Неочаквана припряност подчини действията на Гехану. Тя подгони кервана през пустинята с такава скорост , че дори най-печените сред артистите негодуваха в края на деня. Потегляха преди зазоряване и спираха доста след залез-слънце, като почиваха само когато напрежението станеше опасно за здравето на камилите.

Въпреки изтощението и болките в тялото Ниджири бе благодарен за тази промяна. Заради зверския темп малцина забелязваха, че Ехиру трепери в дневната горещина, а погледът му блуждае. Както и че постоянно мърмори сподавени молитви упование в Богинята при този вихрен хаос от звуци и образи, който явно бе завладял неговото съзнание. Това бе началото на пранаж - навън, в дивата пустиня, на много мили от който и да било център на цивилизация. Без надежда за намиране на подходящ приносител, без възможност за уединение и самота, които да облекчат мъките на Бирника по време на пратеното от Хананджа изпитание. На всичко отгоре заобиколен от неверници, защото дори гуджаарейците сред пътуващите артисти бяха от онези, които славят Хананджа на думи, но не и в сърцата си. Такива не биха предложили себе си за облекчаване нуждата на Бирника, без значение колко тачеха най-висшите Слуги на Богинята. Така че какво друго оставаше на Ниджири, освен да лежи нощем до Ехиру и да шепне заедно с него молитви в усилие да улесни оставането му в реалността? Денем яздеше редом с него, помагаше на своя брат, когато можеше, използваше цялата си съобразителност, за да отклонява случайното внимание от страна на артистите.

Но опасенията му се оправдаха- някой от кервана бе успял да забележи.

По време на обедната почивка пред него застана кисуатката.

- Какво му има? - попита тя. Вече навлизаха в обраслите с шубраци територии, които вещаеха близост със северната граница на Кисуа. Кръвта на Богинята криволичеше лениво, описваше широки дъги в източна и западна посока, което - заедно с факта, че пътуването на юг бе срещу нейното течение - правеше маршрута през пустинята по-бърз вариант. Още един ден и щяха да прекосят реката при бързеите Имса, които маркираха северната покрайнина от родината на Сунанди.

„Тогава тя ще разполага с власт.“

Ниджири си напомни това обстоятелство, докато поемаше от ръката й подадената манерка - нейното оправдание да го заговори насаме. Понеже скоро щяха да стигнат водите на реката, той пи без задръжки, преди да отговори, сбърчил нос от възсоления вкус.

- Изтекло е прекалено много време от последното му Вземане - обясни с равен тон. Седна в сянката на своята камила, достатъчно близо до Ехиру, за да го следи с поглед, и не толкова, че да привлече вниманието на останалите керванджии.

Тя клекна срещу него.

- И кога ще се превърне в едно от ония неща?

- Не говорим с непосветени по тия въпроси...

Тя го заля със словесен поток на суа, прекалено скоротечен за него, та да разбере нещо, макар уличният му характер да бе очевиден.

- Ще говориш обаче с мене - завърши тя на гуджаарейски. Нищо за чудене. И за нея бе ясно, че съотношението на силите започваше да се променя. Те все още можеха да я убият (и биха го сторили, стига Ехиру да решеше, че е покварена), само че в нейната страна това би стоварило гнева на Протекторите върху главите им.

Ниджири въздъхна.

- Бирниците не са като останалите мъже. Приношенията, които събираме за Богинята... ни променят. Няма как да не си чувала за това от приказките за такива като нас.

- Чувала съм. Ако не убивате, започвате да се побърквате. Ти защо още не си луд?

Ниджири усети бузите си да пламват от гняв и срам.

- Аз съм само чирак. Никога не съм Вземал сънна кръв.

- Аха. Отговаряй тогава - кога ще се промени той?

- Няма да се промени.

Нова порция псувни на суа.

- Явно вече е започнал.

- Той никога не ще допусне да се превърне в подобна мерзост. По-напред ще умре. - Ниджири преглътна сълзите, които изведнъж залютяха в очите му. - Той вече умира. Ако бе станал чудовището, за каквото го мислиш, досега половината керван да бе измрял. А той чака и понася кошмари, каквито не можеш дори да си представиш. Не виждаш ли страданията му?

Тя приседна на пети, поразена от неговата болка. Ниджири прочете смайване и ужас в очите й.

- Онова, което виждам, е лудост. Какво чака още?

Ниджири сведе глава, като се зарече ожесточено да не заплаче пред тази неверница.

- Мене - прошепна той.

-Тебе!?

- Единствено аз тук бих могъл да му даря смърт както подобава. Стига да се справя. Обучението ми е завършено, само че никога не съм... Моята наркомансия е... - Дишането му бе затруднено, юмруците - стиснати. Пое дълбоко въздух, за да си върне самообладанието. - Няма как да се упражнява човек във Вземане. Когато удари часът, чиракът просто трябва да го извърши. Но да Взема собствения си наставник...

Сунанди го погледна, когато речта му секна, а словата потънаха някъде. Изтекоха няколко мига. В Гуджааре подобни прекъсвания в разговора се смятаха за допустими, но Ниджири бе успял да разбере, че чужденците не правят така. Това, че Сунанди мълчеше, в никакъв случай не означаваше, че мислите й са миролюбиви.

- Трябва да се погрижа за него - промълви най-накрая Ниджири. Върна й манерката и стана прав. - Тази нощ ще... След тази нощ аз ще съм този, който ще дойде с теб, за да научи каквото Протекторите биха споделили относно плановете на Принца. След това ще се върна в Гуджааре, за да унищожа Жътваря. - Празни приказки. Чудовището можеше да го убие, и двамата знаеха това. Но той не можеше да каже нищо друго с все така задавеното си от мъка гърло.

Сунанди го наблюдаваше смръщена, но гневът й видимо отслабна.

- Защо тръгна той на това пътуване? - попита жената. -Изглежда глупаво, щом е знаел, че няма да го преживее.

Ниджири поклати глава.

- Един Бирник може да изкара без сънна кръв няколко осмодневия- колкото една пълна обиколка на Сънната Луна Но това е възможно в покоя и реда на Хетава, където би могъл да се отдаде на смирена молитва в Градините за Съзерцание Страхът и опасностите изразходват сънна кръв по-бързо. Той въздъхна измъчено. - Сърцето на Ехиру бе изгубило покой още отначало, заради последното му Вземане, което протече зле. А след това попадна на тебе и твоите обвинения срещу Хетава. И най-накрая ни нападна Жътвар и той използва последния си запас от сънна кръв, за да спаси мен... - Отново въздъхна с наведена глава. - Бирниците се нуждаят от сънна кръв, за да съществуват. Във всеки един смисъл.

Тя го изгледа продължително. А сетне направи нещо изненадващо - изправи се, отдалечи се на няколко крачки, спря и пак се обърна към него.

- Какво му трябва?

- Моля?

- За да оцелее. - Устните й се кривяха така, сякаш самите думи бяха обида за нея, но продължи: - Все още ли е възможно да бъде спасен?

Ниджири се озъби:

- Да не мислиш, че ще повярвам в твоята загриженост?

- Загрижена съм за това, че задачата ми пред Протекторите ще бъде изпълнена по-лесно, ако той ме подкрепи. - Усмихна се тънко при вида на обидената физиономия срещу нея. - Един o от страховитите Бирници на Хананджа от Гуджааре - лично прочутият Ехиру - се обръща към Кисуатския Протекторат за помощ, защото не може повече да вярва на собствените си управници Това ще погъделичка тяхната суета, но ще повлияе и върху здравия им разум. И ще увеличи собственото ми влияние.

- Как се осмеляваш да го използваш за твоите... твоите... Търсеше трескаво подходящи думи, почти загубил дар слово. Твоите мръсни, покварени игри...

- По-тихо, малък глупак такъв!

Той млъкна начаса, а гневът му изстина, когато забеляза любопитните погледи на други керванджии и разбра, че са чули неговото избухване. Но очите му продължиха да изразяват дълбоко презрение, вперени в жената по начин, който никога не би могъл да си позволи към Сестра.

- Да бе поискал да отмени твоята отсрочка каза момчето. Тонът му остана мек, но думите бяха жестоки. - Това може да го спаси. Само че той е прекалено почтен, за да вземе дори такава като теб, без да е сигурен в покварата ти.

Тя се усмихна и Ниджири се възхити неволно на нейното самообладание.

- Оценявам подобна изисканост - каза Сунанди, - поради което желая да ти помогна при спасяването му. Той се нуждае от смърт, нали така? Има една болница - приеми я като храм, в който само лекуват, а не служат на богове - в град Тенасуче, точно отвъд границата. Мога да го заведа там. Ще говоря с лечителите. Ако убие някого, който умира така или иначе, мисля, че ще съумея да го оправдая пред Протекторите.

Да спаси Ехиру-брат - надеждата след толкова много дни отсъствие го обзе с такъв плам, че сякаш прогори стомаха му.

- Трябва да е някой, който желае да умре. Иначе може да откаже.

Тя завъртя очи.

- Нека бъде желаещ. Макар че един умиращ не бива да бъде толкова придирчив.

- Той не е като теб. За един Бирник смъртта е благослов.

- Не и за теб. - Студена многозначителна усмивка. Той потръпна. - Виждала съм как го гледаш. Готов си на всичко, за да запазиш живота му, така че ще се възползваш от тази възможност, ако и да ме презираш. А след това ще се изправиш редом с него в Залата на Протекторите и ще молиш за помощ с ясното съзнание, че всяка твоя дума засилва моето влияние.

И тогава те ще ме послушат, макар да съм само твърде млада, а и неопитна щерка на Кинджа. Сега трябва да се възползваме един от другиго, малък убиецо, ако искаме да постигнем своите цели.

Ниджири потрепери от тия думи и тяхното скрито значение - далеч извън пределите на нейните дребни сметки. Все едно Учителите, дори развратният Омин, му отправяха предупреждение: който общува с покварени, в крайна сметка сам става като тях. Злото бе най-заразното от всички заболявания, толкова упорито, че никаква билка, операция или сънна съставка не бе в състояние да го излекува. Вижданията за нормално и справедливо се изкривяваха почти до своята противоположност. Цели народи бяха деградирали заради това - през упадък до пълна разруха. Сунанди - а може би цяла Кисуа - бе доста напред в тия процеси, а ето че сега запрати същата болест в лицето на Ниджири. Единствено неговата воля щеше да определи дали тя щеше да отшуми, за да го остави по-силен, или щеше да го изпие цял.

Но той щеше винаги да поставя нуждите на другите на първо място в своите мисли, както го бе учил Бирник Рабанех. Щеше да рискува да бъде покварен, ако такава бе цената на възстановения покой и въздадената справедливост. Защото с това се занимаваше един Бирник. И ако трябваше да плати с душата си... е, добре. Най-малкото можеше да спаси Ехиру. Само това да бе, пак си струваше.

- Така да бъде. - Отправи се към своя наставник, за да сподели с него новината.

Може би като знаеше, че онази болница е наблизо, неговият брат щеше да издържи още малко. Но застина на място.

Ехиру бе на крака. Измъкнал се бе изпод импровизирания навес, с чиято помощ артистите се пазеха от слънцето през обедната почивка, и стоеше с лице на север. Влошеното му състояние бе несъмнено в очите на Ниджири - олюляваше се леко, страните му бяха изпити, защото напоследък нямаше апетит. Но гърбът му бе прав, а очите - макар озадачени, сякаш се питаха дали наистина е забелязал нещо в този момент бяха ясни. Ниджири бе леко обнадежден. Разбира се, че Ехиру щеше да издържи още ден-два.

- Там има нещо - неочаквано проговори жрецът. Артистите наоколо го погледнаха изненадани. Той направи крачка напред по горещия каменист пясък. - Някой идва насам.

Ниджири отиде при него, напълно забравил Сунанди, и като докосна ръката на своя брат, каза тихичко:

- Видение ли имаш, Братко? Кажи ми какво забеляза.

- Злина - отвърна Ехиру. В продължение на един болезнен миг Ниджири се питаше дали той няма самия него предвид. Но очите на Бирника бяха обърнати към хоризонта.

- О, не... богове, не. - Кисуатката стоеше наблизо. Ниджири видя, че и нейният поглед бе вперен в хоризонта.

Озадачен, той погледна в същата посока и най-накрая сам видя редицата потънали в прах петънца между трептящите линии на маранята. Мъждукаха, втвърдяваха се и отново мъждукаха, но приближаваха все по-големи.

- Зло и кръв - каза Ехиру и се обърна към Ниджири. -Трябва да бягаме.