Луната, която убива

14.

Ниджири седеше в Каменната градина, като полагаше усилия да не позволи на кокалчетата на пръстите си да побелеят. Със сигурност го дебнеха за това. Нямаше да им даде повод да се усъмнят в способността му да се контролира - не и ако искаше да го оставят на мира и без наблюдение, не и ако искаше да предприеме търсене на Ехиру.

- Пак криеш нещо - отбеляза Сонта-и. Той бе застанал срещу Ниджири, близо до една колона от нощен камък. Непоклатим като самата нея. - Мислиш си, че не сме в състояние да разгадаем плановете ти. Че не можем да усетим яростта, която се вие като дим над главата ти.

Проклятие.

- Не е ли разбираем моят гняв, Братко? - Ниджири удържа гласа си спокоен. — Изненадва ме неговото отсъствие у тебе. Нима мисълта за покоя на Хананджа заглушава всеки усет за благоприличие и справедливост?

-И ние изпитваме гняв, малки братко - обади се иззад гърба му Рабанех. Една ръка се отпусна върху рамото на момчето и го стисна лекичко. - Сънната кръв не може да го заглуши. Тя само го... смекчава. - След това добави многозначително: - Ако би могъл да споделиш нашия покой...

Ниджири се дръпна, като внимаваше движението му да бъде плавно и незабележимо - учтива неохота, а не яростна съпротива.

- Бих предпочел сам да открия своя покой.

Рабанех отдръпна ръка с въздишка.

- Изборът във всички случаи си е твой. Но се опитай да запомниш, малък братко, че Ехиру тръгна доброволно.

- Да. - Сцената отново изникна в съзнанието на момчето. Срамът в очите на Супериора и болезнената мъка в погледа на Ехиру. - Тръгна, понеже Хетава го предаде и той не можеше да понесе повече присъствието на покварени край себе си.

- Прекаляваш - предупреди го Сонта-и.

Ниджири се изправи и се обърна с лице към двамата. Стиснатите му юмруци бяха прилепени до тялото.

- Казвам истината, Сонта-и-братко. Видях звяра, който ме връхлетя снощи. Преживях ужаса от неговото докосване. А едничката причина да бъда жив сега, е фактът, че Ехиру-брат го прогони от мен, а сетне ми даде последната си сънна кръв. Свидетел за това е Лечител Мни-ини - той може да гарантира за Ехиру-брат. Самият Супериор призна, че задържането му не е справедливо, а се извършва по нареждане от Яна-ян. Политика.

Последната дума изплю така, сякаш е отрова - каквато и беше, - за да забележи със задоволство антипатията върху лицето на Рабанех. Винаги безизразният Сонта-и се замисли и зa Ниджири стана съвършено ясно - решението зависеше от него. Дарованието на съня го бе осенило съвсем малък или поне така се говореше сред послушниците. Той не изпитваше истински чувства, макар да ги имитираше с голям успех, когато се наложеше. Не правеше разлика между будния свят и приумиците на сънищата. На никой от двата свята не можеше да се довери, за него и двата бяха нереални. Това можеше и да е недостатък от гледна точка на Вземането, но имаше случаи, подобни на този сега, когато светогледът на Сонта-и го правеше най-гъвкав и прагматичен сред всички Бирници. Неговите действия бяха мотивирани от личен интерес, а не от традиции или вяра. Ако Ниджири съумееше да намери път към тях, Сонта-и би могъл да се превърне в неочакван съюзник.

- Ние не съдим... - започна Рабанех.

- Но по традиция имаме думата в някаква степен - прекъсна го Сонта-и. - Особено ако става дума за неща, които ни засягат пряко. Странно е, че не поискаха нашето мнение.

Ниджири затаи дъх.

- Супериорът трябваше да решава светкавично. - Рабанех скръсти ръце пред гърдите си и започна да крачи насам-натам. Това напрежение също бе добър знак за Ниджири. Решението на Супериора не бе по вкуса и на двамата му Спътници.

- Ако Мни-ини бе посочил Ехиру като заплаха, то светкавичното решение на Супериора щеше да е оправдано - обади се Сонта-и. - Само че Мни-ини каза, че разумът му за момента си е цял.

- Разбира се, че е - изтърва се Ниджири. - Засега показва едва най-ранните симптоми, само треперене на ръцете и прояви на гняв...

Разбра каква грешка е допуснал, когато ги видя да се вторачват в него. Лицето на Сонта-и стана малко по-студено.

- Начинът, по който всеки Бирник общува с Богинята, си е негова лична работа, Ниджири - каза той. - Ще разбереш това и несъмнено ще проявиш по-голямо уважение, когато ти се наложи да изкараш някоя дълга нощ без сънна кръв.

Ниджири сведе глава, потънал в срам.

- Простете ми. Аз само... - Раменете и гърлото му се сковаха. Богиньо, само не сълзи. Не и сега. - Аз не мога да го понеса.

Рабанех престана да кръстосва наоколо. Изражението на лицето му бе свъсено и напрегнато.

- Нито пък аз. - Той се обърна към Сонта-и. - Нали ти е ясно какво означава това?

Другият кимна.

- Не разполагаме с достатъчна информация, за да направим правилна преценка. Значи трябва да съберем още.

- Може би е редно да отнесем въпроса до Съвета на Пътищата - предложи Рабанех. - Собствената ни преценка може да се окаже повлияна от обстоятелството, че въпросът ни касае лично...

Сонта-и го погледна. Рабанех замълча. Ниджири се смръщи объркан срещу двамата.

- Не - реши най-накрая Рабанех. Извърна се сковано и въздъхна. - Всъщност няма полза от това.

Сонта-и продължи да го наблюдава известно време. Сетне обърна към Ниджири изпълнени с любопитство очи.

- И как смяташ да го откриеш, ако тръгнеш да го търсиш?

Само милостта на Хананджа му попречи да въздъхне с шумно облекчение. Той пое дълбоко въздух, за да укроти лудешкото биене на сърцето си.

- Трябва да е в някоя от караулните - заяви Ниджири. -Яна-ян няма собствен арест, а Стражата на Залеза няма власт над затвора.

- Караулните са осем на брой, Чирак. По една за всяка четвърт от града - външните и вътрешните.

- Ще се наложи да ги проверя всичките, Сонта-и-братко. Но ми се струва, че ще го намеря в някое от вътрешните, защото са разположени на по-малко разстояние от Яна-ян. Предполагам, че войниците ще искат да са по-близо до основните сили, в случай че нашият брат съумее да се измъкне по някакъв начин.

Сивите като камък очи на Сонта-и изучаваха Ниджири в продължение на няколко безкрайни мига, макар момчето да нямаше представа какво именно искат да открият. Рабанех гледаше невярващо.

- Не можеш да допуснеш това, Сонта-и.

- Нито ти, нито аз можем да отидем - отвърна Сонта-и.

В града сме останали само двамина действащи Бирници, нужни сме.

- И Ниджири е нужен! Той трябва да замести Уна-уне. Стига ни това, че разполагаме с един недозрял Бирник, но ако загубим и Ехиру, ще се наложи да подготвяме нов.

- Ако загубим Ехиру, което не бива да се случва - отвърна Сонта-и с леко натъртване, - ще сме загубили нещо значително повече от един опитен Бирник. Ще загубим самостоятелността, която е от най-съществено значение за правилното ни функциониране. Ще сме допуснали една очевидна несправедливост да опетни действията ни. Нашите, които трябва да остават най-чисти сред всички.

Рабанех поклати глава.

- Но Ниджири е още момче, Сонта-и.

- На шестнайсет е, значи от гледна точка на Закона е мъж. В някое от селата по горното течение щеше да е вече женен, може би дори с деца. - Сонта-и втренчи поглед в Ниджири, макар думите му да бяха отправени към Рабанех. - Стремежът към справедливост е дълг на всеки Бирник, дори на най-последния между нас. А един наш брат е арестуван без основание.

- Това не е начинът да бъде освободен!

- Вярно. Единствено истината е в състояние да го стори. Само че в дадения случай тя се пресича със задълженията на нашия Път.

- Искаш да кажеш, че Ехиру-брат и аз трябва да намерим Жътваря - зяпна Ниджири, проумял най-накрая. - Искаш да го убием.

Сонта-и кимна.

- Ще ви трябват доказателства, за да изчистите името на Ехиру. Трупът на Жътваря ще свърши работа.

- Ами ако не намерите доказателства? - намеси се Рабанех с безжизнен глас. - Тогава нито ти, нито Ехиру ще можете да се завърнете в Хетава. И двама ви ще обявят за покварени и ще ви подгонят. И нас ще изпратят подире ви заедно с половината Пазители. Ясно ли ти е? Докато търсите Жътваря, вие следвате Пътя на Бирниците единствено в очите на Хананджа. Никой друг - нито градската стража, нито тази на Залеза - не ще приеме това.

„Така или иначе, аз съм избрал пътя на Бирник поради една-единствена причина“ - каза си Ниджири и вирна брадичка.

- Ще служа в сърцето си, ако Служението пред погледа на всички означава да преглътна неправда.

За негова най-дълбока изненада тия слова предизвикаха усмивката на Сонта-и. Грозна гледка под онези мъртви сиви очи, лишени от какъвто и да било намек за задоволство или хумор. При вида й ледени тръпки пропълзяха по всеки нерв на момчето.

- Рабанех и аз също не понасяме неправда, Чирак - каза Сонта-и. - Ние изпращаме теб да го убиеш.