Луната, която убива

29.

Кисуа.

Столицата изглеждаше безкрайна като океан. Общата история с Гуджааре проличаваше в опалените от слънце бели стени и павираните с тухли тесни улички, но с това приликите се изчерпваха. Виждаха се и огромни, разположени върху големи площи сгради, някои по на четири-пет етажа. Изпъкваха обковани в злато корнизи, яркобоядисани тухлени инкрустации и здраво залостени богато украсени с резба входни врати. Повечето стени бяха покрити с диви лози, чиито цветове насищаха топлия и влажен въздух с такъв тежък аромат, че Ниджири го усещаше през няколко пресечки. Чудати звуци се размесваха с тези ухания - прегракнали смехове и яростни разправии, амбулантни търговци, хвалещи своята стока, приспивни песни и любовни серенади, отдавна забравени в Гуджааре. В този град той усети върху езика си вкуса на три хиляди години история -богат и натрапчив като старчески сън.

Зад него в стаята със спуснати завеси спеше Ехиру. След инцидента в пустинята той не обелваше дума. Правеше нещо само ако Ниджири му помага. Нищо не можеше да привлече погледа му. Пренесъл се бе изцяло в неизвестно друго измерение. По пътя към града Ниджири съумя да скрие това състояние от войниците, макар да подозираше, че Сунанди го бе забелязала. Тя не възрази, когато Ниджири настоя да го настанят заедно с наставника му, макар къщата й да бе достатъчно голяма, за да подслони много повече гости. Слугите донесоха храна и чисти дрехи и не ги безпокоиха повече. Това даде възможност на Ниджири да изкъпе на спокойствие Ехиру, след което да се погрижи и за собствения си тоалет.

И така при залез Ниджири коленичи на балкона, за да се помоли и да потърси вътрешен покой. Медитира, докато Сънната Луна изгря с целия си лик. Четирите оттенъка на светлината й успокояваха с познато дружелюбие. Най-накрая той отиде в спалнята за гости. Ехиру лежеше неспокойно сред прозирните завеси, въпреки положената на челото му изваяна във формата на морско конче джунгиса на Ниджири. Момчето разтвори завесите и приседна до него. Посегна да махне джунгисата и проследи с пръст бръчките по смръщеното чело на своя наставник. Както личеше, за любимеца на Хананджа нямаше покой и в съня. Само един път към него оставаше открит пред Ехиру. Ниджири докосна клепачите му с пръст. Той се бе провалил в изпитанието пранаж. Би било проява на милосърдие, ако го прибереше сега - много по-голяма, отколкото ако го оставеше да се събуди и да застане лице в лице с ужаса от своето престъпление. Това повеляваше дългът на Ниджири като чирак на Ехиру. Това повеляваше дългът му като Слуга на Хананджа. В Хетава вече щяха да са го изпратили... И все пак...

Ръката на Ниджири потрепери.

В Хетава Ехиру нямаше да бъде подложен на това в разгара на битка, обкръжен от хаос и врагове. Как би могло изпитание в подобни условия да даде вярна оценка за степента на неговото самообладание? Даже Ниджири уби човек - не с наркомансия, но убийството си бе убийство. И поради това, докато той се занимаваше със закрилата на една длъжница и отсрочка, вместо да помага на своя наставник, Ехиру се видя изправен пред своето най-голямо изпитание, без да има кой да се погрижи за него. Провалът бе колкото негов, толкова и на Ниджири.

- Братко... - Той отдръпна ръка, обзет от толкова силно страдание, че тежестта му бе на път да го смаже. Притиснал чело към челото на Ехиру, той плачеше безпомощно със силни и изтерзани ридания, които отекваха из всичките отредени за тях стаи, а навярно и отвъд техните стени. Но в този момент Ниджири не се интересуваше от това какво могат да си кажат за неговата скръб Сунанди или слугите й. Искаше му се само Ехиру да се събуди, да го прегърне и успокои, също както в онзи далечен ден, когато се видяха за пръв път. „Бих умрял за тебе“ - помислил си бе тогава, а се научи да убива, да обитава сънища, да танцува под звуците на своята душевна радост. Направил бе всичко, за да стане достоен за този мъж, който бе най-близко до бащата, какъвто не бе познавал никога. Най-близко до любим, какъвто би искал да има някога. Не съществуваха думи, които да опишат какво бе за него Ехиру. Дори Сестра Мелиатуа не можа да го разбере напълно. Може би бог. Много повече от онова, което Хананджа някога бе представлявала за него.

След известно време сълзите пресъхнаха. Буцата в гърлото му се разнесе, той изправи рамене и започна да диша дълбоко, за да възвърне самообладанието си. Две мокри ивици бяха белязали лицето на Ехиру. Ниджири ги избърса, а след това стори същото и със своите.

Целият покой, до който се домогна с такива усилия по време на вечерната медитация, се изпари. Ниджири въздъхна и стана прав, прокара ръка през косата си в опит да си го върне. Отказа се, забелязал един силует на прага. Сунанди.

Тя влезе, без да пита за позволение. Босите й крака стъпваха безшумно по плетените рогозки, а докато минаваше покрай прозореца, лунната светлина хвърляше върху лицето й отблясъци. Макар навярно да бе чула неговите ридания, тя не каза нищо, нито пък го погледна. Той бе твърде изнемощял, за да изпита благодарност.

Стигнала леглото, жената спря и хвърли продължителен поглед към Ехиру.

- Ще умре ли?

Някога би я намразил заради такъв въпрос. Сега само погледна встрани.

-Да.

- Кога?

- Когато изпълня своя дълг.

- Сега ли трябва да стане?

- Той взе умишлено сънна кръв на човек, без да му даде в замяна покой. Според нашите закони по-голямо престъпление не съществува.

Тя скръсти ръце с въздишка.

- Спи сравнително спокойно за престъпник.

- Елементарна магия за сън. Ако беше на себе си, в никакъв случай не бих успял да му я направя. - Погледна надолу към джунгисата и започна да я върти за крехките наглед криле. В хода на вековете бе ставала притежание на безброй Бирници. А още преди това камъкът, от който бе изваяна, бе долетял от небесата, преминал през селенията на самите богове. Може би дори бе докоснал лика на Сънната Луна, преди да падне долу като материализиран образ на магията.

- Покваряването е изтънило силно неговата умблике -промълви тихо момчето. - Нишката, която свързва душата с тялото, както и с будния свят.

- А сега, когато вече не действа... поквара?

- С течение на времето и при нормални условия нишката може да оздравее.

Тя го погледна косо.

- Няма да разполага с много време, ако го Вземеш.

Ниджири поклати глава.

- В Хетава би могъл да се справи - след дълги месеци на уединение. Но тук, сред цялата тая лудост... - Ниджири посочи към балкона, към Кисуа и света. - Няма начин. Дори ако забравим престъплението му, пак е безнадеждно.

Усети погледа й с гърба си, докато отиваше към балкона, за да се облегне на вратата, насочил очи към града отвън и пожелал от все сърце той да бе Гуджааре. Пожелал също така кисуатката да си тръгне. Съвсем малко време му оставаше с Ехиру.

Тя мълча толкова дълго, че най-накрая Ниджири се обърна, за да провери дали е още тук. И зяпна от изненада, защото се бе осмелила да приседне върху леглото на Ехиру и да погали неподстриганата му коса.

Вдигна поглед, съзря гнева в неговия и се усмихна.

- Прости моята волност. Той ми напомня за един човек, когото познавах някога и нежно обичах. Трябва да получи право на избор.

- Какво?

- Избор. За това дали да умре и кога. Бих могла да приема ужасните неща, с които се занимавате вие, но само ако ги правехте с пожелалите това.

Ниджири свъси чело.

- А ти мислиш, че той не желае, така ли? Той, един Бирник на Хананджа ?

Тя примигна.

- Може би желае. Но все пак неговият град се готви тайно за война, собственият му брат крои планове да използва магически сили на злото, в мрака броди Жътвар, а той не ще види изхода от всичко това. Изглежда по-жестоко, отколкото просто да го убиеш без всякакви церемонии.

Ниджири впи пръсти в балконската завеса.

- Той ти е нужен само за да дойде с нас при Протекторите утре.

- Не го отричам. Но и вие печелите от това, защото така ще помогнете да спася и вашия град, и моя. Каквото и да си въобразяваш, аз нямам желание да стана свидетел на война между нашите страни. И второ, боли ме заради мъките, които терзаят и двама ви. - Ниджири изпръхтя недоверчиво, но тя не му обърна внимание, все така вперила поглед в Ехиру. - Когато ми съобщи за Лин... Намразих цялата ви пасмина. Всички, които се занимават с магия. Сега разбирам, че злото се крие в Хетава - не у вас самите.

Той отвори уста, за да прокълне нейното богохулство, но си спомни погледа на Супериора, когато отвеждаха Ехиру с ръкавиците на позора.

- Не в цял Хетава. - О, каква проява на слабост.

- Вярно. Ти и твоят наставник, и дори Жътваря, който отне моята Лин... в случая вие сте жертви. Най-окаяни сред всички жертви, понеже вярвате...

Ниджири я погледна замислено и най-накрая седна на един близък стол. Разтри лице и промълви:

- Може би имаш право.

Тя замълча смаяна от това признание, а може би в израз на уважение към неговата мъка. Когато заговори отново, гласът й бе тих - точно както би говорил един Бирник:

- Остави го да живее до утре. Нека чуе какво ще кажат Протекторите. Нямам представа що за информация ще му дадат, но с нея би могъл да помогне за запълване на цепнатината, зейнала между моята страна и вашата. Може пък така да се сдобие с малко покой, преди да... - Тя се подвоуми, търсеше по-деликатни слова, за да го каже.

- Преди да умре - довърши изречението Ниджири. Взря се в очите й с немощна усмивка. - Ние не се притесняваме oт мисълта за смъртта, нали знаеш. - Погледна Ехиру и чертите му се изопнаха. - Няма да остане доволен от мен, когато се събуди.

- Понеси го - отвърна тя, докато ставаше. - Вие сте свикнали да се разпореждате с живота на другите, както и със смъртта. Непрекъснато правите това, нали? Може пък да е ударил часът един от вас да разбере от личен опит какви са последиците от подобни решения, а не само да убива ония, които му се противят.

Нова обида. И все пак в нейната жлъч долови нотка на симпатия, а от погледа й разбра, че това е най-доброто, което би могъл да получи като предложение за сключване на примирие. Той кимна в съгласие. Не му бе останал повече гняв единствено мъка.

- Може би си права, Говорителко.

Забеляза, че тя повдига вежди, чула официалната си титла от неговите уста. След една продължителна пауза Сунанди кимна на свой ред.

- Почини си добре тогава, малък убиецо. Протекторите ще ни приемат утре заран. Бъди готов. - Тя се обърна и напусна стаята, за да остави Ниджири насаме с Ехиру и собствените му мисли.

След няколко мига мълчание Ниджири се изправи, прекоси стаята към леглото на Ехиру, отметна завивките и се сгуши до него, отпуснал глава върху рамото на своя наставник. Унесен от равномерното туптене на неговото сърце, той заспа за остатъка от нощта - не съвсем спокойно, но благословен с отсъствие на сънища.