Луната, която убива

38.

Сънуващата Луна бягаше като привидение през нощното небе, докато конете им препускаха като мъгляви сенки по Лунната пътека към Ките-ян. Само две неща владееха съзнанието на Ехиру в силния вятър - собственият му гняв и гласът на Ниджири, който пронизваше от време на време мъглата, за да му напомня кой е. Влязоха в приемната на двореца - пълна бе с войници. Гласът на майка му отекна в неговото съзнание и той усети, че ги ненавижда. Толкова свирепа бе тази ненавист, че частица от нея се откъсна и се устреми напред. Когато я дръпна обратно, техните души тръгнаха заедно с нея, заоблени като риби, които се мятат безпомощно в мрежите на неговата воля. Налапа ги лакомо, вкусил с наслада пикантните подправки на тяхната болка и страх, а чувството за вина вгорчаваше съвсем малко това удоволствие.

И сега се изправи пред лицето на Принца, неговия брат, неговия предател. И омразата се завърна. Но този път успя да я овладее. Той щеше да изчисти тази поквара от душата на Гуджааре, само че по правилния начин - решил го бе по пътя, -както се полага на един Бирник, а не на презрян звяр. Щеше да се върне към онова, което бе за още един последен път - в името на Хананджа, в името на справедливостта.

- Достатъчно - повтори той, като излезе на балкона, изправен в цял ръст. Ниджири го следваше като сянка, готов да нападне всеки миг. Откъм едната страна видя жена, двама мъже и дете слуга, застинали в шок, а душите им - ярки мамещи пламъци - го зовяха неудържимо. Той не им обърна внимание. Нито на глада, който така силно ги желаеше.

- Подчини се. Все още съм в състояние да ти даря покой. Ако се противиш, нищо не мога да обещая.

Еникет отговори със студена усмивка, но Ехиру долови спотаения зад нея гняв:

- Не ставай глупав, Ехиру. Смърт или божественост - ти кое би избрал? - Отпусна ръка на рамото на Жътваря и съществото издаде див съскащ звук насреща им.

- Дръж си звяра, Еникет. - Ехиру повиши тон. Това не бе много миролюбиво, но в душата му бе останал много малко мир, а и пет пари не даваше вече. - Мъжът, който бе навремето, можеше да ме надвие, но не и това жалко нещо тук. Ако го пуснеш, може да нападне всеки.

Хвърли поглед към неканената компания. Мъжът, облечен като военен с висок ранг, измъкна меч. Юношата направи същото. Чертите на лицето му носеха отпечатъка на Еникет, както Ехиру вече бе забелязал, а също и на застаналата редом жена шуна. Забеляза и страха, който бе попарил лицето на Принца.

Все така с ръка на рамото на Жътваря, Еникет проговори тихо, но твърдо:

- Ванахомен, тръгвай с майка си. Карис, отговаряш за тях с живота си.

Мъжът понечи да възрази, но хвърли притеснен поглед към Жътваря - който пък бе вперил своя, пълен с нагло нетърпение, в Ниджири - и се подчини. Младежът не се терзаеше от подобни колебания.

- Няма да го направя, татко!

- Ще правиш каквото ти казвам. - Еникет отклони поглед от очите на Ехиру, за да подчини със силата на своята воля непокорния син. - Тръгвай. Веднага!

След още миг момчето отпусна рамене и жената го дръпна за ръка към вратата на балкона. Военният хвана детето над лакътя и го измъкна навън заедно с Ореола. След като чу стъпките им надолу по стълбите, Ехиру излезе напред, без да изпуска от очи Жътваря.

- Ти загуби - каза той на Еникет. - Изправи се с достойнство пред лицето на смъртта.

- Упорстваш? Дори сега, след като съм ти казал всичко? -Еникет издаде нещо като тих, горчив смях. - Роб на Хетава докрай. Бъркаш, Ехиру. Не аз съм губещата страна. - Въздъхна. -Добре, нека бъде така.

Еникет наведе глава, за да погледне Жътваря, а особеният израз на лицето му показваше, че се съсредоточава. Жътваря застина, чертите му се отпуснаха повече от обикновено, макар да вдигна глава, сякаш заслушан в нещо. И сега Еникет махна ръка от рамото му.

Въпреки това предупреждение бързината на създанието изненада Ехиру. Той разполагаше само с един миг, за да реагира. Но Жътваря профуча покрай него и стана ясно, че не той бе неговата цел.

- Ниджири!

Момчето успя да хване ръката на Жътваря, преди тя да докопа лицето му. Изви я, за да отклони встрани набраната сила. Съществото залитна, загуби равновесие и Ниджири заби юмрук по средата на хлътналите му гърди. То се просна на пода и Ниджири го приближи. Ехиру никога не бе виждал такава злоба в неговите очи. Понечи да му помогне, но някакъв слаб звук зад гърба го сепна. Обърна се рязко, за да съзре замислената от Еникет подлост... и се вдърви при вида на жужащата в ръката на брат му джунгиса. Принцът изглеждаше напрегнат, но се отпусна и присви очи към своя брат.

- Ела насам, Ехиру- промълви той. Ехиру пристъпи към Еникет, преди да се сети, че не знае защо го прави. Спря намръщен.

- Значи действа и при теб. - Еникет го гледаше с нещо като учудване. - Супериорът каза, че си се изродил... а пък момчето е все още живо. Кого си убил тогава, за да запазиш своя живот, мили ми братко? - Ехиру стисна зъби засрамен, а Еникет се усмихна безгрижно с победоносен блясък в очите. - И ти си покварен като другите, независимо от всичките ти благочестиви приказки.

Песента на джунгисата завладя съзнанието на Ехиру, за да съживи в него спомени за хиляди отминали нощи, за хиляди Вземания, и го изпълни с див копнеж по времето, когато всичко в живота му бе толкова просто. Когато бе чистка в душата си нямаше друго, освен покой и...

Какво бе това? Объркан, той разтърси глава, но писукането от камъка се вряза в мислите му като кинжал.

- Още една тайна от свитъците - обади се Еникет и пристъпи напред. - Съзнанието на Жътваря се развива неимоверно по отношение на възможности, но и по отношение на неговата чувствителност, което те прави податлив на най-елементарна наркомансия.

Ехиру положи усилия да отклони поглед от джунгисата, но не успя - образът й ставаше все по-ярък. Нейните звуци удавяха всички останали, включително шума от борбата на Ниджири с Жътваря зад гърба му. Направи нов опит да се съсредоточи върху Еникет, който бе беззащитен в момента и можеше да бъде Взет, обаче...

- Любимец на Хананджа- нали така те наричат? Най-умелият Бирник, който се помни. Умиращите мечтаят да бъдат Взети от тебе. Виж обаче каква цена си платил за това усърдно служене на Хетава, Ехиру. Ставаш мой дори по-бързо от Уна-уне. - Принцът въздъхна. - Може би така е било писано поначало, любезни ми братко. А сега идвай.

Думата се заби в Ехиру, подкрепена от една воля, която раздели неговата собствена също като завеси на прозорец, за да стигне до най-съкровената гънка на съзнанието му и да се приюти в нея. Част от него усети, че е издал звук, може би задавен стон. Но не бе сигурен. Една ръка докосна рамото му. Той потръпна под нея, опита се да даде отново воля на омразата, само че разсъдъкът, който се бе вплел изцяло в неговия, внимателно отпъди тази мисъл.

- Хайде, Братко - повтори Еникет.

Ехиру се обърна и тръгна натам, накъдето го напътстваше гласът - към парапета.

Чу някакъв глас да го вика по име някъде отдалеч, отзад. Ниджири. Страхът за момчето му даде сили да се извърне, но волята на Принца надделя.

- Шшт, Братко.

И ето че пак бе в клетката под Яна-ян, разридан от глад, заради който без малко не уби Ниджири. Гласът бе друг, но утешителните думи бяха същите, ръцете на раменете му - почти толкова внимателни.

- Всичко е наред - каза гласът в ухото му и още повече изкриви спомените. Ниджири? Не. В този глас нямаше любов. -Разбирам. Толкова много поквара навсякъде, толкова много мъка, а ти си безпомощен да ги спреш. Но аз мога да ти помогна, Братко.

С върховно усилие на волята Ехиру затвори очи. Но сбърка - стенанието на джунгисата го следваше в мрака, а гласът впи още по-дълбоко корени в неговото съзнание.

- Сега. Насочи вниманието си нататък, Братко. Разстоянието не може да те спре. Погледни натам, над пустинята. Усещаш ли ги?

Затворил очи, Ехиру чуваше само гласа. Противеше му се, но въпреки това съзнанието му започна да се разтяга, да се отделя от него, плъзна се сякаш по наклонената стена на бездънна яма. Нападнаха го видения - пустиня, той се носи с криле на скайрер. Ето го селцето Кетуяе, ето го оазиса Теса. Ето ги предпланините и ето че някаква сила го отклонява встрани. Той се мръщи, забавя се, въздухът се изпълва с мирис на кръв и болка, на кошмарен страх.

На смърт.

Където има смърт, има и сънна кръв.

- Поквара, Братко. Усещаш ли я? Мръсотия, каквато земята не познава от векове.

Ехиру я усети. Той заскимтя. Страх, жестокост, ярост парализираха сетивата му, за да проникнат още по-навътре в неговото съзнание. Сега вече ги виждаше: стотици, хиляди мъже с мечове и жажда за кръв, решени да се накълцат едни други на парчета. Антитеза на покоя. Видението се промени и той съзря само светлина на негово място - искри, които блясваха и умираха, други горяха устойчиво, а всички заедно бяха слети в едно блещукащо цяло. И едно слънце, чиято топлина обещаваше да запълни студената и болезнена празнота у него.

Толкова много души. Толкова страхотно много.

Ехиру облиза устни в един друг свят.

- Те ще нахлуят при нас, Ехиру. Ще ни заразят с тяхната диващина и хаос, ще нарушат нашия покой, Нейния покой, завинаги. - Гласът приближаваше ухото му, шепнеше своите предупреждения през далечните викове на болка и ярост, през собствената му опустошителна ненаситност. - Спри ги, малки ми братко. И ги Вземи. Вземи ги всички; сподели ги с мене.

Не му бе останала капка воля за борба. Магията и гладът я бяха изцедили докрай.

Прострял напред ръце и съзнание, Ехиру обхвана над двайсет хиляди живота и започна Жътва.