Луната, която убива

37.

Принцът на Гуджааре се изтягаше буден сред възглавниците на своето обградено от прозирни завеси легло, потънал в мисли за света, който ще притежава един ден.

Не че кой знае колко му се щеше да го завладява. Но той като всеки верен син на Гуджааре искаше покой, а много отдавна се бе убедил, че покоят е просто естествен продукт на реда. Това се доказваше непрекъснато в хода на великия сън, наречен Гуджааре. Необузданата престъпност и безпросветното насилие, които мърсяха другите страни, бяха непознати тук. Никой не гладуваше, освен из най-затънтените краища. Дори представителите на най-низшата каста се радваха на достатъчно добро образование и упоритост, за да станат господари на собствената си съдба. Всяко дете в този град знаеше своето място в живота от рождение. Всеки старец тук приемаше заслуженото в смъртта. А с енергията на всички останали народът на Хананджа процъфтяваше, тръгнал от жалка купчина палатки, накацали несигурно край устието на реката, за да стигне до цяла мрежа градове и рудници, плодородни поля и търговски пътища, увенчана от своята столица ореола на цивилизования свят. Неговият прекрасен Град на Сънищата.

Но останалата част от света все така продължаваше да се бъхти в безредие. На какъв покой можеше да разчита Гуджааре в дългосрочен план при толкова слаби и безотговорни съседи? Той бе посещавал чужди земи на младини и бе оставал ужасен от хаоса и жестокостта в тях, които правеха селенията на сенките да изглеждат привлекателни. Други управници бяха опитвали да овладеят този хаос чрез сила или пари. Понякога бяха успявали, но не за дълго. И как биха могли, след като човешкият живот бе ограничен? И най-великият пълководец в края на краищата остаряваше и умираше, за да предаде властта на други, които в повечето случаи се оказваха неподготвени да я упражняват.

И така, решението се налагаше само: завладей света, но в името на покоя, не на властта. А за да го задържиш след това -стани бог.

Принцът седна в леглото. Първата му съпруга Хендет се размърда до него. Той протегна ръка, погали я по бузата и отвърна на заспалата й усмивка. След цели трийсет години и повече от двеста други съпруги, той не престана да се ласкае от нейното благоволение. Както ставаше при южнячките, тя бе все още красива въпреки отдавна отлетялата младост. Времето беляза нейната гладка и тъмна кожа само с няколко бръчки. Но бе стара - минаваше петдесетте - кажи-речи колкото него самия. Копнял бе за още деца от нея и сигурно щеше да ги има, ако й бе разрешил да приеме сънна кръв в Хетава. Но колкото и мамеща да изглеждаше тази възможност, той не можеше да понесе мисълта Хетава да вкопчи нокти в още един член на неговото семейство.

Целуна я по челото.

- Бих предпочел да не излизаш. Може да стане опасно.

Тя вдигна ръка, за да прокара пръст по устните му.

— Не ставай глупав.

Принцът кимна с усмивка, доволен от нейното решение, въпреки болезнената тръпка в тялото. Щеше я загуби, когато властта го направеше безсмъртен. Още десетилетие-две и тя щеше да премине в Ина-Карек, където никога не ще можеше да я види.

„Още мъка за полагане в нозете на Хананджа“ - каза си той. След това се надигна гол, за да започне своята война.

Слугите го наметнаха с перест халат, за да отиде в банята. Тук обляха кожата му с разтворени в лимонена вода пречистващи соли, а сетне я подсушиха с розов цвят. След като го стегнаха в бронята на неговите предци и вплетоха злато в косите му, той напусна покоите, за да се присъедини към Хендет и техния син Ванахомен, които го очакваха. Както бе коленичил, Вана му поднесе меч в красива кожена ножница. Когато Принцът го пое, синът вдигна поглед, за да види как го опасва, и владетелят за кой ли път се удиви на непоколебимото обожание в тези очи.

„Така да бъде - помисли си той. - Нека Хананджа и децата на Луната си задържат страната на сънищата. Будният свят принадлежи на синовете на Слънцето.“

- Ела - промълви той и Ванахомен се надигна, за да тръгне мигом подире му, както се полага - отдясно и на една крачка след Принца. Винаги прецизна в протокола, Хендет го следваше отляво с гордо вдигната глава. Когато поеха по общите коридори, слугата с Ореола веднага скочи, за да тръгне отзад. Принцът понечи да го отпрати, но реши, че ще бъде по-удачно да се освободи от Ореола по-късно, когато е станал бог не само на думи. Карис зае място в строя и в този ред всички се отправиха към стълбите на най-високата кула в Ките-ян.

Из мраморните коридори нямаше други хора. В името на собствената им безопасност Принцът бе отпратил всички останали деца и съпруги, а на партера бе разположил Стражата на Залеза като гаранция срещу евентуално нападение. Само тези четирима - щастливо и приятно число щяха да станат свидетели на възшествието.

Изкачиха стълбите мълчешком. Отминаха площадката, върху която Нийес бе изживял своите сетни мигове, но не спряха чак докато стигнаха най-горния етаж на кулата. Когато Карис отвори вратата, един лъч светлина разцепи далечния хоризонт и се пръсна навред, а златният овал на слънцето започна да се катери по небосвода.

Принцът се усмихна. Далеч на юг, където пустинята срещаше границите на Кисуа, пукването на зората бе дало сигнал за атака на неговите армии.

Той излезе на балкона и пое с наслада въздуха, а някъде от ниско и далеч свеж порив на вятъра вдигна косите му като криле на птица. Една фигура се размърда в края на балкона. Дрънчене на вериги наруши утринната тишина. Принцът погледна своя Жътвар, свит до стената, където го бяха приковали слугите. Труповете им лежаха в краката му. Принцът бе развеселен от мисълта, че някаква частица от предишната битност на съществото явно се бе пробудила през изтеклата нощ - телата на слугите бяха подредени в благопристойни пози.

Джунгисата, която Принцът сега вдигна във въздуха, бе груба и грозна. Тя бе била отчупена от по-голямо парче Слънчево семе, този особен камък, който падал понякога от небето. За разлика от изящно гравираните скъпоценни принадлежности на Хетава, тази бе просто парче камък. И все пак, когато Принцът я чукна в близкия парапет, Жътваря потръпна и надигна глава.

- Б-братко...?

Принцът повдигна вежди от изненада. Жътваря почти не бе говорил напоследък. Остатъците от неговата личност бяха до такава степен лишени от собствена воля, че Принцът почти не се нуждаеше и от джунгиса - волята му бе достатъчна за овладяването на мисълта на съществото. Той я прибра и отиде до него, за да надникне в тези объркани очи.

- Е, почина ли си добре, Уна-уне?

Жътваря примигна срещу слънчевата светлина, въздъхна и поклати глава.

- Не. Видения... Имаше... болка. Ехиру. Той страдаше.

Принцът кимна към Карис, който отключи от стената закрепената към железния нашийник верига.

- Да, спътнико - отвърна Принцът, като пое края на веригата от Карис и протегна ръка, за да погали увисналата буза на съществото. - За съжаление, той страда. Но пък вече удари часът за края на твоите мъки. Още една задача, едно величаво Вземане - и ще можеш да си почиваш.

Неистов копнеж изпълни погледа на съществото, очите му се насълзиха.

- Да, да. О, моля те, Братко. Толкова дълго служих.

- Знам. Само още мъничко. Нейният покой те очаква. Имаш думата ми. Хайде.

Той се изправи и дръпна веригата на Жътваря. Съществото стана и се помъкна подире му, по хищнически грациозно, макар и почти лишено от разсъдък. Принцът опря тяло на парапета и даде знак на другите да останат по местата си.

Но сега най-неочаквано Жътваря напрегна мускули. Направи опит да се извърне към балконската врата, като едва не изтръгна края на веригата от ръцете на Принца. Той пое дъх и се вкопчи в нея, готов да опълчи волята си срещу безумния глад на съществото. И в този миг си даде сметка, че неговото внимание не е привлечено от Хендет или Ванахомен. Проследи погледа му и стисна зъби.

- Достатъчно, Еникет - изръмжа Ехиру.