Луната, която убива

22.

Жътваря не служи на Хананджа. На него камък не му е нужен вече.

„Нийес трябва да е бил голям глупак, ако си е въобразил, че ще го отмине този кошмар“ - каза си Карис.

Вече генерал Карис, повишен на мястото на Нийес. Някога генералът би останал доволен от новото си положение, както и от косвената победа над отколешния си съперник, но не и сега. Сега би дал мило и драго, за да върне званието на Нийес, ведно с всичката мръсотия, която вървеше с него.

Затворниците знаеха, че ще умрат. Мъкнеха се неохотно, и то само заради ударите и крясъците на стражата. Карис забеляза отчаянието в очите им. Нямаше как да видят закритата кола с дебели стени и катинар, която бе докарал в затвора и която чакаше в момента наблизо. Нямаше как да узнаят за чудовището, което бе затворено вътре, но въпреки това май усещаха предстоящата смърт. Може да бяха престъпници, но пак си оставаха истински гуджаарейци.

Точно заради това Карис, обикновено повече практичен, отколкото благочестив, се помоли за тях.

„Нека Хананджа бди над вас в мрачните селения, където отивате за вечни времена“ - прошепна той наум. - „И дано умрете по-лесно от Нийес, защото видях трупа му, след като онова нещо се бе разправило с него.“

- Началник! - Карис се обърна, за да съзре един от своите куриери, застанал мирно с човек от затворническата охрана до себе си. Конникът бе потънал в пот и мръсотия, почти се олюляваше от изтощение. Карис присви очи и нареди на надзирателя да донесе лимонена вода и сол. После посочи пода и куриерът се отпусна върху него с благодарност.

- Докладвай.

- Заповедта е доставена в югоизточния гарнизон с пощенски гълъб преди два дни -- съобщи куриерът. - Втора птица е изпратена оттам на югозапад. Югоизточният командващ няма доверие на пощенски птици, когато става дума за информация от първостепенно значение, поради което ме изпрати със съобщение до... - Мъжът се подвоуми. - До пустинния гарнизон. Уморих пътьом един кон, но доставих пратката своевременно. На връщане минах през граничното градче Кетуяе. Цирковият керван е прекосил реката на това място преди едно четиридневие.

- Само четири дни? Сигурен ли си? - Ако нямаше бури и злополуки, най-бързият преход през пустинята до северния търговски град на Протектората Кисуа траеше седем денонощия. Кетуяе се намираше на ден път от Гуджааре. Вече трябваше да са минали Теса и да са преполовили цялото разстояние.

- Да, началник. Но пустинният командващ ме увери, че негов отряд ще успее да настигне кервана. Разполагат с опитни следотърсачи. Имат и шадунски коне, специално селектирани и отглеждани за пустинни условия - два пъти по-бързи от камилите.

Което означаваше, че ще изтече още едно, може би две денонощия, преди гарнизонният отряд да открие и настигне кервана. Точно на границата. На Карис му оставаше единствено да се помоли командващият пустинните сили Сешо-тенап да прояви благоразумие и да не изпрати войниците си в гуджаарейски униформи. Само това им липсваше - някой кисуатски патрул да спипа гуджаарейски отряд там, където не му е мястото, изпратен от гарнизон, за който се предполага, че не съществува под слънцето, с цел да ликвидира кисуатски посланик. Наближаваше война - Карис не бе сляп, - но инцидент като този би могъл да я предизвика много по-скоро, отколкото желаеше Принцът.

„Случи ли се това, голям късмет ще извадя, ако само ми отреже главата.“ Което му напомни за текущата задача.

Надзирателят се върна с чаша лимонена вода и солена бисквита. Подаде ги на куриера, чиито ръце не преставаха да треперят.

- Вземи си едно четиридневие отпуск - нареди Карис, - но за целта трябва да се махнеш от това място. Надзирател, помогни му да стигне до конюшните.

Куриерът се сепна и разля малко вода върху брадичката си. Обърса я и облиза по навик влагата от дланта си.

- Началник, моля за извинение, но конят ми е полумъртъв, а и аз не съм в много по-добро състояние.

- Можеш да получиш друг от нашите конюшни. Но трябва бързо да се махаш.

- Но това е цял ден излишен път от тук до града, началник!

Карис се начумери.

- Стой си тук тогава - сопна се той. - Но като разбереш какво се случва и когато споменът за него започне да тормози сънищата ти, сети се, че съм опитал да ти го спестя.

Завъртя се на пети, без да обръща внимание на обърканото „Началник?“, промълвено зад гърба му. Насочи се към стълбището на кулата и чу как надзирателят съветва куриера да не се прави на глупак, а да си обира крушите. Нищо чудно той бе ставал свидетел на подобен ужас и преди, макар и не и такъв мащаб. Те знаеха по-добре от Карис какво предстои.

В приземния етаж го чакаше началникът на затвора с опънато от нерви лице.

- Твоят... ъъъ... гост започва да губи търпение - каза той, като тръгна редом с Карис. - Пробвахме да му подадем храна през решетките, но той ръмжи насреща ни и я мята обратно. Можем да опитаме пак...

- Недейте - прекъсна го Карис. Бръкна в окачената на бедрото кесия и извади грубо парче джунгиса, дадено му от Принца. - Храната не е онова, което жадува точно в този момент. Погрижи се хората да напуснат двора и чакай.

Карис мина през коридор със сводест таван, който водеше към съседния вътрешен двор. Тук обикновено пускаха затворниците за разходка, но днес прашното пространство приютяваше единствено колата с подсилените стени. Юздечките на конете бяха свалени от главите им, за да не си гризат мундщуците - животните не преставаха с опитите да се откъснат от колата. Докато я приближаваше, Карис не долови никакъв звук откъм вътрешността й, макар да усещаше с кожата си изостреното внимание на онова нещо в нея. Капаците на прозорците бяха заковани здраво с изключение на онзи, през който го хранеха. Той бе обезопасен с железни пръти. Карис не можа да види нищо, дори когато приближи съвсем. Само мрак.

Застана достатъчно далеч, за да не бъде достигнат от някоя протегната между железата ръка, пое дълбоко въздух и се опита да сложи в ред мислите си. Принцът му бе дал подробни наставления, но сега, разкъсвано между лудото биене на сърцето и представата за онова, което предстоеше, съзнанието му не можеше да ги извика.

Дочу шум вътре в колата. Един глас, пресипнал и плътен, проговори със запъване:

- Залез ли е, Братко? Ще из... ще излизаме ли тази нощ?

Карис преглътна и почука повърхността на джунгисата, за да я накара да забръмчи.

- Тази вечер няма. - Гласът му бе толкова тих, че не можеше да заглуши вибрациите на джунгисата. - Но ще има работа за тебе на това място. Не ги ли усещаш? Събра... - Той млъкна и потърси друга дума. - Струпани са наблизо. Сто мъже се намират в съседния двор. Те са осъдени като покварени и се нуждаят от твоето съдействие.

Вътре нещо се раздвижи, чу се слаб шум от вериги.

- Усещам ги. Толкова много... - Сега гласът прозвуча уверено. - Толкова много покварени.

Карис преглътна.

-Да. Трябва да ги вземеш всичките, Братко... всичките наведнъж. Ясно ли ти е? От там, където си сега. Без да ги докосваш. Ще можеш ли?

„Старите ръкописи са категорични“ - казал му бе Принцът. - „Всеки от тях споменава, че Жътварите са способни на това, Карис, а и на много повече. Виждат без очи, убиват без ръце, изпиват живота като вино, за да изплюват чудеса. Магия, с която могат да съперничат на самите богове. Не искаш ли да видиш това със собствените си очи?“

„За нищо на света“ - си бе помислил Карис, макар да бе замълчал благоразумно.

Откъм вътрешността на колата се чу бавно и дълбоко вдишване, сякаш съществото опитваше въздуха през зарешетения прозорец.

- Мръсотия и омраза. Усещаш ли, Братко? Усещаш ли техния страх?

- Да. - Този път не се наложи да се преструва. - Усещам го.

- Мръсотия. - Гласът на Жътваря бе пак самоуверен, почти гневен. - Те винаги се страхуват от нас. Няма вяра... сквернословие. Трябва да ги пречистя до един. Трябва... Аз трябва..

Първите писъци свариха Карис неподготвен. Очаквал бе някакво предупреждение, а продължаваше да чува как съществото вътре си мърмори нещо, дори след като отделните писъци се сляха в десетки, а след това в многогласен хор на ужаса, който започна постепенно, глас подир глас, да стихва.

След това отново набра мощ, сега по-близко.

Карис се извърна към сводестия проход и застина поразен. Там стоеше началникът на затвора. Тялото му бе сковано, лицето му бе изкривено в гримаса, подобна на която Карис не бе виждал никога, а очите му бяха затворени. Спеше. А пищяха надзирателите, които го наблюдаваха - самият началник оставаше безмълвен. Пред очите на Карис той започна да се тресе целият, пръстите на ръцете му се свиваха и отпускаха в бърз спазъм, урината му плисна в прахоляка под препаската. Очите му се отвориха внезапно, уж буден, но не съвсем, бял като платно. Жилите на шията му изпъкнаха като опънати въжета, ясно се чуваше скърцане на зъби.

- Не - прошепне Карис.

- Няма вяра - ръмжеше Жътваря.

Смъртта косеше навред из крепостта затвор. Осъдените бяха вече мъртви. Надзирателите умираха в момента.

- Не! - Ужасът най-сетне извади Карис от вцепенението му. Той се хвърли към колата и започна да удря с юмруци по решетката. - Спри веднага! Не тях! Те са... те са твои братя, не трябва да ги... не тях...

- Моите братя не биха се страхували - чу се гласът отвътре, вече по-разбираем. Дори повече от разбираем. В него кънтеше нотка на свирепо ликуване.

- Спри, боговете да те прокълнат дано! Ще избиеш всички!

Нещо се раздвижи вътре и Жътваря се показа внезапно зад решетката. Очите му с цвят на смола и кръвясало бяло виждаха отвъд пределите на света, в някакво кошмарно място, което Карис се помоли никога да не посети. Приютило ги бе болезнено изпито лице - кожата бе така опъната върху костите, че лъщеше като полирана. Сега започна да се бърчи - Карис очакваше да чуе звуци от нейното нагъване и изпъване, подобни на шум от мачкана суха шума, - за да оформи грозна паст. Часове по-късно генералът щеше да се сети, че тя е отразявала опитите на Жътваря да наподоби усмивка.

- Аз не убивам - заяви Жътваря.

Последният надзирател падна безмълвен. Вторачен в тези невъзможни очи и обзет от желание да затвори своите, Карис внезапно осъзна, че едничкия шум, който долавяше, освен вятъра, бе тихото бръмчене на джунгисата. Всички останали в затвора бяха мъртви.

Всички, освен него.

„Единствено джунгисата ме пази“ - даде си сметка той.

Докато тази мисъл си пробиваше път в неговото съзнание, ръката му започна да трепери издайнически.

Той заскимтя, усетил с инстинктивна увереност, че ако изпусне камъка, Жътваря ще му види сметката. Това ясно личеше от безумния поглед на съществото. То - Карис не бе в състояние вече да мисли за Жътваря като за човек - щеше да разрови съзнанието му, да прекъсне нишката на живота му и да го завлече в мрачните усои на собствената си сърцевина. И там щеше да налапа душата и разума му, а плътта му щеше да остави да гние навън.

Сякаш прочел тези мисли, Жътваря бавно кимна. После се отдръпна от решетката, за да потъне отново в мрака. Разтреперан неудържимо, Карис изпусна джунгисата. Тя падна в прахта и престана да бръмчи, оставила самичко тихото дихание на вятъра.

Мина известно време.

Впоследствие Карис не можеше да определи колко. През този период у него нямаше мисъл. Очакваше първата студена и невидима милувка на смъртта. Когато разсъдъкът му започна бавно да се завръща, той долови тежко дишане откъм вътрешността на фургона. Нахранило се най-после, чудовището спеше.

Карис погледна нагоре и видя, че звездите вече блестяха от небосвода, наобиколили масивното полукълбо на изгряващата Сънна Луна. Той се наведе сковано в нейната многоцветна светлина и вдигна джунгисата. След кратък размисъл отново я накара да бръмчи, преди да я прикрепи към огърлицата си от злато и лапис - сватбен подарък от жена му. Слабото жужене на камъка отекваше в метала и звучеше като монотонна песен. Тя го успокои. Най-накрая генералът се обърна и напусна двора, за да се упъти към конюшнята и да потърси коне. За момент перспективата да подкара в нощта с онова нещо зад гърба почти блокира ума му за пореден път, но песента на джунгисата прогони малко по малко страховете. Тя щеше да го пази. Способностите на чудовищата също имаха някакви предели.

Прескочи внимателно трупа на куриера и се подготви за връщане в Яна-ян.