Луната, която убива

Знаеш ли, че записването на едно сказание го убива?

Да, убива го. Думите не трябва да са вдървени и неизменими. Някога моите близки бяха пазители на сказанията - нищо че днес произвеждат погребални урни и грънци. Преди много, много поколения, преди пикторалите и нумералите, преди йератиката, думите се съхранявали там, където им е мястото - в устата. Хората, които имали грижата тези думи да се предават, са мои предци. Писменото слово не сложи край на мисията на моя род, макар да не е останал помен от множеството хора и от неизброимите богатства, с които сме разполагали някога. Ние не спираме да преразказваме своите истории, защото добре знаем - камъкът не е вечен. А думите могат да бъдат.

И така. В началото на времената...

Да, да, трябва да започна с това величаво сказание. Ще го направя по маниера на суа - най-напред значимите истории, а след това по-маловажните. Защото така трябва да се постъпва. Разбрахме се, нали? Ще разправям, за да научиш моите предания, понеже нямам синове или дъщери, които да ги съхранят вместо мене. Когато свърша с приказките, ще призовеш моите събратя и аз ще се отправя с радост към Хананджа. Та, значи...

В началото на времената Слънцето било надут тъпанар. Перчело се в небесата, за да изтъква своето величие ден и нощ, без да го е грижа за мъките, които причинява на света отдолу - реките пресъхвали, раждали се пустини, планинските върхове щръквали грозни и голи. А то си пламтяло все така ярко, та да му се дивят двете Луни сестрици, да му даряват своето благоволение.

Будната Луна била мъничка и неугледна - рядко се откъсвала от полата на своята сестра, понеже я било страх да остава самичка. Тя отдавала на Слънцето прелестите си, а то все така се пъчело насам-натам, повече от всякога убедено в своето величие.

Но Сънната Луна била красива и съвършена. Обичала мрачните места и студените нощи, а понякога се оглеждала в океана, за да обагри лика си с четири цветни ивици. Червена - знак на кръвта, синкавобяла - на семето, жълта - на слузта, и черна - на жлъчта. Не изпитвала належаща необходимост от любовник, така че поведението на Слънцето й се виждало нахално и тя отблъсквала с присмех опитите му да я ухажва.

Слънцето полудяло от копнеж по нея и даже Будната Луна нямала сили да утоли неговата похот. И то потърсило утеха при няколко по-малки и по-млади Звезди, които понякога му откликвали, но най-накрая и това престанало да го задоволява. То се спуснало на повърхността и започнало да мастурбира, а когато дошъл върховният миг, земята се разцепила, небесата разтворели и гигантското бяло копие на семето му полетяло, за да уцели Сънната Луна. През земната цепнатина нахлули, растения и зверове, за да плъзнат из цялата планета. А на мястото, където била уцелена Сънната Луна, започнали да се събират богове и те населили небесата.

Бясна от нанесеното оскърбление, Сънната Луна заявила, че след като Слънцето не умее да се владее, тя ще го постави под свой контрол. И поискала от него да изкупува вината си с дарове, а също да носи припаси за изхранване на децата, така безотговорно наплодени от него. Отредила му само деня, през който може да се дуе колкото си ще, но без да я притеснява с глупостите си. Забранила му да се спуска занапред на повърхността, за да не предизвиква още хаос със своите похотливи наклонности. Слънцето приело покорно тези ограничения, защото тя била изкусна в магиите и не искало да я дразни - щом само при тези условия била готова да го търпи, нека бъде така.

И те заживели като съпруг и съпруга, тя през нощта, а Слънцето - през деня. Копнежът му по нея не секва, а дните се скъсяват и удължават, защото Слънцето се опитва да изгрява по-рано и залязва по-късно, само и само да я зърне. С времето, в резултат от неговото скромно и добро държане от сватбата нататък, Сънната Луна започнала да го харесва. От време на време се издига в небосклона рано, та да може той да я съзре. А през много дълги периоди му позволява да я застигне. Слънцето смрачава своя лик, за да й се хареса, и те се сливат предпазливо в любовна ласка. В някои нощи, когато не може да я вижда, тя закопнява по неразумните му лудории, линее по него и сама смрачава лик. Но винаги отново грейва, когато Слънцето се завърне.