Мейдей

9.

Едуард Джонсън вървеше бързо по дългия коридор към синята врата, на която пишеше КОНТРОЛНО-ДИСПЕЧЕРСКИ ЦЕНТЪР. Спря се рязко, пъхна една незапалена пура в устата си и изпробва няколко изражения, като се оглеждаше в една остъклена врата. Избра изражението, което нарече пренебрежение, примесено с нетърпение. Остана за секунда загледан в себе си. Изсечени скули, сивееща по слепоочията коса, студени сиви очи. На ръководна длъжност. Вицепрезидент по експлоатацията. Беше съхранил някои от качествата си на бивш работник от багажния сектор, за да изгради пред подчинените си образа на суров и безцеремонен началник, но едновременно с това бе успял да култивира у себе си лустрото, което му отваряше вратите към света на хората с бели якички. Доволен от впечатлението, което щеше да произведе с появата си при диспечерите, Джонсън продължи по пътя си.

Стигна до металната врата в дъното на коридора. Колко пъти бе извървявал това разстояние? И защо? След двадесет и седем години служба в авиокомпанията знаеше от опит, че почти всички подобни повиквания се оказват фалшива тревога. Истински сигнал за тревога бяха получили преди три години, но дори и тогава усилията им се оказаха напразно губене на време. Всички пътници на борда на онзи самолет бяха станали храна за рибите много преди той да получи съобщението.

Запита се какво ли се бе случило този път. Вероятно някой от служителите, обслужващи полета на пътническия Стратън, не можеше да намери кутията с обяда си, или някой от диспечерите не знаеше къде му е моливът. Той спря пред вратата и хвана дръжката.

Поспря за миг и си припомни онова, което вече му бе известно. Не беше много. Само едно кратко телефонно обаждане, прекъснало важен служебен обяд в ресторанта за ръководния персонал. Обадил се бе някакъв помощник-диспечер на име Евънс или Евърс. Критична ситуация, господин Джонсън. Полет 52. Но положението може би не е чак толкова лошо. Защо тогава му звънеше, по дяволите? Ето какво щеше да им каже. От изпълнителните кадри като тях се очакваше да се справят сами с всички ситуации, които не са чак толкова лоши.

Едуард Джонсън знаеше, че Полет 52 се извършва със Стратън 797. Най-модерният самолет на Транс-Юнайтид. Свръхзвуковата кралица на небесата. Ако питаха него обаче, този самолет си беше един четиристотин и дванадесет тонен боклук. При цена сто двадесет и седем милиона долара на самолет всеки проблем с някой от техните пътнически 797 се превръщаше в истинско изпитание. Самият самолет беше достатъчно надежден и печалбите от него възлизаха на едно малко състояние. Като вицепрезидент по експлоатацията той не се интересуваше от финансовата страна на проблема. Проклетият самолет бе твърде ценен и постоянно се набиваше в очите на членовете на борда на директорите. На медиите — също. Този самолет бе причина самият той да се чувства прекалено уязвим. Изваден на показ. Положението се усложняваше допълнително и от факта, че той бе един от хората, гласували за закупуването на тези самолети. Освен това съвсем наскоро бе успял да прокара програма за огромни икономии, която целеше да намали загубите чрез орязване на голяма част от ненужните проверки, изпитания и задължителната поддръжка.

Джонсън бутна вратата и влезе в контролно-диспечерския център.

— Кой е най-старшият тук? — попита веднага.

Огледа полупразното помещение. В стаята се възцари неловко мълчание, нарушавано единствено от пронизителния звън на телефоните. Джонсън извади пурата от устата си. Преди да влезе в сила корпоративната политика, забраняваща тютюнопушенето, той си пушеше на воля и не му се налагаше да държи проклетото нещо незапалено в устата си. Хленчещи копелета!

— Къде, по дяволите, са останалите?

Забеляза, че техниките му за сплашване днес постигат желания резултат. Той обаче не беше чак толкова безчувствен, че да не различи признаците, вещаещи сериозни неприятности, и да не усети страха, който витаеше във въздуха.

— Къде са другите? — повтори малко по-тихо. Джери Брустър, който стоеше на няколко фута от Джонсън, заговори, с което изненада сам себе си.

— В комуникационната зала, сър. Господин Милър е старши диспечерът.

Джонсън бързо тръгна към остъклената зала. Отново пъхна пурата в устата си, отвори вратата и влезе в претъпканата с хора зала.

— Милър? Тук ли си?

— Ето тук съм — отговори Джак Милър във внезапно утихналата стая.

Няколко от диспечерите отстъпиха встрани, за да направят път на Джонсън. Другите бързо излязоха от залата. Денис Евънс незабелязано се отдалечи от Милър и застана близо до вратата — така можеше както да влезе, така и да излезе. В зависимост от ситуацията.

Джери Брустър влезе неохотно в малката зала.

Джонсън приближи до компютъра. Погледна надолу към Милър.

— Какъв е проблемът?

Милър бе обмислил отговора си много внимателно, но сега, когато видя Джонсън пред себе си, можа единствено да посочи към видеоекрана.

ДО ПОЛЕТ 52: МНОГО ДОБРА РАБОТА. ЧАКАЙТЕ ИНСТРУКЦИИ. УСПОКОЙТЕ СЕ. ВСИЧКИ ТУК СЕ ТРУДИМ, ЗА ДА ВИ ВЪРНЕМ У ДОМА. Джонсън погледна Милър.

— Какво означава това, Милър? Много добра работа? Успокойте се? Що за съобщение си изпратил на пилотите ни?

Милър вдигна очи към екрана. Той самият беше така погълнат от проблема, че не можеше да си представи, че все още има някой, който не знае какво се е случило.

— Самолетът не се управлява от нашите пилоти.

— Какво? За какво говориш, по дяволите?

Джак Милър бързо протегна ръка и извади купчината разпечатки.

— Ето. Цялата история е в тях. Всичко, което знаем. Всичко… — Той замълча за момент. — Всичко, което сме направили. Боя се, че положението е много по-лошо, отколкото предполагахме.

Джонсън взе сгънатите разпечатки и започна да чете. Извади незапалената пура от устата си и я остави на масата. Прочете всичко, но не вдигна поглед от листите, които държеше в ръка.

Сьомгата, която Едуард Джонсън бе изял на обяд, започна да се надига в стомаха му. Преди по-малко от половин час бяха обсъждали кандидатурата му за президент на Транс-Юнайтид. А сега му сервираха това. Бедствията и злополуките можеха бързо да издигнат всеки ръководител. Но също толкова бързо можеха и да го унищожат. Ето защо човек трябва да знае как да се възползва от тях. Ако този инцидент беше вследствие на икономиите, които лично той бе наложил… Джонсън вдигна очи от разпечатките. Лицето му не изразяваше нищо. Прикова поглед в Джак Милър.

— Инструктирал си ги да обърнат обратно. — Това не беше въпрос, а твърдение, произнесено с равен тон, в който не се долавяше нито одобрение, нито порицание.

Милър го погледна право в очите.

— Да, сър. Вече ги обърнахме.

На Джонсън му бе нужна цяла секунда, за да разгадае неясния отговор, и още една, за да реши дали Милър не проявява неподчинение. После на лицето му се появи една от редките му усмивки.

— Да. Обърнахте ги. Добра работа.

Милър кимна. Стори му се странно, че това бе единственият коментар на шефа по експлоатацията. От друга страна обаче Едуард Джонсън никога не си хабеше приказките напразно.

Джонсън огледа залата. По един твърде перверзен, но и разбираем начин всички присъстващи едва ли не се радваха на драмата, в която бяха въвлечени. Точно от такива трагични ситуации се раждаха легендите за авиокомпаниите. Всяко негово изявление оттук нататък, всяко изражение на лицето му ще стане повод за безброй истории, които ще се предават от уста на уста. Единствено Джак Милър и младият му помощник Джери Брустър като че ли изобщо не се забавляваха.

— Сър? — Беше Джери Брустър. Той колебливо пристъпи към Джонсън.

— Какво? — Джонсън виждаше, че младият стажант е притеснен.

— Боя се, че може да съм… допринесъл за сериозността на проблема. — Брустър говореше бързо; искаше час по-скоро да приключи с това признание. — Когато видях първото съобщение SOS, не реагирах веднага. Помислих си, че е някакъв номер.

— Номер? — Джонсън повдигна едната си вежда. — Що за номер може да бъде едно послание SOS?

— Не, искам да кажа, че си помислих, че някой си прави майтап. Сметнах, че е решил да се избудалка с нас. — Брустър нервно мачкаше папката, която държеше в ръка. Това щеше да се окаже по-трудно, отколкото бе предполагал. — Но не се забавих прекалено дълго. Върнах се веднага щом…

— Всяко забавяне е прекалено дълго — заяви Джонсън, прекъсвайки Брустър. — По-късно ще поговорим за това — сърдито рече той и махна с ръка, за да отпрати младежа. След това се обърна към останалите мъже в стаята. — Що се отнася до вас, искам да напомня на всички, че в тази работа няма място за шеги. Нито едно съобщение не трябва да се разглежда като майтап. Никога.

Брустър се обърна смутено и излезе от залата.

Джонсън замълча за момент. Доволен бе, че, ако се стигнеше до наказания, разполагаше поне с една глава, която да сложи на дръвника. Би могъл да намери още няколко. Обърна се към Милър.

— Джак, на кого си се обадил? Кой знае за това?

— Оставих на Евънс да проведе телефонните разговори.

Евънс веднага се намеси.

— Придържах се точно към инструкцията, сър. Онази за чрезвичайните произшествия.

— Значи не си звънял на пресата, нали?

— Не, сър. — Евънс облиза устни. Отворила му се бе възможност да натрупа точки в актива си и нямаше никакво намерение да я пропилява с неуместни думи или действия. И все пак бе проявил известна дързост. Пое си дълбоко дъх и се постара гласът му да прозвучи уверено. — Изпълних указанията. Но само донякъде.

Джонсън пристъпи към него.

— И какво означава това, по дяволите?

— Означава, че позвъних единствено на вас и на господин Мети от застрахователната компания Бенефишъл.

Хвърли кос поглед към Милър. Милър го изгледа с раздразнение. Евънс продължи:

— Не се обадих на другите, защото не знаехме каква всъщност е повредата. Предпочетох да не се обаждам и на представителя на компания Стратън.

Погледна Джонсън.

Лицето на Джонсън си оставаше абсолютно безизразно.

— Значи ли това, че не си предупредил президента на авиокомпанията? Нито пък отдела за връзки с обществеността?

Евънс кимна.

— Обадих се само на вас и на господин Метц.

— Защо?

— Защото в онзи момент не ми се стори наложително да звъня на всички. Помислих си, че ще е по-добре, ако ви изчакаме, сър. Знаех, че сте в ресторанта за висшия ръководен персонал. Сметнах, че е по-разумно да оставя на вас да вземете решението на кого точно да се обадите. Това не е катастрофа. Става дума за самолет, който все още е във въздуха, нали, сър? Освен това в началото смятахме, че положението не е чак толкова сериозно. Ето така разсъждавах, сър.

— Наистина ли? — Джонсън протегна ръка и взе незапалената си пура. Отново я пъхна в устата си. Изчака няколко секунди. — Добре. Добре, Евънс.

Евънс целият засия.

Джонсън вдигна поглед и заговори на всички присъстващи в залата.

— А сега ме чуйте добре. Никой да не предприема каквото и да било, преди да го е обсъдил с мен. Нищо! Разбрахте ли?

Всички кимнаха. Джонсън продължи.

— При мен остава само Милър. Всички останали се заемат с обичайните си задължения. Евънс, поемаш ръководството на целия тихоокеански сектор. Следиш всички полети с изключение на 52. Аз лично поемам Полет 52. Ако някой се интересува от него, препращайте го при мен.

Милър внезапно си даде сметка, че той най-неочаквано бе запратен в трета глуха. Бяха го понижили до младши помощник. Искаше му се да се върне на бюрото си или да избяга някъде далеч от Джонсън.

Джонсън насочи пурата си напред.

— Никой, повтарям никой, не бива да разговаря за този полет с когото и да било. Никакви телефонни разговори със съпругите и децата ви. Работното ви време се удължава за неопределен срок. С други думи, никой няма да си ходи. Извънредният труд ще ви бъде заплатен. Служителите от следващата смяна ще се явят в стаята за отдих на персонала и ще останат там до второ нареждане. Искам възможно най-малко хора да узнаят за случилото се. В момента един четиристотин и десет тонен самолет, управляван от някакъв самоук пилот, лети към крайбрежието на Калифорния с триста мъртви или сериозно ранени пътници на борда си. Не е нужно да ви обяснявам защо искам да спусна информационна завеса по случая. Ясно ли е?

Всички промърмориха някакво съгласие.

— Добре, постарайте се да обясните това и на колегите си в другата зала. Връщайте се на работа.

Диспечерите побързаха да напуснат горещата и задушна стаичка.

Евънс се позабави малко.

— Господин Джонсън, ако мога да направя още нещо…

— Ти вече направи достатъчно, Евънс. Похвална съобразителност!

Евънс се усмихна.

— Благодаря, сър.

— И ако някой друг път отново решиш да не спазваш правилата, Евънс, дано наистина да имаш основателна причина за това. В противен случай ще те изритам от тази компания. Разбра ли?

Усмивката на Евънс помръкна.

— Да, сър.

Той веднага излезе.

Джонсън се обърна към Милър. — Е, ето че останахме двамата, Джак.

Милър кимна. Двамата с Джонсън се познаваха от много години. Сега, когато вече нямаха публика, Джонсън щеше да преустанови игричките и щеше да започне да разсъждава като професионалист. Сякаш за да потвърди подозренията му, Джонсън хвърли пурата в кошчето. Милър беше убеден, че той ненавижда тези пури, но запазените марки като девиза на Транс-Юнайтид и пурата на Едуард Джонсън — незапалена през последните години — се утвърждаваха с години и човек не можеше толкова лесно да се откаже от тях.

Джонсън погледна разпечатките, които все още държеше в ръка.

— Дяволска история.

— Да, така е.

— Бомба… Защо, по дяволите, някой би искал да взриви въздушен лайнер? — Той направи няколко крачки из залата. — Кажи ми, Джак, смяташ ли, че имат някакъв шанс?

Милър погледна първо видеоекрана, а след това и Джонсън.

— В началото не вярвах, че могат да успеят. Сега… вече не съм толкова сигурен. Пилотът — Бери — се справи добре със завоя. А и като си помислим, че сам е успял да поеме управлението на самолета, да се свърже с нас чрез компютърната система, да обърне самолета… ами, за това се изисква огромен кураж. А също и умения. Той притежава и двете. Прочети съобщенията отново. Този човек демонстрира завидно хладнокръвие. То прозира в смисъла на съобщенията му.

Джонсън се приближи до картата на тихоокеанския район, която висеше на стената в залата.

— Тук ли се намират в момента?

— Така смятаме. Не разполагахме с достатъчно информация. — Милър се изправи и се приближи до картата. Той посочи един друг участък. — Това е последното потвърдено местоположение на самолета. А това е възможното им местоположение, изчислено от Джери Брустър. В момента работим, за да определим новото им положение при настоящия курс. Брустър ще…

Думите му бяха прекъснати от звънеца на компютърната система. Двамата мъже погледнаха видеоекрана.

ОТ ПОЛЕТ 52: ПЕТИМАТА ОЦЕЛЕЛИ СА СЕ НАМИРАЛИ В ЗАТВОРЕНИ ПОМЕЩЕНИЯ С ПОЛОЖИТЕЛНО АТМОСФЕРНО НАЛЯГАНЕ ПО ВРЕМЕ НА ДЕКОМПРЕСИЯТА. ПОВЕЧЕТО ПЪТНИЦИ СА ВСЕ ОЩЕ ЖИВИ, НО ВЕРОЯТНО СА ПРЕТЪРПЕЛИ НЕОБРАТИМИ МОЗЪЧНИ УВРЕЖДАНИЯ ВСЛЕДСТВИЕ НА ПРОДЪЛЖИТЕЛНИЯ КИСЛОРОДЕН ГЛАД.

Милър четеше съобщението дума по дума, но в мига, в който зърна думата необратими, разбра какво ще последва. Съобщението продължаваше.

НЯКОИ ОТ ПЪТНИЦИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА СТАВАТ НЕУПРАВЛЯЕМИ. ОПИТВАТ СЕ ДА СЕ ИЗКАЧАТ ПО СТЪЛБИЩЕТО КЪМ САЛОНА И КАБИНАТА. СТЕЙН СЕ ОПИТВА ДА ИМ ПОПРЕЧИ. БЕРИ Милър вдигна поглед нагоре.

— Пресвети Боже всемогъщи!

Джонсън с все сила стовари юмрук върху бюрото пред себе си.

— Кучи син! Шибан късмет! — Той се обърна към Милър. — Възможно ли е всичко това? Може ли наистина да се случи? — Техническите познания на Джонсън бяха твърде повърхностни, но той изобщо не си правеше труда да го крие.

Джак Милър изведнъж проумя какво точно се бе случило. Бомбата бе пробила две дупки — две големи дупки — в корпуса на самолета. Дупките със сигурност бяха големи, защото в противен случай налягането е щяло да се задържи достатъчно дълго. Ако това се бе случило с някой друг от реактивните им самолети, които летяха на по-ниска височина, пътниците щяха да продължат да дишат благодарение на кислородните маски. Но на височина от шестдесет и две хиляди фута, на която летяха единствено пътническите самолети Стратън и Конкорд, внезапната и пълна декомпресия би могла наистина да причини мозъчни увреждания. Милър дори би предположил, че една такава декомпресия ще има фатални последици за пътниците, но според Бери повечето бяха оживели. Оживели. Мили Боже. Как се е случило това? Той се изправи. Краката му леко поддадоха.

— Да — тихо отвърна Милър. — Възможно е.

Джонсън погледна през стъклената стена към контролно-диспечерския център. Диспечерите и техните помощници се опитваха да прочетат новото съобщение, появило се на видеоекрана. Джонсън даде знак на Милър.

— Изтрий съобщението от екрана. И го изключи. Оттук насетне ще използваме само малкия монитор.

Милър натисна съответните бутони и изключи екрана.

Джонсън се приближи до вратата и я заключи. Застана близо до компютъра, подпря крак върху един стол и се наведе напред.

— Пиши съобщение, Джак.

ДО ПОЛЕТ 52: ЛОКАЛИЗИРАЙТЕ САТЕЛИТНАТА НАВИГАЦИОННА СИСТЕМА. НАМИРА СЕ НА РАДИОПАНЕЛА И Е ОЗНАЧЕНА КАТО ТАКАВА. СЪОБЩЕТЕ НИ КООРДИНАТИТЕ СИ. Изминаха няколко секунди и отговорът пристигна.

ОТ ПОЛЕТ 52: САТЕЛИТНАТА НАВИГАЦИОННА СИСТЕМА Е ЛОКАЛИЗИРАНА ОТДАВНА. ТЯ ВЕРОЯТНО СЕ НУЖДАЕ ОТ ПРЕПРОГРАМИРАНЕ, ЗАЩОТО НЕ ПОКАЗВА НИКАКВИ КООРДИНАТИ В МОМЕНТА. ЧАКАМ ИНСТРУКЦИИ ЗА ПРОГРАМИРАНЕТО.

Джонсън отново се приближи до картата на тихоокеанския район и се загледа в нея. Имаше бегла представа как се определя местоположение, но не разбираше нищо от програмиране на сателитни системи. Без да сваля поглед от картата, той инструктира Милър:

— Кажи му, че ще му изпратим инструкциите малко по-късно.

Милър напечата съобщението. Джонсън се обърна.

— Той не би могъл да приземи самолета, нали?

— Не зная. — Милър вече разсъждаваше усилено върху проблема със сателита. Въпреки дългия си стаж като диспечер не знаеше как се програмира сателитна навигационна система. Нещо повече — спомняше си смътно, че май бе чел някъде, че тези системи не могат да се препрограмират по време на полет. Милър познаваше пилотската кабина на пътническия Стратън 797 само на хартия и нямаше и най-бегла представа как всъщност се пилотира този самолет. Знаеше, че Джонсън е по-неук в това отношение и от него.

— Защо не повикаме Фитзджералд?

Джонсън се замисли за главния пилот. Кевин Фитзджералд бе другият кандидат за президентския пост. Би било добре да имат пилот край себе си, но не и Фитзджералд. Ако обаче поканеше друг пилот, това би се изтълкувало като непростимо неуважение спрямо главния пилот, а членовете на борда на директорите веднага щяха да разберат какво се крие зад постъпката му. Обаче защо пък трябваше да предоставя на Фитзджералд възможност да се превърне в герой? Най-уместно бе да го държи далеч от играта колкото е възможно по-дълго. Публична тайна бе, че ако единият от двамата бъде избран за президент, другият ще прекара остатъка от кариерата си в пълно забвение. Джонсън съзнаваше, че вместо на президентския стол, можеше лесно да се окаже на старото си място в багажния сектор. Той погледна Милър.

— Не още. Ако този самолет стигне на… да кажем двеста мили от брега, тогава ще го повикаме. — Той се замисли за секунда. — Ако не успеем да го намерим, ще се обърнем към главния инструктор. Дори си мисля, че той ще се справи по-добре от Фитзджералд.

Милър знаеше, че е добре да започнат да обучават Бери веднага. Нямаше значение кой точно ще проведе инструктажа. Но той също така знаеше, че решенията на Джонсън никога не се основават само на разума и целесъобразността. Зад решенията на Едуард Джонсън винаги се криеха някакви скрити подбуди.

— Не мислиш ли, че е време да подготвим едно кратко изявление за пресата?

— Не.

— Защо не се свържем със служителите, отговарящи за връзките с обществеността, и да ги помолим да се обадят дискретно на роднините на пътниците? Можем да им предложим свободни места за полетите до Сан Франциско и…

— По-късно.

— Защо?

Джонсън го изгледа сурово.

— Защото не искам медиите да превърнат случилото се в цирково представление. Това тук не е долнопробна телевизионна драма. Онези простотии за правото на гражданите да бъдат информирани са точно това — простотии! Сигурен съм, че нито един проклет репортер или пък изпаднал в истерия роднина няма да допринесе по някакъв начин за разрешаването на проблема. Крайно време е някой да издигне глас в защита правото ни на уединение и секретност. Случилото се касае единствено Транс-Юнайтид и за нещастие федералното управление на авиацията. Ще ги информираме само след няколко минути. А по въпроса за изявлението за пресата ще ти кажа, че може да ни се наложим все пак да пуснем едно. Когато всичко приключи.

— Ед, единствената ми грижа в момента е да върна онзи самолет у дома — заяви Милър. — И пет пари не давам за лайната, които със сигурност ще се разхвърчат по-късно.

Джонсън се намръщи.

— А трябва. — После изведнъж потупа Милър по гърба. Съвсем навреме осъзна, че трябва да смени тона. — Прав си. Първата ни грижа е да върнем Полет 52 у дома. След това ще мислим за другите неща.

Милър се обърна и се приближи до картата на тихоокеанския район. Малката червена точица сред светлосините води на океана всъщност представляваше единственият шанс на тристата сериозно болни и ранени хора, които летяха към дома. Мисълта, че съдбата на тези хора се намира в ръцете на Едуард Джонсън, никак не му се понрави. Милър искрено се надяваше Джон Бери да се окаже изключително способен и проницателен човек.

Уейн Метц се бе разположил удобно в сребристото си беемве и пътуваше по дясната лента на Междущатска магистрала 280. Той започна да върти копчетата на дискплеъра и спря едва когато настрои по свой вкус звученето на песента на Бени @Гулдман Скок в един часа — любимото му парче от колекцията му от стари джазови изпълнения. Огледа се в огледалото за обратно виждане. Вчерашният тенисмач на открито бе подсилил тена му.

Мина край Балбоа парк и погледна часовника на таблото. Щеше да пристигне в Голд клъб в Сан Франциско навреме, за да успее да прегледа бележките си преди мача с Куентин Лайл. Вдигна очи към небето. Прекрасен юнски ден. Идеален за бизнес. Преди още да са достигнали деветата дупка, предприятията Лайл щяха да станат най-новия клиент на застрахователната компания. На последната дупка сигурно вече ще е получил и превозваческия бизнес на Лайл. Метц започна да припява заедно с музиката. Размислите му бяха прекъснати от натрапчивия звън на клетъчния му телефон, който лежеше на седалката до него. Той спря музиката и вдигна телефона.

— Да?

Гласът от другата страна леко заглъхваше.

— Господин Метц, обажда се Джуди. Току-що позвъниха от Транс-Юнайтид.

Той се намръщи.

— Продължавай.

— Някой си господин Евънс. Помоли да ви предам следното: Полет 52, осъществяван от самолет Стратън, е изпратил до Транс-Юнайтид съобщение, в което се казва, че самолетът е повреден. Господин Евънс обаче подчерта, че екипажът на самолета все още не е уточнил естеството на повредата и те смятат, че проблемът може да не се окаже много сериозен.

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

— Проблемът не е много сериозен?

— Това бяха думите му.

— Изчакай така. — Той остави телефона в скута си и прехвърли наум различните алтернативи за действие. Нито една обаче не бе напълно задоволителна. Транс-Юнайтид бяха твърде важен клиент, за да се престори, че от офиса му не са могли да се свържат с него. Но пък от друга страна, Бенефишъл не застраховаше онова, което на жаргон наричаха корпуса — самия самолет. Те застраховаха единствено пътниците. Ако на борда няма пострадали, той беше в безопасност. Метц вдигна телефона. — Добре, ще им се обадя оттук. Може да се наложи да отида до летището. Обади се на господин Лайл в клуба. Кажи му, че може да закъснея. Неотложен ангажимент. Надявам се да се присъединя към него за деветата дупка. Може и по-рано. Постарай се да го убедиш, че въпросът наистина не търпи отлагане, но не споменавай Транс-Юнайтид. Запомни ли всичко? Ще ти звънна по-късно.

— Да, сър.

Метц затвори и сви по изхода към авеню Сан Хосе. С малко повече късмет присъствието му на летището изобщо няма да е наложително. Той намали, взе отново телефона и натисна копчето за автоматично избиране на предварително запаметен номер. Клетъчният му телефон веднага избра нюйоркския номер на президента на Бенефишъл Уилфорд Парк. След няколко секунди секретарката на Парк ги свърза.

— Уейн? Там ли си?

Метц дръпна телефона далеч от ухото си. Като повечето по-възрастни хора Парк говореше твърде високо в слушалката.

— Да, сър. — Той погледна часовника си. В Ню Йорк наближаваше краят на работното време.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно през деня, но…

— Няма нищо, Уейн. Някакъв проблем ли имате там?

Метц се усмихна. Там. За повечето нюйоркчани всичко, което се намира на запад от Хъдзън, беше там. За Уилфорд Парк всичко на запад от Пето авеню сякаш беше в друга слънчева система.

— Възможно е, сър. Реших, че трябва да ви информирам. — Мислите на Метц препускаха напред. — Обадиха се от Транс-Юнайтид. Имат проблем с някакъв самолет. Все още не зная подробности, но те споменаха, че проблемът не изглеждал много сериозен и може би касае само корпуса. Въпреки това може да се очакват искове за нанесени щети. Помислих си, че трябва да се свържа с вас, преди да сте напуснал кабинета си. — И преди да си го чул от друг източник, додаде наум.

— Правилно, Уейн.

— Имам намерение да отида дотам и лично да разбера какво става.

— Добре, Уейн. Добре. Дръж ме в течение. Радвам се, че лично ще се заемеш със случая. Откъде се обаждаш?

— От колата. Вече съм на път за летището.

— Много добре. Обади ми се, когато научиш повече подробности.

— Да, сър.

— Дочуване, Уейн. Метц попита спокойно:

— Сър, къде бих могъл да ви намеря по-късно?

— По-късно? О, да. В Ейтриъм клъб. Ще вечерям там. Намира се на Източна петдесет и седма улица.

Метц изобщо не се интересуваше от адреса на клуба.

— Може ли да ви се обадя там? Номерът вписан ли е в указателя?

— Да. Разбира се. Знаеш този клуб. Вечеряхме там заедно миналия февруари. И изпихме бутилка Шато О’Брион, реколта петдесет и девета година. Ще бъда там докъм десет часа. Дочуване.

Метц подхвърли телефона на съседната седалка. Уилфорд Парк беше нещо средно между сенилен старец и брилянтен бизнесмен. Метц го харесваше и в двете му превъплъщения. Разговорите с него винаги му доставяха удоволствие. Той беше истински джентълмен от старата генерация. Беше човек, който вярваше в своята компания и споделяше привилегиите по ръководството и управлението й с хората, на които се доверяваше — като Уейн Метц например. Метц никога не пропускаше да спомене за детството си на Лонг Айлънд и за студентските си години в Принстън, където бе учил и Парк. Основната причина, поради която толкова харесваше Парк, бе дълбоката вяра на стареца в непогрешимостта на Метц. А тя датираше от много години — възникнала бе много преди проблемите с паметта на Парк. Уейн Метц се надяваше, че Уилфорд Парк ще се задържи на поста си достатъчно дълго, за да гарантира следващото повишение на Метц.

Метц мина с колата през един паркинг, след което отново излезе на магистралата. Знаеше, че е извадил късмет с това обаждане — секретарката му бе позвънила още докато пътуваше по магистралата, недалеч от летището. Ако беше тръгнал от офиса си в града, пътуването щеше да му отнеме повече от час. Благодарение на подобни щастливи стечения на обстоятелствата бе успял да оглави клона на компанията на Западното крайбрежие. И все пак може би щеше да му се наложи да пропусне първите няколко дупки от играта на голф с Куентин Лайл. А това можеше да се окаже лош знак. Той вярваше отчасти в знаменията и, макар да смяташе астрологията за глупост, знаеше, че много от приятелите му четат хороскопите си всяка сутрин. Очакват ви парични затруднения. Дайте пример на близките си, като ограничите разходите си. Постъпете така, както смятате за правилно. Не се бойте да се доверите на сърцето си.

Успехът му обаче със сигурност не се дължеше единствено на късмета, помисли си Метц. Притежаваше талант. Още преди години Уилфорд Парк бе видял у Метц качества, за които самият той не подозираше. В корпоративната йерархия, където една решаваща битка може да бъде започната от един толкова невинен жест като отказ да се приеме предложено питие, Уейн Метц бе намерил истинското си призвание. Той беше цар на прикритите и неискрени ходове. Притежаваше ненадминат талант да демонстрира по възможно най-коварния начин своите предпочитания и пристрастия. Според думите на собствения му психоаналитик единственият недостатък на Метц е неговата крехка възраст, която не му позволява да бъде провъзгласен за светец.

Клетъчният му телефон иззвъня отново. Той отговори.

— Метц.

— Обажда се Ед Джонсън, Уейн.

Метц замръзна на мястото си. Щом му се обаждаше вицепрезидентът по експлоатацията, значи проблемът беше сериозен.

— Тъкмо смятах да ти позвъня, Ед. Какви са последните новини?

— Положението е лошо — с равен глас отвърна Джонсън. — Става дума за Стратън 797.

— О, мамка му! — Двамата с Джонсън веднъж бяха обсъждали на шега рисковете, които всеки от тях бе поел, подкрепяйки програмата Стратън. Идеята Бенефишъл да стане единственият застраховател на флотилията от тези гигантски свръхзвукови самолети на Транс-Юнайтид беше на Метц. Той бе предложил по-ниски застрахователни вноски и елиминиране на обичайната, но твърде обременителна практика на създаване на застрахователни сдружения. Джонсън пък бе сред хората, подкрепили горещо идеята му. Освен това веднъж, след три мартинита, си бе признал съвсем чистосърдечно пред Метц, че, поради куп други причини, кариерата му в авиокомпанията е тясно свързана с успеха на програмата Стратън.

— Къде се е разбил? — попита Метц. — Колко са жертвите?

— Изпълнявал е курс до Япония. Добрата новина е, че самолетът е все още във въздуха и няма много убити… все още. Лошата новина обаче надминава и най-страшните ти кошмари — продължи Джонсън. — На борда на самолета е избухнала бомба и отворила две големи пробойни в корпуса му. Последвала бърза разхерметизация. Пътниците са пострадали при декомпресията. Както сигурно знаеш, въздухът там горе, във високите слоеве на атмосферата, е негоден за дишане.

Метц не знаеше. Никой от представителите на Транс-Юнайтид не го бе предупредил за подобна възможност, а на него самия изобщо не му бе хрумнало да проучи рисковете и опасностите, произтичащи от височинните свръхзвукови полети. Цялата програма за производство и използване на свръхзвукови самолети бе одобрена от правителството и той бе приел на доверие, че тя не крие никакви особени рискове.

— Какво каза за състоянието на пътниците? — попита Метц.

Последва кратко мълчание, а след това Джонсън отговори.

— Сам разбираш, че не можем да сме абсолютно сигурни, но се налага мнението, че те най-вероятно са претърпели мозъчни увреждания.

— Всемогъщи Боже! — Беемвето едва не излезе от пътя. — Сигурен ли си?

— Вече ти казах, че не сме напълно сигурни, Уейн. Но съм готов да се обзаложа, че ще се окаже точно така.

Метц си даде сметка, че не може да асимилира всичко това.

— Оцелелите… те как?…

— Единствената ни връзка с тях е компютърната система. Това е нещо като видеоекран. Радиопредавателите са извън строя. На борда на самолета има само петима оцелели, които са напълно нормални. Всички те са били в кенефите по време на инцидента.

— Кенефи?

— Тоалетни, Уейн. Най-добре ще е да дойдеш веднага и да донесеш чековите книги на компанията.

Метц веднага се стегна.

— Виж, Ед, и двамата сме уязвими. Колко души има на борда?

— Самолетът е почти пълен. Около триста пасажери.

— Кога ще кацне?

— Може изобщо да не кацне.

— Какво!

— Самолетът се пилотира от един от пътниците. Нашите…

— Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите! — Метц знаеше, че не бива да обсъжда толкова важни въпроси по клетъчния си телефон, но за него бе от изключително значение да разбере какво точно се е случило.

— Тримата ни пилоти са мъртви. Или пък са в безсъзнание. От целия екипаж са оцелели единствено две стюардеси. Пътникът, който управлява самолета — някакъв мъж на име Бери — е пилот аматьор. За момента се справя със самолета. Всъщност той успя дори да завие и сега се връщат обратно. Ние обаче не знаем точното им местоположение. А аз дълбоко се съмнявам, че той ще успее да кацне, без да разбие цялата машина по пистата.

Уейн Метц буквално онемя от изумление. Продължаваше да притиска телефона към ухото си, а очите му не се отделяха от пътя. Умът му обаче беше на хиляди мили разстояние — някъде над Тихия океан. Опита се да си представи сцената. Гигантският Стратън 797, изгубен някъде над необятния океан. В корпуса му зеят две огромни дупки, а всички на борда са или мъртви, или необратимо увредени. Има само няколко оцелели, един от които — пътник! — пилотира лайнера. Не, не, не, не!

— Метц? Уейн? Там ли си още?

— Какво? Да. Да, тук съм. Искам да помисля. Изчакай така. — Докато се опитваше да осмисли невероятните факти, които бе научил току-що, Метц неволно намали скоростта и сега се движеше с по-малко от четиридесет мили в час в лявото платно на магистралата.

Шофьорът на очукания стар форд, който пътуваше зад него, натисна продължително клаксона и изпревари голямата кола, вперил гневен поглед в Метц. Уейн погледна разсеяно шофьора, но умът му бе зает с друго. Една мисъл се бе зародила в главата му. Все още не бе напълно оформена, но той вече виждаше очертанията й. Също като контурите на планина, изплували изпод гъста мъгла. Мисълта за очукания син форд кой знае защо също се загнезди в главата му.

— Слушай, Ед, почти стигнах при вас. Кой още знае за това? Съобщиха ли го по радиото?

— Не. Не знаят много хора. Един от нашите диспечери ми осигури малко време с решението си да не уведомява цялото ръководство на компанията. Така че все още имам възможност за маневриране.

— Добре. Не се обаждай на никой друг. Като не можем да овладеем положението, можем поне да контролираме потока информация… а това може да се окаже не по-малко важно.

— Съгласен съм с теб. Но побързай.

— Да, идвам. — Метц затвори. Загледа се през предното стъкло и увеличи скоростта. Когато стигна седемдесет мили в час, той включи на автопилот. Взе отново телефона и позвъни в Ню Йорк. Парк все още беше в кабинета си.

— Господин Парк — започна без предисловия Метц. — Имам лоши новини. Самолетът Стратън 797 на Транс-Юнайтид е претърпял ужасен инцидент.

— Ние ли сме единствените застрахователи? — бързо попита Парк.

Метц премигна.

— Да, сър. На пътниците. Не сме обвързани със застраховка на машината.

Поемането на цялата застрахователна отговорност бе доста необичаен и рискован ход, но Метц никога не бе харесвал сдруженията между няколко застрахователи. Месеци наред бе убеждавал ръководството на Бенефишъл, че авиокомпанията и особено програмата Стратън, са изключително сигурни и безопасни вложения. Без никакъв риск за компанията, Бенефишъл щеше да получава огромните застрахователни вноски, без да й се налага да ги дели с когото и да било. Сега обаче нямаше с кого да поделят и загубите.

— Е, Уейн, това е много неприятно. Аз имах известни резерви по въпроса и смятах, че поемаме твърде голям риск, но предпочетох да не споря с теб. Освен това членовете на борда одобриха решението. Предложението — твоето предложение — имаше своите добри страни и бе добре прието. Ние, естествено, ще преразгледаме решенията си след една толкова сериозна загуба. Ще трябва да изготвиш доклад и да го представиш пред борда. По-късно ще ти се обадя отново по този въпрос.

Метц почувства, че започва да се изпотява и включи климатика.

— Да, сър.

— Междувременно искам да знам дали всички пътници на борда на онзи самолет са загинали. Знаеш ли бройката на жертвите? Готов ли си с предварителните изчисления на общия размер на обезщетението, което ще трябва да изплатим?

Метц се поколеба за миг, а след това заговори с твърд, овладян глас.

— Един от вицепрезидентите на Транс-Юнайтид ме информира, че самолетът бил почти пълен. Това означава приблизително триста пътници плюс екипажа.

Последва дълга пауза. Парк явно бе потресен от размера на трагедията.

— Разбирам. И всички са мъртви, така ли?

Метц не отговори направо. Опитваше се да печели време.

— Всъщност инцидентът се е случил преди малко над Тихия океан. Информацията, с която разполагаме, все още е твърде оскъдна. Авиокомпанията все още не е излязла с официално изявление. Случаят не се огласява — додаде той. — Хората от Транс-Юнайтид не желаят да обсъждат този въпрос по телефона.

— Разбирам. Ние също няма да вдигаме шум.

— Да, сър. Би било добре да изчакаме.

— Е, това е един ужасен ден за много хора. Включително и за нас. Слушай, Уейн, не си прави труда да изчисляваш максималната сума на застрахователното обезщетение. Положението в Транс-Юнайтид в момента сигурно е доста напечено. Аз ще се погрижа за всичко. Предполагам, че няма да постъпят и искове за разрушена частна собственост, тъй като катастрофата е станала над Тихия океан.

— Точно така — излъга Метц. — Не би трябвало да се очакват никакви други искове. — Не можа да събере сили, за да информира Уилфорд Парк, че самолетът и в този момент лети към Сан Франциско, понесъл на борда си най-големия брой хора в историята, подлежащи на застрахователно обезщетение.

— Обади ми се, когато научиш повече подробности — рече Парк. — Ще бъда в клуба. Ще вечерям с няколко от членовете на борда. Ще помоля на масата ни да има телефон. Ако имаш нужда от помощ, мога веднага да ти изпратя хора от офиса ни в Чикаго.

— Ще се справим сами, сър. Разполагам с добър екип.

— Чудесно. Още нещо, Уейн…

— Да, сър.

— Зная, че това е първата ти загуба от подобна величина. Изплащането на триста застраховки живот не е дребна работа. Радвам се само, че самолетът не е катастрофирал над населен район.

— Да, сър.

Но и това може да се случи.

— Освен това съм доволен, че не сме поели застраховката и на корпуса. Колко струват тези самолети? Стотина милиона?

— Там някъде. — На бюрото му лежеше черновата на договор, в който предлагаше на Транс-Юнайтид да поемат застраховката и на самолетите. Когато се прибере в кабинета си, първата му работа ще бъде да унищожи този договор.

— Онова, което се опитвам да ти кажа, Уейн, е, че в нашия бизнес няма застраховател, който на някой етап от кариерата си да не е бил лично отговорен за някоя голяма загуба. Зная, че случилото се е неприятно, но сумата, която ще се наложи да изплатим, не е непосилна. Този път просто не ни провървя. Не позволявай това да те сломи. В нашия бизнес трябва да приемаме загубите философски. Станалото — станало! Членовете на борда може и да нададат вой, но и те ще го преглътнат. Все пак имаме късмет — в гласа на Парк прозвучаха приятелски нотки, — че обезщетенията няма да са повече.

Метц поклати глава. На борда на онзи самолет пътуват триста души с умствени увреждания и всички те се връщат у дома. Връщат се при Бенефишъл иншурънс. И ние ще трябва да поемем издръжката на всеки един от тях до края на живота му.