Мейдей

12.

Едуард Джонсън прикова поглед в съобщението, пристигнало току-що от Полет 52.

ДО САН ФРАНЦИСКО: НЕ ИСКАМЕ ДА ЗАВИВАМЕ. ХАВАЙСКИТЕ ОСТРОВИ СА ТВЪРДЕ МАЛКА ЦЕЛ. ЩЕ ПРОДЪЛЖИМ ПО СЕГАШНИЯ КУРС НА 120 ГРАДУСА. ИНФОРМИРАЙТЕ НИ ЗА ЕВЕНТУАЛНИ КОРЕКЦИИ В КУРСА И СЪОБЩЕТЕ РАЗСТОЯНИЕТО/ВРЕМЕТО НА ПЪТУВАНЕ ДО САН ФРАНЦИСКО ВЕДНАГА ЩОМ СТЕ ГОТОВИ С ИЗЧИСЛЕНИЯТА.

БЕРИ

— Мамка му! — Джонсън извади пурата и отхапа края й. — Умен кучи син! — Погледна пурата, а след това я захвърли на пода.

Метц го погледна. Идеята да пренасочат самолета към Хавайте не му бе харесала от самото начало и сега изпитваше едва ли не облекчение.

— Трябва да направиш нещо, Ед. Трябва да му дадеш такива инструкции, че онзи самолет да се разбие над океана, а ние да се изметем оттук преди…

— Млъквай, Метц! Зная какво трябва да направя. — Беше започнал да се пита дали Бери не е прозрял намеренията му. — Не мога да го притискам. Прекалено схватлив е.

— И какво ще му отговориш?

— Какъв избор имам? Ще му изпратя информацията, която ни поиска.

— Исусе, ето че започваме да му помагаме…

— Трябва да се отърва от него за известно време. — Джонсън се приближи до картата на тихоокеанския район. Взе една линийка от бюрото и направи някои груби измервания. — С новия курс положението им няма да стане по-добро. Може би даже ще се влоши. Но не мога да му предложа нещо абсурдно. Бери е…

— Да, знам. Умен.

— Исках да кажа, че може да храни известни подозрения.

Метц се приближи до компютъра и удари с юмрук по него.

— Не позволявай на онзи тип да те сплашва. Та той е някакъв си аматьор, седнал в пилотската кабина на най-големия и най-модерния самолет, строен някога, който случайно има две огромни дупки в корпуса си и е пълен до горе с живи мъртъвци. Исусе! Самият Джон Уейн не би могъл да се справи с подобно положение. — Замълча за момент, а после тихо продължи: — На Бери му трябва съвсем малко помощ от наша страна и самолетът ще падне.

Джонсън не му обърна никакво внимание. Седна пред клавиатурата и започна да пише.

ДО ПОЛЕТ 52: ВСИЧКИ НИЕ СМЕ ТУК, ЗА ДА ВИ ПОМОГНЕМ, НО ЩЕ ОТСТЪПИМ И ЩЕ СЕ СЪОБРАЗИМ С ВАШЕТО МНЕНИЕ. МОЛЯ ВИ ДА ИЗПЪЛНЯВАТЕ ТОЧНО ВСИЧКИ НАШИ ТЕХНИЧЕСКИ ИНСТРУКЦИИ. В ОТГОВОР НА ВАШЕТО ЗАПИТВАНЕ СЪОБЩАВАМЕ, ЧЕ ТОЧНИЯТ КУРС ЗА САН ФРАНЦИСКО Е НА 131 ГРАДУСА. РАЗСТОЯНИЕТО Е 1950 МИЛИ. ПРИБЛИЗИТЕЛНА ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ПОЛЕТА ПРИ СЕГАШНАТА ВИ СКОРОСТ — ПЕТ ЧАСА И ДЕСЕТ МИНУТИ. ЩЕ БЪДЕТЕ ПРЕСРЕЩНАТИ ОТ ВОЕНЕН САМОЛЕТ. СРЕЩАТА ВЕРОЯТНО ЩЕ СЕ СЪСТОИ СЛЕД ДВА ЧАСА.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Метц погледна стенния часовник. Два часа и две минути след обяд.

Джонсън проследи погледа му.

— Точно така. Няма да попаднат в радарния обхват на службата за контрол на полетите преди шест часа вечерта. Разполагаме с достатъчно време.

— Ами военните?

Джонсън си позволи да се усмихне.

— Ако ти не им се обадиш, обещавам да не го правя и аз.

— Не са ли им позвънили вече от службата за контрол на полетите?

— Сигурно. Половината военновъздушни и военноморски сили ги търсят. Но те не разполагат с точните им координати и курса, по който летят. А небето е дяволски голямо. — Джонсън се приближи до принтера, отпечатващ метеорологичните карти, и погледна. — И за да усложни издирването още повече, времето също започва да се разваля.

Метц като че ли губеше търпение.

— Като знам какви сме късметлии, току-виж, че ги намерили в следващите десетина минути.

— Ние сме късметлии? На господин Бери също не му върви днес. Обзалагам се, че сега му се иска да беше изпуснал този полет. Мисля, че нашият късмет е по-добър от неговия. Дори и самолетът да бъде забелязан от някой кораб или изтребител, военните няма да могат да им помогнат кой знае колко. Само ние можем да го сторим, защото единствено ние поддържаме връзка с тях. А никой друг не знае за това.

— И какво точно ще направим за тях? Какво ще предприемем, за да принудим оня пилот да допусне грешка?

Телефонът иззвъня. Джонсън се изправи, приближи се до бюрото и вдигна слушалката.

— Джонсън. — Замълча за момент. — Да, сър. Все още се опитвам да установя връзка. Не, сър, мисля, че тук ще бъда по-полезен. — Продължи да говори още минута и заключи: — Ако възникнат някакви въпроси, аз съм тук. Благодаря. — Остави слушалката и погледна Метц. — Това беше нашият виден президент. Всички са в заседателната зала. С малко повече късмет ще си останат там — близо до бара и климатиците. Тази зала тук не им допада особено.

— Аз самият също не съм във възторг. — Метц погледна телефона. — Аз също имам шеф и той сигурно вече се чуди какво се е случило. Ако знаех отговора на този въпрос, щях да му се обадя.

— По-добре му се обади, преди да е започнал да научава разни неща от новините и преди нашият президент да го е потърсил. В това отношение всички президенти си приличат. Обаждат се на разни хора и питат какво се е случило. И ако президентите на застрахователни компании поне малко приличат на президентите на авиокомпании, твоят шеф наистина ще пожелае да узнае всичко.

Метц се загледа в телефона.

— Ще изчакам. — Обърна се към Джонсън. — Е, какви инструкции ще дадеш на Бери?

Джонсън разгърна пилотския наръчник. Хвърли един поглед към Метц.

— Знаеш ли, има един такъв израз: Първият грешен съвет може да бъде извинен, вторият става подозрителен, а третият се тълкува като вражеско действие. Предполагам, че имам право само на още един опит. — Той погледна към книгата.

— Не го надценявай. Щом искаме да го потопим в океана, ще трябва да поемем някои рискове.

Джонсън продължи да прелиства страниците на книгата.

— Когато му предложих новия вектор, затаих дъх от напрежение. И знаеш ли защо? Защото е абсолютно невъзможно да определим точното му местоположение и аз не бях сигурен дали той знае това. Освен това терминът вектор е съкратена форма на радарен вектор, а там няма радар. Това е все едно да ти кажа, че ще стигнеш най-бързо до Сосалито, като минеш направо през залива, без да използваш моста Голдън Гейт. Поех този риск, защото допусках, че Бери не знае нищо за презокеанските полети. Освен това предположих, че госпожица Крендъл е гледала да не стои много в кабината, за да си спести досадните уроци по летене, изнасяни й от пилотите. Така че не ми говори за необходимостта от поемане на известни рискове. Метц избърса с кърпичка потното си лице.

— Господи, нямах представа, че ще бъде толкова сложно.

— Невежеството, господин Метц, е благословия. И ако наистина си чак толкова невеж, че да си мислиш, че накрая ще можем да извикаме играта свърши и да се приберем у дома, забравяйки за онова, което сме се опитали да направим, искам да те предупредя, че много се лъжеш. В момента, в който изпратих онези шибани съобщения, двамата с теб си сложихме главите в торбата. Защото, ако той се върне, ние може и да измислим някакво оправдание за уж прекъснатата връзка, но нищо не би могло да оправдае зададения от нас грешен вектор.

Метц се отпусна на един стол.

— Ако се върнат… ако наистина успеят да приземят самолета… можем да кажем, че са разбрали погрешно инструкциите ни. Все пак са били подложени на кислороден недостиг…

Джонсън се спря на една страница, прочете я, а след това вдигна поглед.

— Точно така. Ако се върнат и кацнат благополучно, ще се наложи да твърдим точно това. Може пък да успеем да убедим обществеността, че пилотът аматьор, успял да пилотира и приземи един свръхзвуков самолет, е твърде тъп, за да си спомни вярно съобщенията, които сме му изпратили само часове по-рано. Освен това в кабината на онзи самолет има три абсолютно нормални личности с напълно функциониращи мозъци. Най-големият проблем обаче могат да се окажат разпечатките. Уейн, виждаш ли разпечатките, които излизат от нашата компютърна система за връзка? — попита Джонсън.

— Да. — Метц напълно бе забравил за тях. — Трябва да ги унищожим.

— Точно така, Шерлок. Но преди да го направим, опитай се да отгатнеш къде може да се намери още едно копие. Хайде, давай! Имаш право само на един опит.

— О, мамка му!

— Точно така. Компютърната видеосистема се държи странно понякога, но никога не губи разсъдъка си и не печата сама съобщения, целящи убийството на триста души. Съобщенията, които изпратихме до онзи самолет, са повече от достатъчни, за да бъдем обвинени в опит за убийство. Ако принтерът в кабината е включен — а той обикновено е — тогава те ще разполагат с всички необходими им доказателства.

Метц се изгърби и се приведе напред.

— Мили Боже! Защо не ми каза всичко това предварително?

— Защо? Защото не ти стиска, а? Беше готов да се замесиш в това само защото вярваше, че аз ще измисля някакво простичко техническо решение, което ще запрати оня Стратън в океана. Ако знаеше какви проблеми могат да възникнат, веднага щеше да хукнеш към груповия си терапевт, или както там се нарича специалистът, при когото тичат в случай на нужда провинилите се магьосници от застрахователния бизнес.

Метц бавно се изправи.

— Вече не става въпрос само за кариерите ни. Ако…

— Точно така. Сега въпросът е или нашият живот, или техният. Ако самолетът се приземи, ще получим тежки присъди — двадесет години или до живот. — Джонсън отново надникна в книгата, след което погледна към компютъра. Обърна се към Метц. — Вместо да стърчиш там и да бездействаш, иди до принтера и вземи разпечатките на последните съобщения.

Метц се приближи до машината. Ръцете му трепереха, лицето му се обливаше в пот. Погледна към контролно-диспечерския център. От време на време някой мъж вдигаше глава и поглеждаше през стъклото.

Джонсън се изправи и тръгна към вратата.

— Продължавай, Уейн. Само с едно бързо движение — от принтера право в джоба ти! — Джонсън сложи ръка на бравата, за да привлече вниманието на диспечерите, които може би го наблюдаваха в момента. — Сега!

Метц откъсна разпечатките и ги натъпка в джоба на панталона си.

Джонсън се престори, че променя решението си, и се отдалечи от вратата. Отново седна пред бюрото.

— Много добре. Ако дойдат да ни арестуват, изяж ги.

Метц се приближи до Джонсън.

— Не ми харесва чувството ти за хумор. Джонсън сви рамене.

— Аз пък не съм сигурен, че ми харесва липсата на каквото и да е чувство за хумор у теб. Това е първият признак за наличие на умствено заболяване. Неспособност да се гледа на нещата откъм смешната им страна. Хуморът държи човек нащрек, и го подготвя за всякакви изненади.

Метц почувства, че губи контрол над положението. Съзнаваше, че е пуснал на свобода тъмни сили, които не може да контролира. Всичко в тази зала, включително и Джонсън, му изглеждаше далечно и непознато. Той умееше да манипулира хората, а чрез тях и техните технологии, фабрики и машини. Не беше в състояние обаче да манипулира самите системи. В действителност човешкият фактор бе далеч по-предсказуем от техническите фактори — компютрите и двигателите, които работят, когато всички очакват от тях да спрат, и излизат от строя, когато са най-необходими.

— Имам чувството, че самолетът ще кацне благополучно, ако ние не направим нещо, за да го свалим.

Джонсън се усмихна.

— Струва ми се, че ти най-после достигна до истината. Повредите на онзи самолет не са фатални, а пилотът си го бива. Ако запази самообладание, той ще го приземи на някоя писта, на някое летище и то в такова състояние, че все нещо да оцелее — той, останалите пътници в кабината, или пък черната кутия на самолета.

— Не можем да допуснем това да се случи.

— Не, не можем. — Джонсън потропа с пръсти по пилотския наръчник. — В тази книга има нещо, което ще го довърши. Бързо. И аз мисля, че зная какво е то.

Лъчите на ранното следобедно слънце искряха по спокойната водна повърхност на океана. Американският самолетоносач Честър У. Нимитц плаваше неотклонно по курса си. Лек ветрец, породен от скоростта от осемнадесет възела в час, духаше над празната палуба за излитащи самолети. На долните палуби моряците изпълняваха рутинните си задължения.

Капитан трети ранг Джеймс Слоун и контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс седяха мълчаливо в кабина Е-334 на палуба 0–2. Никой от двамата не бе произнесъл и дума през последните няколко минути; всеки бе погълнат от собствените си мисли. За Слоун проблемът беше съвсем ясен, а решението му — повече от очевидно. За Хенингс ситуацията изглеждаше далеч по-сложна. Лицето на Слоун бе замръзнало в сурова, безкомпромисна гримаса. Лицето на Хенингс издаваше вътрешната му борба.

Слоун най-накрая заговори.

— Ситуацията си е все същата. Без промяна. Единствената ни грешка е, че решихме да изчакаме онзи самолет да падне сам. Само че вече е безсмислено да продължаваме този спор. Опитайте се да възприемете случилото се като тактически проблем по време на война.

Хенингс беше уморен и го болеше глава.

— Престанете с тези военновременни аналогии, капитане. Вече не вършат работа. — След доклада на Матос, че самолетът е направил завой, Хенингс реши, че Слоун ще се откаже от намерението им да унищожат самолета. Хенингс почти изпита облекчение при перспективата да признае пред капитан Диел какво бяха направили. Трябваше обаче да се досети, че Слоун няма да се предаде толкова лесно. За Слоун не съществуваше особена разлика между унищожаването на самолет, за който смятаха, че е пълен с мъртъвци, и унищожаването на самолет, който показва признаци на живот. — И престанете да ми повтаряте, че нищо не се е променило. Сега положението е съвършено различно.

— Да. Има промяна, но към по-лошо. Позволете ми да изтъкна отново, адмирале, че не желая да попадна в затвора. Целият ми живот е пред мен. Вас може и да ви третират като VIP персона в Портсмаут — собствена къщичка или каквото там предлагат на контраадмиралите, но аз… Което ми напомня, че вие ще сте първият адмирал в американската история, осъден от военен съд през този век. А може би заради положението ви на пенсионер ще изтърпите унижението да бъдете съден от граждански съд.

Хенингс се опита да си припомни… да разбере всички дребни компромиси, извършени от него, които го бяха принизили до положение, в което му се налагаше да слуша всичко това, и то от човек като Слоун. Или с годините ставаше сенилен, или моралните му устои се бяха пропукали без самият той да забележи. Джеймс Слоун не можеше да е чак толкова умен.

— Мислите се за голяма работа, нали? — подхвърли той. — Но ако бяхте толкова схватлив и проницателен колкото си мислите, че сте, сега нямаше да се намираме в това положение.

— Нямам нищо против да рискувам и да се излагам на опасност, ако зная, че това ще ми донесе печалба. Но не съм съгласен да ми пречите. Отдавна да сме забравили за цялата тая каша, ако не беше вашето протакане и ако не се бяхте хванал на лъжите на Матос за износването и сериозните повреди на самолета.

Хенингс кимна. Това беше безусловно вярно. През изминалия час Слоун му бе обяснил надълго и нашироко защо Питър Матос трябва да унищожи онзи Стратън. През цялото това време Хенингс бе настоявал да изчакат още малко с надеждата, че Матос ще докладва за падането на самолета. Докладите на Матос потвърждаваха предварителната им информация, че самолетът е повреден, но продължава да лети. Той следваше неотклонно първоначалния си курс до мига, в който, съвсем неочаквано и необяснимо, промени направлението от сто и двадесет на сто тридесет и един градуса. Матос бе докладвал още и за хора, които падат, или скачат, от самолета. Нито едно от тези действия не подлежеше на някакво разумно обяснение.

— Защо промениха курса? Защо хората падат от един стабилно летящ самолет? На борда очевидно няма пожар. Значи не скачат от страх. Всичко това е лишено от смисъл. Какво, по дяволите, става там горе?

Слоун не беше сигурен, че може да отговори на този въпрос. Първата промяна в курса изглеждаше логична — следвайки радарния вектор от сто и двадесет градуса, самолетът се насочваше към базата си в Сан Франциско. Новият вектор обаче ги насочваше по курс, успореден на крайбрежието. Той погледна Хенингс.

— Пилотът сигурно се е загубил. Навигационната му система навярно не работи. Що се отнася до хората… — Той се замисли за необяснимите действия на пътниците. — Вече ви казах, че те най-вероятно страдат от мозъчни увреждания. — Едва сега започваше да си представя какво е трябвало да понесат хората на борда на онзи Стратън. — Пилотите може би също са увредени. Това би обяснило промените в курса на самолета. — Той погледна Хенингс в очите. — Онзи самолет може да падне върху населено място. Помислете върху това.

Хенингс не можеше вече нито да мисли, нито да спори. Аргументите му се опираха единствено на етичните и моралните измерения на случилото се. На тези очевидно не твърде убедителни доводи Слоун бе противопоставил поне десетина логични причини за необходимостта самолетът и хората на борда му да бъдат унищожени.

— Времето ни изтича — отбеляза Слоун. Гласът му прозвуча така нехайно, сякаш двамата с адмирала закъсняваха за тенисмач в офицерския клуб. — Горивото на Матос е на привършване.

Хенингс пристъпи по-близо до Слоун.

— Ами ако кажа не? Слоун сви рамене.

— Тогава ще отида при капитан първи ранг Диел и ще му разкажа моята версия за случилото се.

— Не блъфирате добре.

Слоун се засмя.

— Е, предполагам, че вашето съгласие вече не е от такова значение. И бездруго вече извършихте поне половин дузина нарушения, заради които можете да бъдете изправен пред военен съд. Искам само да не ми се пречкате повече. Аз ще се обадя на Матос, за да приключим със случая. Самолетът очевидно няма да падне сам.

Слоун взе микрофона и крадешком погледна към Хенингс. Понечи да натисне бутона за радиовръзка, но се поколеба. Щеше да е много по-убедително, ако адмиралът издаде тази заповед. Докато обмисляше следващия си ход, телефонът иззвъня. Той остави микрофона и грабна слушалката.

— Капитан Слоун — нетърпеливо изрече той, след което се заслуша. — Да. Изпълнявайте. Следвайте точно получените разпореждания.

— Кой е? — попита Хенингс. В гласа му се прокрадна страх.

Слоун не му обърна никакво внимание.

— Добре. Разбирам. В такъв случай става дума за издирване в границите, които току-що споменахте?

Хенингс беше сигурен, че разговорът касае пътническия Стратън, но не можеше да предположи по какъв начин.

Слоун поклати глава.

— Аз съм вързан тук със специалните изпитания. Да, още продължават, но на теб това не ти влиза в работата. Нареди на лейтенант Раулес да изготви план и да разпредели задачите. Поне по осем самолета от всяка смяна. Да излитат през интервал от един час. Започнете издирването в северния квадрант и разширете участъка на юг. — Слоун погледна часовника на конзолата. — Кажи на Раулес, че първата група трябва да тръгне най-късно след петнадесет минути. — Той затвори телефона и се обърна към Хенингс. — Получено е съобщение от службата за контрол на полетите. Искат да започнем операция по издирването и евентуалното спасяване на самолет в беда.

— Онзи Стратън!

— Полет 52 на Транс-Юнайтид. Свръхзвуков Стратън 797, изпълняващ рейс от Сан Франциско до Токио. Предполагам, че това е същият самолет. Освен ако всичките самолети от този вид на Транс-Юнайтид не са катастрофирали днес.

— Но аз смятах, че трябва да засечем техните радиосъобщения… — Посочи с ръка оборудването в залата.

Слоун се поколеба. Трябваше да прецени каква част от истината да каже на Хенингс.

— Предали са сигнал за помощ чрез компютърна видеосистема за връзка, при която написаните съобщения се появяват на компютърен монитор. Предполагам, че съобщенията им пристигат единствено в централата на Транс-Юнайтид. Пилотът очевидно е умирал. Имал мозъчни увреждания. Направил завоя, а след това променил курса и прекъснал връзката със Сан Франциско. От авиокомпанията предполагат, че пилотът е умрял или пък е загубил съзнание, а самолетът е паднал в океана и…

— Те не знаят, че той все още…

— Не. Не знаят. Добрата новина е, че в едно от съобщенията, изпратено от самолета, се споменава нещо за бомба. Всички смятат, че на борда на онзи Стратън е избухнала бомба. Сега ясно ли е всичко, адмирале? Самолет без пилот, пълен с мъртви и умиращи пътници, който разполага с достатъчно гориво, за да стигне до Калифорния. Дори и вината за случилото се да не е наша, бих казал, че сме длъжни да го свалим веднага.

— Кога ще излетят самолетите, които ще вземат участие в издирването?

— Скоро. — Слоун бе помолен да претърси район, отдалечен на стотици мили от мястото, на което се намираше пътническият Стратън. Щеше да мине време, докато самолетите излетят и претърсят указания в съобщението участък. През това време търсеният от тях Стратън щеше да се отдалечи на още стотици мили. — Много скоро — излъга той. Погледна Хенингс. — Няма да можете да избягате от отговорност, ако аз заповядам самолетът да бъде свален. Мълчанието е равнозначно на съучастничество. Вие не сте по-добър от мен. Но ако държите да останете безмълвен наблюдател, за да мога аз да свърша мръсната работа…

И изведнъж Хенингс проумя настойчивостта, с която Слоун се стремеше да получи одобрението му за действие, което можеше да извърши и сам. Слоун искаше да извоюва лична победа над Хенингс и над всичко онова, което контраадмиралът представляваше. Всички онези остарели представи за чест, доблест и достойнство. Слоун, кой знае защо, вярваше, че самият той ще се почувства по-добре, ако успее да натика лицето на Хенингс в калта.

Слоун заговори отново.

— Когато служехте под командването на главнокомандващ, отказал да получи призовката си за участие във войната, който, освен патологичен лъжец, беше и пацифист, изпълнен с презрение към цялата армия, тогава не изпитвахте угризения, нали? А дори и да са ви мъчили някакви съмнения, не сте ги споделил с никого, адмирале. Всички правехме така. Затова сега не ми говорете за отстояване на принципи и морални скрупули. Нито един от нас не си подаде оставката след Виетнам. И пак нито един не се опълчи срещу пацифиста дезертьор в Белия дом. Всички ние сме курви и всички до един сме правили компромиси. Затова единственото нещо, в което все още вярвам, е кариерата на Джеймс Слоун.

Хенингс не каза нищо в отговор. Нито пък възрази по някакъв начин.

Дълго време никой от двамата не проговори.

Хенингс огледа помещението, известно като Е-334. Стерилно помещение със сиви метални стени, покрити с лабиринт от изолационни тръби за кабели. Въпреки климатика в помещението се усещаше типичната миризма, съпътстваща постоянно работещото електронно оборудване. Сега навсякъде по света имаше помещения, подобни на тази кабина Е-334 — в морето, във въздуха, под земята. Малки, претъпкани залички без човешко присъствие. Бъдещето и съдбата на човечеството някой ден вероятно ще се решат в някое помещение като това, в което се намираха в момента. Хенингс се радваше, че няма да е жив, за да види това. Погледна към Слоун. Бъдещето беше в ръцете на ето този мъж. Той знае как да живее в съвременния свят.

— Да. Разбира се. Заповядайте на Матос да свали самолета.

Слоун се поколеба за секунда, а след това побърза да седне пред радиоконзолата.

— Постарайте се да разбере какво трябва да направи и защо трябва да го направи, капитане.

Слоун погледна Хенингс.

— Да. Добре. Зная какво да правя. Днес за втори път стигаме до този момент. — Той обаче съзнаваше, че Матос може и да не се подчини.

— Полет три-четири-седем. Обажда се Базата. Чуваш ли ме? — Слоун отново погледна към Хенингс. — Поискахте от мен да бъда напълно откровен с него и аз ще постъпя точно така.

Радиото изпука, гласът на Матос, напрегнат и може би дори малко изплашен, премина през кодиращото устройство и изпълни залата.

— Чувам ви, База. Продължавайте.

Слоун долови нервността, прозираща в гласа на младия мъж. Това беше добро начало.

— Питър, говори капитан трети ранг Слоун. Преди известно време ти зададох въпрос и сега искам да чуя отговора ти. Защо ти беше заповядано да летиш далеч от кабината на пътническия самолет?

Последва дълго мълчание, а после отново долетя гласът на Матос.

— Трябваше да летя далеч от кабината, защото в нея може би имаше пилот. Ако радиопредавателите му работеха и той ме видеше, би могъл да разбере какво се е случило и да изпрати съобщение по радиото. Освен това, ако приземи самолета, би могъл да разкрие какво е видял.

— Да. Сега вече разполагаме с информация от службата за контрол на полетите. Те смятат, че на борда на самолета е избухнала бомба. Добре, продължавай. Какво още, Питър?

— Инцидентът стана по наша… моя вина. Сега ми се предоставя възможност да прикрия гафа, като сваля пътническия Стратън.

— За доброто на флота, в името на националната сигурност и заради самия себе си.

— Да.

— Изпитанията, които проведохме, бяха грубо нарушение на подписаната международна спогодба. Те са незаконни. Разбираш ли?

— Да.

— Пътниците на борда на онзи самолет са мъртви или мозъчно увредени. Самолетът лети към Калифорния — подобно на ракета, която притежава достатъчно разрушителна сила, за да изравни един малък град със земята или пък да срине до основи двадесет големи жилищни блока.

— Разбирам.

— Всички кораби и самолети в района, включително и изтребители от нашия самолетоносач, в момента тръгват в твоята посока, за да търсят изчезналия самолет. Ако някой от тях те види, с нас е свършено. През следващите десет минути трябва да изстреляш ракетата Феникс по кабината на пътническия Стратън.

— Слушам. — Последва кратка пауза. — Горивото ми е малко.

— Още една причина да побързаш с изпълнението на задачата. Когато изпълниш мисията, продължи да летиш към крайбрежието. Аз ще се погрижа да те пресрещнат и заредят във въздуха. Ясно ли е?

— Да.

Слоун реши, че е време да изиграе всички карти.

— Матос, тук при мен е контраадмирал Рандолф Хенингс, който подкрепя взетото от мен решение. Той лично ще те инструктира, след като кацнеш. Ясно?

— Да.

Слоун погледна Хенингс, който бе целия пребледнял. После продължи да говори на Матос.

— Достатъчно приказки, Питър. Изстреляй ракетата по пилотската кабина на пътническия Стратън. Разбрано?

— Да.

— Заеми позиция, прицели се и стреляй. Не можеш да си позволиш да не уцелиш. Разполагаш максимум с десет минути. Обади се, след като изпълниш мисията.

— Слушам.

— Край. — Слоун настрои часовника за десет минути, а после се завъртя със стола и погледна Хенингс. Адмиралът изглеждаше пребледнял и се подпираше на стената. — Добре ли сте?

— Да. Мисля, че съм добре. Слоун кимна.

— Надявам се не мислите, че на мен ми е по-лесно отколкото на вас.

Хенингс избърса лепкавата пот от шията си.

— Подозирам, че е така.

Слоун го погледна изпитателно. Възрастният мъж като че ли всеки момент щеше да получи сърдечен пристъп.

Хенингс се изправи.

— Смятам да изляза на палубата да глътна малко чист въздух.

Слоун не искаше да изпуска Хенингс от погледа си. В това помещение се бе установила специална атмосфера, която можеше да бъде разрушена от слънчевата светлина, от други човешки гласове и лица.

— Бих предпочел да останете тук. Поне през следващите десет минути.

Хенингс кимна.

— Да. Разбира се. Ще издържа. — Той дръпна черната щора от прозореца, отвори го и вдиша дълбоко. А след това за пръв път от четиридесет години насам му прилоша в океана.

Слоун го наблюдаваше с периферното си зрение. Хенингс беше най-слабото звено в тяхната комбина. Матос беше по-силен, но и той можеше да се пречупи. Сега, когато проблемът с пътническия Стратън беше почти разрешен, Слоун си позволи да поразмишлява малко повече за Матос и Хенингс. Вече почти бе решил как да се справи с лейтенант Питър Матос.

Слоун се приближи до края на конзолата, където, подредени в редица, стояха няколко вътрешни телефона с различни цветове в зависимост от предназначението им. Вдигна слушалката на зеления и, преди да му отговорят отсреща, прекъсна връзката.

— Операции? Обажда се капитан трети ранг Слоун. Възникна проблем. Полет три-четири-седем, F-18, пилотиран от Матос, е в критична ситуация поради недостиг на гориво. Искам един танкер да излети от най-близката брегова база и да го пресрещне. — Слоун продиктува настоящите координати на Матос в изключения телефон. — Благодаря. — Той затвори, след което взе синия телефон и го изключи, преди да започне да говори. — Раулес? Обажда се Слоун. Предупреди пилотите, участващи в издирването на пътническия Стратън, че може да се наложи да се разделят на две групи и едната от тях да потърси нашия три-четири-седем. Да. Има проблем с горивото. Вече се разпоредих да бъде изпратен танкер, който би трябвало да стигне до него навреме. Просто предупреди момчетата да са нащрек. Точно така. — Той затвори, плъзна една папка върху телефонните превключватели, за да ги скрие от погледа на Хенингс, и едва след това се обърна към него.

Рандолф Хенингс представляваше по-сериозен проблем. Докато Хенингс живееше, дишаше и говореше, разкъсван от вина и угризения, Джеймс Слоун нямаше да може да спи спокойно нощем и при всяко повикване при капитана на самолетоносача щеше да се пита дали не са дошли да го арестуват.

Само че Джеймс Слоун не можеше да позволи това.

В никакъв случай.

Гледката, която се разкриваше от капитанския стол на пътническия Стратън 797, беше умопомрачителна. Бери седеше, хипнотизиран от надигащата се грамада от буреносни черни облаци, струпани в далечината. В началото те просто наподобяваха лека мъгла в края на хоризонта, през която струяха слънчеви лъчи, падаха под ъгъл и се отразяваха от водната повърхност на океана. Колкото по-близо идваха, толкова по-страховити и враждебни изглеждаха, а Бери все по-ясно разбираше, че са в беда.

Наведе се напред и огледа хоризонта. Фронтът на бурята се простираше и в двете посоки докъдето му стигаше погледът — приличаше на огромна, солидна стена, извисила се между земята и небето. Облаците се спуснаха над океана като завеса и скриха хоризонта. Образуваната от тях стена се издигаше високо нагоре и Бери знаеше, че няма да може да издигне самолета над нея.

Шарън го докосна по ръката и заговори тихо. В гласа й се прокрадваше тревога.

— От много време не съм виждала толкова плътна облачност.

Бери пък никога преди не бе виждал нещо подобно. До този момент единствено хубавото време и дневната светлина работеха в тяхна полза и им помагаха, а Бери бе започнал да ги приема за даденост, неспособен да повярва, че още нещо би могло да се обърка с Полет 52.

— Преживявала ли си подобна буря и преди?

— Няколко пъти. А ти?

— Не. Не и с пътнически самолет.

— А с твоя Скаймастър!

— Не. — Ако беше със своя Скаймастър, Бери щеше да завие и да потърси най-близкото летище. Тук обаче просто нямаше такова.

Крендъл погледна радарния екран, разположен на централния панел.

— Виждаш ли пролука в облаците?

Бери погледна внимателно екрана. На всеки шест секунди през радарния обхват преминаваше тънка зелена линия, която оставяше след себе си различно оцветени участъци.

— Нито зная как да работя с него, нито пък ми е ясно как да отчитам показанията му. — Погледна приближаващия буреносен фронт, а после отново се загледа в радара. Онова, което виждаше на екрана, трябваше да съответства на това, което се виждаше през предното стъкло, само че той просто не забелязваше такова съответствие.

— Чел съм статии за метеорологичните радари, но никога не съм работил с такъв.

Крендъл чу някакъв шум зад себе си и се обърна. Линда се бе свила близо до задната стена на кабината и спеше. Крендъл погледна към вратата. През пролуката на притворената врата се бе промушила цяла мъжка ръка, чак до рамото, която опипваше вътрешната страна на вратата. Ръката напипа чорапогащника и го дръпна. Вратата се открехна още малко и рамото също се промуши в кабината. Шарън видя раменните нашивки на втория капитан Даниел Маквери, а след това зърна и лицето му да наднича през пролуката.

— Джон… Бери се обърна.

— За Бога! — Поколеба се, а след това се изправи. Приближи се до вратата и огледа възела на чорапогащника, завързан за бравата. Хвана ръката на Маквери и се опита да я избута навън, но летецът го сграбчи за ризата. Бери отстъпи назад. Имаше нещо гротескно в ръката, която се протягаше към него. Припомни си страховитите истории, които хората обичат да разказват късно нощем край лагерния огън на някой къмпинг. Това тук обаче беше истина. Бери бръкна в джоба си и намери златната запалка, която носеше със себе си. Запали я, поколеба се за миг, а после неохотно поднесе пламъка към ръката на Маквери. Последва пронизителен писък и ръката изчезна. Бери потърси с поглед Шарън и се взря в очите й. В тях не се четеше никакъв упрек — само разбиране и подкрепа.

Бери коленичи край Линда, която се бе събудила.

— Заспивай. Тя затвори очи.

— Много съм жадна. Бери я потупа по бузата.

— Още малко остава. Не мисли за това. — Изправи се и се върна на стола.

Шарън прикова поглед към радарния панел.

— Това все механизми за управление на радара ли са?

Бери я погледна. Тримата оцелели бяха постигнали мълчаливо съгласие помежду си, че няма да разговарят за останалите. Бери сведе очи към конзолата.

— Да. Това е за наклона на антената. За уголемяване на образа. За регулиране на яркостта. Селектор за режима на работа… Това тук пък е обозначено като ниво на заличаване. За пръв път чувам за такава функция.

Крендъл пак погледна към черната стена, извисила се на пътя им. Облаците бяха по-близо и тя вече забелязваше вътрешната им турбулентност, виждаше сиво-черните стълбове, които се зараждаха в недрата им.

— Можем ли да заобиколим този фронт без радар? Бери поклати отрицателно глава.

— Тези буреносни облаци понякога се разпростират на стотици мили. Не мисля, че разполагаме с достатъчно гориво, за да ги заобиколим.

— Хаваите? — Не й се искаше отново да повдига въпроса, но моментът бе твърде важен и се налагаше да обсъдят всяка възможност.

— Не. Освен останалите причини, които изтъкнах пред теб, вече не разполагаме с достатъчно гориво, за да прелетим дотам. С наличните ни запаси можем да стигнем само до Калифорния.

Крендъл погледна индикатора за горивото. Останала бе по-малко от една трета от количеството, с което разполагаха в началото на полета.

Бери се заигра с контролните уреди на радара. Ако можеше да разгадае картината, която виждаше на екрана, може би щеше да успее да намери някаква пролука в тъмната стена от облаци пред тях.

Крендъл си припомняше бурите, които бе преживяла на други самолети. Стратън 797 летеше много високо и това бе предимството на полетите в стратосферата.

— Не можем ли да се изкачим над облаците? Бери погледна причернялото небе.

— Не и с този самолет. Няма да издържи на въздушното налягане. — Погледна кислородната маска, която висеше край стола му. Ако се изкачат на не повече от тридесет хиляди фута, кислородните маски щяха да са им достатъчни, за да дишат. Но дали щяха да се издигнат над буреносния фронт? Не можеше да даде категоричен отговор, но предполагаше, че тази височина няма да е достатъчна. Освен това резервоарите с кислород сигурно вече бяха празни, а той не знаеше дали има резервен резервоар на борда.

Крендъл сякаш четеше мислите му.

— Може някъде да има неизползвана кислородна бутилка.

— Може. Но смяташ ли, че трябва да накараме онези хора отзад да преживеят още веднъж същия кошмар? Не трябва ли все някъде да теглим чертата?

— Не, и ако става дума за живота ни.

— Онези хора не са мъртви, а ние не знаем дали с времето състоянието им няма да се подобри. А дори и да не се оправят… Освен това, ако искаме да наберем достатъчно височина, за да се издигнем над лошото време, самолетът трябва да се изкачва спираловидно нагоре. Точно в този момент бих предпочел да не подлагам уменията си на подобно изпитание. Пък и при една такава маневра ще изгорим огромно количество гориво.

— Значи смяташ, че нямаме друг избор и трябва да минем през бурята.

— Не съм сигурен. Другите възможности изглеждат по-добри в краткосрочен план, но аз все си мисля за калифорнийското крайбрежие.

— Аз също. — Тя се поколеба, а после попита: — Дупките в корпуса… самолетът ще може ли?…

— Не мисля, че ще се разпадне. — Той обаче не можеше да знае със сигурност дали структурата не е отслабена и дали има прекъснати лонжерони. И абсолютно здрави самолети са били повреждани по време на силни бури. — Крилата ще поемат най-голямото натоварване. А те изглеждат здрави.

Крендъл кимна. В гласа на Джон Бери, в поведението му имаше нещо, което й вдъхваше спокойствие и кураж. Повечето пилоти притежават тази способност да превръщат дори и най-лошите новини в рутинни съобщения. И въпреки това Шарън чувстваше, че има още нещо, което го безпокои.

— Ако смяташ, че самолетът ще може да издържи, значи и аз ще мога.

Бери реши, че трябва да бъде абсолютно откровен. Ставаше дума и за нейния живот и тя имаше право да знае какво би могло да се случи.

— Виж, Шарън, главният проблем не е самолетът. Ако турбулентността стане прекалено силна — а като гледам тези облаци, нямам основания да мисля, че това ще ни се размине — тогава автопилотът може да изключи. Което означава, че ще се наложи аз да пилотирам самолета. Исусе, трима опитни пилоти, управляващи напълно здрав самолет, срещат сериозни затруднения при такава буря. Ще трябва да мисля за дроселите, за височината и наклона на самолета… та аз не съм пилотирал тази машина дори и в хубаво време. Може да загубя контрол върху самолета и той ще полети… — Внезапно му се прииска да завие и да избягат далеч от черната стена, извисила се заплашително пред тях… пък дори и това да означава, че ще трябва да приводни самолета в океана. Всичко беше за предпочитане пред кошмара, който ги очакваше в разгара на приближаващата буря. Той се обърна към Шарън. — Искаш ли да завием? Можем да избягаме от бурята, но вероятно ще останем без гориво, преди да стигнем до суша.

Крендъл обмисли възможностите: Да избягат от бурята с ясното съзнание, че с всяка изминала минута се отдалечават от брега. После да кацнат в океана. И, ако случайно преживеят кацането, да се оставят на милостта на океана, заобиколени може би от други, носещи се по повърхността му пътници… Другата възможност бе да преминат през бурята. Щяха или да оживеят, или да загинат — средно положение нямаше. Тя погледна облаците. Някъде от другата страна на черната завеса пак грееше слънце, а зад хоризонта се простираше бреговата линия на Америка. Там искаха да отидат и точно това щяха да направят. Обзе я странно спокойствие. Шарън осъзна, че по един или друг начин дългото им изпитание приближава към края си.

— Мисля, че трябва да продължим по сегашния си курс.

Бери кимна. Той също изпитваше потребност да премери сили с бурята. За пръв път от час насам помисли за съпругата и децата си. Сети се също и за работата си, както и за своя работодател. Даде си сметка, че най-лошото нещо, което можеше да му се случи, бе да оцелее, за да продължи живота си постарому. Кой знае защо вярваше, че предстоящото изпитание в окото на бурята ще го пречисти и дори ще го покръсти отново. Крендъл се обади.

— Трябва да се свържем със Сан Франциско и да им кажем какво става. Може пък да ни дадат някой полезен съвет.

Бери кимна. Осъзна, че подсъзнателно избягва компютърната видеосистема. Вместо връзка с живота, тази система се бе превърнала в натрапник в малкия му свят. Започна да пише:

ДО САН ФРАНЦИСКО: ПРИБЛИЖАВАМЕ СИЛЕН БУРЕНОСЕН ФРОНТ. НЕ МОГА ДА РАБОТЯ С МЕТЕОРОЛОГИЧНИЯ РАДАР И НЕ ЗНАЯ КАК ДА ОТЧИТАМ ПОКАЗАНИЯТА МУ. РЕШИХМЕ, ЧЕ НАЙ-РАЗУМНИЯТ ХОД ПРИ ДАДЕНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА Е ДА ПРОДЪЛЖИМ ДА СЛЕДВАМЕ НАСТОЯЩИЯ КУРС. МОЖЕМ ЛИ ДА НАПРАВИМ НЕЩО, ЗА ДА ПОДГОТВИМ САМОЛЕТА ЗА БУРЯТА?

Протегна ръка към бутона за изпращане на съобщението, но реши да добави още нещо.

РАЗПОЛАГАТЕ ЛИ С ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ УСЛОВИЯ ПРИ НАС, КОЯТО ДА ВИ ДАВА ОСНОВАНИЕ ДА СМЯТАТЕ, ЧЕ МОЖЕМ ДА ЗАОБИКОЛИМ БУРЯТА БЕЗ ГОЛЯМ ПРЕРАЗХОД НА ГОРИВО?

БЕРИ

Натисна бутона и погледна през предното стъкло. Опушеносиви, тънки като ръкойки облачета вече плуваха край самолета; в кабината започна да притъмнява.

— Предполагам, че ни делят около петдесет мили от бурята. Около девет-десет минути летателно време.

Крендъл си даде сметка, че спокойствието й е изместено от нервна напрегнатост, както се случваше всеки път когато се налагаше да лети в такова време.

Очакването като че ли беше най-мъчителната част. А после, точно когато човек реши, че най-лошото вече е зад гърба му, положението изведнъж се влошава още повече. Но пък най-вълнуващите и щастливи преживявания по време на полет бяха свързани с края на бурите, с онзи миг, в който самолетът се измъква от черните облаци, за да се излезе отново на светло, огрян от слънцето, или окъпан от лунните лъчи. Тя се обърна към Бери.

— Има ли още нещо, което би сторил, ако беше с твоя самолет, и което все още не си направил сега?

— Да. — Той се насили да се усмихне. — Щях да завия и да се пръждосам оттук. — Самолетът леко се разтресе. Бери се обърна и погледна към Линда. Тя вече беше будна — седеше на една от празните седалки, вдигнала колене към брадичката си. Той извърна глава към Шарън. — Премести я в стола на контрольора и закопча предпазния й колан.

Крендъл стана от мястото си и се приближи до момичето.

— Хайде сега да станеш и да се преместиш на оная седалка. Там ще ти е по-удобно. — Хвана я за ръката и я поведе към мястото, предназначено за наблюдаващите полетите контрольори. То се намираше точно зад капитанския стол. — Точно така. Готово. Сега ще закопчея колана точно както при качването ти на борда на този самолет.

— Благодаря. В буря ли навлизаме?

— Всичко ще бъде наред. Но запомни, тук вътре ще стане много тъмно. Ще чуваш барабаненето на дъжда по предното стъкло. Шумът може да се окаже по-силен, отколкото си очаквала. Освен това самолетът ще започне да се тресе и да подскача нагоре-надолу. Господин Бери обаче ще ни измъкне невредими. Ти не се боиш от светкавици, нали?

— Не. Плашех се от тях само когато бях малка.

— Добре. Не трябва да се страхуваш от светкавиците. — Крендъл потупа момичето по бузата, а после се върна на мястото си и закопча предпазния колан.

Тримата се умълчаха в притъмнялата кабина, а самолетът продължи напред към тънките, слоести облаци, които предхождаха черната буреносна стена. Край предното стъкло прелитаха парцаливи сиви облачета. Самолетът внезапно подскочи и от салона долетяха стенания и протяжен вой, в който Бери разпозна примитивния, генетически заложен праисторически ужас, породен в дълбините на човешката душа. — Нещастните копелета…

Те неминуемо щяха да бъдат наранени, ако турбулентността станеше прекалено силна. Той обаче не можеше да им помогне по никакъв начин.

Звънецът на системата за връзка наруши мълчанието.

ДО ПОЛЕТ 52: КАТО ИМАМЕ ПРЕДВИД КОЛИЧЕСТВОТО ГОРИВО, С КОЕТО РАЗПОЛАГАТЕ, И СЪСТОЯНИЕТО НА РАЗХЕРМЕТИЗИРАНИЯ САМОЛЕТ, НЕ СМЯТАМЕ, ЧЕ Е ВЪЗМОЖНО ДА ЗАОБИКОЛИТЕ БУРЯТА. ПРОДЪЛЖАВАЙТЕ ДА ПОДДЪРЖАТЕ СЕГАШНИЯ КУРС И ВИСОЧИНА. МНОГО Е ВАЖНО, ЗАРАДИ ТУРБУЛЕНТНОСТТА, ДА ПРОМЕНИТЕ ЦЕНТЪРА НА ГРАВИТАЦИЯТА, КАТО ПРЕРАЗПРЕДЕЛИТЕ ГОРИВОТО МЕЖДУ РЕЗЕРВОАРИТЕ. ОЧАКВАЙТЕ ПОДРОБЕН ИНСТРУКТАЖ. УВЕДОМЕТЕ НИ, КОГАТО СТЕ ГОТОВ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Бери веднага започна да пише отговор.

ЗАПОЧНА ЛЕКА ТУРБУЛЕНТНОСТ. НЕОБХОДИМО ЛИ Е ДА ЗАВИЯ, ЗА ДА ИЗБЕГНЕМ ТУРБУЛЕНТНОСТТА, ДОКАТО ИЗВЪРШВАМ ПРОЦЕДУРАТА С ПРЕРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ГОРИВОТО? Отговорът дойде бързо.

НЕ. ПОДДЪРЖАЙТЕ КУРСА. ПРОЦЕДУРАТА ЩЕ ОТНЕМЕ САМО ДВЕ ИЛИ ТРИ МИНУТИ. ВСИЧКИ ПРИБОРИ СА РАЗПОЛОЖЕНИ НА ПАНЕЛА НАД ГЛАВАТА ВИ.

— Добре. — Бери вдигна поглед към големия панел над него. — Шарън, чети ми на глас инструкциите.

— Те пристигат, Джон. Готов ли си?

— Давай.

— В средата на… горния панел… четири превключвача с надписи… клапан за гориво с ниско налягане… Потвърди.

— Виждам ги.

— Добре. — Крендъл бързо напечата потвърждение. — Добре… продължават… Завърти превключвателите на положение изключено.

Бери погледна към нея.

— И четирите? — Погледна към дисплея, но ъгълът, под който се намираше, не му позволяваше да прочете съобщението.

— Така пише.

Бери погледна превключвателите. Тук нещо не се връзваше. Някакъв инстинкт му нашепваше, че трябва да внимава. Припомни си нещо, което бе прочел в едно списание. Използвайте важните превключватели един по един. Постави ръка на първия ключ. Предпазливо го дръпна към себе си, за да го освободи, след което го премести в положение изключено. Изчака няколко секунди.

— Готов ли си?

Бери огледа кабината, а след това и панела пред себе си. Нищо необичайно не се бе случило.

— Направи ли го?

— Чакай малко. Изключих само първия. Крендъл се обърна към него.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто проявявам предпазливост. Крендъл погледна монитора.

— Очакват потвърждение.

— Кажи им да не бързат толкова. — Бери изключи втория превключвател, после третия и накрая и четвъртия. Замръзна неподвижно, но не почувства никаква индикация за осъществено преразпределение на горивото, нито пък забеляза промяна в гравитацията. Вероятно автопилотът компенсираше всички промени. — Готово. Това ли е всичко?

Крендъл напечата потвърждение за извършеното от Бери, а след това прочете на глас следващото съобщение, което пристигна веднага.

— Последна стъпка… ключ, скрит под капак… надпис… горивен клапан за аварийно захранване… включи го… след това преразпределението на горивото… ще се извърши… автоматично… ще отнеме… още две-три минути…

Бери намери ключа. Той не само че бе скрит под предпазен капак, но капакът се поддържаше неподвижно от тънка подсигурителна жица. Очевидно бе, че този ключ не се използва много често.

— Сигурна ли си?

— Ще го прочета отново … ключ с капак… надписан като горивен клапан за аварийно захранване. Включи го… — Тя замълча. — Джон, побързай, моля те. Почти навлязохме в бурята.

Някъде дълбоко в съзнанието на Бери присветна предупредителна светлинка, но изчезна веднага. Той дори не си даде ясна сметка за нея, а само я почувства, но отказа да повярва в отправеното предупреждение. Защото да повярва, означаваше да признае нещо, с което не би могъл да се справи в момента. Без да разсъждава повече, Джон Бери скъса предпазната жица и повдигна капака.

После включи бутона за аварийно захранване.

Само за част от секундата електрическият сигнал достигна до всеки един от четирите клапана на четирите реактивни двигателя на пътническия Стратън. Преди Джон Бери да успее да отдръпне ръка от ключа, клапаните вече бяха спрели притока на гориво към всичките четири двигателя.