Мейдей

14.

Капитан трети ранг Джеймс Слоун не спираше да говори по изключените телефони, като уж се свързваше ту с нищо неподозиращите пилоти, участващи в спасителната операция, ту с танкера фантом. Започваше да му писва от този цирк, но не виждаше друг начин да осъществи замисъла си. Трябваше да задържи Хенингс в кабина Е-334, докато се увери, че самолетът на Матос е паднал, и докато реши какво да предприеме по отношение на адмирала.

Чу, че по коридора наближават нечии стъпки. Долавяха се и гласове.

Слоун затвори зеления телефон.

— Просто смяна на караула, адмирале. Е-334 е с ограничен достъп и до нея се допускат само тези от нас, които имат право на достъп до засекретена информация. Не мисля, че дори и флотски адмирал би могъл да влезе тук, без да е специално повикан.

Хенингс се изгърби на стола си. Точно в това беше проблемът. От самото начало. Незаконно провежданите изпитания, обвити в тайнственост, бяха позволили на Джеймс Слоун да съсредоточи в ръцете си недопустима за ранга му власт.

Слоун погледна възрастния мъж, прегърбил се тежко на стола си. Лицето му, почерняло и обветрено от дългите години в открито море, бе придобило нездрав блед оттенък през последните няколко часа.

Хенингс като че ли се изтръгна от обхваналата го летаргия и вдигна поглед.

— Защо осъществяваме радиовръзката с танкера и спасителния екип чрез този телефон? Предлагам да настроим няколко предавателя на техните честоти.

Слоун поклати отрицателно глава; вече имаше готов отговор на този въпрос.

— Тези операции не са под мой контрол. Те се ръководят от специален екип от друг команден център. Освен това не искам допълнителни честоти. Достатъчно грижи си имам и нямам никакво желание да слушам празните приказки на пилотите.

Хенингс кимна и отново се изгърби на стола си.

Златистият телефон иззвъня и Слоун веднага грабна слушалката. Това беше истинско позвъняване. Сърцето му започна да бие по-силно.

— Да, сър.

Гласът на капитан първи ранг Диел прозвуча несигурно, едва ли не извинително.

— Капитан Слоун, искам информация за статуса на Полет три-четири-седем.

Слоун знаеше, че това обаждане рано или късно ще дойде. Капитанът държеше да знае възможно най-малко за провеждания тест и това бе единствената причина, поради която бе оставил Слоун толкова време да контролира положението. Сега обаче Диел искаше да знае защо един от самолетите му все още не се е завърнал в базата.

— Статус непроменен, сър. — Слоун хвърли поглед на Хенингс.

Последва пауза, след което капитан Диел попита:

— В такъв случай мога да приема, че с Полет три-четири-седем всичко е наред, така ли?

— Точно така, сър. В момента пилотът използва всички възможни техники за пестене на гориво.

— Разбирам. Това свързано ли е с профила на проведените изпитания?

Слоун съзнателно забави отговора. Искаше да създаде впечатлението, че с неохота споделя тази секретна информация.

— Да, сър.

— Добре. Адмиралът все още ли е при вас?

— Да, сър.

— Добре. Няма да отнемам повече от времето ви, капитане.

— Благодаря, сър. — Слоун затвори телефона, пое дълбоко дъх и се обърна към Хенингс. — Капитан Диел е загрижен за три-четири-седем.

— Аз също.

Слоун се загледа в говорителя. Отвореният предавател на Матос изпълваше стаята с всевъзможни звуци, долитащи от кабината на изтребителя, който летеше на девет мили над земята. От време на време се чуваше Матос, който, забравил за включения предавател, или пък твърде притеснен, за да го е грижа, си говореше тихичко сам със себе си, тананикаше си и ругаеше безспир. След това гласът му изведнъж прозвуча високо и ясно.

— База, не виждам никакъв танкер. Нито пък други самолети. Разполагам с гориво за още петнадесет минути. Поддържам направление нула-седем-пет на височина от тридесет и една хиляди фута. — Той прочете координатите си от сателитната навигационна система. — Бурята все още вилнее под мен. Изключвам се, за да мога да приема вашето съобщение.

Шумът престана и Слоун бързо грабна микрофона.

— Разбрано. Гражданските и военните самолети от спасителния отряд приближават към теб. Танкерът би трябвало да се вижда вече.

— Не го виждам.

— Чакай така. — Слоун вдигна зеления телефон, поговори няколко секунди, след което отново взе микрофона. — Матос, той смята, че е установил както визуален, така и радарен контакт с теб. За всеки случай остави предавателя си включен. Дръж се, Питър.

— Слушам. — Свистенето на отворения предавател отново изпълни Е-334.

Слоун погледна часовника за обратно броене, който беше сверен според доклада на Матос, че му остават приблизително четиридесет и пет минути летателно време. Часовникът сочеше четиринадесет минути. Четиринадесет минути, през които трябваше да продължи невероятното си представление с изключените цветни телефони, с Хенингс, с работещия златист телефон, осигуряващ връзка с мостика, и най-вече с лейтенант Питър Матос. Един не толкова способен и издръжлив човек отдавна да се е сринал психически, но Джеймс Слоун имаше желязна воля и непоколебимо вярваше, че човек може да контролира всяко положение, ако приеме безрезервно мисията, която изпълнява, и има силно чувство за самосъхранение. Хората са така устроени, че са готови да повярват във всичко и, ако той не им даде никакъв повод за съмнения, ако изиграе ролята си уверено и непоколебимо, те наистина щяха да му повярват.

В помещението изведнъж прокънтя глас, който беше едновременно и познат, и непознат.

— Мейдей! Мейдей! Полет три-четири-седем без двигатели.

Хенингс скочи на крака.

Слоун грабна микрофона и погледна часовника. Оставаха още единадесет минути. Или Матос бе допуснал някаква грешка в изчисленията, или индикаторите за горивото не отчитаха съвсем вярно. Може би ракетата, която продължаваше да носи, прикачена за търбуха на изтребителя, увеличаваше твърде много разхода му на гориво.

— Ясно, Питър. Разбрах. Спасителните самолети те виждат съвсем ясно.

Гласът на Матос трепереше, но той си наложи да се овладее и отговори.

— Ясно. Слязох на височина 30 хиляди фута. Само след няколко секунди ще навляза в бурята. — Прочете координатите си и додаде: — Ураганни ветрове. Самолетът е нестабилен.

Отчасти благодарение на вродения си инстинкт и отчасти заради присъствието на Хенингс Слоун даде на Матос възможно най-добрия съвет при дадените обстоятелства.

— Питър, изчакай с катапултирането до последно. А когато катапултираш, не бързай да отваряш парашута.

— Слушам. — Слоун си представи как Матос пада заедно с пилотския си стол и изчаква до последно преди да отвори парашута. А когато най-после се решава да го направи, силните въздушни течения го притискат в хватката си и започват да го люшкат нагоре-надолу — процес, който би могъл да продължи твърде дълго. Ако той не го убиеше, океанът непременно щеше да го стори.

Хенингс застана непосредствено до Слоун. Погледна радиоговорителя, а след това премести поглед към телефоните.

— На какво разстояние се намира най-близкият спасителен самолет?

Слоун грабна синия телефон и плъзна един молив върху папката, с която бе затиснал превключвателите.

— Оператор? Свържи ме с командването на спасителния отряд. Бързо! Спасителен отряд? Обаждам се от Нимитц. На какво разстояние се намира най-близкият ви самолет, или пък кораб, от нашия изтребител? Точно така. Горивото му свърши. Запишете си тези координати. — Слоун продиктува координатите, съобщени от Матос. — Той всеки момент ще катапултира. Приемате ли все още сигнала от предавателя му? Добре. — Слоун кимна. — Да, добре… — Този абсурден монолог в слушалката на изключения телефон започваше да го изморява. Надяваше се, че все още се справя добре. — Добре, ние…

Гласът на Матос изпълни стаята.

— База… паднах на двадесет хиляди фута. Условията са много лоши. Силен дъжд и градушка. Никаква видимост.

Хенингс грабна микрофона.

— Полет три-четири-седем, в момента разговаряме със спасителните екипи. Скоро ще те приберат. Чакай така. — Той погледна Слоун.

Слоун рече в слушалката:

— Изчакайте малко. — После се обърна към Хенингс. — Кажете на Матос, че ще бъде във водата след по-малко от десет минути. Нека не изключва предавателя. След катапултирането спасителните екипи ще го издирят по този сигнал.

Хенингс заговори по микрофона и предаде съобщението. После додаде:

— Не се тревожи, лейтенант. Ние сме с теб и се молим за благополучното ти спасение. Край. — Хенингс освободи бутона, за да може станцията на Матос да продължи да предава. Очите му се напълниха със сълзи, той се извърна и погледна към прозореца.

Гласът на Матос наруши тишината в стаята.

— Намирам се на десет хиляди фута. Подготвям се за катапултиране. — Гласът му вече звучеше сухо и прозаично — сякаш докладваше за нечий чужд проблем. — Осем хиляди фута.

Хенингс отбеляза странно спокойния глас на пилота. Знаеше, че за всеки летец, както и за всеки моряк, е много важно да направи това добре — да падне с достойнство.

— Изключително силна турбулентност… — Звукът от дишането на Матос изпълни малкото помещение. — Това е последното ми включване. Напускам самолета. — Говорителят силно изпука, когато покривът на кабината се отвори и веднага след това в стаята се чу пронизителният вой на вятъра, който нахлу в кабината на изтребителя със скорост от триста мили в час. Веднага след това се чу силната експлозия на катапултиращия механизъм и се разбра, че Питър Матос е излетял от своя F-18.

Продължителният, оглушаващ рев на изоставения изтребител отекваше безспирно в кабина Е-334. На Хенингс дори му се стори, че за миг чува грохота на океанските вълни. Последва някакъв странен звук, по говорителя премина някакво приглушено вибриране, а след него се възцари тишина.

Слоун се присегна и изключи радиото. После заговори в телефонната слушалка:

— Самолетът падна. Пилотът катапултира. Проследете сигнала на предавателя му и го прихванете когато се приводни. Да. Благодаря. — Той затвори. Сложи ръка върху дигиталния часовник и заличи оставащите минути, на които Матос напразно бе разчитал. Цифрите 00:00 изглеждаха напълно уместни. Слоун седна.

— Единствената ни утеха, адмирале, е, че загубата на един F-18 е твърде малка цена, която трябваше да платим, за да гарантираме продължаването на програмата Феникс. Тази програма, също като нашата грешка, ще се възроди от пепелта, за да набере отново скорост.

— Вашата метафора е гротескна, зле подбрана и крайно неуместна, капитане. В момента се тревожа много повече за лейтенант Матос.

— Да, разбира се. Всички се тревожим. Лейтенант Матос е обучен да оцелява в океана. Спасителната лодка ще му помогне да се задържи на повърхността, а авиаторският му костюм няма да пропусне вода. Освен това на тази географска ширина водата не е чак толкова студена.

Слоун се облегна назад на стола си и затвори очи. Представи си как Питър Матос пада бързо в океана с раздран от ветровете парашут. В следващия момент в съзнанието му проблесна друг образ — Питър Матос се приводнява благополучно, надува лодката и се вкопчва в нея. Колко дълго би могъл да оцелее насред океана? Никой не го търси. Могат да минат дни, преди да умре. Но може и да не умре. Тази възможност съществуваше напълно реално от самото начало. Изведнъж си представи как Матос, спасен от някакъв кораб, стъпва отново на борда на Нимитц. Видя го да прекосява цялата палуба и да застава право пред него. Не! Дори и да нямаше буря, той пак не би имал никакъв шанс за оцеляване, при условие че никой не го издирва.

Гласът на Хенингс проникна в мислите на Слоун. Той отвори очи и погледна адмирала. Хенингс говореше нещо по синия телефон.

— Ало? Ало? — Непрекъснато натискаше бутоните. — Ало? Командването на спасителната операция? — Хенингс погледна Слоун, а след това отвърна очи към редицата цветни телефони. Присегна се, махна папката от превключвателите, видя, че са изключени, и отново насочи поглед към Слоун.

Слоун седеше мълчаливо и гледаше възрастния мъж право в очите. Най-накрая проговори.

— Съжалявам, адмирале. Това беше единственият изход за нас.

Хенингс изпусна слушалката, която се удари в пода. Опита се да говори, но гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Ти… ти кучи сине! Долно копеле… убиец… Как, в името Господне?…

Хенингс почувства, че му се вие свят, и трябваше да събере цялата си воля, за да не падне. Опитваше се да фокусира погледа си върху Слоун, но, кой знае защо, все не можеше да го види такъв, какъвто си го спомняше. Пред него стоеше истинският Слоун, разкрил му истинския си лик и същност.

— Кой си ти? Какъв си ти?

— Ние, адмирале. Ние.

Моментът на илюзорните видения отмина и Хенингс си възвърна самообладанието.

— Матос беше… той ти имаше доверие… Той беше едно от момчетата.

— Както виждам, вече не се измъчвате от угризения заради стотиците пътници, които потопихме в оня Стратън. Какво? Цивилните май не се броят, а?

Хенингс подпря ръце на конзолата и се наведе напред, доближавайки се до Слоун.

— Не може да не знаеш старата поговорка, че трима души могат да опазят една тайна, само ако двама от тях са мъртви. Погледна Слоун право в очите. — Аз ли съм следващият?

— Не ставайте смешен! Хенингс изправи гръб.

— Обади се на издирвателния екип веднага. — Той посегна да включи телефоните.

Слоун сграбчи ръката му и я стисна.

— Не се дръжте като глупак! Вече обрекохме на смърт, цял самолет, пълен с цивилни граждани. Ако ще издирваме един пилот, който може да ни окачи на бесилото, защо да не се опитаме да спасим и тях? — Слоун стисна още по-силно ръката на адмирала. — Освен това една такава спасителна операция ще е напълно излишна. Никой не би могъл да оцелее в океана по време на буря. — Пусна ръката на Хенингс и заговори с по-спокоен глас. — Адмирале, истината е, че не се плаша от самия затвор. Ужасявам се от унижението, на което ще ме подложи съдебната процедура. Двамата с вас ще бъдем третирани като най-долни отрепки. Имената ни ще се споменават с презрение в офицерските клубове и лавки години наред. Това не е начин да се сложи край на една кариера. Ако запазите мълчание, никой няма да разбере за случилото се. Нищо няма да спечелите, ако сега си признаете. Нищо! Мъртвите са си мъртви. Репутацията на флота и нацията обаче са непокътнати. — Смени тона и заговори така, сякаш четеше официален доклад. — Лейтенант Питър Матос е бил убит от избухналия във въздуха двигател на ракетата Феникс. Той ще бъде погребан с пълни военни почести, а семейството му ще получи сумата от неговата застраховка Живот, както и всички стандартни помощи и компенсации, които се изплащат на семействата на офицерите, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Името му няма да бъде опозорено по никакъв начин. — Слоун замълча и дълго време не проговори. — Адмирале?

Хенингс кимна.

Слоун вдигна поглед към стенния часовник. Три и десет.

— Не трябваше ли да излетите от самолетоносача в четири и половина?

— Да — разсеяно отвърна Хенингс.

— В такъв случай предлагам да се приготвите, адмирале. Разполагате само с петдесет минути, а аз предполагам, че бихте искали да засвидетелствате уважението си към капитан първи ранг Диел.

Хенингс яростно изгледа Слоун.

— Освен това — додаде Слоун и посочи с ръка папките, които все още лежаха върху радиоконзолата — очаквам от вас да подчертаете в доклада си пред командващите на Обединените щабове, че аз не нося никаква отговорност за възникналия трагичен инцидент.

Без да каже нито дума в отговор, Рандолф Хенингс се обърна и излезе от кабина Е-334.

Джон Бери почувства познатото напрежение в ръцете си, стиснали контролния лост, и си даде сметка, че това всъщност е първият му опит да пилотира гигантския Стратън. Предупредителната сирена започна да вие по-тихо, намаля и светлината на лампите, черпещи последната енергия от батериите на умиращия самолет. Звуците в кабината поутихнаха, когато самолетът се снижи достатъчно и остави над себе си най-силния фронт на бурята. От салона долитаха пъшканията и стоновете на ранените. Бери свали едната си ръка от кормилото и пусна чистачките. Стори му се, че успява от време на време да зърне океана през надвисналите облаци и дъждовната пелена. Сърцето му учести ритъма си. Наложи си да погледне към висотомера.

— Четири хиляди фута — рече на глас той. Самолетът падаше към океана със скорост четиридесет фута в секунда.

— Остават по-малко от две минути до сблъсъка. Дръжте се. Шарън… спасителните жилетки…

— Да. В оранжевата торба на задната стена. Бери се обърна и погледна закачената на стената торба, а след това забеляза малкия авариен изход в задния десен ъгъл на кабината.

— Когато паднем, ти взимаш жилетките. Аз ще отворя вратата. Линда, не мърдай от мястото си, докато не дойдем да те вземем.

Крендъл сграбчи ръката му.

— Джон… Джон, страх ме е.

— Запази спокойствие. За Бога, запази спокойствие. Бери здраво стискаше кормилото. Знаеше, че би трябвало да мисли за това как да приводни самолета и какво да направи, ако те все пак оцелееха след удара. Мислите му обаче неизменно се връщаха към проблема с угасналите двигатели. Потокът на гориво бе спрян. Но сега вече е възстановен. Какво още?…

Проблесналата вляво от самолета силна светкавица окъпа пилотската кабина в светлина. Веднага след нея отекна пронизителен гръм. Бери рязко се надигна на мястото си. Внезапно, само в един кратък миг, проумя предназначението на инструменталния панел над главата му.

— О, за Бога!

В съзнанието му изплува кристално ясен спомен. Представи си стария си буик, който се спуска с изключен двигател надолу по един хълм в Дейтън, Охайо. Видя се да протяга ръка и да завърта контактния ключ, чу рева на двигателя на стария буик.

— Шарън! Запалващото устройство! Запалващото устройство! Чуй ме! Чуй ме, Шарън. Изправи се! Стани! — Бери погледна висотомера. Две хиляди фута.

В мига, в който Крендъл разкопча колана и стана от мястото си, самолетът излезе изпод долния фронт на гръмотевичната буря и Бери съвсем ясно видя океанската повърхност. Небето беше относително спокойно и леката турбулентност не създаваше особени проблеми. Но дори и от височината, на която се намираха, Бери можеше да различи разпенените гребени на огромните вълни. Разбра, че дори и да успеят да напуснат самолета, няма да оцелеят сред този разпенен воден ад.

Шарън Крендъл го държеше за ръката и се взираше изпитателно в него. Бери изведнъж си даде сметка, че тя му се доверява безрезервно; като стюардеса не можеше да не знае, че се обрича на сигурна смърт, ако в момента на сблъсъка е без предпазен колан.

Бери заговори с ясен и твърд глас.

— Не мога да отделя поглед от таблото… На горния панел има четири превключвача, маркирани като запалващо устройство. Побързай. Тя коленичи зад издигнатия панел между двете пилотски седалки и погледна. Очите й обходиха приборите и превключвателите пред нея.

— Къде? Къде? Джон…

Бери се опита да си представи панела, като едновременно с това не отделяше поглед от приборите и индикаторите на таблото. Най-накрая се осмели да погледне за миг нагоре.

— Долната лява част. Долу вляво! Четири превключвача. Над тях има жълти лампички. Жълти! Жълти! Включи ги! Включи ги!

Крендъл ги забеляза и прокара ръка по тях, включвайки едновременно и четирите.

— Готово! Готово!

Бери погледна висотомера. Деветстотин фута. Скоростта на спускане бе намаляла малко, но заедно с нея бе паднала и скоростта им на движение. До сблъсъка им с водата оставаше по-малко от половин минута. Бери извика на Шарън.

— Връщай се на мястото си. Затегни колана!

Прикова поглед в централния панел. Искаше да види дали двигателите ще заработят отново. Опита се да прецени дали не трябва да направи още нещо. Напрегнато се вгледа в четирите температурни индикатора. Стрелката бавно тръгна надясно.

— Запалване! Запалване! Имаме мощност!

Бери обаче знаеше, че за ускоряването на реактивните двигатели е нужно време — вероятно повече от онова, с което разполагаха.

Хвърли поглед към висотомера. Двеста и петдесет фута. Скоростта на лайнера бе паднала до двеста и десет възела. Сега падаха по-бавно, но Бери чувстваше, че скоростта на самолета съвсем скоро ще слезе под критичната долна стойност. Още докато обмисляше тази възможност, в кабината прозвуча предупредителната аларма — един роботизиран глас започна да повтаря безспир: Скорост, Скорост, Скорост. Бери знаеше, че трябва да бутне щурвала напред, за да увеличи скоростта, само че вече не разполагаше с достатъчна височина за такава маневра. Той неохотно дръпна дросела малко назад и усети, че самолетът вирва нос. Лайнерът започна да вибрира, целият корпус се разтресе толкова силно, че за Бери стана почти невъзможно да следи показанията на приборите. Огромният самолет бе подвластен на силите на гравитация, но едновременно с това се подчиняваше и на ускорението, породено от работата на двигателите. Само един поглед на Бери към висотомера бе достатъчен, за да разбере, че гравитацията печели този двубой. Сто фута.

Погледна надолу през страничния прозорец. Стоте фута, отчетени от висотомера, му се струваха в действителност по-малко. Огромните вълни на бурния океан под тях се издигаха толкова високо, че сякаш докосваха с разпенените си гребени крилете на лайнера. Бери погледна през предното стъкло. Огромни, високи вълни се разбиваха на съвсем малко разстояние от тях. Ако само една достигнеше до самолета, той щеше да изгуби достатъчно скорост, за да се разбие със сигурност.

Бери огледа приборите. Мощността на двигателите се увеличаваше, скоростта беше задоволителна, но височината продължаваше да намалява. Бери побутна контролния лост. Опитваше се да държи носа изправен. Всички маневри, които извършваше, бяха твърде рисковани и само една погрешна стъпка бе достатъчна, за да се забият в бурния океан със скорост от приблизително двеста възела.

Роботизираният глас продължаваше да повтаря думичката СКОРОСТ, вибрациите не спираха. Бери се стараеше да използва механизмите за управление по възможно най-рационален начин с надеждата, че ще успее да оползотвори малкото енергия, с която разполагаха, за издигането на самолета, пък макар и само с няколко инча.

Висотомерът вече отчиташе 0, макар че самолетът се намираше поне на двадесет фута над водата. Ставаше все по-очевидно, че гигантският Стратън няма да успее да се издигне отново. Бери неволно стегна мускулите на тялото си и леко се надигна от мястото си.

— Хайде, прасе такова! Издигни се! Издигни се, копеле мръсно! — Обърна се към Крендъл и се провикна, за да надвика шума. — Намери форсиращите дюзи. Форсиращите дюзи!

Тя отново огледа горния панел. Погледна Бери с вдигнат нагоре палец.

— Включи ги! — Замълча за част от секундата и додаде: — После се приготви за аварийно кацане.

Крендъл включи четирите клапана.

Бери чу и почувства тласъка, породен от отварянето на форсиращите дюзи. Нямаше и най-малка представа какво ще последва.

Крендъл извика на Линда:

— Наведи се надолу! Наведи глава ето така! — Крендъл се преви надве, доколкото това беше възможно — пречеше й кормилото на втория пилот, което се намираше точно пред нея. Преди да притисне глава към коленете си, тя вдигна поглед, за да се увери, че Линда е изпълнила инструкциите й.

Бери почувства леко ускорение, което го притисна назад към облегалката на стола. Самолетът набираше скорост благодарение на горивото, което се впръскваше директно в реактивните отработени газове, където се възпламеняваше и придаваше допълнителен тласък на двигателите. Силните вибрации, породени от ниската скорост, намаляха и Бери дръпна още малко кормилото. Носът се изправи и океанът сякаш потъна зад предното стъкло на кабината. Механичният глас на алармата замълча. Висотомерът мина сто фута и продължи нагоре.

— Изкачваме се! Издигаме се нагоре!

Шарън Крендъл вдигна глава. Почувства увеличените гравитационни сили, породени от издигането на самолета.

— О, Боже! Мили Боже! — Лицето й се окъпа в сълзи.

Бери хвана контролния лост с лявата си ръка, а дясната протегна напред и с разтреперани пръсти обхвана четирите дросела. Откакто бе седнал на капитанското място, за пръв път почувства, че самолетът е под негов контрол.

Извика на Шарън Крендъл:

— Затвори дюзите.

Тя се присегна и изпълни нареждането.

Самолетът леко намали скоростта си. Бери веднага отвори четирите дросела и почувства, че машината ускорява отново. Видя, че температурата и налягането на двигателите се покачват, а стрелката на висотомера бавно се движи нагоре. Петстотин фута. Шестстотин. Бери се облегна назад. Ужасяващият страх, който бе изпитвал при мисълта, че ще му се наложи да пилотира този лайнер, подобно на повечето страхове, породени от неизвестността, беше силно преувеличен.

Никой не говореше. Всички лампи в кабината светнаха отново, повечето предупредителни надписи изгаснаха. Силната буря продължаваше да вилнее над тях, но на тяхната височина валеше само дъжд, а ветровете бяха умерено силни. Джон Бери се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Отиваме си у дома. Шарън, Линда, добре ли сте? Момичето отговори с отпаднал гласец.

— Не се чувствам добре.

Крендъл разкопча предпазния колан, изправи се и пристъпи към момичето. Забеляза, че и нейните крака треперят. Хвана лицето на Линда в двете си ръце.

— Само малко ти е прилошало, скъпа. След минута ще се оправиш. Поеми си дълбоко въздух. Дишай дълбоко. Така.

Бери разпозна автоматично произнесените думи, които опитната стюардеса бе изричала неведнъж. Гласът й обаче бе топъл и искрен.

Крендъл се наведе и леко целуна Бери по бузата, а после, без да каже нито дума, се върна на мястото на втория пилот.

Бери се концентрира върху приборите. Издигна самолета на деветстотин фута, а след това, преди да се гмурнат отново в бурята, го изправи в хоризонтално положение.

Ослуша се да долови някакъв звук от салона, но чу единствено барабаненето на дъжда, тихото жужене на електронната апаратура и монотонното ръмжене на реактивните двигатели.

Бери спря чистачките, в продължение на няколко минути експериментира с лостовете за управление, а после се присегна и отново включи автопилота. Жълтата лампичка угасна, Бери пусна кормилото, дръпна ръка от дроселите и отмести крака от педалите. Раздвижи китки, протегна ръце и се обърна към Шарън.

— Този път едва се отървахме. Бяхме на косъм. Ти прояви изключителна смелост.

— Така ли? Не си спомням. Доколкото помня, по едно време пищях от страх. — Тя го погледна изпитателно. — Джон… какво се случи? Не си допуснал никаква грешка… не… аз прочетох онова съобщение.

— Нито ти, нито аз сме сбъркали нещо… Единствената ни грешка бе, че ги послушахме.

— Какво?…

Звънецът на компютърната система огласи кабината.

Двамата се спогледаха, а после насочиха очи към екрана.

ДО ПОЛЕТ52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Бери посочи конзолата.

— Копелета! Долни кучи синове!

Крендъл го погледна, а после отново прочете съобщението. Не бе имала време да се замисли върху случилото се, нито пък имаше желание да се задълбочи в неясните си догадки, но сега полуоформените й заключения изведнъж изкристализираха в непоклатимо убеждение.

— Джон… как са могли?… Искам да кажа как е възможно… защо?…

— Господи, не мога да повярвам, че бях такъв идиот. Хаваите. Това трябваше да ме накара да се усъмня. Да променя центъра на тежестта. Горивните клапи. Тези лъжливи копелета!

Крендъл все още се опитваше да проумее случилото се.

— Вината е отчасти моя. Аз те убедих да…

— Не. Аз също им се доверих. Но не трябваше. Длъжен бях да се сетя. Аз знаех, по дяволите!

— Но защо? Защо, за Бога, биха постъпили така?

— Не искат — Бери посочи с палец през рамо — те да се върнат.

Крендъл кимна. Подобна мисъл бе минавала на няколко пъти през ума й, но тя просто не се бе задълбочила достатъчно върху извода, който се налагаше.

— И какво ще правим сега? Какво ще им отговорим?

— Да им отговаряме? Нямам намерение да отговарям на когото и да било.

— Но, Джон… Отговори им. Кажи им, че знаем какво се опитаха да направят.

Бери се замисли върху думите й, а после поклати глава.

— Някой, който се опитва да ни убие, контролира положението там. Някой в онази малка заличка до контролно-диспечерския център. Да разговаряме с този човек — или хора — е все едно да говорим с някой, който току-що ни е бутнал във водата, в която се давим. Не искам да знаят, че все още сме живи. Това ще е нашата тайна и ние ще се възползваме от нея по възможно най-добрия начин.

Крендъл кимна неохотно.

— Да, предполагам, че имаш право. Господи, иска ми се да можехме да кажем на някого. Ако не се върнем… никой няма да разбере.

Бери се замисли за компютърните съобщения. Опита се да си ги припомни.

— Дори и да се върнем благополучно, пак ще ни е доста трудно да накараме някого да ни повярва. Ще бъде нашата дума срещу тяхната и ние изведнъж ще се окажем засегнати от декомпресията полуидиоти, неспособни да разберат и изпълнят инструкциите на квалифицираните специалисти на авиокомпанията.

Шарън Крендъл започна да придобива все по-ясна представа за положението, в което се намираха.

— Копелета! Подли копелета! Дяволите да ги вземат! — Опита се да си представи кой от шефовете в Транс-Юнайтид е способен на подобна низост. Няколко имена изплуваха в съзнанието й, но тя реши, че може да е всеки, който има какво да губи, ако техният Стратън се завърне в Сан Франциско.

Бери разсъждаваше върху мотивите.

— Вероятно не желаят да си признаят, че охраната на летището е незадоволителна. Ще отхвърлят съобщението ни за бомбата — ако въобще си направят труда да го предадат — и ще се опитат да измислят някакво друго обяснение за инцидента. Корпорацията Стратън. Структурен дефект. Долна шайка подли мошеници!

— Господи, нямам търпение да се върнем и… Но дали ще ни повярват?

— Трябва да се опитаме да си спомним съобщенията им и да сме сигурни, че не бъркаме нещо. Линда Фарли се намеси в обсъждането.

— Можем да им покажем самите думи, отпечатани на хартия.

Крендъл не намери смисъл в думите на момичето.

— Разбираш ли за какво говорим?

— Да.

Бери заговори, без да сваля поглед от контролното табло.

— Онези хора в Сан Франциско ни излъгаха, Линда. Опитаха се да… казаха ни да направим неща, които едва не доведоха до катастрофа. Разбираш ли това?

— Да.

— За какви думи говориш? — попита Крендъл.

— Тези отзад. Близо до мястото, на което спях преди. То е разположено зад една малка вратичка на стената и печаташе докато вие пишехте и…

— Джон! В задната част на кабината има принтер! Напълно забравих за него. — Тя рязко разкопча колана си и скочи от стола. Бързо се приближи до задната стена и надникна в единия ъгъл близо до стената на корпуса. — Ето го! — Протегна ръка и откъсна перфорираната хартиена лента, след което грабна купчината нагънати съобщения, насъбрали се в тавичката. Вдигна ръка и ги размаха. — Джон, всичко е тук. Всичко.

Бери се улови, че се усмихва. Нищо не е по-сладко от отмъщението, помисли си той.

— Дай да ги видя.

Тя му донесе съобщенията, отпечатани върху перфорираната принтерна хартия с широчина около пет инча. Пусна единия й край, лентата се разгъна чак до централната конзола между двете пилотски седалки. Лентата бе разделена на отделни части, всяка от които съдържаше по едно съобщение.

Бери прегледа съобщенията, които висяха от ръката му.

— Като че ли всичко е тук. Извърна се и се загледа през предното стъкло. В тъмното мокро стъкло се оглеждаше отражението на Шарън, застанала зад него. Тя държеше пред себе си разпечатката и препрочиташе съобщенията. Бери остана известно време загледан в нея. Наблюдаваше позата, движенията, израженията на лицето й.

Шарън сгъна разпечатката.

— Трябва да се върнем, за да разобличим тези хора.

Бери кимна. Ако се разбият, а кабината на самолета бъде унищожена, или потъне на дъното на океана, разпечатките вероятно няма да оцелеят. Обърна се към Крендъл.

— Дай ми ги. И намери спасителни жилетки за тримата.

Крендъл отвори торбата и им раздаде оранжевите жилетки. Бери и Линда веднага облякоха по една. Шарън последва примера им. Отвори аварийния шкаф, извади комплект за първа помощ и се зае да промие една малка порезна рана на челото на Линда. После се приближи до Бери.

— Не мърдай. Имаш много охлузвания и порязвания.

Бери я изчака да намаже с антисептична паста ръцете и лицето му.

— Откъде взе това?

— От аварийния шкаф.

— Какво още има там?

— Не много. По-голямата част от оборудването за спешни случаи се намира в пътническите салони и кабината. — При споменаването на думата салон Крендъл погледна към вратата на кабината. След последните събития бе забравила напълно за хората от другата й страна.

Бери й подаде разпечатките.

— Прибери ги във водоустойчивия джоб на спасителната жилетка на Линда. Опитай се да ги завиеш така, че да не се намокрят.

Шарън Крендъл разбираше, че той се опитва да се подготви за най-лошото. Приближи се до шкафа зад стола на контрольора, извади оттам два предмета и ги показа на Бери.

— Това е водоустойчив фенер. А това са противопожарни ръкавици от азбест.

Бери се усмихна.

— Много добре.

Крендъл разви долната капачка на фенера, извади батериите и пъхна разпечатките в празния цилиндър. Отново зави капачката и прибра фенерчето в азбестовата ръкавица. Взе бинт от аптечката, здраво овърза целия пакет, след което го прибра в джоба на жилетката на Линда и затвори ципа.

— Линда, знаеш, че това е важно. Ако нещо се случи с нас, покажи този пакет на…

— Някой полицай — прекъсна я момичето. Крендъл се усмихна.

— Да. На полицай. Кажи му, че е много важно. Тя кимна.

Шарън Крендъл се облегна назад в стола на втория пилот.

Бери се присегна и хвана ръката й.

— Никой не би могъл да твърди, че не си си изработила честно заплатата по време на този полет — рече й той.

Тя стисна ръката му и се усмихна.

— Когато те видях да се качваш на борда, си помислих: От този мъж би излязъл добър пилот…

— Забелязала си ме когато се качих на борда?

— Ами… носеше сини чорапи с кафяви обувки. Двамата се разсмяха, а след това Шарън отново се облегна назад, заслуша се в двигателите, усети вибрациите, породени от равномерното им бумтене. Обърна се към Бери.

— Джон, можеш ли да го приземиш?

Бери погледна през предното стъкло. Дъждът бе намалял, небето започваше да изсветлява. Океанът под тях изглеждаше поукротен. Той погледна към метеорологичния радар. Не беше сигурен, но му се стори, че времето пред тях се прояснява.

— Зависи от метеорологичните условия в Сан Франциско. — Знаеше също така, че много зависи и от неговите умения и способности. Погледна индикаторите за горивото. — Зависи, разбира се, и от горивото. Форсиращите дюзи изядоха голяма част от него. А и сега, като летим на тази височина, правим голям преразход. Не можем да си позволим обаче да изгорим много гориво, за да се издигнем високо, само за да установим, че времето там е лошо.

— Мислиш ли, че разполагаме с достатъчно гориво, за да се приберем?

— Не зная. Неизвестните са твърде много. Но съм готов да се обзаложа на една вечеря с теб, че поне ще зърнем брега преди да останем без гориво.

Бери се усмихна, за да прикрие истинските си чувства. Даваше си сметка, че това е облог на страхливец.

— А аз се обзалагам, че ще ни приземиш на летището. Искам да отидем в ресторант Четирите сезона в Ню Йорк.

Бери кимна.

— Добре. — А после усмивката му помръкна. — Слушай, ако се наложи да се приводним в океана, ще го разбера предварително и ще разполагаме с достатъчно време, за да се приготвим. Това ще стане близо до брега, което означава, че би трябвало да ни забележат и приберат. — Бери се питаше дали ще паднат в зона на корабоплаване. Помисли за възможността да бъдат нападнати от акули, но не знаеше със сигурност дали има много акули по Западното крайбрежие. Искаше да попита, но реши да изчака докато наближат. Колкото повече мислеше за възможността да се приводнят в океана, толкова повече се убеждаваше, че това ще бъде начало, а не край на проблемите им. Нещо друго обаче не му даваше мира. Дори и едно благополучно кацане в Сан Франциско може би също нямаше да сложи край на изпитанията им. — Шарън, трябва да изготвим някакъв план за действие. Трябва предварително да решим как ще се държим, след като кацнем в Сан Франциско.

— Какво? — Тя изглеждаше озадачена. За нея приземяването на повредения Стратън бе единственото нещо, за което трябваше да мислят и да се тревожат. — За какво говориш?

— Тези хора — той посочи с ръка компютърната система — се опитаха да ни убият и няма да се спрат само защото сме кацнали.

— Но това е лудост…

Двамата се умълчаха. Шарън се питаше дали притесненията на Бери са основателни. Помисли си, че тя самата може би подценява сериозността на положението.

— Ако кацнем в Сан Франциско невредими… е, ще трябва да имаме предвид, че не всички ще се радват да ни видят — заключи тя.

Бери кимна и реши да смени темата.

Той огледа кабината. Опитваше се да предвиди от какво ще имат нужда. Както и да се развият събитията оттук нататък.

— В кабината има ли спасителна лодка?

— Не. Лодките са там, отзад. — Тя замълча. — Но надуваемата пързалка, която използваме при излизане от аварийния изход, може да се ползва като лодка. Не е толкова устойчива, но за трима души ще свърши работа.

— Точно така. — Той се замисли за момент. — Мисля, че ще мога да приводня самолета, ако океанът е спокоен. Нека си припомним процедурите при аварийно кацане. Линда, слушай Шарън внимателно.

Звънецът иззвъня отново.

ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

Бери отрицателно поклати глава.

— Копелета! Много им се ще да им кажа, че се носим из океана, пък да видя тогава какво ще отговорят.

Крендъл се загледа в съобщението.

— Това е толкова… долно. Що за човек трябва да си, че да направиш подобно нещо? Да се опиташ да убиеш хора… невинни хора? Не са сторили нищо…

Бери си припомни, че по едно време бяха обсъждали възможността да се издигнат със самолета над лошото време. Ако бе разполагал с достатъчно гориво и кислород и ако бе по-уверен в себе си като пилот, сигурно щеше да го направи. Едно такова изкачване неминуемо щеше да убие още десетки пътници. Бери се запита дали наистина е по-добър от онези хора в централата в Сан Франциско, които и да са те, по дяволите…

— Понякога всичко е въпрос на целесъобразност и лична облага. В подобни решения обикновено няма нищо лично. Може би и ние не би трябвало да го приемаме лично.

— Аз пък го приемам съвсем лично.

От самолета долитаха всевъзможни шумове. Хленч, стенания и агонизиращи писъци на ранените. Някой дращеше по вратата на кабината. Бери чу, че някой натиска клавишите на пианото и за момент си помисли, че пътникът е решил да посвири.

Бери знаеше, че всички онези хора ще се издавят, ако той приводни самолета в океана. Освен това си признаваше, че няма да направи кой знае колко — всъщност нямаше да стори нищо — за да спаси поне някои от тях.

Хвана ръката на Шарън Крендъл и обърна китката й към себе си.

— Сега е два часът и двадесет и четири минути. Разполагаме с още няколко часа, докато стигнем до брега. — Опита се да предвиди какво ще им трябва в случай, че стигнат до летището. Погледна, за да се увери, че автопилотът е все още включен, после разкопча колана и стана от мястото си.

— Къде отиваш? Бери неволно се изсмя.

— Няма да стигна далеч. Можеш да си сигурна в това.

Тя се усмихна на глупавия въпрос. Бери коленичи зад капитанския стол и пъхна ръка под него.

— Какво търсиш? — попита Шарън.

— Таблици. Трябват ми за навигационните предаватели.

— Радиопредавателите не работят.

— Но навигационните може и да са в изправност. Те са различни от предавателите и приемниците за връзка. — Бери продължи да търси около капитанския стол, но не намери нищо. — По дяволите! Вероятно са били издухани навън. Можеха да ни бъдат от полза. По дяволите! — Вероятността да стигнат до летището в Сан Франциско без добър навигационен сигнал беше минимална, пък дори и да разполагаха с достатъчно гориво, за да летят нагоре-надолу по крайбрежието. Случаят обаче не беше такъв.

— Много ли са важни?

— Ще минем и без тях. — Бери се настани отново на капитанското място. — Когато наближим, ще претърсим всички възможни честоти. Все ще намерим тази, която ни трябва.

Бери обаче знаеше, че каналите са прекалено много, а те разполагат с твърде малко време. Крендъл разкопча предпазния си колан.

— Ще погледна ей тук.

— Добре.

Тя се наведе напред и прокара ръка под седалката на втория пилот.

— Нищо. Чакай… — Тя се наведе надясно. — Струва ми се, че намерих нещо. Да. — Шарън измъкна купчина смачкани хартии. — Ето.

Бери бързо ги взе.

— Таблици — рече той. — Сигурно са на втория пилот. — За миг си помисли за Маквери, който седеше оттатък в салона. Това бяха неговите карти. И неговата кабина. А сега беше на Бери, каквото и да означаваше това. Започна внимателно да разгъва таблиците.

— За радиото ли са? — нетърпеливо попита Шарън. Бери се усмихна.

— Да. — Посочи една от тях. — Ето тази е за Сан Франциско. Това е честотата, която ми трябва.

— Радиото дали ще проработи? — Шарън не криеше съмненията си.

— Още не. — Бери сгъна таблиците така, че тази за района на Сан Франциско остана най-отгоре. — Когато влезем в обхват, ще проверим дали можем да уловим сигнал.

— А ако не можем?

— Тогава ще кацнем на първата суша, изпречила се пред очите ни. Ще разпознаеш ли крайбрежието?

— Предполагам. Виждала съм го неведнъж.

— Ще можеш ли да разбереш дали се намираме на север или на юг от Сан Франциско? Или пък дали сме близо до някой друг град? До кое да е летище?

Тя не отговори в продължение на няколко секунди, а след това заяви:

— Като стигнем там, ще видим. Сигурно ще ми хрумне нещо.

— Добре. Помисли по въпроса.

— Ще го направя. — Тя протегна напред босите си крака и се облегна на седалката. — Хайде да поговорим. И да не мислим за онова, което предстои.

— Може. И бездруго вече нямам какво да правя.

Шарън затвори очи.

— Разкажи ми за… твоето семейство.

Бери би предпочел да разговарят за нещо друго. Той се облегна назад и се опита да измисли нещо. В този момент жълтата лампичка светна отново, а копчето на автопилота се изключи. Бери сграбчи лостовете за управление.

— О, за Бога!

— Автопилотът?

— Да.

Сега вече знаеше, че не може повече да му има доверие. Автопилотът несъмнено се бе повредил по време на неуправляемото им падане. Нямаше избор — щеше да се наложи сам да управлява самолета до края на полета. Докато се съсредоточаваше върху механизмите за ръчно управление, Бери чуваше зад гърба си настойчивото драскане по вратата на кабината и нестройната какофония от звуци, изтръгнати чрез нескончаемо блъскане по клавишите на пианото. Целият този шум започваше да му лази по нервите. После се чу и звънецът на компютърната система.

— Джон. Изпращат ни друго съобщение.

Бери погледна екрана. Беше повторение на съобщението, което им бяха изпратили преди пет минути. Копелетата продължаваха да го проверяват. Искаха да са сигурни, че Бери не е успял някак си да задържи самолета във въздуха.

— Да го духат! — изръмжа той.

Несъмнено приемаше отношението им съвсем лично.