Мейдей

4.

Джон Бери лежеше в безсъзнание на пода на една от тоалетните в първокласния сектор на самолета Стратън 797. Дишането му, неравномерно и затруднено преди, сега бе достигнало нормалните си стойности. Като се изключи неволното потрепване на лявата му ръка, той лежеше напълно неподвижно. Съзнанието му с мъка си пробиваше път сред неспокойните образи, предизвикани от неестествения сън. Джон Бери започна бавно да се пробужда — замаяността му изчезваше постепенно подобно на ранна утринна мъгла.

Той отвори натежалите си клепачи. Бавно изви глава и огледа малкото помещение. Все още не разбираше къде се намира. В началото не можа да си спомни нищо. Знаеше само кой е и как се казва.

Опита да се надигне от неудобната поза, в която бе сгърчил тялото си на пода, но мускулите му не се подчиниха. Нямам сили, помисли си. Това бе първата му разумна мисъл. Докато лежеше на пода и се опитваше да събере достатъчно сили, за да се изправи, забеляза някакъв лъскав предмет недалеч от себе си. Ръчният му часовник. Взе го. Единадесет часа и осемнадесет минути. Напрегна паметта си и изведнъж всичко си дойде на мястото. Постепенно си спомни къде се намира и защо. Осъзна, че е бил в безсъзнание в продължение на четиринадесет минути. Декомпресия, помисли си той. Отворена врата. Счупен прозорец. Това му беше ясно. Беше чел статии по въпроса в авиационните списания.

Полетът продължава. Сетивата му подсказваха, че самолетът лети уверено по курса си. Бери чувстваше успокоителното пулсиране на четирите двигателя. Мисълта, че екипажът все още управлява самолета и го държи под контрол, му подейства успокояващо.

Бери се хвана за ръба на мивката и се изправи. Краката му все още се огъваха, виеше му се свят. Смътно си спомни, че е повръщал. После видя доказателството в единия ъгъл. С всяка изминала минута обаче се чувстваше все по-добре. Погледна се в огледалото. Изглеждаше добре. Нямаше порязвания или синини. Само тъмни кръгове около очите, които бяха зачервени и влажни.

Вдиша дълбоко няколко пъти и тръсна глава, за да прогони замайването. Чувстваше се като след ужасно препиване, само че този път махмурлукът изчезваше доста по-бързо. Увери сам себе си, че всичко с него ще бъде наред. Декомпресията беше временно явление. Без трайни последици. Беше като да припаднеш след твърде много мартинита. Препиването с мартини вероятно бе по-страшно. Вече се чувстваше почти нормално.

Бери протегна ръка към бравата на вратата. Дръпна я колебливо, припомнил си, че по-рано не можа да я отвори. Системата за изпомпване на сгъстен въздух обаче се бе изключила автоматично в момента, в който Полет 52 достигна височина с годен за дишане въздух, в резултат на което от отворите зад Бери вече не постъпваше въздух под налягане. За своя изненада успя да отвори вратата без всякакви усилия. После излезе в пътническия салон.

Джон Бери изобщо не се бе замислял върху въпроса какво би могъл да завари в салона. Не си бе позволил да размишлява върху това, но дори и подсъзнателно в никакъв случай не бе допускал, че ще стане свидетел на нещо толкова страховито. Очите му обходиха салона и онова, което видя, го принуди да отстъпи назад и да се подпре на стената. Ужасяващата картина стигна до мозъка му и в дълбините на душата му се надигна нечовешки крясък. От устата му обаче не се отрони и звук.

Пълна разруха. Най-страшните поражения бяха в предната част на туристическия сектор — само на двадесетина фута от мястото, на което бе застанал. Те веднага привлякоха погледа и приковаха вниманието му. Завесата, отделяща първа от туристическата класа, бе скъсана и пред погледа на Бери се простираше целият пътнически салон на огромния самолет.

През назъбената дупка в лявата стена на корпуса се виждаше крилото, а под него — сините води на Тихия океан. По протежение на десетина фута от дупката бяха накамарени всевъзможни предмети и отломъци. Бери се съсредоточи върху купчината и постепенно разпозна отделни предмети — столове, седалки и ръчен багаж.

Докато погледът му се опитваше да преброди купчината от натрупани останки, Бери правеше отчаяни опити да проумее какво всъщност вижда. На корпуса на самолета имаше две дупки. Тази на дясната стена бе значително по-голяма и с по-неправилна форма. От двете страни имаше назъбени метални ленти, които вибрираха от въздушната струя. Тяхното подрънкване се смесваше с шума, предизвикан от воя на вятъра. По нищо не личеше на борда да е имало пожар. Джон Бери не можа да свърже нещата, които виждаше, в правдоподобно обяснение за катастрофата. Неопитните му очи не забелязваха отделните елементи на пъзела, който даваше отговор на измъчващия го въпрос.

Бавно осъзна, че локвата, насъбрала се под камарата предмети, всъщност е от кръв. Внезапно го обля студена пот. Най-отгоре върху купа забеляза човешка плът — части от ръце и крака. Видя обезобразен торс, закачил се за острите ръбове на едната дупка.

Някакво движение зад купчината отломъци привлече погледа на Бери. Жена. Беше приклещена зад страховитите останки. Бери пристъпи напред. В този момент силният вятър, който духаше през зиналия отвор, размести предметите, струпани пред жената.

Бери замръзна. Лицето на жената, по което нямаше видими наранявания, се извърна. Под русата й коса се показа окървавения край на отрязания й врат.

Бери отмести поглед. Гърлото му се сви и той започна да кашля и да се дави. Сърцето му блъскаше като обезумяло. За момент си помисли, че ще припадне. Затвори очи и се подпря на стената.

Джон Бери погледна към предната част на самолета. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално с изключение на кислородните маски, висящи над всяко място. По ъглите на салона бяха натрупани куфарчета и части от дрехи. Вниманието му обаче бе привлечено от една очевидна липса — пълното отсъствие на живот. Пътниците седяха неподвижно по местата си и приличаха на манекени, завързани в макет на самолет.

Бери се приближи до мястото, на което бе седял. На мястото пред него седеше мъж, с когото Бери бе разменил няколко приятелски думи в началото на полета. Спомни си, че човекът се казваше Пийт Бранд. От Денвър. Бери хвана китката на ръката му и провери за пулс. Нищо. Доближи длан до устата му. Не дишаше.

Огледа се и тогава осъзна, че Бранд, както и пътниците, настанени на петте реда пред него, нямаха кислородни маски. Поради някаква неизвестна причина маските в тази част на салона не бяха спуснати над главите на пасажерите. Бери погледна към мястото, на което бе седял. Нямаше маска. Сега щях да съм мъртъв, помисли си.

Той се обърна назад и огледа туристическия сектор. Повечето пътници там имаха кислородни маски. Приближи се до мястото, на което седеше един възрастен, оплешивяващ човек. Двамата си бяха кимнали учтиво, докато се качваха на борда на самолета.

Бери разбра, че човекът е мъртъв още преди да допре ръка до гърдите му. Кожата му беше хладна и лепкава, лицето му бе като замръзнало. Страх и страдание се четяха по неподвижните му черти. Той обаче имаше кислородна маска и Бери почувства струята животоспасяващ кислород, която продължаваше да изтича през маската. Защо тогава този човек беше мъртъв?

Погледна пътника до него. Беше Исак Шелбърн, който пътуваше със съпругата си. Бери бе разпознал известния пианист още докато чакаха да обявят полета им. Беше се надявал да поговори с него по време на пътуването. Положи ръка на рамото на Шелбърн. Жив е, помисли си Бери и сърцето му се изпълни с надежда. Чуваше, че Шелбърн говори несвързано под маската и побърза да я смъкне от лицето му.

Сграбчи раменете на Шелбърн с двете си ръце и го разтърси.

— Събуди се! — кресна той.

Разтърси го отново. По-силно. Очите на Шелбърн бяха отворени, но погледът му беше празен и неразбиращ. Очите на пианиста плуваха в сълзи и премигваха неконтролируемо. От единия край на устата му се стичаше слюнка. В гърлото му се зараждаха някакви звуци, които обаче звучаха несвързано и неразбираемо.

— Шелбърн! — изкрещя Бери, но думите изведнъж заседнаха в гърлото му. В този ужасен момент Бери проумя, че Исак Шелбърн е необратимо умствено увреден.

Огледа се. Бяха се събудили и други пътници и всички те проявяваха същите симптоми като Шелбърн: не можеха да говорят, мускулите им се свиваха и разпускаха неконтролируемо и очевидно не бяха в състояние да разсъждават смислено и разумно. Мозъчни увреждания! Ужасното прозрение разтърси Бери до дъното на душата му. Пусна раменете на мъжа, когото се опитваше да изтръгне от унеса.

Джон Бери се отдалечи на няколко крачки. Беше уплашен и потресен. Оцелелите пътници в салона очевидно бяха претърпели увреждания на мозъка. Той знаеше, че продължителната липса на кислород води до такива последици. Кислородните маски очевидно се бяха оказали недостатъчна защита. Смътно си припомни някаква статия, която бе чел относно съотношението между атмосферното налягане и процента на кислород във въздуха. Над определена височина дори и чистият кислород ставаше безполезен. Без налягане няма и кислороден поток, припомни си той извода, който му бе направил впечатление. Запита се дали това важи за височината, на която бе летял техният самолет, шейсет и две хиляди фута. Да, това беше. Разбира се. Та те бяха пътували в стратосферата.

Вече знаеше със сигурност, че всички пътници, които нямаха кислородни маски, са мъртви, а другите, възползвали се от тях, бяха оживели, но само за да прекарат остатъка от живота си с мозъчни увреждания. Той самият обаче беше жив и разсъждаваше напълно нормално, макар че не бе използвал кислородна маска. Защо той не бе засегнат от кислородния глад? Изведнъж се разтрепера при мисълта, че при него симптомите тепърва ще се проявяват. Възможно бе последиците от недостига на кислород да застигнат и него, но на по-късен етап.

Девет по седем е равно на шейсет и три, помисли си той. Първият закон на Нютон се отнася за телата в покой. Той наистина разсъждаваше нормално. Това не бе заблуда от негова страна. Освен това смяташе, че увреждането на мозъчните клетки вследствие на кислороден глад протича еднократно и не прогресира с времето. Беше сигурен в това. Или поне така смяташе.

Някои от пасажерите бяха станали от местата си. Бери забеляза, че ония, които се движеха из самолета, имаха различна степен на физически увреждания. Някои срещаха затруднения с ходенето, а други се придвижваха съвсем нормално. Когато ги погледна отблизо обаче, установи, че дори и те не могат да контролират напълно движението на мускулите си; разбра го по погледите им.

Бери отстъпи встрани, за да позволи на едно момче, вероятно колежанче, да мине по пътеката. Момчето се препъна няколко пъти. След това изведнъж се изпъна като струна и се строполи на пода. Тялото му се сгърчи в конвулсии. Епилептичен припадък. Бери си спомни, че трябва да направи нещо, за да попречи на момчето да си глътне езика. Но не можеше да си наложи да пристъпи към него. Извърна се настрана — чувстваше се отвратен и абсолютно безпомощен.

Едно младо момиче, на не повече от единадесет или дванадесет години, вървеше бавно по пътеката. Бе се появила някъде от задния край на самолета. По лицето й личеше, че е уплашена и че си дава сметка за ужасното положение, в което се бе озовала. Тя се обърна към Бери.

— Господине, чувате ли ме? Разбирате ли ме? — Гласчето й трепереше несигурно, лицето й бе обляно в сълзи.

— Да. — Това бе единственото, което можа да измисли в отговор.

Двамата се спогледаха напрегнато. Изведнъж момичето проумя, че Бери е като нея, а не като останалите. Той не представляваше заплаха. Тя се спусна към него, зарови лице на гърдите му и заплака.

— Ще се оправим. Всичко с нас ще бъде наред. — Думите му бяха предназначени колкото за момичето, толкова и за него самия. За пръв път откакто бе дошъл в съзнание той си позволи някакъв изблик на емоции. — Слава Богу! — промърмори, преглъщайки сълзите си на благодарност заради малкото чудо.

Детето продължаваше да плаче, но по-тихичко. Той я прегръщаше и притискаше малкото й напрегнато телце към себе си.

Цялото му внимание бе насочено към младото момиче и поради това не забеляза, че няколко от пътниците се бяха изправили и се насочваха към тях. Джон Бери и момичето стояха прегърнати в средата на първокласния сектор, а част от оцелелите пътници мълчаливо ги заобикаляха.

Капитан трети ранг Джеймс Слоун остана като ударен от гръм след съобщението, получено от пилота. Той втренчи поглед в командното табло с електронно оборудване сякаш се надяваше да намери изход от създалото се положение с помощта на някой бутон или монитор. Само че там имаше единствено данни за честотите и силата на получаваните сигнали. Онова, което Слоун искаше да знае, можеше да бъде получено от един-единствен източник.

— Матос, сигурен ли си? — попита Слоун. Потните му от напрежение ръце сграбчиха микрофона. В студения му, суров глас се прокрадваха странни, непознати нотки, а думите, които използваше, звучаха не на място.

Отговорът от F-18 се забави и докато стоеше и чакаше обаждането на пилота, капитан Джеймс Слоун изведнъж си даде сметка, че се страхува. Това беше чувство, с което не бе свикнал, защото рядко си позволяваше да изпитва страх. Този път обаче се бяха случили прекалено много неща за твърде кратко време.

— Матос? — повторно го повика той. — Не бързай. Огледай мястото отново. Искам да си абсолютно сигурен.

Контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс, който не бе продумал откакто Матос се обади с ужасното си съобщение, пристъпи по-близо до радиото. Чуваше силните удари на собственото си сърце и беше сигурен, че Слоун също ги чува.

Но Джеймс Слоун не слушаше. Цялата му вселена се бе сгромолясала и бе придобила миниатюрни измерения. В момента се интересуваше единствено от думите, които всеки момент щяха да долетят от високоговорителя. В главата му нямаше никаква друга мисъл.

— Няма никакви съмнения, капитане — долетя гласът на Матос.

Лицето на Слоун пребледня. Заслуша се в съобщението на пилота, а в главата му настъпи истински хаос.

— Самолетът е точно пред мен. Стратън 797 на Транс-Юнайтид. От лявата страна на корпуса има дупка с диаметър три фута. На дясната има друга — три-четири пъти по-голяма от първата. Не забелязвам никакво движение в пилотската кабина или в пътническия салон.

Слоун стоеше със затворени очи, подпрял двете си ръце на конзолата. От детските му години насам не се бе случвало да се изправи лице в лице със страха. Тялото му се напрегна, прииска му се да се махне, да побегне от кабината и да се скрие. Искаше му се някой да го разтърси с все сила и да го изтръгне от лапите на този неописуем кошмар.

— Сега какво? — най-накрая попита Рандолф Хенингс, нарушавайки тишината с тихия си глас. — Какво можем да направим? Какво трябва да направим?

Слоун бавно отвори очи, а след това извърна глава, за да погледне Хенингс. Докато се взираше в очите на контраадмирала, Джеймс Слоун успя да се измъкне от най-дълбоката емоционална дупка, в която бе попадал през живота си. За един кратък миг бе изгубил почти напълно самообладанието и железния самоконтрол, който си бе наложил. В следващия миг на лицето му отново се изписа обичайното сурово изражение, в очите му проблесна решимост и непреклонна воля.

— Какво предлагате, адмирале? — саркастично попита Слоун. Опитваше се да предизвика възрастния човек. Хенингс изглеждаше озадачен. Слоун нехайно махна с ръка. — Може би двамата с вас трябва да се поразходим по долните палуби. Бихме могли и да се заключим в ареста. Не, по-добре ще е да отидем в офицерския клуб. Там на стената висят две старинни церемониални саби. Ще вземем по една и ще си направим харакири.

От устата на Хенингс се отрони някакъв неразбираем звук, издаващ изненадата му.

— Слушайте, адмирале — продължи Слоун. — Трябва да направим реалистична оценка на възникналата ситуация. Да преценим точно къде се намираме. Никак не ми се иска да вземем някое прибързано решение, за което по-късно да се разкайваме. Не бива да допускаме нашите действия да се отразят неблагоприятно на флота.

Слоун се надяваше, че не бе подложил възрастния човек на прекалено силен натиск. И че не бе прибързал. Знаеше обаче, че това е единствената му възможност. Без помощта на Хенингс той нямаше никакъв шанс да потули случилото се. Слоун вече го бе правил веднъж, когато един от пилотите му поради неспазване на правилата бе подложил на обстрел мексикански риболовен кораб. Отговорността за онзи инцидент щеше да падне на раменете на Слоун, ако той не бе взел мерки, за да оправи нещата. Тогава се бе справил с помощта на един бърз хеликоптер и малка купчинка американски гущери. Този път обаче това нямаше да е достатъчно. Щеше да е нужно повече. Много повече. Но въпреки това можеше да бъде направено.

— Не зная за какво говорите. Какво искате да направим? — изрече най-накрая Хенингс.

Слоун приседна на стола пред конзолата. Извади цигара. Запали я бавно, а след това вдиша дълбоко. Завъртя се на стола, за да погледне Хенингс, и се облегна назад.

— Нека най-напред да изредим очевидните истини — поде Слоун. Говореше бавно, думите му бяха внимателно подбрани и добре премерени. — Никой от нас не е искал да се стига дотук. Това си беше чиста случайност. Само един господ знае как се е случило. Предполагаше се, че в района не се извършва никакъв въздушен трафик. Лично проверих тази сутрин.

Слоун замълча за момент. Ако се бе придържал стриктно към правилата, трябваше да направи още една проверка, защото винаги бяха възможни промени, извършени в последния момент. Беше опитал, но не бе успял да осъществи връзка по нормалните канали. Вероятността някой самолет да се отклони от курса си в краткия промеждутък от време, през който той бе останал без радиовръзка, бе нищожна. Но се бе случило именно това, помисли си Слоун. Успя да се отърси от неприятните размишления само с едно свиване на рамене, след което отново насочи вниманието си към Хенингс.

— Нямам и най-малка представа как самолетът се е оказал в този район. Просто извадихме изключително лош късмет.

— Ние сме извадили лош късмет? — възкликна Хенингс. — Какво ви става, по дяволите? Ами онзи самолет? На борда му е имало хора. Жени и деца. — Лицето на възрастния човек стана тъмночервено, ръцете му се разтрепераха. Силният му глас изпълни помещението и то сякаш се смали още повече. Хенингс внезапно изпита неприятно чувство на клаустрофобия. В малката кабина беше като в капан и отчаяно искаше да излезе на чист въздух.

Джеймс Слоун остана абсолютно неподвижен на мястото си. Изражението на лицето му беше невъзможно за разгадаване.

— Прав сте — изрече хладно той. — Това е трагедия. Но вината не е наша. — Слоун замълча за миг, за да даде възможност на Хенингс да осмисли думите му. Дръпна силно от цигарата си. Знаеше, че вината е негова. Поне отчасти. Но това беше без значение.

Хенингс невярващо изгледа Слоун.

— Да не би да се опитвате да предложите да се престорим, че това никога не се е случвало? — Започваше да се пита дали Слоун не е побъркан. Защото самият факт, че могат да му хрумнат подобни нелепи идеи, бе достатъчно красноречиво доказателство за наличие на психически отклонения. — Трябва да помогнем на онези хора.

Слоун се наведе към Хенингс.

— Точно в това е въпросът, адмирале. Там няма хора.

В помещението се възцари мъртвешка тишина. Цифрите се сменяха върху дисплея на часовника, но времето сякаш бе спряло. Най-накрая контраадмиралът поклати глава. Нищо не разбираше.

— Но това е въздушен лайнер — възрази той. — На Транс-Юнайтид. В него трябва да има пътници. А също и екипаж.

— Не, адмирале. Вече няма. — Слоун внимателно подбираше думите си. — Ракетата е пробила две дупки в корпуса на самолета, през които е излетял годният за дишане въздух. На височина от шейсет и две хиляди фута те просто не са могли да оцелеят. Мъртви са, адмирале. Всички са мъртви.

Слоун се облегна назад и се загледа във възрастния мъж, опитвайки се да прецени въздействието, което думите му бяха оказали върху него. В момента, в който възвърна способността си да разсъждава логично, Слоун разбра, че дупките, причинени от ракетата Феникс, са довели до декомпресия на самолета. На шейсет и две хиляди фута височина това имаше фатални последици.

Изражението на Хенингс се промени. Шокът бе заменен от болка.

— Мъртви? Сигурен ли сте? — попита.

— Абсолютно. — Слоун категорично махна с ръка. Знаеше обаче, че технически погледнато все още имаше място за съмнения. Но ако дадеше воля на съмненията си, те щяха да стопят решимостта му и щяха да подкопаят основите на плана му. Знаеше, че Хенингс има нужда от някакво оправдание — иначе не би се съгласил да му помогне да потулят случилото се. Предполагаше, че възрастният мъж би искал да намери някакво оправдание, а Слоун с радост щеше да му предложи такова. По всяка вероятност всички пътуващи на борда на онзи самолет бяха вече мъртви. Или скоро щяха да бъдат. Белята вече бе станала. Сега най-важното бе да спаси себе си. И мисията. И, естествено, репутацията на флота, който напоследък се нуждаеше от всичката помощ, която би могъл да получи. Слоун се наведе към Хенингс.

— Сигурен съм, че Матос няма да каже нищо. Той е заедно с нас в кюпа. Няма да постигнем нищо, ако дадем гласност на случая. Това беше злощастен инцидент. Ако истината излезе наяве, ще пострада целият военноморски флот.

Слоун прочисти гърлото си. Изчака няколко секунди, за да прецени реакцията на Хенингс. За момента Слоун го държеше в ръцете си. Хенингс бе кимнал в знак на съгласие. Флотът и неговото благоденствие бе слабото му място. Слоун си отбеляза да го запомни. Можеше да му се наложи отново да посвири на тази струна. Предстоеше му да запознае адмирала с най-деликатната част от плана си.

— Най-разумният ни ход — продължи той — е да заповядаме да изстреля и втората ракета по… мишената. Самолетът се управлява от автопилот. От разстоянието, на което се намира, Матос ще може да насочи ракетата към пилотската кабина. Така ще унищожи напълно командното табло. — Искаше му се да добави, че това ще бъде coup de grace10, но не го направи. — Самолетът ще падне. Няма да има никакви доказателства. Той просто ще изчезне някъде над Тихия океан. Има хиляди причини за това. Терористи. Бомба. Техническа повреда. Никой няма да се сети за нас. Флотът…

— Не! — Хенингс искрещя и удари с юмрук по конзолата. — Това е налудничаво! Предлагате ми да извършим криминално престъпление. Трябва да помогнем на онези хора. Там може да има оцелели, които все още са живи. Вероятно изпращат сигнали за помощ. Ние тримата не сме единствените, които знаят за случилото се. Всички знаят. — Хенингс посочи радиооборудването. — Те сигурно са изпратили SOS сигнал.

— Това не е вярно, адмирале.

Разговорът им бе прераснал в нещо като дебат и Джеймс Слоун остана доволен от това развитие. Не бе и очаквал, че двамата с Хенингс ще постигнат съгласие веднага. Но Хенингс все още разговаряше с него и бе склонен да обсъжда проблема, което според Слоун беше добър знак. Сега той само трябваше да подбере най-подходящите думи.

— На тези два приемника наблюдаваме двата международни канала за SOS сигнали — обясни Слоун и посочи два радиоприемника в горната част на конзолата. — До този момент не е засечен никакъв сигнал. Сам знаете това. Нашият комуникационен център, разположен на ниво 0–1, щеше веднага да получи съобщение за катастрофата, изпратено от кораби или други самолети, намирали се по това време в същия район. Обикновено получаваме съобщения за всевъзможни инциденти — за кораби, от които изтича гориво, и за самолети с някакви дребни технически проблеми на борда. Няма начин нашият комуникационен център да не бъде уведомен, ако от онзи самолет е бил изпратен сигнал за помощ. Ако беше получен такъв сигнал, дежурният офицер щеше да докладва незабавно.

— Ами хората? — попита Хенингс. — Не можем просто ей така да приемем, че всички са мъртви.

— Матос докладва, че не е забелязал никакви признаци на живот. В пилотската кабина няма никой. Той може да се доближи на петдесет фута до самолета. И щом не е видял никого, значи всички са мъртви. И лежат прегърбени по местата си.

— Ами… не зная — смънка Хенингс.

В думите на Слоун имаше резон, макар че в един момент Хенингс се запита дали капитанът е напълно откровен с него. Хенингс искаше да направи онова, което е най-добро за флота. Случилото се бе огромна трагедия. Но, както бе изтъкнал Слоун, вече нищо не можеше да се направи. Никой не можеше да отстрани грешките, недоглежданията и съвпаденията и да съживи мъртвите. Последното нещо, което Хенингс би искал да стори, е да опозори флота по някакъв начин. Приятелите на Хенингс в Пентагона също щяха да бъдат засегнати. Той съзнаваше, че те са силно уязвими, тъй като провеждаха тези изпитания без разрешение. Даде си сметка, че ако истината излезе на бял свят, той самият също ще се окаже в ужасно положение. В ума му проблеснаха лицата на старите му приятели от Пентагона. Трябва да предпазим флота. Да защитим живите, помисли си Хенингс.

— Адмирале — обади се Слоун, почувствал, че Хенингс е готов да стигне до заключението, към което го насочваше от началото на разговора им. — Разбирам вашите резерви и опасения. Ще се съобразя с казаното от вас. И ще извърша една последна проверка. Ще се обадя в комуникационния център, за да се уверя, че от борда на Стратън не е бил изпращан сигнал за помощ. След това ще заповядам на Матос да огледа самолета още веднъж. По-внимателно и по-отблизо. Ако той докладва, че няма оцелели на борда, тогава ние двамата ще знаем какво трябва да се направи.

Слоун протегна ръка към телефона на бюрото, за да се свърже с комуникационния център. Не сваляше поглед от Хенингс. Опитваше се да изчисли вероятността за успех. Искаше да е сигурен, че пенсионираният контраадмирал ще участва в конспирацията. Имаше нужда от него. Вероятността Матос да забележи някакви признаци на живот на борда на онзи Стратън беше минимална.

Хенингс се изправи непохватно. Всяко мускулче от тялото му бе сковано от напрежение. Слоун държеше телефонната слушалка. Хенингс плъзна поглед към дигиталния часовник. Изтече половин минута, но мозъкът му сякаш отказваше да функционира. Хенингс се обърна към Слоун. Имаше чувството, че целият живот е замрял в очакване на неговото решение. Най-накрая контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс изрази съгласието си с едва забележимо кимане с глава.

Младото момиче се притискаше към Джон Бери, който стоеше на пътеката в предната част на пътническия салон на бедстващия самолет. Бръмченето на четирите самолетни двигателя и шумът, предизвикан от въздушния поток между двете дупки в корпуса, отекваха в салона, но Бери чуваше риданията на момичето и усещаше горещите му сълзи, които капеха по ръката му. Изпитваше огромна благодарност към това дете заради физическото му присъствие. Не би могъл да се справи съвсем сам с целия този кошмар. Всяка компания, пък дори и на едно дете, беше за предпочитане.

Бери долови някакъв приглушен шум зад гърба си и това бе първият признак, който му подсказа, че нещо неочаквано и непредвидено ще наруши този кратък миг на спокойствие. Той се обърна, без да изпуска детето от прегръдките си.

— Лягай! — изкрещя Бери и бутна момичето на едно празно място на централната редица. Висок и мускулест мъж с обезумели очи тичаше към тях, стиснал във вдигнатата си дясна ръка назъбено парче от поднос за сервиране. Хората, които вървяха след него, спряха преди да стигнат до Бери и момичето. Изглеждаха не толкова агресивни колкото любопитни. Стояха мълчаливо и с изумление наблюдаваха сцената, разиграваща се пред очите им.

Мъжът крещеше неразбираемо. Лицето му бе разкривено от омраза, от челото му се стичаше пот. Увреденият му мозък, кой знае как, бе успял да формулира мисълта, че детето плаче, защото Бери го е наранил. Мъжът щеше да защити младото момиче. Щеше да убие Бери.

— Спри! — изрева Бери.

Мъжът беше почти до него и Бери се извъртя на една страна. Назъбеният край на подноса мина край него, без да го нарани. Умопобърканият мъж не беше достоен противник за един здрав и напълно нормален човек. Джон Бери заби десния си юмрук в челюстта му и го отхвърли през няколко стола назад.

Бери застана по средата на пътеката. Дясната му ръка пулсираше от болка и той за миг си помисли, че може да я е счупил. Леко я разтърка, за да притъпи болката, и почувства, че в душата му се надига отдавна забравеното чувство на задоволство и гордост от самия себе си. Беше успял да защити себе си и момичето.

Бери изгледа яростно останалите пътници и размаха юмруци. Това беше само поза, демонстрация на сила, предназначена да уплаши шепата хора, които стояха около него и го наблюдаваха. Дълбоко в душата си той изпитваше желание да избяга. Но съзнаваше, че не би имал никакъв шанс, ако всичките го нападнат едновременно. Малоумни или не, те бяха твърде много, за да ги победи. Надяваше се, че заплашителните му жестове ще са достатъчни, за да ги уплашат и задържат на разстояние.

В умовете на пътниците от време на време проблесваше някоя разумна мисъл, която криволичеше между белите петна на увредените им мозъци. Те все още можеха да изпитват страх и поради това започнаха един по един да отстъпват. Бери благодари на Бога, че не притежаваха достатъчно самообладание и ум, за да се обединят срещу него. Нападението им се размина. За момента поне.

Бери хвана момичето за ръка и го поведе към витото стълбище.

— Добре ли сте, господине — попита го.

— Да.

Сърцето му биеше до пръсване, устата му бе пресъхнала. Сви пръстите на ръката си и се убеди, че няма нищо счупено. Ще трябва да бъде по-внимателен. Не можеше да допусне да бъде наранен. Ако това се случи, двамата с момичето ще се окажат напълно беззащитни. При първа възможност щеше да си приспособи някакво оръжие. Щеше да измисли нещо и за момичето.

Бери пое дълбоко въздух и почувства, че започва да се успокоява.

— Дръж очите си отворени. И се оглеждай на четири.

— Добре — отвърна детето.

Изкачиха се по стълбите към салона на горния етаж. Стълбището скърцаше под краката им.

Обстановката горе бе далеч по-спокойна от лудницата, която бяха оставили в долния салон. С изключение на висящите кислородни маски на пръв поглед всичко изглеждаше нормално. В момента, в който обаче направиха няколко крачки из салона, това впечатление се разсея.

В салона за развлечения имаше девет души и Бери си помисли, че всичките спят. После забеляза, че телата им са застинали в напрегнати и разкривени пози. На лицата им бе изписан неописуем ужас. Две жени — стюардесата и една възрастна дама — бяха в полусъзнание. Стюардесата се подпираше на бара и декламираше нещо неразбираемо. В очите й блестеше налудничав блясък и тя отчаяно се държеше за бара, опитвайки се да запази равновесие. Бери прочете табелката с името й — Тери О’Нийл. Беше я видял да сервира закуската. Преди малко повече от половин час тя разнасяше храна и напитки в първокласния сектор, а сега едва стоеше изправена.

Бери се извърна.

Възрастната жена се намираше в другия край на салона. Тя галеше главата на съпруга си, който лежеше по очи върху масичката пред нея. Жената нашепваше нещо на мъртвото му тяло и част от напевно произнесените детински думички достигнаха до слуха на Бери.

Трима мъже и две жени седяха на канапе с форма на подкова, което се намираше близо до пианото. Всичките носеха кислородни маски и изглеждаха в безсъзнание. До тях седеше мъж с тъмни очила на слепец, протегнал ръка в напразен опит да открие кислородната маска, която висеше само на няколко инча вляво от него. Изглеждаше мъртъв.

Отворената врата на пилотската кабина беше няколко фута по-нататък и Бери видя, че и тримата пилоти седят прегърбени на местата си, захлупили глави напред. Забави крачка. Никак не му се влизаше в кабината.

Най-накрая пристъпи напред през прага. Тримата пилоти бяха в безсъзнание. Стегни се, заповяда си Бери.

Младото момиче стоеше точно зад него.

— Никой не управлява самолета — обади се то.

— Той се управлява автоматично. Като асансьор.

Контролните лостове помръдваха в синхрон в отговор на електронните команди, постъпили от автопилота, който насочваше самолета по курса му. Момичето огледа кабината и видя безжизненото тяло на Карл Феслър, захлупено върху таблото пред него. От изкривената на една страна кислородна маска долиташе съскането на изпомпвания през нея кислород. Тя отстъпи крачка назад и се загледа с изненада във Феслър.

Бери почти не забелязваше момичето. Беше се досетил за състоянието на Феслър в мига, в който забеляза, че е без маска. Затова насочи цялото си внимание към капитана, който имаше маска на лицето си. Приближи се до него и го разтърси, опитвайки се да го върне в съзнание. Оцеляването им зависеше от състоянието на този човек.

Капитан Алън Стюарт дишаше, но беше коматозен. Бери бавно започна да се примирява с факта, че едва ли някой би могъл да помогне на капитана.

Насочи поглед към втория пилот. Той също бе в безсъзнание. Бери и момичето бяха оцелели, но само за да открият, че няма кой да пилотира самолета.

Бери огледа кабината. Стените около пилотите бяха натъпкани с апаратура. Някои от приборите му се сториха познати, но имаше цели панели и редици с измервателни инструменти, които бяха абсолютна загадка за него. Разликата между този гигантски реактивен лайнер и неговия четириместен витлов самолет беше същата като разликата между реактивен самолет и космическа совалка. Свързваше ги единствено фактът, че всички те летяха в небето.

Джон Бери знаеше, че не би могъл да пилотира този огромен свръхзвуков самолет. Заля го вълна на черно отчаяние и непоносима мъка. Единственото, което имаше значение в момента, бе непосредственото им оцеляване — да останат живи през времето, отпуснато им от движението на часовниковите стрелки в пилотската кабина.

Вторият пилот се размърда на мястото си, едната му ръка падна в скута му и се удари в централния панел. Бери затаи дъх в очакване. Ако пилотът помръднеше отново, би могъл неволно да изключи автопилота или по някакъв друг начин да застраши безопасността им. Бери знаеше, че не може да се оправи в този лабиринт от копчета и бутони и не би могъл да се надява, че ще успее да включи точно онова, което пилотът неволно е изключил.

Той се обърна към момичето.

— Бързо! Помогни ми да го измъкнем оттук — рече й Бери.

Тя се приближи и хвана несръчно краката на пилота, докато Бери се опитваше да измъкне отпуснатото му тяло от стола.

— Не му позволявай да докосне таблото.

— Няма. — Тя вдигна краката на Маквери над централния панел, а Бери го изправи назад.

— Аз ще го повдигна. Внимавай краката му да не докоснат нещо.

Веднага щом се отдалечиха от централния панел, Бери пусна краката на пилота да се тътрят по пода и го повлече към салона за развлечения.

— Болен ли е? — попита момичето. Беше й ясно, че пилотът не е мъртъв. Той дишаше, а главата му от време на време помръдваше насам-натам. Очите му обаче бяха затворени.

— Да. Да го сложим да легне. Опъни краката му. Подай ми онази възглавница. — Бери пъхна възглавницата под главата на втория пилот. Повдигна клепачите му. Зениците му изглеждаха разширени, но Бери не беше съвсем сигурен. Погледна към момичето. — Може пък да се оправи. Погрижи се да му е удобно. Това е всичко, което можем да направим за него в момента.

— Ще донеса одеяло. — Тя посочи одеялото, захвърлено под една седалка наблизо.

Бери кимна. Вторият пилот би могъл да се съвземе достатъчно, за да помогне на Бери да управлява самолета. Надяваше се, че с помощта и указанията на Маквери ще може да се справи с този Стратън 797. Може би.

Момичето донесе одеялото. Двамата клекнаха по средата на салона и се заеха да създадат някакви удобства за пилота. Бери хвърли един поглед към кабината. Знаеше, че съвсем скоро щеше да се наложи двамата с момичето да измъкнат капитана от мястото му и да изнесат безжизненото тяло на бордовия инженер. Това обаче можеше да почака още няколко минути. Бери съсредоточи цялото си внимание върху втория пилот. Той несъмнено бе единствената им надежда.

Бери погледна момичето.

— Как се казваш? — попита той.

— Линда. Линда Фарли.

— Сама ли си?

— Да.

— На колко години си?

— След четири дни ще стана на тринадесет… Гласчето й изтъня и Бери се опита да се усмихне.

Помисли си: Честит рожден ден, Линда!

Бери и Линда се постараха да осигурят възможно най-големи удобства за втория пилот Даниел Маквери. И изобщо не забелязаха самолета, прелетял на около шейсет фута от мястото, на което бяха коленичили.

— База, не забелязвам признаци на живот в пътническия салон. — Матос бе раздвоил вниманието си между дългата редица прозорци и техническите изисквания, които поставяше пред него стремежът му да лети успоредно на пътническия самолет. Ръцете му непрекъснато сновяха между дроселите и контролния лост и извършваха корекциите в курса, позволяващи му да лети възможно най-близо до самолета.

Изтребителят летеше малко по-високо от пътническия лайнер, но Матос не се осмеляваше да застане успоредно на дългата редица прозорци. Въздушният поток, образуващ се край гигантското крило на свръхзвуковия самолет, създаваше силна турбулентност на тази височина. Матос предпочиташе да лети в по-спокойната зона, разположена на десетина фута над самолета.

— Не се вижда съвсем ясно. В салона е тъмно. — Слънцето огряваше и двата самолета с ярките си лъчи и всеки опит да се надникне през някое от малките прозорчета във вътрешността на самолета бе обречен на неуспех. Матос вече разбираше това. Първоначално смяташе, че ще може да надникне през някоя от двете дупки в корпуса. Но не се получи. Имаше струпани твърде много отломки, които хвърляха прекалено много сенки. Даже и да имаше оцелели сред пътниците, те едва ли щяха да стоят близо до дупките. Вятърът щеше да ги прогони оттам. Матос съзнаваше, че би могъл да види само онези хора, които искаха да бъдат видяни. Те трябваше да притиснат лица към прозорците, за да може той да ги забележи. Ако се отдръпнат само един-два фута по-навътре, лицата им ще се потопят в относителния мрак, който цареше в самолета.

Оцелелите обаче със сигурност щяха да се постараят да бъдат видяни. Щяха да се опитат да привлекат вниманието на Матос. За да им помогне.

— Добре, Матос. В пътническия салон няма никой. Иди и провери пилотската кабина.

В гласа на Слоун отново се усещаше нетърпение. Заповедни нотки. Грубост. Той очевидно искаше час по-скоро да приключат с това. Матос не можеше да си обясни какво се целеше с всичкото това бързане. За момент се зачуди какви ли заповеди щеше да получи след това.

Матос бавно увеличи скоростта. В момента, в който прелиташе край най-широката част от корпуса на самолета, той леко измести своя F-18 вдясно и краят на крилото му се озова само на десетина фута от пътническия 797.

Тъкмо завършваше маневрата, когато нещо привлече погледа му. Остана с впечатлението, че е доловил някакво движение. Нещо на борда на Стратън като че ли помръдна. В пилотската кабина има някой. Някой оцелял, каза си Матос.

Той напрегнато се вгледа в самолета. Кабината беше относително тясна, а прозорците й огромни, което донякъде улесняваше Матос в усилията му да погледне вътре. Мястото на втория пилот.

Нещо бе помръднало в дясната част на кабината. Или така му се бе сторило. Сега вече не беше толкова сигурен. Гледаше внимателно, но не видя нищо. Ако там все още имаше хора, те сигурно се бяха свили на пода. Под прозорците.

Сигурно е било отражение. Слънчев лъч, отразил се в прозорците на кабината. Няма живи на борда, помисли си Матос. Остана така още минута, загледан в самолета, а след това отдалечи своя F-18 от пътническия лайнер.

Емоционалната рана на лейтенант Питър Матос отново зееше болезнено отворена.

— База, в кабината няма никой. Няма оцелели на борда. — Колкото и да се опитваше да се контролира, Матос просто не можеше да продължава да бъде безпристрастен наблюдател. Сърцето му сякаш се качи в гърлото му. Es tu culpa, Pedro.

F-18 започна да изостава зад пътническия Стратън. Той прелетя само на 60 фута от прозорците на салона за развлечения на горния етаж. Неспособен да си наложи да погледне отново към разрушения самолет, Питър Матос гледаше право пред себе си.