Мейдей

13.

Лейтенант Питър Матос никога не бе стрелял, тласкан от гняв и ярост, а ето че сега щеше да изстреля ракетата, обхванат от мъка. Първата му истинска жертва щеше да бъде този невъоръжен пътнически самолет.

Матос насочи своя F-18 напред и се установи на двадесет и пет ярда зад опашката на самолета и на сто и петдесет фута над него. Отново нагласи ръчния визьор и погледна през него.

Разпокъсаните облаци преминаваха край купола на изтребителя и над огромното сребристо туловище на самолета. Във визьора на Матос ту проблясваха слънчеви лъчи, ту светлината помръкваше, затулена от някой облак. Той разтърка очи. Метеорологичните условия не бяха особено благоприятни за осъществяването на един толкова труден изстрел.

Матос погледна към хоризонта. Тъмни и зловещи буреносни облаци настъпваха към него подобно на високи океански вълни. Пред буреносния фронт се носеха тънки слоести облаци, в които той щеше да навлезе само след минута. Там, под мрачния сив покров на притъмнялото небе, щеше да изстреля ракетата.

— Добре, добре. Да вървим тогава — промърмори той, бутна напред контролния лост, а след това натисна радиобутона. — Полет три-четири-седем. Започвам атаката.

— Ясно.

Матос рязко отвори предпазния капак и сложи пръст върху бутона за изстрелване на ракетата.

Прихващането на мишената този път се оказа по-трудно. Двата самолета подскачаха и се полюляваха вследствие на увеличената турбулентност и кръстчето на визьора описваше неравномерни кръгове по високия купол над кабината на лайнера.

Самолетите навлязоха в район със слоеста облачност и светлината, макар и все още постоянна, намаля. Матос не сваляше поглед от визьора. На няколко пъти едва не натисна бутона, но пътническият Стратън всеки път се изместваше встрани от прицела. Матос вдигна поглед от визьора. Само след няколко минути щеше да навлезе в бурята. Ако пътническият самолет се скриеше в черната пелена на буреносните облаци, шансовете на Матос да продължи да лети в същата формация ставаха равни на нула.

— База! Попаднах в район със силна турбулентност! Не мога да поддържам стабилен курс.

Гласът на Слоун изсвистя като камшик в слушалките му.

— Изстреляй проклетата ракета!

В миг на умопомрачение на Матос му хрумна налудничавата мисъл да разбие с таран високия купол на самолета пред него. Стигна дори дотам, че плъзна напред контролния лост и изтребителят се приближи още повече до мишената. Внезапно Матос дръпна лоста назад и изтребителят изостана. Възпря го не чувството на страх, а нещо, което бе зърнал със силно развитото си периферно зрение, задължително за всеки добър пилот на изтребител.

Докато заемаше мястото си малко зад и над опашката на пътническия Стратън, Матос погледна надолу към лявото му крило. Потокът горещи отработени газове, изхвърляни от първия двигател на самолета, бе изчезнал. После угасна и вторият двигател. Матос бързо отмести поглед вдясно и видя, че двата десни двигателя също преустановиха работата си. Той рязко натисна радиобутона.

— База! База! Двигателите на Стратън угаснаха! Повтарям, двигателите излязоха от строя.

Слоун отговори веднага. Гласът му бе развълнуван като този на Матос.

— Сигурен ли си? Къде се намираш? Имаш ли добра видимост?

Матос се съвзе от изненадата.

— Да. Да. Намирам се точно зад опашката му. Не излиза никакъв дим. Двигателите угаснаха. — Матос се загледа в самолета, който започна бавно да пада към океана. — Изглежда, че автопилотът продължава да е включен. Скоростта му все още е триста и четиридесет възела. Скоростта на спускане се увеличава. Самолетът наистина пада!

— Остани там, Матос. Остани там! Искам да видиш как пада във водата.

Дори и кодиращото устройство не може да прикрие отмъстителните нотки в гласа на Слоун, помисли си Матос.

— Слушам, База.

Матос вече бе започнал да се снижава, следвайки умиращия самолет. Виждаше, че той продължава да следва курса си на сто тридесет и един градуса, който щеше да го отведе право в центъра на бурята. Матос стовари ръка върху контролното табло.

— Мамка му!

— Докладвай! — кратко заповяда Слоун.

— Слушам. Скоростта на падане е две хиляди и сто фута в минута. Скоростта на самолета падна на сто и деветдесет възела. Крилата са в хоризонтално положение. По всичко личи, че автопилотът все още е включен. — Той прекрати за миг предаването, а след това отново натисна бутона. — База, към нас настъпва силен буреносен фронт. Възможно е съвсем скоро да изгубя самолета от поглед.

— Матос, кучи син такъв, мисията ти е да държиш шибания самолет под око докато не се разбие. Пет пари не давам как ще го направиш. Ако трябва, ще го последваш дори и в ада.

— Слушам. — Матос изхвърли Джеймс Слоун от съзнанието си и се съсредоточи върху опитите си да следва неотлъчно снижаващия се Стратън.

Първите едри дъждовни капки затрополяха по купола на кабината. Само за няколко секунди видимостта падна до по-малко от миля. След малко вече беше четвърт миля, а после се снижи до петстотин фута. Матос се приближи възможно най-близо до пътническия самолет, но засилващата се турбулентност превръщаше летенето в такава сбита формация в истинско самоубийство. Матос реши, че няма смисъл да рискува живота си по този начин. Не още.

— Докладвай!

— Самолетът слезе на четири хиляди и осемстотин фута. Скоростите на движение и спускане остават непроменени. Нито един от двигателите не работи. Самолетът ще се разбие след две минути.

Матос вдигна поглед и в този момент огромният сребрист корпус на самолета се сля с гъстата дъждовна пелена и сивите облаци и изчезна от погледа му.

— Ясно. Още две минути. Поддържаш ли визуален контакт с мишената?

— Изчакайте така.

Матос прикова поглед в обгърналата го сива пелена. Сега, когато вече не виждаше самолета, Матос се уплаши, че би могъл да се блъсне в него. Почти несъзнателно дръпна назад контролния лост. Помисли си, че би могъл да проследи самолета на радара в кабината си, но калибровката щеше да отнеме много време, а изображението нямаше да е особено качествено заради малкото разстояние между двата самолета. По дяволите! Започваше наистина да се плаши. При тази видимост щеше да забележи лайнера прекалено късно и никаква маневра не би го спасила от сблъсъка. Той изостана още малко.

— Матос! Поддържаш ли визуален контакт?

— Видимостта е почти нулева. Силен дъжд. Турбулентност. — Матос въртеше очи във всички посоки, но никъде не виждаше пътническия Стратън. Поройният дъжд продължаваше да се излива върху купола на изтребителя, зад гърба му трещяха гръмотевици и проблесваха мълнии, които обливаха кабината с призрачната си светлина. Мамка му! Единственият начин да открие пътническия самолет при тази видимост бе да се блъсне в него. Матос протегна разтрепераната си ръка към дроселите и увеличи подаването на гориво. После силно дръпна щурвала.

Когато изтребителят започна да се издига нагоре, Матос натисна радиобутона.

— Възстанових визуалния контакт — излъга той. — Самолетът е точно пред мен. На двадесет ярда. Всички параметри остават непроменени.

— Разбрано. На каква височина се намираш?

— На две хиляди и шестстотин фута и продължавам да се снижавам. Остава приблизително една минута до катастрофата.

Докато говореше, погледна висотомера. Намираше се на седем хиляди фута и продължаваше да се изкачва. Обърна изтребителя на северозапад, за да излезе от бурята възможно най-бързо. Дори и за един толкова устойчив самолет като F-18 турбулентността беше ужасна. Матос почувства, че му се гади. В един кратък миг изпита съжаление към всички ония, които може би все още бяха живи на борда на пътническия Стратън.

— Докладвай.

— Височина хиляда и двеста фута. Силна турбулентност. По-малка гъстота на облачната покривка. Вече виждам океана. Няма шанс за успешно приводняване при толкова бурни води.

F-18 проби облаците и излезе под слънчевите лъчи на височина деветнадесет хиляди фута. Матос продължи да се изкачва с пълна газ, сякаш височината щеше да му помогне да се откъсне от цялата тая бъркотия. Под себе си виждаше единствено черните дъждовни облаци.

— Океанът е твърде бурен, за да очакваме оцелели, така ли?

— Точно така. — Матос отново погледна надолу, но видя единствено буреносните облаци, през които бе преминал. Извърна очи към сините небеса пред него. F-18 продължи да се изкачва и Матос си помисли за Джеймс Слоун. Беше доловил нотките на триумф в гласа му. Не за пръв път се запита дали капитанът е съвсем нормален. Хрумна му, че дори и първата навигационна грешка, сложила началото на целия този кошмар, може да не е само негова. Благодари на Господ, че не бе изстрелял и втората ракета по пътническия самолет. Както стояха нещата сега, в най-лошия случай можеха да го обвинят в престъпна небрежност. Ще го преживее. Но поне няма да живее с мисълта, че е убиец.

— Повтарям отново. Твърде бурен океан, за да има оцелели, така ли?

— Точно така, База. Океанът е твърде бурен, за да се очакват оцелели — повтори Матос, затвърждавайки изречената лъжа. Той обаче изпитваше облекчение. Толкова силно облекчение, че очите му се напълниха със сълзи. Наложи се да поеме дълбоко дъх, за да овладее гласа си. — Носът на самолета сочи право надолу — додаде той, без да сваля очи от линията на хоризонта пред себе си.

— Ясно.

Матос изравни самолета на височина от тридесет и шест хиляди фута. Бурята бе останала далеч зад него. Топлите лъчи на следобедното слънце галеха лицето му. Погледна надолу. Над тъмната облачна маса се забелязваха ясно очертани облаци с форма на наковалня, които очертаваха района на гръмотевичните бури. Матос си помисли, че Бог вероятно ги бе създал с такава форма нарочно — за да може един ден Човекът да се ориентира по тях и, като ги види, да знае, че приближава към небесната ковачница с нажежената до бяло пещ.

— Вече сме на четиристотин фута — излъга Матос. Хрумна му, че може би е длъжен да докладва на капитан първи ранг Диел. Трябваше да признае всичко — не толкова заради спасението на собствената си душа, колкото заради капитан трети ранг Слоун, който би трябвало да бъде отстранен от флота, за да не причинява повече подобни трагедии.

— Двеста фута. Дъждът намаля. Видимостта се подобри. Океанът е бурен. Самолетът ще падне всеки момент. Вече е съвсем близо. Ще се обадя отново.

Матос здраво стисна очи. Това беше лудост. Опита се да забрави, че театърът, който разиграва заради Слоун, не е никакъв театър за хората в лайнера — за тях всичко това се случва наистина. Съвсем ясно си представи как огромната машина се блъска в набраздената от вятъра и дъжда океанска повърхност…

— Матос! Матос? Падна ли? Падна ли? Матос дълбоко си пое дъх.

— Да. — Опита се гласът му да прозвучи тъжно и установи, че изобщо не се преструва. — Да. Падна. Голяма част от него… се откъсна при удара… Океанът е много бурен… По-голямата част от самолета вече потъна… Само опашката… част от крилото все още се виждат над повърхността. Никаква вероятност за оцелели.

— Разбрано. Остани още известно време, за да се увериш.

— Слушам.

— Какво е положението с горивото ти? Въпросът на Слоун го стресна. Вече повече от час не бе поглеждал към индикатора за горивото. Чувал бе разкази за пилоти, които по време на битка забравяли да следят количеството гориво в резервоарите. Не му бе нужно да поглежда индикатора, за да отговори:

— Критично. — Погледна таблото. Издигането му на тридесет и пет хиляди фута височина се бе оказало глупав каприз. — Остават ми още четиридесет и пет минути.

— Сигурен ли си?

— Може и по-малко. Къде се намира танкерът?

— Близо. Движи се на запад от Уидбей Айлънд. Последното им местоположение беше на четиристотин мили от настоящото ти положение. Сега са още по-близо. Гледаш ли за оцелели?

— Да. Но положението с горивото ми е критично. Няма оцелели.

— Разбрано. Добре, започни да се изкачваш и поеми курс нула-седем-пет, за да ускориш срещата с танкера.

— Слушам. — Матос зави и пое на изток без никакви колебания. Сега вече летеше право към центъра на бурята, която вилнееше високо над сегашното му местоположение. — База, пред мен има широк буреносен фронт. Новият курс ще ме отведе право в сърцето му.

— Колкото и да му се искаше час по-скоро да намери танкера, Матос нямаше никакво желание да се връща отново в бурята.

— Полет три-четири-седем, обажда се контраадмирал Хенингс. Капитан трети ранг Слоун разговаря по телефона с танкера. Предавам ви инструкциите му — танкерът лети на тридесет и един хиляди фута, така че вие можете да се издигнете на същата височина и да го посрещнете. Метеорологичните условия на тази височина би трябвало да са далеч по-добри отколкото ниско долу.

— Да, сър. — Макар че Слоун вече бе споменал за присъствието на контраадмирала, Матос нямаше никаква представа кой точно е Хенингс. Гласът му обаче звучеше уверено. Всички смътни подозрения, които Матос изпитваше по отношение намеренията на капитан трети ранг Слоун, изчезнаха. Представи си комуникационния център, претъпкан с офицери и пилоти, които се опитват да го върнат у дома. Погледна през предното стъкло. Намираше се на тридесет хиляди фута. Сега трябваше да се спусне малко, за да се срещне с танкера.

— Изкачването отне — отнема — голямо количество гориво. Положението наистина е критично, сър.

Спокойният и уверен глас на адмирала долетя отново.

— Успокой се, Питър. Танкерът лети със скорост от петстотин възела. Ще бъде на мястото за среща след не повече от двадесет и пет минути. Още няколко минути, за да те зареди с гориво, и след това тръгваш обратно. Сега ще ти се обади капитан трети ранг Слоун.

Гласът на Слоун изпълни слушалките на Матос.

— Най-важното сега е да запазиш спокойствие, Питър. Опитай се да пестиш гориво. Дръж ни в течение.

Матос си представи как горивото му свършва точно преди да стигне до танкера. Доволен беше, че Слоун действа толкова хладнокръвно. А и нали не ставаше дума за неговия задник…

— Слушам. Бихте ли организирали и спасително-издирвателна операция? За всеки случай.

— Вече е направено — отвърна Слоун. — Преди доста време. Част от самолетите, изпратени да търсят пътническия Стратън, се насочват към теб. Сред тях има и изтребители F-18 от Нимитц. Така че ще има кой да ти помогне, ако се стигне до катапултиране. Но ти не мисли за това. Изкачи се на тридесет и един хиляди фута и ми се обади, когато изравниш изтребителя в хоризонтално положение.

— Слушам. Каква е честотата за връзка с танкера?

Последва дълго мълчание. Матос тъкмо се канеше да попита отново, когато чу гласа на Слоун.

— Разговарям с танкера на честота, която не фигурира в твоя предавател. Току-що им се обадих да настроят един от приемниците си на твоята честота. Те имат кодиращ скремблър, така че остави и твоя включен. Позивната им е Чероки двадесет и две.

— Разбрано. Прекъсвам връзката с вас. Чероки двадесет и две, тук е Полет три-четири-седем. Как ме чувате? Край.

Матос изчака в смълчаната кабина, а после повтори отново.

— Чероки двадесет и две, Чероки двадесет и две, тук е Полет три-четири-седем. Как ме чувате? — Изчака, но отново не получи отговор.

— База, Чероки двадесет и две не отговаря.

— Аз също не мога да се свържа с тях на твоя канал. Изчакай така. — След няколко секунди гласът на Слоун долетя отново. — Имат някакви проблеми с повечето използвани честоти. Аз обаче ги чувам добре на административния канал, който е свързан с вътрешния ми телефон. Ще се справим с възникналия проблем. Аз ще предавам съобщенията между вас. Те обаче засичат твоя канал и съвсем скоро би трябвало да те уловят и на радара си. Междувременно остави предавателя си на тази честота. Те ще се ориентират по радара.

— Слушам.

— Не изключвай кодиращото устройство. Опитвай се да се свържеш с тях на всеки пет минути. Те също са с включено кодиране. Ако чуят гласа ти, ще ми кажат. След това ще преминеш на пряка радиовръзка с тях.

— Слушам. — Матос включи бутона за радиовръзка в положение на предаване. Знаеше, че докато предава сигнала, няма да може да получава никакви съобщения, а човешкият глас в слушалките, пък бил той и на Слоун, му действаше успокояващо. В момента обаче танкерът беше главния му приоритет.

Матос се обърна към радара. Загледа се в луминесцентния зелен екран. Регулира изображението и потърси танкера, който би трябвало вече да навлиза в обхвата му. Не само че не откри танкера в обхват от петстотин мили, но не забеляза и никакви други самолети в района. Той заговори по отвореното радио.

— База? Къде, по дяволите, са всички самолети, които трябваше да се намират в района? Не виждам танкера, не забелязвам и никакви други самолети. — Той махна пръст от бутона и зачака отговор.

Отговорът на Слоун не закъсня.

— Матос, танкерът те вижда. Спасителните самолети в района също те засичат на радарите си. Твоят радар явно не работи добре от самото начало когато… не мога повече да говоря неща с поверителен характер. Вече има и други самолети на същата честота, а ние трябва да запазим секретния характер на проведените изпитания. Внимавай какво говориш оттук нататък. Премини отново на непрекъснато повикване и се занимай с радара си. Съвсем скоро ще се срещнеш с танкера.

— Разбрано. Трябва да се освободя от ракетата. Така ще намаля теглото на самолета и ще спестя гориво.

— В никакъв случай! Това вече е невъзможно. Твърде много самолети има в района. Не искаш още един… Разбираш ли?

— Ясно. — Матос си помисли, че вероятността да уцели самолет или кораб беше минимална — нищожно малка, но без нормално функциониращ радар не можеше да е сигурен в това. А и с неговия късмет току-виж улучил точно танкера с горивото. Проклетата ракета обаче само задълбочаваше и бездруго критичното положение с горивото. — Ще задържа ракетата.

Матос включи радиото на повикване и се облегна назад. Твърде много сенки и фантоми го бяха преследвали днес, електронната им апаратура му бе изневерила неведнъж. Всичко това беше възможно, но малко вероятно. И въпреки това се бе случило. Точно така ставаха злополуките. Петдесет процента човешки грешки и петдесет процента повреди в оборудването. А как ли щяха да класифицират днешния монументален гаф? По малко и от двете плюс голяма доза лош късмет.

Матос прекара няколко минути в опити да настрои радара, но не постигна никакъв резултат. Непрекъснато местеше поглед между индикатора на горивото и гърбовете на заобикалящите го черни облаци в търсене на приближаващ самолет. Помисли си, че случилото се е истинска ирония на съдбата — ето че и той се бе оказал със същия проблем, който в крайна сметка бе причинил смъртта на пътническия Стратън. Беше останал без гориво. Това си беше ужасна глупост от негова страна. Изобщо не трябваше да допуска да се стига дотук.

Тридесет и един хиляди фута. Питър Матос вече бе използвал всеки известен му трик, целящ икономии на гориво. Някой ден ще се научи да се тревожи най-напред за горивото, а после — за всичко останало. Спомни си за инструктора, който го бе обучавал в Пенсакола: Господа, дори и най-добрият изтребител-бомбардировач в света лети в една-единствена посока, когато горивото му свърши.

Но дори и да се случеше най-лошото, спасителните екипи щяха да го намерят в океана и щяха да го приберат. Опита се да се успокои. Предпочиташе да е в състояние да предвиди проблемите, а не да реагира постфактум.

За миг се замисли за Слоун. Нямаше смисъл да признава за случилото се пред капитан първи ранг Диел. Слоун може и да не беше лесен, но пък бе предан на флота до дъното на душата си. Той предугаждаше проблемите и задействаше системата за разрешаването им преди да е станало късно. Методите му бяха коварни и дори безчестни понякога, но, каквото и да вършеше, го правеше за страната си, заради програмата Феникс и в защита на националната сигурност. А когато накрая се теглеше чертата, не можеше да се отрече фактът, че, независимо от трудния си характер, Джеймс Слоун винаги се грижеше за подчинените си.

Джон Бери седеше неподвижно на капитанското място. Само миг преди приборите в кабината да зарегистрират отказа на четирите реактивни двигателя на самолета, фактът бе отбелязан от сетивата на Бери и той разбра какво ще се случи. Почувства, че самолетът се килва леко наляво, а после с тялото си усети силите, породени от намаляването на скоростта.

Шарън Крендъл изкрещя.

— Джон? Какво става? Какво става?

Таблото пред нея внезапно оживя — премигваха всевъзможни лампички, стрелките на индикаторите сякаш пощуряха. Стрелката на индикатора за работата на двигателите, разположен в центъра на панела, рязко падна вляво и замря.

Предупредителната сирена изпълни кабината със злокобния си, предупредителен вой.

Линда Фарли отвори уста, но дългият й оглушителен писък се удави сред воя на сирената.

Пътниците в салона, които и бездруго едва се крепяха прави, започнаха да губят равновесие — някои изпопадаха на пода, други залитаха и се блъскаха в стените. До кабината достигнаха измъчените им стонове и пронизителни писъци.

Ушите на Бери регистрираха всеки звук, а погледът му сякаш се замъгли от светлината на разноцветните лампички, които премигваха на таблото. В продължение на няколко секунди той продължи да седи като парализиран. Стомахът му се разбунтува от внезапното и неочаквано снижаване. Сърцето му ускори ритъм, устата му пресъхна. В следващия миг той дойде на себе си и се овладя — единствено гневът, породен от ясното съзнание, че току-що се бяха опитали да го убият, му даде сили да продължи. Бери стовари юмрук върху светлоотражателя пред себе си.

— Копелета! Проклети кучи синове!

Очите му пробягаха като обезумели по централния инструментален панел. Почти всички стрелки и лампички мърдаха и пресветваха, но той просто не схващаше смисъла на онова, което му казваха. Разбираше единствено, че самолетът е останал без четирите си двигателя. Отказ на всички двигатели, припомни си Бери професионалното клише. Освен това бе очевидно, че с излизането от строя на генераторите, електрическото захранване на самолета започва драстично да пада. Бери си пое няколко дълбоки глътки въздух и се опита да спре треперенето на ръцете си. Присегна се и върна ключа на горивния клапан за аварийното захранване в първоначалното му положение. След това включи отново четирите горивни клапана.

Крендъл се извърна на мястото си и извика с пълно гърло, опитвайки се да заглуши писъците на ужасеното момиче и воя на сирената.

— Джон! Падаме! Върни превключвателите в първоначалното им положение! Върни ги! Моля те, побързай!

Бери вдигна очи и изрева.

— Върнах ги. Успокой се. Не ставай от мястото си. Линда! Млъкни! — Бери погледна панела в очакване на някакъв знак, че положението се нормализира. Напрегнато се вслушваше в тялото си с надеждата, че сетивата му ще доловят възобновеното боботене на двигателите. Нищо подобно обаче не се случи. Каквото и да бе направил чрез изключването на превключвателите, то очевидно не можеше да бъде поправено само с връщането им в първоначално положение.

Думите на Крендъл бяха заглушени от риданията й.

— Джон… Джон… направи нещо… Ще се разбием… Бери, изпаднал в раздвоение, се опитваше ту да се абстрахира от мисълта за предстоящата и неизбежна смърт, ту отчаяно се стараеше да намери начин да я предотврати. Направи усилие да вникне в същността на онова, което му казваха премигващите лампички и индикатори, но не можа да се съсредоточи. Мислите му се лутаха във всевъзможни посоки. Горивен клапан. Гориво. Генератор. Съзнаваше, че по този начин няма да постигне нищо, но нямаше и най-малка представа какво следва да направи. Единствено образът на онзи мъж в Сан Франциско, подписал хладнокръвно смъртната им присъда, му даваше сили да продължи да се бори.

По-голямата част от осветлението в кабината бе изгаснало след изключването на генераторите. Сега светеха само няколко слаби лампи, захранвани на батерии. Внезапно в кабината притъмня още повече и Бери чу някакъв звук, който напълно заглуши всички останали. Обърна се и погледна през предното стъкло. Самолетът бе навлязъл в буреносната зона и по стъклото и покрива на кабината се заизлива пороен дъжд, примесен с едра градушка. Ледените парчета бяха толкова големи, че Бери се уплаши да не счупят стъклото.

— Дръж се! Дръж се! — развика се той, макар да знаеше, че никой не би могъл да го чуе.

Самолетът се разтърси, а след това се наклони опасно надясно. Носът му започна да подскача нагоре-надолу, крилете му се разлюляха, опашката му се замята наляво, надясно.

Бери си помисли, че самолетът може да се разпадне, ако ужасяващата буря и нестабилните параметри на полета продължат твърде дълго. Видя, че Шарън Крендъл се е привела напред и с все сила стиска страничните облегалки на стола си. Линда Фарли не успяваше да се хване здраво и непрекъснато подскачаше нагоре-надолу, придържана към стола единствено от предпазния колан.

Автопилотът извърши необходимите корекции и самолетът се стабилизира, макар да продължаваше да се тресе под въздействие на въздушната турбулентност и да се спуска надолу, останал без работещи двигатели.

Бери се опита да си поеме дъх и да укроти разтрепераните си ръце. Насочи вниманието си към панела и огледа малкото прибори за аварийни ситуации — единствено те продължаваха да функционират след спирането на генераторите. Опитваше се да открие нещо, което би могло да провокира паметта му и да му подскаже логическата последователност на операциите, които трябваше да бъдат извършени. Електрически прекъсвачи. Бери си помисли, че таблото с електрически прекъсвачи вдясно може да му подскаже нещо — да не би пък някой прекъсвач да е излязъл от строя… Той разкопча колана, изправи се и се приближи до таблото. Знаеше, че не им остава много време. Техният Стратън скоро щеше да се вреже в океана.

Изведнъж долови нечий глас, който се открояваше сред грохота на гръмотевиците и дъжда, воя на сирените и писъците на пътниците в салона. Този глас крещеше една-единствена дума, повтаряше я отново и отново. Той погледна към Шарън, която се бе изправила на мястото си и жестикулираше като обезумяла. Устните й произнасяха само една думичка. Автопилотът.

Бери погледна към централния панел между двете седалки. Жълтата лампичка на изключения автопилот светеше ярко в притъмнялата кабина.

— О, Боже!

Очевидно автопилотът не получаваше достатъчно енергия, откакто генераторите прекъснаха електрическото захранване. А той беше последният им шанс да удържат самолета под контрол по време на падането им към океана. Бери извика на Крендъл:

— Хвани кормилото! Хвани кормилото!

Благодарение на инерцията самолетът остана стабилен още няколко секунди, но силните ветрове веднага се намесиха. Самолетът вирна нос нагоре и Бери, който тъкмо правеше крачка напред към пилотското място, изведнъж политна назад и се блъсна във вратата на кабината. Тя леко поддаде под тежестта му. Самолетът се килна надясно, Бери се претърколи и се удари в таблото с електрическите прекъсвачи. Хвърли се напред към стола на Крендъл, за да се хване за него, но в същия миг самолетът се наклони наляво и той политна право към Линда Фарли. Опита се да я избегне, но кракът му се закачи в опънатия чорапогащник, той се спъна, стовари се върху момичето, претърколи се на пода и спря чак в лявата стена на кабината.

Шарън Крендъл го наблюдава в продължение на секунда, а после се обърна и погледна механизмите за управление на самолета. Контролният лост на втория пилот се движеше от само себе си — сякаш все още се командваше от автопилота. Мигащата жълта лампичка обаче показваше, че случаят не е такъв. Тя се присегна и сграбчи щурвала.

Бери успя да се изправи и да се хване за облегалката на капитанския стол. Самолетът продължаваше да лети с вирнат нагоре нос и Бери с усилие се изкатери нагоре, за да пропълзи в стола. Знаеше, че това положение ще се запази още няколко секунди благодарение на естествената стабилност на самолета, но ако не успееше да се добере до кормилото, самолетът щеше да се вирне право нагоре, или да забоде нос право надолу, да се завърти, навлизайки в свредел, или да се преобърне и да се забие в океана.

— Дръж щурвала, Шарън! Дръж щурвала!

Крендъл се опитваше да го държи, но той бе започнал да вибрира толкова силно, че тя непрекъснато го изпускаше.

Бери се покатери през седалката на пилотския стол. Вятърът и силните възходящи течения блъснаха самолета с все сила — подобно на гигантски юмрук, попаднал право в слънчевия му сплит. Огромният лайнер подскочи като играчка, а после започна да пропада право надолу. Бери излетя от стола, почти се удари в тавана, а после с все сила се стовари на пода между седалката на капитана и тази на контрольора. Остана да лежи там, замаян и дезориентиран, неспособен да различи пода от тавана. Седеше там, без да може да реши какво трябва да направи, за да се изправи. Видя лицето на Линда Фарли над себе си, чу я да крещи името му.

Шарън Крендъл стисна кормилото и го удържа. В началото ръцете й просто следваха движенията му, но постепенно момичето започна да влага повече сила с намерението да го задържи и стабилизира. Съсредоточи цялото си внимание върху най-големия индикатор на панела пред нея — един от малкото, който все още светеше. На него пишеше ИЗКУСТВЕН ХОРИЗОНТ. Този прибор бе известен на всеки човек, прекарал известно време в пилотска кабина. Той показваше относителното положение на самолета спрямо хоризонтална линия и за Шарън бе повече от очевидно, че техният Стратън изобщо не е в хоризонтално положение. Намираха се обаче сред тъмните буреносни облаци и тя бе прекалено дезориентирана, за да прецени дали носът сочи надолу или нагоре, или пък дали крилете са наклонени наляво или надясно. Вгледа се в положението на тялото си, опитвайки се по този начин да отгатне положението на самолета, но увеличената гравитация я притискаше към стола й и тя напълно бе изгубила представа за ляво и дясно, горе и долу. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че ще се разбият. Хрумна й дори, че само простряното на пода тяло на Джон Бери й подсказваше, че не летят обърнати с корема нагоре.

Шарън стискаше здраво вибриращото кормило, но ръцете и раменете й започнаха да отмаляват и да пулсират от болка. Съзнаваше, че трябва да направи нещо, преди самолетът да се е преобърнал. Хвърли поглед към линията на изкуствения хоризонт и се опита да извика на помощ инстинкта си, роден от хилядите часове, които бе прекарала във въздуха. Реши, че самолетът лети с вирнат нагоре нос и наведено надолу ляво крило, макар че положението можеше да е точно обратното. Дръпна щурвала с все сила напред и го завъртя надясно.

За момент си помисли, че инстинктът й я е подвел, защото линията на изкуствения хоризонт се кривна още по-силно. След това обаче бавно се изправи и зае хоризонтално положение. Вибрациите намаляха и самолетът полетя стабилно, разтърсван само от силните ветрове. Шарън продължи да стиска кормилото с все сила.

Бери се надигна и забеляза, че самолетът лети много по-стабилно. Бързо погледна към Линда. Тя беше много бледа и цялото й тяло се гърчеше от конвулсии. Бери бързо седна на пилотското място. Закопча предпазния колан и сграбчи щурвала. Стисна го толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. После си даде сметка, че не кормилото се тресе, а ръцете му. Пое няколко пъти дълбоко дъх и едва тогава успя да проговори.

— Шарън… Ш… — Погледна я, но не можа да измисли какво да й каже.

Шарън пусна кормилото и се облегна назад, опитвайки се да се подготви за предстоящия сблъсък. През ума й проблясваха несвързани мисли и спомени, но в момента нищо не й се струваше важно. Протегна ръка, докосна ръката на Бери, а след това се извърна към Линда.

Момичето я гледаше с широко отворени очи.

— Ще се разбием ли?

— Да. Дръж се здраво.