Мейдей

17.

Едуард Джонсън никога не бе харесвал горещите светлини на прожекторите, но днес те му се струваха по-кошмарни от всякога. Дългата заседателна зала, облицована с орехова ламперия и разположена на втория етаж на главната административна сграда, бе претъпкана с журналисти, оператори и представители на авиокомпанията. Всички обичат катастрофите, помисли си Джонсън. Всички, освен хората, пострадали физически или финансово от тях.

— Проклети лешояди! — промърмори той.

— Говори по-тихо — скастри го Уейн Метц. Той стоеше непосредствено до Джонсън, но се опитваше да не привлича вниманието към себе си. Държеше се така, сякаш нищо не го свързва с него. — Пред теб има микрофони.

Джонсън обаче изпитваше безразсъдна дързост.

— Проклети лешояди — повтори той. — В залата цареше такъв невъобразим шум, че той бе сигурен, че никой няма да го чуе, дори и да изреве с цяло гърло и да направи пълни самопризнания. Избърса потното си чело и с раздразнение забеляза, че прожекторите продължават да светят. — Скоро всичко ще свърши. — Погледна часовника. Шест часът и осем минути. — Тези шибани пресконференции никога не започват навреме.

Ханк Абът, представителят на корпорацията Стратън еъркрафт си проби път сред тълпата.

— Здрасти, Ед. Лош обрат.

Джонсън го погледна.

— Да.

Абът се обърна към Метц.

— Уейн Метц, нали? Бенефишъл?

— Точно така.

— Същото важи и за вас. Джонсън се намеси.

— Уведомихте ли вече застрахователите на корпуса?

На Абът му бяха нужни няколко секунди, за да схване въпроса.

— Чакай малко, Ед. В едно от онези съобщения се споменава нещо за бомба.

— Видял ли си пораженията, Ханк?

— Не, разбира се, но…

— Нито един инженер не ги е видял. Наистина ли смяташ, че един уплашен до смърт и вероятно мозъчно увреден пътник би могъл да направи разлика между бомбена експлозия и структурен дефект?

— Чакай малко, по дяволите…

— Ако корпусът на самолета не е издържал на налягането и в резултат на това се е пропукал някой прозорец или пък стена… тогава проблемът става ваш, нали?

— Виж, Ед, с Транс-Юнайтид въртим общ бизнес още отпреди войната. В редките случаи, в които са възниквали злополуки, причинени от структурни дефекти или несполучливи конструкции, винаги сме си признавали и сме поемали отговорността, но…

— Извинявай, Ханк. Няма самолет, няма оцелели и никой не знае нищо. Мисля, че не е редно да разговаряме без присъствието на адвокатите си.

— Копеле! — В продължение на няколко секунди Абът остана загледан в Джонсън, а след това рязко се обърна и си запробива път към другия край на залата.

Метц погледна Джонсън.

— Господи, почти успя да ме убедиш, че вината за катастрофата е тяхна.

— Тяхна е. — Той погледна напрегнато Метц. — Тяхна беше.

Метц кимна.

— Какво очакваш от правителственото разследване?

— Няма да е толкова страшно. — Джонсън не вярваше, че някакво разследване би могло да разгадае машинациите му, решили съдбата на пътническия Стратън. Както току-що бе напомнил на Абът, за подобни случаи съществуваше максимата: Няма самолет, няма оцелели. Виновни няма… или всички са виновни. — Разговарях с президента на компанията — продължи Джонсън. Той кимна по посока на един приятен на вид мъж, застанал до стената в другия край на залата. — Той сподели, че шефът ти бил много пищисан. Метц кимна.

— Да. Току-що разговарях с него. Днес след обяд се държа много добре, но настроението му се променило в момента, в който си е дал ясна сметка каква ще е реалната сума, която ще трябва да се изплати.

— Самообладанието му се е пропукало, а?

— Само ако знаеше колко по-лошо можеше да бъде. По дяволите, само ако знаеше какво направих… — Той се огледа. — Тази вечер трябва да замина за Ню Йорк. Утре сутринта ще се срещна с него. Надявам се да успеем да прехвърлим отговорността за случилото се на хората от Стратън.

— Имаме добри изгледи за успех. И, Уейн — Джонсън сниши глас. — Не се опитвай дори да намекнеш пред господин Уилфорд Парк, че си помогнал да потопим онзи Стратън за доброто на компанията… защото, ако го направиш…

Метц кимна. Докато разговаряше с Парк, му бе хрумнало, че е извършил масово убийство за едното нищо. Дните му в Бенефишъл определено бяха преброени. По всичко личеше обаче, че Джонсън ще излезе от цялата тази каша невредим.

— Знаеш ли, животът наистина е гадно нещо.

— На мен ли го казваш? — В този момент Джонсън искаше от живота съвсем малко — едно питие и здрав, непробуден сън. Искаше да се качи в колата си, да отиде на плажа, да се настани в някой мотел и да забрави за това летище.

Някой изкрещя:

— Две минути! — Очевидно пресконференцията щеше да се излъчи на живо по телевизионните канали.

Метц присъстваше за пръв път на подобна пресконференция — присъствието на телевизионните и вестникарските екипи го плашеше и увеличаваше проблемите, пред които бе изправен. Искрено се надяваше, че Джонсън ще се справи с положението. Внезапно изпита непреодолимо желание да се скрие в някой тъмен ъгъл.

— Дали да не се отдалеча малко?

— Бразилия достатъчно далеч ли ти се струва?

— Исках да кажа…

— Остани тук. Само отстъпи малко назад, за да не си точно срещу камерите, но не се отдалечавай много.

Метц изведнъж бе обхванат от вдъхновение.

— Нямам нищо против да отговоря на някои въпроси. Бих могъл да кажа нещо.

— Не се опитвай да спасяваш службата си на моята пресконференция. И бездруго може да се окаже доста трудно да отърва собствената си кожа. Отстъпи.

Метц се подчини. Съзнаваше, че Джонсън е все още превъзбуден и нервен, но знаеше, че в момента, в който се успокои достатъчно, за да разсъждава логично, той ще започне да крои планове, целящи да помогнат на Метц да запази работата си. Всъщност той просто нямаше друг избор. Двамата с Метц бяха в един и същи кюп.

— Една минута!

Джонсън извади една пура от джоба си и я запали. Огледа залата. Кевин Фитзджералд стоеше редом със завеждащия връзките с обществеността на Транс-Юнайтид и с няколко от шефовете на компанията. Малко по-нататък видя президента и председателя на борда, които се държаха така, сякаш самият Господ Бог бе застанал между тях, макар непочтителният поглед на Джонсън да не го виждаше. Всички шефове единодушно бяха изразили становището, че настоящата пресконференция е твърде важна, за да се проведе от служителите от отдела за връзки с обществеността. Едновременно с това поводът за свикването й бе прекалено трагичен, поради което бе недопустимо името и лицето на президента да се свързват с него. Копелета! Джонсън оправи вратовръзката и изтри потно чело.

— Тридесет секунди!

Джонсън погледна часовника. Шест часът и дванадесет минути.

Един телевизионен техник се провикна от другия край на залата.

— Ние сме готови, господин Джонсън.

Джонсън кимна. Обърна се и погледна право в камерите. Ярките светлини блеснаха в очите му.

Метц отстъпи още по-назад. По навик опипа вътрешния джоб на сакото си с жест, с който повечето хора обикновено проверяват дали портфейлът им е на мястото си, и сърцето му подскочи уплашено, когато пръстите му не напипаха нищо. После с известно смущение си спомни, че двамата с Джонсън бяха отбили от пътя, свързващ хангара на Транс-Юнайтид с административната сграда на компанията, за да ги изгорят. В момента разпечатките представляваха само малка купчинка пепел. Въпреки това Метц пъхна ръка във вътрешния си джоб. Внезапно изпита ирационалния страх, че може по невнимание да е забравил едно от съобщенията в джоба си, а телевизионните камери, подобно на рентгенов апарат, ще насочат към него обективите си и веднага ще осветят компрометиращия го материал. Пръстите му стигнаха чак до долния край на джоба. Метц бързо потупа с ръце и останалите си джобове. Видя, че Джонсън го гледа с раздразнение. Успокой се. Вече му се вижда краят.

Една млада жена с папка в ръка се провикна:

— Господин Джонсън, следете червената лампичка.

— Естествено, че ще я следя — грубо я сряза Джонсън.

— Добре. Ще започнем с подготвеното от вас изявление, а след това ще дадем думата на журналистите за въпроси.

— Ясно.

Джонсън имаше чувството, че журналистите — или новинарите, както се наричаха самите те — буквално изпитват възторг от факта, че на тях се пада възможността да отразят първата катастрофа на свръхзвуков самолет. Ако тези копелета можеха само да предположат с каква история се бяха разминали.

Червената лампичка на камерата светна.

— Вие сте.

Джонсън се изкашля и придаде на лицето си подобаващо изражение, съответстващо на трагичните новини, които се канеше да съобщи още с първото си изречение.

— Дами и господа, с огромно съжаление ви информирам, че самолет на Транс-Юнайтид, осъществяващ Полет 52, очевидно се е разбил над океана. Самолетът, свръхзвуков Стратън 797, излетя от международното летище на Сан Франциско тази сутрин в осем часа и тридесет минути за редовния си трансокеански рейс до Токио. На борда му имаше триста и двама пътници и четиринадесетчленен екипаж. Приблизително по средата на пътя над Тихия океан самолетът е претърпял авария, естеството на която остава неизяснено, но вероятно става дума за проблеми с корпуса… — Майната му на Абът — … в резултат на което самолетът е бил разхерметизиран. Самолетът зави обратно и пое курс към Сан Франциско. — Джонсън замълча за момент и си пое въздух. — Слуховете, които може би са достигнали до вас, отнасящи се до факта, че самолетът е бил пилотиран от един от пътниците, отговарят на истината.

В залата се чуха развълнувани възгласи. Джонсън видя, че всички фотоапарати се насочиха към него, а моливите на репортерите заскърцаха по-бързо по белите листи на бележниците им. Той продължи:

— Поради повреда в радиопредавателите на борда единствената връзка, която можахме да осъществим със самолета, бе посредством компютърната видеосистема на компанията — компютърен екран, на който се изписват напечатани съобщения. Последното съобщение, изпратено от Полет 52, бе получено около един часа на обяд. Оттогава…

Един телефон, закачен на стената, иззвъня пронизително в утихналата зала.

Джонсън погледна нататък с неприкрито раздразнение и видя Кевин Фитзджералд да вдига слушалката. После видя режисьорката, която му даваше знак да продължи.

— Оттогава насам е в ход мащабна издирвателно-спасителна операция, в която участват военни и цивилни подразделения… — Джонсън забеляза, че Фитзджералд говори развълнувано по телефона и някъде дълбоко в душата му се задейства предупредителна аларма. — Полет 52… все още не е намерен до момента… и, ако самолетът все още се намира във въздуха… горивото им вероятно вече е изчерпано… — Фитзджералд даде знак на президента и на председателя на борда. Какво, по дяволите, става там отзад? — … и все още… тук, в терминала, има вече много роднини и приятели на пътниците… в нашия салон… — Фитзджералд говореше по телефона и преразказваше разговора на хората около него. В задния край на залата настъпи раздвижване. — А главният пилот на компанията капитан Кевин Фитзджералд… беше неотлъчно с… роднините на пътниците… допреди малко. Издирването ще продължи докато…

— Чакай! — Фитзджералд, стиснал слушалката в едната си ръка, правеше някакви знаци на Джонсън.

Джонсън пусна пурата на пода и прикова поглед във Фитзджералд.

Всички се обърнаха към задния край на залата.

— Обадиха се от контролната кула — рече Фитзджералд. — От радарната зала.

Режисьорката излая някаква заповед и камерата се насочи към Фитзджералд. Техниците се затичаха през залата с микрофони в ръка, а екипът осветители завъртяха няколко от прожекторите по посока на капитана. На бялата стена се открои сянката на Кевин Фитзджералд, стиснал телефонната слушалка в протегнатата си ръка.

— От контролната кула съобщиха — Фитзджералд вече крещеше, за да надвика шума в залата, — че радарите им са засекли голям, неидентифициран самолет. Самолетът лети право към летището. В момента се намира на шестдесет и две мили западно оттук, лети на ниска височина със скорост от триста и четиридесет възела. От кулата смятат, че самолетът може да е… — Той погледна Джонсън, а след това завърши изречението си, произнасяйки думите, които всички очакваха да чуят — … пътническия Стратън.

Залата сякаш експлодира. Някои от репортерите се спуснаха към Фитзджералд, други се хванаха за телефоните върху дългата заседателна зала. Шефовете на заводите Стратън, събрали се близо до вратата на залата, побързаха да излязат в коридора, откъдето се запътиха към малката заседателна зала за VIР гости.

Уейн Метц си проби път сред тълпата и сграбчи Джонсън за рамото.

— Как? Как е възможно това? Джонсън? Едуард Джонсън изгледа Метц така, сякаш изобщо не бе разбрал въпроса.

— Джонсън, по дяволите! Възможно ли е да е истина?

Джонсън беше като зашеметен. Няколко репортери, неуспели да се доберат до Фитзджералд, се скупчиха около Джонсън. От всички страни заваляха въпроси. Той разблъска репортерите, излезе в коридора и, полувървейки, полутичайки, се запъти към стълбището.

Уейн Метц, останал без дъх, го следваше по петите.

— Джонсън! Вярно ли е? Вярно ли е?

Без да спира, Джонсън се обърна и го погледна разсеяно.

— Откъде да зная, по дяволите…

Метц продължи да го следва.

— Къде отиваш?

— На шибаната рампа, Метц. Със скоростта, с която лети, самолетът ще е тук след по-малко от десет минути.

Метц слезе след него на долния етаж, продължи да го следва по един дълъг коридор, който водеше към сателитния терминал, докато стигнаха до една врата. Джонсън пъхна идентификационната си карта в електронния скенер и вратата се отвори. Двамата минаха през нея и се озоваха долу на пистите.

— Възможно ли е да е същият Стратън? Кажи ми. Моля те!

Едуард Джонсън, пренебрегнал напълно Уейн Метц, засенчи лицето си с ръка и вдигна очи към залязващото слънце. Опита се да разсъждава разумно, но съзнанието му отказваше да възприеме случилото се. Вцепенен от ужас, неизпитван никога преди, той се затича напред. Имаше чувството, че пътническият Стратън всеки момент ще се спусне отгоре му, подобно на кошмарна птица, изпратена от ада, подобно на мъртвец, изплувал от дъното на океана. Стори му се, че забелязва малка точица на хоризонта, но си даде сметка, че е още рано за самолета. Моля те, Господи. Не и проклетия Стратън.