Мейдей

3.

Лейтенант Питър Матос управляваше своя изтребител F-18, следвайки зададения курс. Той неохотно натисна бутона за радиовръзка.

— База, тук е полет три-четири-седем. — Продължи да натиска бутона. По този начин радистът от самолетоносача не можеше да му отговори. Матос щеше да освободи бутона, когато се почувства готов за това. Главата му щеше да се пръсне от размишления. Нещо не беше наред. Най-накрая отмести пръст от бутона и освободи канала.

— Чувам те, три-четири-седем. Засякохме сблъсъка — отговори старшина Кайл Лумис.

Матос знаеше, че на самолетоносача разполагат с апаратура, позволяваща проследяването на ракетата. Знаеше още, че специалистите по електроника в кабина Е-334 са отбелязали внезапното прекъсване на радио-сигнала от ракетата A1M-63X, която бе унищожила предавателя си след сблъсъка с целта.

— Полет три-четири-седем, говори Базата. Гласът, който Матос чу в слушалките, несъмнено принадлежеше на капитан трети ранг Слоун. Дълбокият му, внимателно премерен и модулиран тембър можеше да бъде разпознат въпреки специалния кодиращ скремблър, целящ предотвратяване подслушването на радиочестотите им.

Матос осъзна, че неволно бе застанал мирно — сякаш току-що бе срещнал Слоун по някой от коридорите на Нимитц.

— Получаваме противоречиви сигнали — заяви Слоун.

Матос разпозна силния гняв, който напираше в гласа му. Той самият никога не бе изпитвал на гърба си ужасния нрав на капитана, но много от другите пилоти имаха какво да разкажат по въпроса. За яростните изблици на Слоун се носеха легенди. Не се стряскай, каза си Матос. Електронното ехо придава такова звучене на гласа му. Съсредоточи се върху работата си.

— Нашите монитори също засякоха сблъсъка. Само че авиационната мишена все още не е поразена — продължи Слоун. — Тя поддържа стабилен курс. Това обаче противоречи на данните, получени от Феникс. Твоят радар улавя ли сигнали от зоната на сблъсъка?

Матос се смъкна надолу и се прегърби на мястото си. Сърцето му застина, в гърлото му се надигна жлъчен сок. Исусе Всемогъщи! Пресвета Дево! Той навлажни устни и прочисти гърлото си, преди отново да натисне бутона за радиовръзка.

— База, докладва три-четири-седем. Започвам радарно претърсване на зоната.

Джеймс Слоун обаче не възнамеряваше да чака повече. Не можеше да позволи на никого от подчинените си да го размотава.

— Три-четири-седем, осъществи радарна връзка с Феникс — заповяда той. — Ракетата вероятно се е повредила, преди да достигне целта. Това би обяснило присъствието на авиационната мишена на екраните ни.

— Слушам, База. — Матос обаче знаеше, че ракетата бе уцелила нещо. Беше наблюдавал припокриването на радарните изображения. Знаеше също така, че радарът на борда на Нимитц не включваше в обхвата си областта на сблъсъка. Самолетоносачът се намираше на хиляди мили зад неговия F-18, поради което радарите не отчитаха действията в оперативната зона. От оборудването, с което разполагаха, специалистите по електроника можеха да разберат единствено, че вече не получават радиосигнал от тестваното оръжие и че авиационната мишена продължава да изпраща ясни и силни радиосигнали — факт, за който те нямаха обяснение.

Матос се приведе над радарния екран. Непосредствено след сблъсъка целта бе продължила да следва курса си без отклонения. Матос натисна два бутона, след което извърши необходимите корекции. Сега вече можеше да следи авиационната мишена и едновременно с това да отчита постепенното падане на ракетата Феникс.

Под целта се забелязваше слабото радарно изображение, представляващо останките на ракетата Феникс A1M-63X, която остана на екрана в продължение на половин минута и Матос я проследи до падането й в океана.

— База, докладва три-четири-седем. Тестваното оръжие падна в океана. В момента проследявам авиационната мишена. Следя вертикалното й движение. Тя се спуска. Височината, на която се намира, е приблизително петдесет и един хиляди фута. Скоростта на снижаване е дванадесет фута на минута.

— Добре — отвърна Слоун. — Това е добре. Нашите монитори продължават да показват мишената на височина от шейсет и две хиляди фута. Вероятно предавателният й механизъм е излязъл от строя вследствие на удара. По всичко личи, че ракетата само лекичко е закачила мишената. — Слоун знаеше, че без наличието на бойна глава, ракетата би причинила пълно унищожаване само при пряко попадение. — Продължавай да я следиш. Ще приемем, че показанията на нашите монитори не са точни.

— Слушам.

Нещо друго обаче безпокоеше Матос. Мишената не падаше достатъчно бързо. Собственият му изтребител можеше да пикира с по-висока скорост. Ако това наистина беше поразена авиационна мишена, която пада свободно, то падането й протичаше по доста странен начин.

Липсват ми данни, помисли си Матос. Той не разполагаше с цялата налична информация и поради това не виждаше смисъл в радарните изображения. Откъдето и да го погледнеш, батак! — това беше любимият израз на пилотите по време на компютърните им занимания в Пенсакола. Не прибързвай със заключенията! Емоционалните реакции са запазен периметър на цивилните граждани. Специалистите в армията се доверяваха единствено на данните. Технологичните нововъведения даваха възможност за внимателен поглед върху вече отминали събития. След като целият наличен материал бъде обработен и анализиран, техниците щяха лесно да разгадаят странните несъответствия, регистрирани по време на изпитанията.

Опасенията му се изпариха. Рутинните операции, които изпълняваше, му действаха успокоително. Докато се придържаше към установените практики и изпълняваше заповедите, нямаше от какво да се страхува. Отново възприе радарните изображения като елементи от видеоигра. Цялата операция все повече му заприличваше на партия шах с компютъра.

Ударът е променил формата на мишената, помисли си Матос. Тя вероятно се е изкривила под формата на метален парашут, който вече бе достигнал максималната си скорост на падане. И по-странни неща се бяха случвали. Матос си помисли, че капитан трети ранг Слоун правилно бе предположил, че ракетата само е закачила мишената. Това би обяснило подвеждащите й радиосигнали, които все още се получаваха на борда на Нимитц.

— Вертикалният скенер сочи височина от двадесет и пет хиляди фута — докладва Матос. Напрежението се бе уталожило, събитията започваха да придобиват смисъл. — Седемнадесет хиляди фута. В момента мишената се прихваща на тридесет и седем градуса вдясно от първоначалния й курс. Показвам…

Очите на Матос пробягаха по уредите и той замръзна, забелязал промяната. Случилото се бе твърде неестествено, за да бъде пренебрегнато.

— База, скоростта на падане на мишената намалява. — Гласът на Матос прозвуча по-високо от обичайното. — Скорост осем хиляди фута в минута. Падна на шест хиляди. Височината е четиринадесет хиляди фута. Скоростта падна на три хиляди фута в минута. Мишената преустанови падането и се установи на единадесет хиляди фута.

След няколко минути долетя гласът на Слоун.

— Не зная какво става там, три-четири-седем, но те съветвам да разбереш час по-скоро, по дяволите!

Матос не можеше да има вече никакви съмнения по отношение гнева и намеренията на Слоун.

— Слушам, База. Насочвам се към мишената. Ще се опитам да приближа достатъчно за визуален контакт.

Матос бутна дроселите напред. F-18 бързо набра скорост и го залепи за седалката. В душата му се бореха противоречиви чувства, но той се стараеше да ги потиска. Насочи цялото си внимание към изпълнение на непосредствената задача — да прихване движещата се мишена.

— Това е добър въпрос, капитане. Какво става там, по дяволите?

Рандолф Хенингс си позволи да даде воля на част от обхваналия го гняв. Твърде дълго бе изпълнявал ролята на безсловесно момче за поръчки. Пенсионер или не, Хенингс притежаваше качествата на истински лидер — мухлясали през последните години подобно на военните му униформи — които започнаха да вземат превес. Слоун бавно губеше контрол върху положението.

Хенингс реши, че не харесва капитан трети ранг Джеймс Слоун още от мига, в който стисна ръката му за пръв път. Той имаше вид на твърде пресметлив и жесток човек. Държеше се надменно и самоуверено и сякаш вярваше, че цялата вселена се върти около него, а светът е бил създаден единствено за негово лично удобство.

Слоун не обърна внимание на въпроса на контраадмирала.

— Ние поемаме оттук — обърна се той към старшина Лумис. Освободен от задълженията му, Лумис веднага излезе от стаята. — Нищо страшно не се е случило. Сигурен съм в това — додаде най-после Слоун и се извърна към Хенингс. — Но, ако все пак нещо се е объркало… не е нужно това да се разгласява. Ще извикам техника обратно едва след като ние двамата разрешим възникналия проблем. Какъвто и да е той.

— Не сме двама, а трима — поправи го Хенингс. — Не забравяйте пилота. Той знае повече от нас. Той е човекът, изстрелял ракетата. Ние тук не можем да получим много ясна представа… — той посочи електронната апаратура — … от това тук.

— Матос не е проблем — отсече Слоун. — Зная как да подбирам пилотите за съответните мисии. Зная на кого каква задача да поставя.

Рандолф Хенингс изгледа младия капитан, без да крие презрението си. Той не командва тези момчета. Той ги използва, помисли си Хенингс. Мъже като Слоун не бяха подходящи за работа в екип, нито пък бяха пригодни за командири на кораби или самолети.

— Да не се изненадате, ако някой от подчинените ви изведнъж реши да ви се противопостави и да тръгне срещу течението!

— Да се изненадам? Не, по дяволите. Ще бъда направо изумен!

В момента, в който изрече думите, Слоун осъзна, че е отишъл твърде далеч. Реагирал бе без да помисли, и то в момент, в който нищо не протичаше според предвижданията му. Думите му увиснаха в настъпилата тишина. Слоун съжали за казаното. Беше проявил излишно снизхождение.

Опита се да поправи грешката си. Усмихна се на Хенингс, след което се разсмя насила.

— Прав сте, адмирале. Те понякога наистина се опитват да плуват срещу течението. Всички го правим. От време на време.

Хенингс кимна, но не каза нищо в отговор. Ненавиждаше мисълта, че е свързан по някакъв начин със Слоун. Спомни си доброто старо време на Джон Худ — в ония години щеше да извика този офицер в каютата си и там щеше да му даде да се разбере. Мисли за мисията, напомни си Хенингс, цитирайки наум истините, които бе научил по време на дългата си военна кариера.

— Тук сме, за да вършим работа, а не да трупаме точки в наша полза — рече той. Пенсионираният контраадмирал се бе придържал към това свое убеждение по време на военната си служба. Върху него бе изградил и кариерата си. Той вярваше, че младите офицери не бива да се унижават и тъпчат, а тъкмо обратното. Човек дава най-доброто от себе си само когато е достатъчно мотивиран, за да го стори. Заплахите не водят доникъде.

Слоун изръмжа нещо неразбираемо в отговор и насочи поглед към конзолата с електронната апаратура. По принцип знаеше как да борави с тази техника. Трябваше само да си припомни някои детайли. Той бързо и компетентно огледа различните копчета и бутони — движеше се с увереността на хирург, извършващ рутинна операция.

Хенингс въздъхна. Може би се отнасяше прекалено критично към Слоун. Май бе твърде стар за подобни мисии. Времената се меняха. А настоящият тест бе поверен на Слоун. Не трябваше да се опитва да подкопава увереността му и да поставя методите му на работа под съмнение. Така нямаше да помогне на никого. Най-малко пък на флота.

— Само още няколко минути, адмирале.

Слоун си даваше сметка за раздразнението, обхванало Хенингс. Още един фактор, с който трябваше да се съобразява. Главната му грижа бе успешното завършване на мисията, но отношението на пенсионирания адмирал също не му даваше мира. Беше поставил лошо начало на взаимоотношенията си с възрастния човек и щеше да му се наложи да се потруди, за да заличи лошото впечатление, което бе създал за себе си. Успешното приключване на изпитанията щеше да му помогне в тази насока. Нищо не сближаваше хората така както общият успех.

Хенингс приседна на края на конзолата. Погледна безизразно към затворената врата на помещението.

Слоун се улови, че почуква с пръсти по стъкления циферблат на часовника, монтиран на централния панел. Размърда се. Изкашля се леко, за да прочисти гърлото си. Ако всичко вървеше по план, мисията щеше да приключи след по-малко от час.

— Още малко — обади се той, за да наруши тишината. — Матос всеки момент ще установи визуален контакт с нашата мишена.

Първият визуален контакт на Матос с мишената не донесе никакви изненади — тя представляваше само една черна точица, увиснала неподвижно на фона на синьото небе. Наблизо нямаше други предмети, с които да сравни големината й, и по тази причина размерът й не можеше да бъде решаващ фактор в случая.

Мишената поддържаше постоянен курс на триста четиридесет и два градуса. По време на падането бе намалила постепенно скоростта си и сега се движеше с триста и четиридесет възела. Изтребителят F-18, който летеше със скорост три пъти по-голяма от тази на мишената, бързо скъсяваше разстоянието между тях. Съвсем скоро щеше да я пресрещне.

Матос разделяше вниманието си между радара и предното стъкло, а сега, когато вече имаше визуален контакт с мишената, не сваляше поглед от нея.

— Три-четири-седем. Установих визуален контакт — докладва той.

— Прието — отвърна Слоун. В гласа му се долавяше нетърпение.

Матос не обърна внимание на нетърпеливите нотки в гласа му. Беше спрял да се притеснява заради Слоун. Вместо това се постара да се концентрира изцяло върху задачата, която изпълняваше. Правилният подход към всяка мисия изискваше пълен контрол над емоциите и личните съображения.

С лявата си ръка Матос дръпна назад дросела на F-18. Искаше да намали скоростта, за да може да прелети успоредно на мишената, когато стигне до нея. Летенето в определена формация бе изцяло въпрос на много практика, майсторство и усет. Това беше област от авиацията, в която уменията на пилотите не можеха да бъдат заменени от електрониката. Питър Матос бе изключително добър във високоскоростното летене във формация. Понякога летеше доста зад останалите пилоти, а после изведнъж набираше скорост и с мълниеносна бързина заемаше мястото, отредено му във формацията. Добра работа! — възкликваха колегите му и наистина изглеждаха впечатлени. Матос беше добър.

Днес обаче имаше проблем. Мишената все още беше далеч. Матос не бе изчислил правилно разстоянието. Твърде рано бе намалил скоростта на изтребителя. Стотиците дребни подробности, върху които се базираха инстинктивните реакции на пилота, го бяха подвели. Нещо не беше наред. Матос свали очи от черната точка на хоризонта и погледна радарния екран.

Шест мили. Исусе, помисли си той. Как е възможно да е толкова далеч? Матос погледна през предното стъкло. Увеличи скоростта и разстоянието започна да се стопява. Черната точка очевидно не беше мишената. Беше твърде голяма. Точно големината й го бе подвела по отношение на скоростта, с която летеше. Беше очаквал, че в далечината лети предмет с дължина десет фута, и бе коригирал скоростта на изтребителя според тази си представа.

Дистанцията между тях бързо намаляваше, а размерът на летящия обект нарастваше. Беше огромен. Най-напред различи хоризонтална част, разположена перпендикулярно на основния корпус. Беше крило. След това забеляза и очертанията на опашката. Матос замръзна от изумление. Пред него летеше самолет. Голям лайнер.

— Мили Боже!

Пътнически самолет! Той вече изобщо не се съмняваше, че именно това бе целта, по която бе изстрелял ракетата. Самолетът приличаше на призрак — като кораб, изоставен от екипажа си по средата на океана.

Матос прелетя останалото разстояние без повече размишления или чувства.

Застана редом със самолета. Надписът на Транс-Юнайтид изглеждаше нелепо. Ярки цветове — зелено, синьо и жълто. Жизнеутвърждаващи цветове, изрисувани по корпуса на един мъртъв самолет.

Самолетът Стратън 797 изглеждаше някак си тайнствен и зловещ — сякаш самият лайнер знаеше какво се бе случило и кой носи вината за това. Продължаваше да лети по курса си с леко вирнат нагоре нос. Четирите реактивни двигателя произвеждаха постоянен поток от отработени газове. Летеше на височина от единадесет хиляди фута със скорост триста и четиридесет възела. Матос предположи, че самолетът се управлява от автопилот.

Приближи още малко. Огледа лявата стена на широкия корпус и видя онова, което търсеше. Дупката. Черно петно върху сребристия корпус, което приличаше на зловеща сянка върху рентгенова снимка. Пилотът заобиколи, за да огледа дясната страна. Изходният отвор, подобно на изходно отверстие на куршум, беше много по-голям. Огромен, с назъбени ръбове, грозен. Първо ръцете, а след това и коленете на Матос се разтрепераха. Той отметна глава назад и погледна през прозрачния купол към небето.

— О, Исусе! Господи!

Дълго време не погледна към летящия наблизо Стратън. Най-накрая си наложи да го огледа отново. Не забеляза хора през нито един от прозорците. Летеше успоредно със самолета, само на тридесет фута разстояние от прозорците, зад които би трябвало да има хора, но не видя никой да го наблюдава оттам. И преди бе ескортирал самолети на гражданската авиация и знаеше, че би трябвало да вижда хората. Матос увеличи скоростта, за да изпревари самолета и да прелети край пилотската кабина. И там не забеляза човешки глави. Нямаше никакви хора. Нито пътници, нито екипаж. Нямаше оцелели на борда.

— Три-четири-седем! — изкрещя някой по радиото и Матос подскочи. Внезапното включване на Слоун го стресна. — Там ли си? Какво става, по дяволите?

— Аз… База…

Палецът на Матос натисна бутона за радиовръзка. Неговият изтребител F-18 изостана и се снижи под пътническия самолет, който хвърли гигантската си сянка върху купола на кабината. Гледан отдолу, гражданският Стратън 797 изглеждаше огромен. В сравнение с него изтребителят F-18 на Матос приличаше на незначително малко петънце. Самолетът, който той пилотираше, изглеждаше като детска играчка на фона на внушителната машина, която летеше над него.

И въпреки това се бе случило невъзможното. Играчката на Матос бе унищожила огромния лайнер. Нямаше място за съмнения и разговори по въпроса — доказателството беше пред очите му. Лицето му се обля в пот, очите му се напълниха със сълзи.

— До Базата. Ракетата е поразила пътнически самолет. Стратън 797. На Транс-Юнайтид.

От Нимитц не последва отговор.