Мейдей

16.

Раменете на Джон Бери го боляха от напрежението, породено от усилията му да управлява огромния Стратън, цялото му тяло започваше да реагира на многото охлузвания и натъртванията, получени по време на шеметното им падане и по време на битката му с Маквери. Ръцете и лицето му бяха покрити със синини, ставите му бяха сковани от болка. Главата му пулсираше, зрението му като че ли взе да се замъглява. Той погледна индикатора за горивото. Горивото, с което разполагаха, заемаше едва една осма от резервоарите.

— Колко е часът?

Шарън погледна часовника си, сверен според времето в Сан Франциско.

— Шест без пет.

Жълтата лампа на изключилия автопилот бе светила непрекъснато през изтеклите три часа. Бери започна да изпитва ирационален гняв към разваления механизъм.

— Шарън, поеми кормилото.

Тя се присегна и хвана щурвала с две ръце.

Бери протегна крака и ръце и разтри очите си, парещи от умора и напрежение. Чувстваше се неудобно стегнат от спасителната жилетка, но смяташе, че на деветстотин фута височина — на по-малко от минута от водата — и тримата трябваше да стоят с жилетките на гърба си.

— Първият, който види суша, получава бутилка шампанско. Както правят на корабите.

— А аз получавам вечеря в Ню Йорк, ако стигнем до летището.

— Точно така. А Линда… — Той извърна глава. — Какво искаш да получиш, след като се приземим? — Бери вече съжаляваше, че е повдигнал въпроса.

Линда Фарли го погледна от мястото си и сви рамене.

— Искам нещо за пиене. И да проверя дали мама… е… добре.

Бери се обърна напред. Погледна към океана. Вълнението бе намаляло, но все още имаше по някоя висока вълна, която би могла да помете самолета, ако се наложи да кацнат аварийно. Небето бе осеяно с бели кълбести облаци — белези за хубаво време, което обаче можеше да се промени във всеки един момент. Предсказанието му, че най-късно в шест часа ще зърнат първата суша, ги бе обнадеждило твърде силно. Шарън и Линда сякаш вярваха на всяка негова дума. Трябваше да внимава повече и да подбира приказките си по-внимателно оттук насетне.

Погледна към радиоконзолата. Въз основа на таблиците, които бе намерил под седалката на втория пилот, Бери бе настроил радиото на капитана на честотата на Салинас, станция на юг от Сан Франциско. Шарън бе настроила навигационното радио на втория пилот на честотата на летището в Сан Франциско. Радиопредавателите — те бяха по-скоро електронни компаси — имаха ограничен обхват, но Бери смяташе, че би трябвало вече да са достатъчно близо, за да получават сигнали от едно от двете летища. Освен ако не се бе отклонил толкова много от курса, че никога да не попадне в обхвата им.

— Забелязваш ли някакво движение на стрелката?

Шарън Крендъл погледна към индикатора на навигационното радио на втория пилот.

— Никакво.

Може би, помисли си Бери, кабелите за антените на тези приемници също са били прекъснати. Гласовата комуникация не беше от чак такова значение за благополучното им приземяване, но без добър радионавигационен сигнал той не би могъл да се ориентира и да направи верен заход към летището.

Крендъл погледна към радиокартата на Западното крайбрежие, която лежеше в скута й.

— Сигурен ли си, че сме настроили правилно предавателите?

— Дай отново да видя тази таблица. — Бери я взе, погледна първо таблицата, а след това и радиото, макар да знаеше, че няма грешка в настройката. Може би все още се намираха твърде далеч от брега. Възможно бе да летят доста на юг, или твърде на север, или пък — и това беше най-лошият вариант — радиото просто не работеше. Не знаеше и може би изобщо нямаше да разбере. Той върна таблиците на Крендъл. — Сигурно още сме извън обхват. Наблюдавай стрелката от твоята страна. Ако помръдне макар и малко, веднага ми кажи.

— Непременно. — Очите й неволно пробягаха по монитора на компютърната система. Съобщението, изписано върху него, изчезна, когато някой от другата страна натисна бутона за повторно изпращане. Звънецът иззвъня отново и същото съобщение започна да се изписва на екрана — получаваха го на всеки три-четири минути през последните три часа.

ДО ПОЛЕТ 52: АКО ВСЕ ОЩЕ ПОЛУЧАВАТЕ СЪОБЩЕНИЯТА НИ, ИСКАМЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ СМЕ ВИ ИЗОСТАВИЛИ. ДО НАШАТА КОМПЮТЪРНА СИСТЕМА ЗА ВРЪЗКА ИМА ПОСТОЯННО ДЕЖУРЕН, КОЙТО ЩЕ ОСТАНЕ НА ПОСТА СИ ДОКАТО ВИ НАМЕРИМ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

— Може би трябва да им отговорим.

Бери не си направи труда да погледне към монитора. Досега при всяко иззвъняване на звънеца той извръщаше очи към екрана. Започваше да се чувства като кучето на Павлов. Волята му започваше да отслабва; искаше му се да им отговори. Но пък току-виж отново им позволил да го убедят да направи някоя глупост.

— Джон, не биха изпращали постоянно това съобщение, ако…

— Просто искат да са абсолютно сигурни, че сме се разбили.

Замисли се за поредицата от петнадесет-двадесет съобщения, пристигнали едно след друго преди няколко часа. Предупредителният звънец не спря да звъни в продължение на цяла минута.

— Най-вероятно искат да покажат, че все още се опитват да направят нещо за нас. Ще продължат да изпращат съобщения, докато някой правителствен чиновник или някой от директорите на авиокомпанията реши, че, дори и да не сме се разбили, със сигурност вече сме останали без гориво. В момента вероятно се придържат към стандартната процедура, която се прилага в подобни случаи. Не бих могъл да зная какво точно правят там, но не бива да забравяме за предложението им да поемем курс към Хаваите, нито пък за инструкциите, благодарение на които спряхме притока на гориво към двигателите.

Крендъл кимна. Думите, изписани на екрана, изглеждаха толкова искрени.

— Джон, може би…

— Дай да сменим темата. — Бери бе прекарал по-голямата част от последните няколко часа, опитвайки се да си представи обстановката в комуникационната зала в Сан Франциско. Копелета!

— Джон? Мислиш ли, че трябва да продължим с тренировките? — Тя посочи ръчката на задкрилките.

— Не. Не са ти нужни повече упражнения. — Двамата бяха упражнявали последователността на действията, които трябваше да извършат при кацането. Целта беше Шарън, по подадена от Бери команда, да поеме управлението на задкрилките и на останалите съоръжения за кацане. Така той щеше да може да съсредоточи цялото си внимание върху пистата — или повърхността на океана, ако се стигнеше дотам. — Не би искала да прегрееш от толкова тренировки, нали? — попита Бери и се усмихна.

Тя се насили да се усмихне в отговор.

В кабината се възцари мълчание. Шумовете, долитащи от салона, станаха по-ясни и отчетливи. До ушите на Бери долитаха тихи стонове и плач, но като цяло пътниците от другата страна на вратата не вдигаха силен шум. Той предположи, че повечето от тях са заспали. После някой отново започна да свири на пианото — по-високо този път — и Бери дори разпозна музиката. Нямаше никакво съмнение, че в салона звучеше Концерт 11 на Чайковски, макар и в ужасно нестроен аранжимент.

— Поеми управлението.

Бери разкопча предпазния колан и бързо се приближи до вратата.

— Джон, какво правиш?

Бери леко открехна вратата, промуши глава през пролуката и огледа салона. Навсякъде из помещението се виждаха обезобразените тела на мъртвите и умиращи пътници, които приличаха на парцаливи кукли, разхвърляни по пода от непослушно дете. Част от хората обаче продължаваха да се движат безцелно по осеяния с тела килим. Даниел Маквери стоеше с лице към кабината. Лицето му беше охлузено, едното му око бе силно отекло. Накуцвайки, той бавно тръгна по посока на Бери.

На пианото свиреше Исак Шелбърн. Дългата му, побеляла коса бе разрошена и сплъстена на главата му, но пръстите му умело пробягваха по клавишите и Бери си припомни случаите, в които го бе гледал да свири по телевизията.

— Престани! Шелбърн, спри! За Бога, престани!

— Джон!

Линда също го повика.

— Господин Бери… моля ви, затворете вратата.

Бери прибра главата си и остави вратата да се затвори зад него. Обърна се, приближи се бавно до капитанския стол и седна. Няколко секунди остана неподвижен, приковал поглед в скута си, а след това вдигна ръце и хвана кормилото.

— Добре, аз поемам оттук.

Шарън Крендъл го погледна, протегна ръка и докосна рамото му.

— Добре ли си?

— Да. Добре съм.

В пилотската кабина се възцари неловко мълчание.

Линда чу някакъв шум зад себе си и се обърна. В следващия момент изпищя.

Няколко ръце се бяха промушили през пролуката. Те хванаха вратата и започнаха да я дърпат към себе си.

Крендъл разкопча колана си.

— По дяволите, отново привлече интереса им. — Тя стана от мястото си.

— Остани тук. Аз ще отида.

— Не. Мога да се справя. Ти управлявай самолета. — Тя взе пожарогасителя, приближи се до вратата и огледа изпънатия чорапогащник. — Разтегнал си го прекалено много.

Бери не отговори.

Крендъл разгледа възела, с който чорапогащникът бе завързан за счупената брава. Възелът беше здрав, но вратата от фибростъкло бе напукана около бравата. Крендъл не можеше да си спомни дали пукнатините са били там и преди. Болтовете на бравата също изглеждаха разхлабени. Тя вдигна очи и през пролуката, широка около шест инча, видя човешки лица и тела. Шарън вдигна пожарогасителя и го насочи право в лицето на Маквери. Натисна спусъка и облакът бяла пяна излетя през пролуката. От другата страна долетяха развълнувани писъци. Повечето ръце изчезнаха. Крендъл вдигна пожарогасителя и го стовари върху една от останалите ръце. После още веднъж удари с него пръстите, които продължаваха да стискат вратата. Изчака няколко секунди, а след това се обърна, върна пожарогасителя на мястото му и се отпусна на стола си.

— Вратата около бравата се е напукала.

Бери кимна.

— Вторият пилот… Дан Маквери… сякаш ги подстрекава…

— Зная. — Бери не можеше да си обясни как в един толкова увреден мозък можеше да се роди такава натрапчива идея фикс. Чудеше се как Маквери успява да наложи лидерството си над останалите.

— Пожарогасителят като че ли е почти празен.

— Не се тревожи за тях.

— И защо не?

— Виж, съжалявам. Малко се поувлякох. Това е. Тя кимна, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз също съжалявам. Ти не си виновен. Справяш се чудесно, Джон. Не съм сигурна, че някой професионален пилот би могъл да направи онова, което стори ти.

— Не, не би могъл. Защото веднага след инцидента щеше да реши, че положението е безнадеждно. — Той се присегна и погали лицето й с ръка. — А и аз имам добър екипаж. — Обърна се и погледна Линда Фарли.

— Ти също си много полезен член на екипажа. — Той й се усмихна.

Линда се усмихна смутено в отговор.

Шарън Крендъл сложи ръка върху неговата.

— Искаш ли да поема управлението?

— Не. Не е нужно.

— Защо не опиташ отново да включиш автопилота?

— Не. Не е кой знае колко трудно да го пилотирам сам. Освен това имам нужда от повече практика.

— Добре.

Бери би предпочел да прибегне към помощта на автопилота не само защото вече бе изморен, а защото с автопилота би могъл да осъществи автоматично кацане, ако успееха да намерят летището, макар да не знаеше как точно да го направи. Без изправен автопилот щеше да му се наложи да управлява ръчно проклетия Стратън до последно. Огледа хоризонта, а след това погледна индикатора на радиото.

— Джон! Помръдна!

Бери се наведе настрана и погледна индикатора на навигационното радио на втория пилот.

Двамата с Крендъл останаха дълго време неподвижни, приковали погледи в стрелката, която лежеше абсолютно неподвижно по средата на скалата. Бери забеляза, че дисплеят, указващ оставащото до летището разстояние, не показва нищо.

— Стори ми се, че мръдна. — Шарън се опита да придаде по-голяма убедителност на думите си. — Сигурна съм дори.

— Нищо. — Бери се изправи на стола си. — Дръж го под око.

— Добре.

Бери огледа приборите пред себе си. Никаква промяна. Радиопредавателите продължаваха да мълчат. Навигационните предаватели не даваха признаци на живот. Жълтата лампа на изключения автопилот светеше неуморно. Самолетът следваше курс от сто тридесет и един градуса. Скорост триста и четиридесет възела. Височина деветстотин фута. Единствената промяна бе свързана с индикатора за горивото, което бе паднало под една осма от първоначалното количество. Дори и да видеха суша, вече едва ли щяха да успеят да стигнат до нея.

Бери вдигна поглед към хоризонта. Нищо. Дългият и спокоен полет, продължил три часа и половина, бе повдигнал надеждите им и сега, когато сушата вече трябваше да е близо, напрежението започна да си казва думата. Бери се опита да потисне безпокойството, надигнало се в душата му.

Шарън посочи към хоризонта.

— Какво е това?

Бери се поизправи на стола и погледна през прозореца. През последния половин час неведнъж бяха решавали, че мъглата над повърхността на океана е самата Калифорния, а всяка промяна в цветовете на небето на хоризонта бяха свързвали със Сан Франциско. Въображението и надеждите им превръщаха океанските изпарения в така бленуваната суша, която бавно се стопяваше пред очите им. Бери се загледа в леката мъглива стена на хоризонта, а после я видя да се движи, подхваната от лекия океански бриз.

— Нищо. Мъгла.

— Може да е мъглата над Сан Франциско.

— Може… Какво?

— Мъглата над Сан Франциско. — Тя погледна часовника си. — Минава шест часа. Точно по това време се спуска мъглата през летните месеци.

Бери я погледна.

— Защо, по дяволите, не ми напомни? Мамка му! И какво ще правя, ако летището е обвито в мъгла?

— Ами… би могъл да осъществиш инструментално кацане, нали?

Бери устоя на изкушението да й припомни недостатъчната си квалификация.

— Не. Не може и дума да става за инструментално кацане. — Мястото му очевидно не беше в пилотската кабина на този Стратън. Тук имаше повече прибори и инструменти, отколкото в последните десет самолета, които бе пилотирал, взети заедно. — По дяволите! Трябваше да потърся друго летище — на север или на юг от Сан Франциско.

— Тъй като не знаем със сигурност къде се намираме, спокойно бихме могли вече да сме на север или пък на юг от Сан Франциско — напомни му Крендъл. Тя потропа с пръсти по индикатора за горивото. — Ще имаме голям късмет, ако изобщо зърнем крайбрежието. На твое място не бих бързала да се тревожа за мъглата над Сан Франциско.

Бери погледна индикатора. Една шестнадесета от резервоара.

— Да. Имаш право.

— Може би ще успеем да кацнем някъде по плажа — подхвърли Крендъл и го погледна крадешком. — Можем ли да го направим?

— Предполагам. Ако стигнем дотам и ако видим, че крайбрежието е забулено в мъгла, ще кацнем. — Бери знаеше, че кацането в гъста мъгла би било равносилно на самоубийство. — Бих предпочел да кацнем на летището, но трябва да мислим и за хората на земята…

— Тогава не го прави. Постъпи както намериш за добре. Само се успокой. Когато моментът настъпи, ще дадеш най-доброто от себе си.

— Точно така.

Нервите му бяха опънати до скъсване и той искрено се надяваше, че ще прояви достатъчно хладнокръвие, за да приземи самолета когато моментът настъпи. Още в мига, в който влезе в кабината и видя състоянието на пилотите, разбра, че, ако не претърпят катастрофа във въздуха, той в края на краищата щеше да се изправи пред необходимостта да приземи пътническия Стратън. Този момент — ако съдеше по индикатора за горивото — вече бе съвсем близо.

— Не всеки ден има мъгла.

— Какво? А, да…

— Освен това тя обикновено пада съвсем бавно. Може и да успеем да я изпреварим. Понякога дори не стига чак до летището.

— Добре. — Забеляза, че този път нямаше желаещи за облози.

Самолетът продължаваше да следва курса на югоизток, оставяйки зад себе си залязващото слънце, а дългата му сянка падаше върху гладката повърхност на океана. Бери огледа хоризонта за суша, потърси с очи други самолети или кораби, които биха могли да разберат, че самолетът им е в беда. Не видя обаче нищо. Бяха съвсем сами.

— Джон! Отново помръдна!

Той бързо насочи поглед към контролното табло на втория пилот.

— Не се движи.

Крендъл погледна индикатора на навигационното радио. Стрелката изобщо не помръдваше.

— Движеше се. Този път съм повече от сигурна. Видях я. Видях я, по дяволите.

— Добре. Добре. — Бери съсредоточи цялото си внимание върху стрелката. Чувал бе разкази за отчаяни пилоти, които така силно копнеели да видят осветените писти на някое летище или пък надеждните показания на командните прибори, че започвали да халюцинират, въобразявайки си, че виждат точно онова, на което се надявали.

— Видях я да се движи.

— Добре. Хайде да я наблюдаваме.

В продължение на цяла минута не свалиха очи от стрелката. Бери взе таблицата и провери честотата. Навигационното радио пред Крендъл без всякакво съмнение бе настроено на канала на Сан Франциско. Бери отново погледна индикатора.

— Все още нищо — прошепна той, сякаш се боеше, че силният му глас ще подплаши сигнала.

Тя не каза нищо.

И изведнъж стрелката помръдна съвсем лекичко, почти незабележимо.

Шарън Крендъл подскочи на мястото си.

— Видя ли?

На лицето на Бери изгря широка усмивка.

— Видях. Можеш да си сигурна, че я видях. Стрелката започна да подскача по-енергично — знак, че навигационното радио улавя по-силен сигнал. Електронната пътечка към Сан Франциско изведнъж се открои пред очите им.

Малката стрелка потрепваше, следвайки електронните импулси, излъчвани от летището на Сан Франциско, а Джон Бери изведнъж разбра какво са изпитвали всички онези самотни и загубили се в безбрежния безкрай авиатори, моряци и изследователи, зърнали най-сетне обекта на своите търсения.

— Отиваме си у дома. Не остана още много.

— Джон, ще успеем! Сигурна съм!

— Шансовете ни определено нараснаха. Завърти копчето на циферблата. Ето това. Върти го, докато стрелката застане в центъра.

Тя изпълни инструкциите му.

— Добре ли е?

— Да. Сега ми прочети цифрата, появила се на дисплея.

— Едно-три-девет.

— Добре. — Бери стисна кормилото и предприе малък десен завой, целящ да промени стария курс от сто тридесет и един градуса на сто тридесет и девет градуса. След това изравни самолета в хоризонтално положение.

Шарън се обърна да погледне смълчалата се отзад Линда Фарли.

— Засякохме Сан Франциско по радиото.

— Не чувам нищо. Тя се усмихна.

— Не. Това е… навигационно радио. Нещо като компас. Сега вече знаем къде се намира летището.

— А те знаят ли къде сме?

— Не още — отвърна Бери. — Но скоро ще ни забележат на радара.

Линда Фарли се наведе напред и попита:

— Ще приземите ли самолета, господин Бери?

Бери кимна.

— Да. — Замълча за момент. — Макар че може да ни се наложи да кацнем и във водата. Помниш ли всичко, което Шарън ти каза по този въпрос?

— Да.

— Добре. — Бери смени честотата на своето навигационно радио и го настрои на канала на Сан Франциско. — Ще следя показателите оттук. А вие гледайте за суша. — Той регулира циферблата и се загледа в дисплея, който трябваше да отчете разстоянието, делящо ги от Сан Франциско. Видя изписалите се цифри и се усмихна. — Сан Франциско е точно пред нас — на деветдесет и три мили разстояние.

— Деветдесет и три мили? — повтори Крендъл. — След колко време ще сме там?

— След около петнадесет минути. Колко е часът?

— Шест часът и осем минути. Бери кимна.

— Е, най-късно в шест и половина ще бъдем на земята.

— О, мили Боже, не мога да повярвам. — Гласът й пресекна, задавен от сълзи. — О, Джон… О, Господи, не мога да повярвам. — Скри лицето си с ръце, цялото й тяло се разтрепера. — Вече почти сме си у дома.

— Да — разсеяно отговори Бери. Току-що бе погледнал индикаторите за горивото. Стрелката клонеше към нулата. Вече достатъчно добре се ориентираше в показанията на този индикатор и сравнително точно изчисляваше оставащото им летателно време.

До шест и половина, помисли си Бери, вече ще сме останали без гориво.