Мейдей

18.

Шарън Крендъл погледна индикатора, указващ оставащото им разстояние.

— Двадесет и три мили.

Бери здраво стисна кормилото. Прикова поглед в индикатора за горивото. Стрелката всеки момент щеше да навлезе в сектора ПРАЗНО; две предупредителни лампички мигаха с яркочервена светлина — вероятно светеха за пръв път от построяването на самолета насам.

— Джон, разполагаме ли с достатъчно гориво, за да стигнем до летището?

Край на необоснованите уверения. Двигателите можеха да изгаснат всеки момент.

— Не зная. Индикаторите не отчитат точно, когато горивото падне толкова ниско. — Забеляза електронната стрелка да се премества към сектора ПРАЗНО. От техническа гледна точка горивото им вече бе свършило, но можеха да се надяват, че двигателите ще продължат да работят още десетина минути. Не би могъл да предвиди точно — всичко щеше да се изясни едва когато разпознае отново ужасяващото чувство, което бе изпитал, когато самолетът изгуби мощност и едва не падна в океана, благодарение на инструкциите, които получиха по компютърната система за връзка. Коремните му мускули се напрегнаха.

— Двадесет и две мили. Продължаваме да следваме курса. — Тя замълча. — Ще успеем. Знаеш, че ще успеем.

Бери я погледна и се усмихна.

— Колко е часът? Искам точно време.

— Шест часът и двадесет и една минути.

Бери погледна към пелената от бяла мъгла, разпростряла се във всички посоки. Мъгливият слой се издигаше високо и затрудняваше видимостта през предното стъкло на кабината.

— По дяволите! Щом ни остават двадесет и две мили до летището, това означава, че не би трябвало да сме на повече от десет мили от моста Голдън Гейт. Ако не беше тази мъгла, вече щяхме да сме видели моста и града.

— Скоро ще ги видим.

— Съвсем скоро трябва да видим нещо. Намираме се на по-малко от пет минути от летището, което означава, че ще навлезем във въздушно пространство с интензивен трафик. Линда, оглеждай се за други самолети.

— Добре.

Бери се обърна към Шарън.

— Моля се на Господ да са ни забелязали на радара и да са предупредили останалите пилоти да се пазят от нас.

— Сигурна съм, че са го направили. — Шарън бе обхваната от странно спокойствие, причинено може би от пухкавото бяло одеяло, разпростряло се навсякъде около тях, или пък от обхваналата я умора и от увереността, че след по-малко от пет минути всичко това ще приключи — по един или друг начин.

Линда Фарли извика:

— Вижте! Какво е това?

Бери и Крендъл се обърнаха към нея, а след това насочиха погледи по посока на протегнатата й ръка.

Бери надникна през лявото стъкло на кабината. Близо до лявото крило на самолета забеляза призрачно сива грамада, извисила се над мъглата. Планина. Върхът беше поне с хиляда и петстотин фута по-висок от техния Стратън.

— Виждам го. Шарън, погледни.

— Да, и аз го видях.

— Разпознаваш ли го?

— Не зная. Почакай… Не зная. — Тя се наведе към Бери. — Да. Това е връх Тамалпаис. Намира се в Марин Каунти.

— Добре. Дай ми картите. — Той внимателно разгледа навигационните карти. — Това е на север от моста Голдън Гейт, така ли?

— Да. Мостът би трябвало да е напред. И малко вляво.

— Добре. — Той погледна през рамо и се усмихна насила. — Линда, печелиш шампанското… наградата. Ще ти купим нещо хубаво, когато се приземим.

Тя кимна.

Бери се обърна напред и предприе малък ляв завой.

— Ще се опитам да минем точно над моста. Трябва да продължим да летим над залива. — Знаеше, че самолетът лети твърде ниско, за да се опитат да минат над Сан Франциско или пък над планинската част на Марин Каунти. Летяха на височина от деветстотин фута, което означаваше, че над тях се извисяват поне три от планинските върхове, с които се славеше Сан Франциско, и голяма част от по-новите небостъргачи в града. Заливът под моста Голдън Гейт, който изпълняваше ролята на вход към пристанището, щеше да се превърне и в коридор към летището за техния ниско летящ самолет. — Шарън, Линда, оглеждайте се за моста — може би ще успеем да го различим в мъглата.

— Гледам — отвърна Крендъл.

Бери продължи с левия завой, опитвайки се да поеме курс по на изток и да налучка верния път в мъглата. Хрумна му, че един от аргументите против връщането на самолета в Сан Франциско е бил свързан със заплахата, която техният Стратън представлява за хората на земята. Бери обаче не смяташе да излага на опасност когото и да било. Щеше да продължи да лети над водата, независимо какви последствия ще има това за него и за останалите.

— Шарън, ако скоро не видим залива, ще приводня самолета в океана. Не можем да продължаваме в тази мъгла — рискуваме да се блъснем в някой планински склон или пък в някоя сграда.

— Не можем ли да се издигнем по-високо?

— За това ще ни е нужно твърде много гориво. Освен това ни трябва и повече пространство. А ние не разполагаме с нито едно от двете. — Бери погледна мъглата под тях. Тя като че ли започваше да се разкъсва и той на няколко пъти зърна водната повърхност. Сляпото кацане в океана бе равносилно на катастрофа. Успокояваше го единствено мисълта, че са много близо до брега и телата им вероятно ще бъдат извадени. Изведнъж му се стори, че изпитва онова ужасяващо чувство дълбоко в стомаха си, породено от спускането на самолета. — Почувства ли това?

— Какво?

Бери замръзна неподвижно и остана така в продължение на няколко секунди.

— Нищо! По дяволите! Ето го отново. При тази височина спускането надолу щеше да продължи по-малко от тридесет секунди. И този път нямаше как да запалят отново двигателите. А тридесетсекундно падане от тази височина би могло да стовари самолета върху моста, някъде в самия град, но не и в залива. — Ще кацна във водата. Не можем да продължаваме по този курс.

— Почакай, Джон. Моля те. Още мъничко.

— По дяволите, Шарън! В момента може би летим право към някой връх или сграда. Нямаме право да летим над града. Ще приводня самолета в океана сега, докато сме сигурни, че все още летим над него. Вече са ни забелязали на радара. Знаят къде се намираме.

Тя го погледна и заяви категорично:

— Не. Продължавай. Зная, че заливът е точно пред нас.

Той я погледна. В гласа и изражението й имаше нещо, което го накара да си помисли, че тя разполага с някаква информация, получена от източник, нямащ нищо общо с приборите на контролното табло.

— Шарън… — Представи си как огромният самолет излиза от мъглата и сградите на Сан Франциско се извисяват право пред предното стъкло на кабината, а самолетът продължава да лети, забил нос по посока на улиците под тях. Бързо тръсна глава, за да прогони тази картина от главата си. После тихичко рече: — Длъжен съм да го приводня веднага.

— Не. — Тя се извърна от него и се загледа през предното стъкло, сякаш спорът им бе приключил.

Бери си даде сметка, че я познава от по-малко от седем часа, но въпреки това чувства, че я познава добре — така, както познава и Дженифър. Шарън Крендъл му бе гласувала пълно и безусловно доверие, но сега предпочиташе да се довери на собствените си инстинкти и за Бери бе очевидно, че е твърдо решена да не отстъпва. Дошъл бе неговият ред да й засвидетелства абсолютно доверие, макар че като човек техничар той не се доверяваше особено на инстинктите и винаги се съобразяваше единствено с приборите и индикаторите.

— Добре. Ще изчакам още малко — рече той.

Гигантският Стратън продължи по курса си. Летяха на сляпо над мъгливата пелена. В кабината се възцари някаква нереална атмосфера. Бери отдавна вече не възприемаше Полет 52 като нещо реално, а обгърналата ги мъгла само допълнително подсилваше това му чувство.

Шарън Крендъл се взираше спокойно в мъгливите талази, а на устните й играеше странна усмивка. Тя вдигна ръка и посочи към предното стъкло.

Бери погледна нататък. Погледът му бе привлечен от нещо червено, което се забелязваше едва-едва в далечината. Изчезна за миг, а после се появи отново. Точно пред самолета, на около седем мили разстояние, се издигаха кулите на моста Голдън Гейт, извисили величествен ръст на гъстата мъгла.

Очите на Шарън Крендъл се напълниха със сълзи.

— О, Господи, да! Да!

Гърлото на Бери се стегна от връхлетелите го силни чувства. Той се загледа в червеникавите кули.

Крендъл направи съобщението, което правеше винаги в края на всеки трансокеански полет:

— Добре дошли у дома. Бери кимна.

— Да, добре дошли у дома. — Самолетът изминаваше по шест мили в минута и бързо се приближаваше към моста.

— Виж! — рече Крендъл. — Погледни от другата страна на моста.

Бери погледна към залива. Зад моста нямаше никаква мъгла — тя спираше рязко от едната му страна, сякаш той беше стена, спряла нашествието й. Небето над целия залив — до Бъркли и Оуклънд — беше ясно и чисто.

— Казах ти, че можем да изпреварим мъглата, Джон. — Крендъл се разсмя. — Погледни надясно.

Бери погледна през дясното стъкло. Неразличими от това разстояние ъгловати сгради бавно изплуваха от мъглата — градът се разстилаше пред очите им. Слънчевите лъчи блестяха по покривите на Банк ъв Америка и на Трансамерика пирамид. Това обаче не беше Ел Дорадо, не беше някакъв призрачен град и Джон Бери започна бавно да си възвръща чувството за реалност. Сградите бързо се уголемяваха пред очите им — самолетът се носеше напред със скорост от триста и четиридесет възела. Бери зави наляво, далеч от града, и насочи носа на самолета между кулите на моста подобно на навигатор, който се ориентира по тях, за да навлезе в залива.

Въздушният лайнер прелетя над моста Голдън Гейт. Двете кули останаха на по-малко от сто фута под него. Бери забеляза, че приближават към острова Алкатраз. Леко зави надясно, следвайки извивката на залива, и пое на юг към летището, от което ги деляха по-малко от три минути летателно време. Бери си помисли, че дори и да угаснат двигателите на самолета, той ще съумее да избегне населените райони.

— Добре — делово обяви той. — Наближаваме летището. Шарън, приготви се да започнеш процедурите по кацането, които упражнявахме.

— Готова съм.

Бери почувства, че между него и Шарън се е установила онази дълбока връзка, която възниква мигновено между капитан и втори пилот, между кормчия и навигатор, стрелец и наблюдател; съзнанието, че двамата трябва да действат в съвършен синхрон, да се превърнат в едно цяло, ако искат да се преборят и да оцелеят.

Небето беше безоблачно и ясно, през десния прозорец на кабината се виждаше Сан Франциско, сгушен между планинските хълмове на полуострова. Полет 52 се бе превърнал в неочакван натрапник в напрегнатото движение в пиковия час. Колите спираха движението си, пешеходците се обръщаха по посока на огромния самолет, прелитащ ниско над залива. Хората, намиращи се на Ноб Хил и Телеграф Хил, видяха самолета да прелита на нивото на очите им. Превозните средства започнаха да отбиват край пътя, децата се разкрещяха. Много от хората забелязаха дупките от двете страни на самолета, назъбените краища на които бяха огрени от косите лъчи на залязващото слънце. Дори и онези, които не бяха забелязали пораженията, съзнаваха, че ниско летящият самолет на Транс-Юнайтид е в беда.

Бери забеляза сребристия мост, свързващ Сан Франциско с Оукланд, който се простираше точно на пътя на самолета. Знаеше, че този мост е последното препятствие пред тях. Сдържа дъха си от напрежение и се отпусна едва когато се увери, че внезапното изгасване на двигателите няма да доведе до падането на гигантския Стратън върху моста.

Докато прелитаха над моста, Бери си позволи да погледне към международното летище на Сан Франциско. Построено върху малко парче суша, вдадено в залива, летището се намираше на разстояние от петнадесет мили.

— Ето го. — Бери знаеше, че трябва да спусне задкрилките, ако ще се опитва да каца на летището. Задкрилките обаче щяха да увеличат съпротивлението и да увеличат консумацията на гориво. Реши, че ще изчака до последно и едва тогава ще реши дали да се опита да приземи самолета, или да изчака изгасването на двигателите. Самолетът продължи да лети със скорост от триста и четиридесет възела.

Крендъл погледна към бързо приближаващото се летище. Инстинктивно усети, че се приближават с твърде висока скорост.

— Джон, летим много бързо. Прекалено бързо. Бери се опита да се успокои. Трябваше да свърши толкова много неща, а вече почти не разполагаше с летателно време. Оттук нататък всяко негово действие трябва да е внимателно прецизирано; всяка маневра ще бъде компромис между онова, което трябва да се направи, и онова, което изглежда целесъобразно в момента; единствената цел на всеки негов ход ще бъде да избегне погрешното решение, което би могло да причини смъртта им.

— Добре. Добре. Целта ми е да скъся разстоянието. По-късно ще натиснем спирачките. — Погледна индикатора за горивото. Електронната стрелка лежеше абсолютно неподвижно в сектора ПРАЗНО.

Бери си припомни първото си кацане със самолет Чесна 140 — един стар самолет с колело на опашката, който му създаваше проблеми при кацане. Когато инструкторът най-после му позволи да лети сам, Бери започна да си намира всевъзможни извинения, за да продължи с другите упражнения и да отложи момента на кацането. Накрая горивото му падна под допустимата граница и той бе принуден да се приземи. Този път няма да има никакви извинения. Ще кацаме веднага. По челото му изби пот, ръцете му, стиснали кормилото, започнаха да отмаляват.

Бери затвори и четирите дросела и двигателите заработиха на малка мощност. Скоростта на самолета започна да пада до стойности, по-подходящи за кацане. Съсредоточен върху приборите в кабината, Бери не забеляза местата, край които прелитаха. На изток от залива се намираше военновъздушната база в Аламеда, а на юг се простираше гигантското летище на Оуклънд. Всяко едно от тези две летища бе с около минута-две по-близо, но Джон Бери бе насочил всичките си усилия — умствени и физически — към летището в Сан Франциско. Оттам бе започнал този полет и той възнамеряваше да го завърши именно там. Надяваше се, че на пистата ще ги очакват спасителните екипи.

— Добре — тихо промълви той. — Добре. Никакво падане в океана. Ще кацнем на международното летище в Сан Франциско. — Бери отбеляза, че скоростта им вече е достатъчно ниска. — Спусни задкрилките.

Шарън остана абсолютно неподвижна, хипнотизирана от бързо приближаващото се летище. Вече си представяше, че се е прибрала благополучно у дома.

Изведнъж я разтърси мисълта, че те все още се намират на неколкостотин фута от земята и на няколко мили от пистата.

— Спусни задкрилките! Задкрилките!

Тя протегна механично лявата си ръка — движение, което бе упражнявала много пъти през последните три часа — и хвана ръчката за задкрилките.

— Сложи я на първото деление. Бързо.

Тя дръпна ръчката и задкрилките се спуснаха.

Бери почувства, че самолетът забавя движението си, видя скоростта, отчетена от спидомера: двеста двадесет и пет възела. Височина седемстотин фута. Вдясно от самолета забеляза парка Кендълстик.

— Около пет мили. Връщаме се у дома. У дома. Отпусни още задкрилките. Давай. Сега…

Крендъл дръпна лоста и го премести на следващото деление.

Скоростта на гигантския Стратън започна да намалява по-бързо и носът се вирна нагоре. Самолетът се устреми нагоре към небето.

— Джон! Линда изпищя.

— Успокойте се! Всичко е наред. Няма нищо. Положението е под контрол. Това беше съвършено нормална реакция. Отпуснете се. Справяме се добре. Добре. Прибираме се у дома. Само още няколко минути.

Огромният лайнер се управляваше много по-трудно, отколкото Бери си бе представял. Той беше тежък, тромав и дяволски по-различен от неговия Скаймастър… Но принципите на управление бяха същите. Това е твоят Скаймастър, убедено си рече той. Няма никаква разлика.

Внезапно кормилото започна да вибрира силно в ръцете му и предупреждението, изречено от роботизирания глас, изпълни кабината. СКОРОСТ… СКОРОСТ.

— О, Господи. — Бе допуснал скоростта да падне твърде много. Целият самолет започна да се тресе. — Мощност, Шарън, мощност. — Бери стисна кормилото с две ръце с ясното съзнание, че ако само малко отхлаби хватката, може да загуби контрол върху самолета.

Крендъл се присегна и сграбчи четирите дросела. Бутна ги напред с няколко инча.

— Мощност.

— Не толкова много. Бавно, бавно. Нямаме много гориво.

Бери наведе надолу носа на самолета, за да наберат по-висока скорост. Молеше се тази маневра да не окаже твърде силен натиск върху двигателите, останали почти без гориво. Контролният лост в ръцете му спря да вибрира и полетът отново потече гладко. Бери обаче разбираше, че почти не му е останала височина за маневриране; сега вече просто не можеше да си позволи още един заход. Въпреки това му се налагаше да използва най-рационално всяка капка гориво, да балансира мощността на двигателите с височината на полета, да пресметне височината според скоростта и тягата. Летището бързо приближаваше. Протегна ръка и върна дроселите назад.

— Добре, отиваме си у дома. У дома. Шарън, спусни задкрилките докрай.

Крендъл дръпна лоста до последното деление.

— Готово.

Кабината внезапно се огласи от друг предупредителен сигнал, последван от механичен глас. КОЛЕСНИК. Бери погледна контролното табло.

— По дяволите… — Осъзна, че е спуснал задкрилките преди колесника, а това автоматично бе задействало предупредителния сигнал. Напомняне за пилотите като него, които имат твърде много проблеми за разрешаване и пропускат такива дребни подробности като колесника. — Шарън, колесника. Спусни го! Спусни го!

Крендъл си даде сметка, че и тя трябваше да се сети за тази подробност, която бе част от упражненията, които бяха правили. Наведе се напред, хвана големия лост, който се намираше точно пред нея, и го свали надолу.

— Колесникът спуснат.

Летището бе вече почти под носа на самолета и Бери разбра, че е твърде късно да се опита да го приземи на по-късата писта пред него. Зави наляво към широкия залив и се отдалечи от летището.

— Джон. Летището.

— Не става. Трябва ми пространство за маневриране. — Механичният глас продължаваше да ги предупреждава за необходимостта да спуснат колесника и Бери се запита дали той не е излязъл от строя. Фокусира вниманието си върху трите несветещи лампички за колесника, които се намираха точно пред него. — Забрави за него. Никакъв колесник. Ще кацнем в залива. — Гласът внезапно млъкна и трите зелени лампички пред него светнаха. — Колесникът е спуснат! Колесникът е спуснат. Добре. Дръжте се. Завиваме. — Бери отново направи десен завой, но веднага щом видя отново летището, осъзна, че завоят е бил прекалено широк. За бога, Бери, направи поне едно нещо както трябва! Я се стегни!

— Джон, твърде вляво сме от летището.

— Зная. Спокойно. Ще го плъзна обратно. — С помощта на кормилото и стабилизаторите Бери успя да овладее големия Стратън, който се плъзна обратно към летището. — Добре сме. Отиваме си. Всичко ще бъде наред. — Бери почувства, че е в състояние да осъществи захода с известна доза увереност и майсторство. Само че най-опасни бяха последните пет или десет секунди преди съприкосновението със земята — прехода от заход към кацане, по време на който гравитацията трябваше да наложи силата си над самолета.

Той погледна надолу към летището, където пистите се пресичаха под прав ъгъл. Успя да различи главния терминал и дългите покрити коридори, които излизаха от него и го свързваха със сателитните терминали. Забеляза, че на земята цари трескава дейност, и разбра, че ги очакват. Пред него се простираха две успоредни писти. Очакваше, че пистите ще бъдат покрити с пяна, но си спомни, че напоследък тази предпазна мярка се отричаше при аварийни кацания. Премигващите светлини, очертали лявата писта, му подсказаха, че диспечерите очакват той да кацне на нея.

— Добре, разбрах ви. Разбрах.

Зелените светлини, вградени в пистата, очертаващи мястото за приземяване, се виждаха добре дори и на дневната светлина. Бери беше сигурен, че е разбрал правилно указанията и че вече знае на коя писта да кацне. Не знаеше единствено как точно ще успее да кацне. Можеше да обещае единствено, че няма да убие никого от хората на земята.

Големият Стратън продължаваше да се плъзга надясно, докато бавно се спускаше към пистата пред него. Бери преустанови плъзгането и изравни носа с централната линия на пистата.

— Добре. Скоро.

По никакъв начин не можеше да си обясни защо двигателите продължават да работят. Погледна висотомера. Триста фута надморска височина. Самото летище се намираше на около тридесет фута надморска височина. Оставаха им двеста и седемдесет фута до земята. Бери погледна през предното стъкло. Пистата беше на около две мили пред тях. Летяха по-ниско от нормалното, но нищо, свързано с този полет, не бе протекло според стандартните изисквания и правила. Скоростта им беше ниска, но не прекалено. Той стисна кормилото с една ръка, а с другата отне още от мощността на двигателите.

— Добре. Спускаме се. Шарън. Линда. Само се дръжте. Дръжте се. Ще се опитам да приземя самолета възможно най-плавно. Шарън, съобщавай ми скоростта, както те научих по време на упражненията.

Крендъл сведе поглед към индикатора за скоростта.

— Сто и шестдесет възела.

— Добре. — Бери чувстваше, че може да го направи. Стига двигателите да издържат още петдесет или шестдесет секунди. Стига той да не загуби присъствие на духа през следващата една минута. Пое си дълбоко въздух. Премигващи импулсни лампи очертаваха средата на пистата. Много изпипана система. Чудесно летище: — Скорост?

— Сто и петдесет възела.

Бери стисна здраво кормилото и почувства как огромният самолет се снижава бавно към земята.

Чу някакъв звук зад себе си — нещо се счупи… звук от счупено фибростъкло. Джон Бери не отмести поглед от пистата, но веднага се досети какво означава този звук.

Шарън Крендъл се обърна и видя, че чорапогащникът, заедно с бравата, за която бе завързан, лежи на пода. Тя вдигна очи.

— Не! Не!