Мейдей

20.

Главата на Джон Бери пулсираше от болка. Гадеше му се. В далечината чуваше вой на сирени, скърцане на спирачки, викове на хората от спасителните екипи. Пищяха клаксони, грачеха радиостанции, навсякъде около него се чуваха воплите и стенанията на ранените. Той се надигна, седна и се опита да се огледа, но дясното му око бе силно замъглено. Той го разтърка и ръката му се обагри с кръв.

— По дяволите…

Вдигна поглед към огромния Стратън, извисил се над него. Гигантският свръхзвуков лайнер лежеше по корем, леко килнат надясно, с вирнат към небето нос. Невероятно, помисли си Бери, загледан в размерите на самолета, който бе приземил. Пилотската кабина беше толкова малка… Той внезапно бе завладян от страхопочитание и гордост.

— Мили Боже…

Бери смяташе, че е бил в безсъзнание много за кратко, защото около самолета все още цареше пълен хаос. Аварийни камиони и линейки се тълпяха наоколо. Той погледна лявото крило. Оттам все още се виеше тънка струйка дим, но пламъците бяха потушени. Няколко пожарни коли бяха спрели от двете страни на самолета и го обливаха с пяна от безопасно разстояние.

Бери си пое дълбоко дъх. Странно, помисли си той, но изпитваше чувството, че продължава да седи в кабината на самолета; все още усещаше вибрациите на корпуса, долавяше пулсирането на двигателите — подобно на моряк, който, макар и слязъл от кораба, продължава да върви с люлееща се походка. Положи дланите на ръцете си върху топлия бетон, сякаш за да се убеди, че наистина се е върнал на земята. Отново пое дълбоко въздух, за да прочисти главата си, но стомахът му отново се разбунтува от лютивата и натрапчива миризма на пушек.

Бери се изправи несигурно и огледа пистата. Около двадесет души лежаха на бетона — някои бяха в безсъзнание, някои стенеха от болка, а други се опитваха да пълзят. Бери потърси с поглед Шарън и Линда — опитваше се да открие оранжевите им спасителни жилетки сред тълпата от ранени пътници. Нито Шарън, нито Линда обаче бяха на земята.

Вдигна очи и видя, че жълтата аварийна пързалка все още бе прикрепена към евакуационния изход. Бери се разкрещя към отворената врата.

— Шарън! Линда!

Някаква фигура застана на вратата и Бери разпозна втория пилот, Дан Маквери.

Маквери застана на прага за секунда, а след това пристъпи напред сякаш слизаше по стълбище. В следващия миг падна назад и полетя надолу по пързалката, като виеше от ужас. Краката му се удариха в бетона, тялото му политна напред, той се преметна през глава и падна право в ръцете на Джон Бери.

В продължение на няколко много дълги секунди двамата мъже останаха приковали погледи един в друг. Докато се взираше в очите на човека, причинил му толкова много неприятности, Бери осъзна, че в случая гневът и омразата бяха абсолютно ненужни и недопустими чувства. Той заговори на Маквери.

— Аз върнах самолета ти у дома, приятел. Вече си у дома.

Маквери продължи да се взира в Бери. Не проявяваше нито разбиране, нито агресия. После изведнъж се отпусна в ръцете на Бери и по лицето му се търкулна самотна сълза.

Един медик, бутащ пред себе си количка, бързо се приближи към хората, разпръснати в подножието на пързалката. Бери веднага го повика:

— Ей! Вземете този човек. Това е вторият пилот. Има нужда от помощ.

Медикът се приближи до Бери и двамата заедно качиха Маквери на носилката. Бери рече:

— По-добре завържете предпазните колани. Медикът кимна и, докато завързваше коланите, се обърна към Бери.

— Ей, какво им има на тези хора? Бери отговори веднага.

— Мозъците им… Недостиг на кислород. Те всички са… Не са добре. Непредсказуеми са.

Медикът кимна.

— Вие добре ли сте?

— Да.

— Не бива да се движите. Просто легнете някъде и изчакайте да ви вземат с носилка.

— Добре.

Медикът тръгна с количката към десетината спрели линейки, които заедно с двадесетина камиона се използваха за превозване на мъртвите и ранените.

Бери се опита да проумее какво точно става около него. По всичко личеше, че повечето членове на спасителните екипи, както и самите аварийни коли, стоят на безопасно разстояние от осакатения Стратън в очакване пожарникарите да ги уверят, че самолетът няма да избухне. Пред нито една от вратите нямаше стълби или хидравлични платформи. Никой не смееше да се доближи и до дупките в корпуса на самолета. Бери виждаше единствено маркучите на пожарникарите, които обливаха огромния самолет — от носа до опашката — с химикали. Гигантският лайнер блестеше на светлината, по него се стичаше вода и се събираше на локвички в подножието му. Бери забеляза, че една пожарна кола облива опашката с бяла пяна, закривайки по този начин емблемата на Транс-Юнайтид. Даде си сметка, че използването на пяната се налага не толкова от самия пожар, колкото от изискванията на отдела за връзки с обществеността.

Забеляза още, че няколко медици, пренебрегнали риска от евентуалната експлозия, се бяха приближили до самолета и изнасяха пътниците, спуснали се по единствената надуваема пързалка, която излизаше от аварийния изход на пилотската кабина.

Бери вдигна очи към вратата и отново извика:

— Шарън! Линда!

Сграбчи за ръката един минаващ край него пожарникар и изкрещя:

— Съпругата и дъщеря ми са в кабината! Трябва да се кача там горе!

Пожарникарят вдигна поглед към високия купол на големия Стратън 797, под който бяха разположени пилотската кабина и салонът за развлечения. После поклати глава.

— Не разполагаме с толкова висока стълба в момента.

— Тогава докарайте тук една шибана пожарна със стълба! Веднага!

— Спокойно, приятел. Само след минута ще отворим вратите на пътническия салон. Ще влезем и в кабината и ще доведем семейството ти. — После додаде: — Трябва да те помоля да се отдалечиш от самолета. Отиди ей там при линейките. Тръгвай.

Бери се обърна и бързо се запъти към опашката на самолета.

Виеше му се свят и той реши, че вероятно е претърпял леко сътресение. Огледа района около себе си. В далечината съзря главния терминал, откъдето идваха още превозни средства. Забеляза няколко коли с антени и сателитни чинии по покривите си и разбра, че телевизията също е тук. Редица полицейски коли с включени светлини държеше телевизионните екипи на разстояние и не позволяваше на постоянно нарастващата тълпа да се приближи към самолета.

Джон Бери изведнъж си даде сметка, че някъде около него се намира човекът, или хората, които имат достъп до компютърната система за връзка и които се бяха опитали да потопят него и всички останали пътници на борда на Стратън в океана. Несъмнено, помисли си той, това е човек на авиокомпанията. Някой, заемащ достатъчно висок пост в йерархията, който разполага с властта да остане сам в комуникационната зала, прогонвайки всички останали. В момента обаче този човек не беше основната му грижа. Сега трябваше да се погрижи за жената и момичето, останали в самолета.

Главният пилот на Транс-Юнайтид, капитан Кевин Фитзджералд, сновеше между линейките, между количките и алуминиевите подпори, върху които бяха закрепени носилки. Разговаряше бързо с парамедиците и лекарите, взираше се в лицата на всичките двадесетина, спуснали се по пързалката пътници, които бяха докарани тук, по-далеч от самолета, който би могъл да избухне.

Въз основа на онова, което му бе казал Джак Милър, Фитзджералд търсеше пътниците с имена Джон Бери, Харолд Стейн и Линда Фарли, както и стюардесите Шарън Крендъл и Барбара Йоширо. В един момент си даде сметка, че никой от пътниците не може да каже името си. Бяха му нужни само няколко минути, за да осъзнае напълно трагизма на случилото се.

Фитзджералд се приближи до линейка, в която тъкмо качваха една носилка. На нея лежеше мъж с окървавена бяла риза с пагони и с черно-бяла табелка, на която пишеше Маквери.

Фитзджералд даде знак на парамедиците да изчакат малко, наведе се над Маквери и видя, че мъжът, макар и в съзнание, е завързан с предпазни колани. Спомни си, че веднъж, на един семинар, съвсем за кратко бе разменил няколко думи с Дан Маквери. Заговори:

— Дан. Дан. Чуваш ли ме?

Маквери погледна главния пилот — един мъж, който допреди няколко часа му беше шеф и с когото винаги бе искал да си поговори. Сега обаче втори пилот Даниел Маквери не би разпознал дори себе си в огледалото, камо ли главен пилот Кевин Фитзджералд.

— Ааа!…

— Дан? Аз съм, Кевин Фитзджералд. Дан? Дан, можеш ли?… — Не, даде си сметка Фитзджералд, не, не можеш и никога няма да можеш. — По дяволите! О, Боже…

Мили Боже, мили Боже… — И изведнъж осъзна какво точно са намислили Едуард Джонсън и Уейн Метц.

Една пожарна кола мина наблизо и Бери скочи на стъпалото от страната на шофьора.

— Карай под крилото — нареди късо. Шофьорът се поколеба, но предпочете да не спори с човек, който явно не е съвсем на себе си, леко зави и се насочи към килнатото крило.

Бери се качи по малката стълба, закрепена от едната страна на колата, покатери се на покрива и се опита да запази равновесие. Когато пожарната мина под крилото, Бери подскочи напред и се приземи на четири крака върху него.

Тръгна по хлъзгавото, покрито с пяна крило, към корпуса, където бе разположен другият авариен изход. Плъзна се на една страна, след което отново продължи. Най-накрая се добра до вратата и хвана бравата.

Задържа дъха си, дръпна силно, но малката врата не се отвори.

— По дяволите! — Отпусна се на колене пред вратата и продължи да дърпа, но безуспешно.

Няколко пожарникари започнаха да му крещят да се махне оттам. Бери се изправи и тръгна към предния край на крилото, притиснал тяло към корпуса, докато обувките му се плъзгаха по пяната. Приближи се до дупката в корпуса, която се намираше малко над крилото.

Една пожарна спря само на няколко фута под него. Пожарникарите продължаваха да му крещят и той видя, че към него се издига една хидравлична платформа с двама души от спасителния екип върху нея.

— Бери си даде сметка, че не може да стигне до дупката в корпуса. Даде знак на пожарникарите, че иска да слезе, и ги помоли с жестове да издигнат платформата по-високо. Платформата се изравни с крилото. Единият мъж, хванал се с едната си ръка за предпазното перило, протегна другата си ръка към Бери. Бери я сграбчи и скочи на платформата.

Преди платформата да тръгне надолу и преди някой от двамата мъже на нея да успее да реагира по някакъв начин, Бери се спусна към дупката в корпуса, мина през нея и изчезна във вътрешността на самолета.

Приземи се на пода сред изпочупените отломъци. Забеляза няколко обезобразени тела, чу стоновете на ранените. Изпитваше дълбоко съжаление към тези мъже, жени и деца, преживели ужаса на експлозията и декомпресията, а след това и кислородния глад, последван от ужасно кацане и задушаване с пушек. Хрумна му — не, тази мисъл не минаваше за пръв път през главата му — че трябваше просто да потопи лайнера в Тихия океан.

Той обаче не го бе сторил и сега трябваше да се погрижи за някои неща.

Двамата мъже на платформата му крещяха да се върне обратно.

— Ей, приятел! Излез оттам! Самолетът може да избухне. Ела тук!

Бери ги погледна, огрени от лъчите на слънцето, и извика в отговор.

— Отивам в кабината, за да взема съпругата и дъщеря си.

Самолетът лежеше килнат надясно, а носът му бе вирнат леко нагоре. Бери тръгна по лявата пътека по посока на спираловидното стълбище.

Стъклата на прозорците бяха покрити с пяна и колкото повече се отдалечаваше Бери от двете дупки в корпуса, толкова по-тъмно и задимено ставаше. Чуваше, че наоколо се движат хора, почувства, че някой се промъкна край него в тъмнината. В салона цареше необяснима тишина, нарушавана единствено от неестественото ръмжене, което долиташе някъде отблизо. Бери си помисли, че може да е кучешко.

Отдавна бе отписал Барбара Йоширо и Харолд Стейн, но въпреки това реши да опита да ги потърси. Провикна се високо:

— Барбара! Барбара Йоширо! Харолд Стейн! Чувате ли ме?

В началото не последва отговор, но след това от тъмнината долетя мъжки глас.

— Тук.

— Къде? Господин Стейн?

— Ааа. Гусин. Ааа.

— По дяволите! По дяволите! Млъкни! — Бери усети, че губи контрол и се опита да успокои нервите си. Беше почти сигурен, че Йоширо и Стейн са или мъртви, или в безсъзнание и не би могъл да им помогне по никакъв начин.

Продължи напред в тъмнината, привел се надолу, за да избегне гъстия дим. Най-накрая се добра до стълбището, сграбчи перилата и установи, че цялата конструкция е разхлабена. Направи няколко неуверени крачки нагоре по стълбите, след което спря и погледна назад към огряната от слънцето част от салона, разположена между двете дупки в корпуса. Опита се да види дали не го е последвал някой от мъжете от спасителния екип, но видя само едно от безмозъчните привидения, което се препъваше насам-натам, закрило очите си с ръце, за да се предпази от ярките слънчеви лъчи.

Бери направи още една крачка нагоре. Спираловидното стълбище леко се измести на една страна.

— По дяволите… — Бери извика: — Шарън! Линда!

Някакъв глас се провикна в отговор:

— Шаарааан. Линаа!

Бери дълбоко си пое дъх, направи още една крачка, а след това още една. Продължи да се изкачва предпазливо по люлеещото се стълбище, като не спираше да вика:

— Шарън! Линда!

Всеки път получаваше един и същ отговор.

— Шаарааан. Линаа!

Бери чу гласовете на хората, скупчили се в подножието и в горния край на стълбището. Димът от салона се издигаше нагоре по стълбището и излизаше през отворения авариен изход на пилотската кабина, а Бери все едно се намираше в комин. Той извади носна кърпичка от джоба си и я притисна към лицето си. Веднага обаче му прилоша, зави му се свят и той се уплаши да не припадне.

Помисли си, че това, което върши в момента, не е просто героизъм. Знаеше, че не би могъл да живее с мисълта, че той се е спасил, спускайки се по аварийната пързалка, а те двете са намерили смъртта си в кабината, само на крачка от избавлението. А и нито за миг не бе забравил за компютърните разпечатки, които щяха да подкрепят твърденията му пред властите, че някой съзнателно се е опитал да потопи техния Стратън в океана, и щяха да докажат, че думите му не са породени от лудост. А и чувствата, които изпитваше към Шарън Крендъл…

Бери направи още една крачка нагоре. Над него, на площадката, се надвеси някаква сянка, а нечия ръка го сграбчи за глезена. Един глас изкрещя:

— Шараан!

Друг се изсмя. Някакво куче изръмжа.

Отново се бе върнал в ада.

Едуард Джонсън и Уейн Метц слязоха от колата на няколко ярда от масивния Стратън, заобиколен от жълтите пожарни коли, които изглеждаха толкова дребни около него, че Джонсън неволно си представи бръмбари лешояди, струпани около умряла птица.

Джонсън огледа евакуационния лагер — алуминиевите подпори и носилките, празните колички, спрелите наблизо линейки. Намери една жена с папка в ръка, която като че ли ръководеше нещата, и й се представи като вицепрезидент на Транс-Юнайтид, какъвто беше в действителност и какъвто искаше да си остане. Това бе и причината, довела го тук — той трябваше да установи възможно най-пълен контрол върху положението и, ако имаше малко повече късмет, току-виж установил, че онзи мъж, Бери, и стюардесата са мъртви, а разпечатките си стоят в тавичката пред принтера на компютърната система. Ако все пак се окажеше, че нещата не стоят точно така, Джонсън разбираше, че ще му се наложи да вземе някои трудни решения и да извърши доста неприятни неща.

Жената с папката се представи като доктор Емет от медицинския екип за бързо реагиране на летището.

— Докторе, колко души успяхте да извадите? — попита я Джонсън.

— Не сме вадили никого. Те просто се спуснаха по пързалката. И да, точно двадесет и двама — отвърна доктор Емет.

Джонсън погледна жълтата аварийна пързалка в далечината.

Доктор Емет продължи:

— Спасителните екипи съвсем скоро ще влязат в самолета. И тогава ще ни се отвори много работа. — Помисли малко, а след това додаде: — Освен ако хората там не са се задушили от дима… което е напълно възможно, тъй като не забелязвам някой да се опитва да излезе навън. Не виждам и опити да се отворят другите аварийни изходи.

Джонсън кимна и продължи да я разпитва.

— Какво е състоянието на хората, които са при вас?

Доктор Емет се поколеба, преди да отговори.

— Ами… всички те са претърпели някакви физически наранявания… кървящи рани, контузии, счупвания, но не и изгаряния. Освен това всички са погълнали дим…

— Умственото им състояние, докторе — прекъсна я Джонсън. — Добро ли е умственото им състояние?

Доктор Емет помисли малко и едва тогава отговори.

— Не. В началото си помислих, че това се дължи на преживения шок и на задушливия дим, но…

Джонсън я прекъсна отново.

— Всички те са били подложени на кислороден глад когато… — той посочи дупката в корпуса на самолета, — когато това се е случило.

Тя кимна.

— Разбирам.

— Забелязахте ли сред тях да има хора, които изглеждат умствено… нормални?

— Не мисля… Някои от тях са в безсъзнание и не мога…

Джонсън отново не я изчака да довърши.

— Знаем, че има поне трима души, които не са били засегнати от кислородния глад — мъж, стюардеса и младо момиче. Освен това възможно е да има още една стюардеса — азиатка — и още един пътник, които да не са… мозъчно увредени. — Той погледна доктор Емет и попита: — Виждала ли сте някой, който да прилича на тях?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Сигурна съм, че сред тези хора тук нямаше нито стюардеси, нито пък млади момичета. Има около десетина мъже, но… — Тя погледна папката, която държеше, и продължи: — Успяхме да идентифицираме тези, които имаха някакви документи у себе си…

— Имената на мъжете са Бери и Стейн.

Доктор Емет прегледа списъка си и отново поклати глава.

— Не… но имаше и един мъж в пилотска униформа… Името, изписано на табелката му, е Маквери… Той не е добре.

Джонсън кимна, а очите му пробягаха по лицата на хората върху носилките, които ги заобикаляха. Доктор Емет каза:

— Един друг господин се интересуваше за същите тези хора.

Джонсън отново насочи вниманието си към нея и описа подробно Кевин Фитзджералд, като не забрави да спомене дори и силния му тен.

Доктор Емет кимна.

Джонсън я попита:

— Къде е този господин сега?

Тя сви рамене и посочи с ръка хаоса, царящ по и около пистата.

— Има по-важни неща, които ме притесняват в момента.

— Точно така…

Този път го прекъсна доктор Емет:

— Всички пътници, които вече слязоха от самолета, както и онези, които може да слязат, ще бъдат откарани в хангар четиринадесет, където организираме полева болница. — Тя додаде: — Моргата пък ще бъде в хангар тринадесет. А сега ви моля да ме извините.

Тя се обърна и бързо се отдалечи. Джонсън хвана Метц за ръката и го поведе към самолета.

Метц попита:

— Къде отиваме?

— Към онзи Стратън, Уейн.

— Ами ако избухне?

— Тогава ще се отървем от обвиненията в предумишлено убийство. Защото ще бъдем мъртви.

Метц се отскубна от ръката на Джонсън.

— Почакай. Ако самолетът експлодира, доказателствата ще бъдат унищожени. Аз ще чакам тук.

— Уейн, не ми противоречи. Опитай се да ми съдействаш.

— Не ми пробутвай тези клишета. Придружих те дотук, но не мърдам по-нататък. Ако искаш да се приближиш до тази… шибана алуминиева шушулка, пълна с газьол…

— Керосин.

— … и умопобъркани хора, тогава върви. Аз ще остана тук, близо до линейките, за да наблюдавам дали нашите приятели няма да се появят отнякъде.

Джонсън изгледа Метц и го попита:

— И ако случайно ги забележиш, какво смяташ да направиш?

Метц не отговори.

— Ще ги убиеш ли?

Той поклати отрицателно глава.

— Уейн, ако онзи тип Бери оживее, ние двамата с теб ще прекараме следващите десет, а може би дори и двадесет години тикнати зад решетките на някой федерален затвор — напомни му Джонсън. — Аз лично зная по-добър начин да преживея тези най-плодотворни години от живота си и не смятам да ги пропилявам в разходки из затворническия двор, пременен в синя затворническа дрешка.

Метц се загледа някъде в пространството и остана така известно време. Най-сетне проговори.

— Аз не съм направил нищо. И не зная за какво ми говориш в момента.

Джонсън се изсмя с неприятен смях.

— Предположих, че ще кажеш точно това. — Обърна се към Метц. — Добре, партньоре. Можеш да останеш тук и да наблюдаваш. Но ако аз не се добера до Бери и Крендъл и не получа онези разпечатки, тогава можеш да си сигурен, че ще лежиш в килия, съседна на моята.

Джонсън се обърна рязко и се запъти към самолета.

Уейн Метц го изпрати с поглед, а след това изведнъж се обърна и се затича към една линейка. Развика се на санитарите, които се канеха да затворят вратата.

— Почакайте! Вземете и мен! — Притича край тях и скочи в линейката.

Санитарите свиха рамене и затвориха вратата.

Уейн Метц се озова притиснат между три носилки, върху които лежаха хора. Най-напред почувства силната миризма на повръщано, урина и фекалии, която идваше от телата им.

— О… ах… ах… — Той покри лице с носната си кърпичка.

Линейката изведнъж се понесе с висока скорост и Уейн Метц се препъна в една от носилките, върху която лежеше мъж на средна възраст, лицето на когото бе омазано с нещо вонящо и засъхнало — Уейн Метц не искаше дори и да си помисли какво би могло да бъде. Стомахът му сякаш се обърна и той едва не повърна. Един от пациентите нададе пронизителен вой, а другият до него започна да ръмжи.

Метц отстъпи до вратата и се провикна към двамата мъже, седнали в кабината:

— Спрете! Пуснете ме да сляза! Шофьорът се провикна през рамо:

— Следваща спирка — хангар четиринадесет. Потрай още малко.

Метц беше готов да отвори вратата и да скочи в движение, но линейката се движеше прекалено бързо.

Докато колата пътуваше към хангар четиринадесет, тримата пациенти започнаха да бърборят нещо и да пищят, а после един от тях отново нададе протяжен вой.

Метц почувства хлад, който пробяга по гърба му, косъмчетата на тила му настръхнаха.

— О… Господи… измъкни ме оттук…

— Ти сам пожела да се качиш — обади се санитарят, който пътуваше в кабината до шофьора. — Сега стой и мълчи.

— О… — Метц се застави да погледне лицата на тримата пътници, завързани към носилките. — О, мили Боже… — Изведнъж разбра истинското значение на термина пожизнено обезщетение.

В този момент си даде сметка, че вече е без работа, но на фона на възможността да прекара едно-две десетилетия в затвора това вече не му се струваше толкова важно.

Метц се обърна и погледна през задното стъкло на линейката към отдалечаващия се самолет. Тихичко изрече една молитва.

— Господи, нека онзи Стратън експлодира. Нека взривът убие всички на борда и най-вече Бери и Крендъл, както и всеки друг, който би могъл да свидетелства срещу мен. И моля те, Господи, нека онези компютърни разпечатки изгорят, нека и Ед Джонсън да намери смъртта си в огъня. Благодаря ти, Господи.

Продължи да наблюдава самолета, но нищо не се случи. Все още се виждаше дим, но не последва никаква експлозия.

— Моля ти се, Господи…

Пациентите бърбореха нещо неразбираемо, линейката летеше към хангара, а сърцето на Уейн Метц се свиваше от страх. През целия си досегашен живот не бе изпитвал такъв ужас. Тялото му се разтресе от ридания и той едва не се задави.

Санитарят стана от мястото си и застана зад Метц.

— Ето. Вземи от тези. Това са транквиланти. Ще се почувстваш по-добре. Вземи.

Метц глътна две хапчета.

— О… измъкнете ме оттук…

— Седни.

Уейн започна да блъска по вратите на линейката.

— Спрете!

Един от пациентите изкрещя:

— Сплете!

— Сядай долу, приятел, преди да си паднал — нареди санитарят.

Главата на Метц внезапно сякаш се изпразни, коленете му омекнаха.

— О… какво… какво беше?…

— Транквилант, нали ти казах! Всъщност май беше седатив. Все ги бъркам.

— Но… аз…

— Непрекъснато създаваш проблеми. Лягай долу. — Санитарят му помогна да легне на пода.

— Но… аз не съм… аз не бях… аз не съм… пътник.

— Пет пари не давам кой си. Намираш се в моята линейка и създаваш проблеми. А сега вече си безобиден.

Метц почувства, че мехурът му се изпразва, и в следващия миг изгуби съзнание.

Ед Джонсън огледа внимателно лявата стена на корпуса. Началникът на пожарникарите бе оповестил, че няма опасност от експлозия на борда и хората от спасителните екипи, облечени с пожарникарски костюми и с кислородни маски на лицата си, бяха издигнати с хидравлична платформа до корпуса на огромния самолет. Джонсън видя златните нашивки на главния пожарникар и се приближи до него.

— Началник, аз съм Ед Джонсън, вицепрезидент на Транс-Юнайтид. Този самолет е наш.

— О, съжалявам.

— Има ли живи на борда? — попита Джонсън. Началникът кимна.

— Да. Моите хора докладват по радиостанциите, че има десетки — а може би дори стотици хора горе. — После додаде: — Ще ги привържем към носилките, за да ги обездвижим. Нали разбирате? След това ще започнем да ги изнасяме.

Джонсън кимна. Съзнанието му бе заето със собствения му проблем.

Началникът помисли за момент, а сетне каза:

— Тези хора… Ако съдя по докладите, които получавам по радиото… тези хора не са добре… Искам да кажа… никой от тях не се опита да излезе…

— Всички те страдат от мозъчни увреждания.

— Исусе!

— Точно така. Ей, можете ли да ме качите там?

— Ами…

— Това е моят самолет, началник. Трябва да съм там.

— Опасността от пожар все още не е елиминирана напълно — изтъкна началникът на пожарната, макар че вероятността от нов пожар бе минимална. — Освен това има токсичен дим и пари.

— Не ми пука. Трябва да съм там горе заедно с екипажа и пътниците. — Ед Джонсън погледна твърдо началника като истински мъж. Погледът му не беше съвсем престорен — по-скоро бе спомен от старите дни, преди да се потопи в интригите и безкрайните компромиси. — Това е моят самолет, началник — добави той. Началникът на пожарната повика един от хората си и нареди:

— Намерете на този човек една униформа, ръкавици и кислородна маска. След това го качете в самолета.

— Благодаря — рече Джонсън.

Докато чакаше, той вдигна поглед към дупката в корпуса на самолета.

— Какво, по дяволите… Началникът проследи погледа му и рече:

— Да. Изглежда така, сякаш е избухнало отвън навътре. Един от моите хора каза, че му прилича на сблъсък с метеор. Нали разбирате? Или пък на част от сателит. Но дупки има и на двете стени и те са хоризонтални. Другата е много по-голяма — очевидно е причинена от нещо, минало отвътре навън. Нещо, влязло от тази страна и излязло от другата. Може да е ракета. Вие как мислите?

— Исусе Христе…

И внезапно проумя всичко. Ракета. Шибана военна ракета. Или пък авиационна мишена. Нещо, което се е движило на височина от 60 хиляди фута и не е експлодирало при сблъсъка си с техния Стратън. Очевидно ставаше дума за издънка на военните. И то за издънка с ужасни последици, напомнящи за страховитите разкази за унищожението на Полет 800 на Транс уърлд еърлайнс. Пък той се притесняваше, че самолетът е показал структурни дефекти, или че някой някак си е успял да качи бомба на борда. И изведнъж се оказваше, че вината изобщо не е била тяхна. — Исусе Христе! Каква издънка…

— Какво е това?

Джонсън погледна към началника на пожарникарите.

— Пожелайте ми късмет.

— Точно така.

Двама пожарникари помогнаха на Ед Джонсън да облече униформата, показаха му огнеупорните ръкавици и фенерчето, завързано за униформата. След това му подадоха и кислородна маска. Джонсън я остави да виси на гърдите му.

— Дайте ми и една от тези брадвички.

Единият пожарникар сви рамене и подаде на Джонсън стоманена брадвичка.

— Внимавайте с нея. Остра е като бръснач — предупреди го той.

— Добре.

— Благодаря.

Хидравличната платформа издигна Ед Джонсън до задната врата, през която товареха храната на борда на самолета.

Джонсън пристъпи в тъмния като пещера самолет, осветен единствено от фенерчетата на пожарникарите. Изчака известно време, докато очите му привикнат с полумрака.

След половин минута вече виждаше, но съзнанието му отказваше да възприеме сцената, която го заобикаляше.

— О, Боже…

Бавно тръгна по лявата пътека, като заобикаляше пожарникарите, а така също и мъртвите и ранените пътници, които лежаха на носилките, на местата си или направо върху пода.

Приближи се до дупките в корпуса и огледа пораженията. Изобщо не се съмняваше, че нещо бе преминало през техния Стратън — нещо, което можеше да бъде квалифицирано като Божие дело, Природно дело или Човешко дело, но то в никакъв случай не бе предизвикано от немарливост или нехайство от страна на Транс-Юнайтид. Осъзнал иронията на случилото се, той едва не се разсмя и не прокле несекващия си стремеж да поема отговорност за всичко, но реши да отложи тези неща за по-късно — когато излезе в отпуск или влезе в затвора. Точно сега трябваше час по-скоро да се качи в пилотската кабина и да потърси компютърните разпечатки.

Тръгна тромаво напред. Движенията му бяха сковани от тежката пожарникарска униформа. Колкото по се отдалечаваше от дупките, толкова по-гъст ставаше димът. Той надяна кислородната маска и продължи.

В предната част на самолета беше по-тъмно. Джонсън запали фенерчето и насочи светлината към мястото, на което трябваше да се намира спираловидното стълбище.

Лъчът на фенерчето освети кухненския бокс и тоалетните, както и човешки фигури, които се движеха към носа на самолета. Стълбище обаче не се забелязваше.

Джонсън продължи напред и мина край няколко пожарникари, които вдигаха телата на мъртвите пътници от пътеката и ги оставяха върху седалките. Джонсън забеляза, че хората от спасителните екипи привързваха ранените пасажери към носилките — целта им беше не само да ги предпазят от евентуални вътрешни наранявания, но и да им попречат да се щурат насам-натам като живи мъртъвци.

— Исусе Христе, каква бъркотия, каква бъркотия…

Пълна декомпресия на шестдесет хиляди фута височина. Нека онези умници от Стратън еъркрафт корпорейшън обяснят пред медиите какво точно означава това.

Ед Джонсън стигна до мястото, на което трябваше да се намира спираловидното стълбище, но то не беше там. Всъщност цялата конструкция лежеше на пътеката пред него и напомняше на гигантски тирбушон.

— По дяволите… — После изведнъж му хрумна, че това е в негов интерес.

Джонсън спря един минаващ наблизо пожарникар и заговори високо през кислородната маска. Представи се като проверяващ от Националната комисия за безопасност на полетите и попита:

— Има ли ваши хора горе? — Посочи с фенерчето кръглия отвор в тавана на пътническия салон.

Пожарникарят погледна нагоре.

— Не, сър… не мисля — отвърна. После се провикна към колегите си. — Ей, има ли някой горе в кабината?

Една жена извика в отговор:

— Не. Надуваемата пързалка се спусна точно оттам. Всички, които са били горе, или са излезли вече, или са мъртви. — Тя додаде: — Ако там горе има хора в безсъзнание, ще трябва да почакат. Тук сме затрупани с работа.

Пожарникарят, който се намираше най-близо до Джонсън, рече:

— Тук има около триста мъртви и ранени, но все пак ще накарам някой да провери и горе…

— Не. Тук си имате предостатъчно работа. Просто ме качете горе и аз ще проверя какво е положението.

— Добре. — Мъжът извика за помощ. Появиха се още двама мъже, които преплетоха ръце и погледнаха Джонсън.

— Качете се.

Ед Джонсън преметна брадвичката през рамо, стъпи на преплетените ръце на тримата мъже и се хвана за рамото на единия, за да запази равновесие.

Един от тях го инструктира:

— Най-напред проверявате дали има кървене, след това за дишане, а след това…

— Обучаван съм в оказване на първа помощ. Вдигайте!

Мъжете се изправиха едновременно и Джонсън сякаш беше изстрелян нагоре през отвора. Той се хвана за най-близката подпорна колона, придържала преди парапета на стълбището, и се преметна върху пода на салона за развлечения.

Известно време остана да лежи на пода, като се оглеждаше и ослушваше, макар да чуваше единствено звука на собственото си дишане. В салона цареше непрогледен мрак — всичките му прозорци бяха покрити с пяна. Чу някой да стене наблизо, почувства същите ужасни миризми, които се разнасяха и в долния салон. Господи… Продължи да лежи и да се ослушва, като дишаше дълбоко.

Ориентира се, без да пали фенерчето, и запълзя към пилотската кабина, като влачеше брадвичката със себе си.

Килимът — Джонсън знаеше, че е син на цвят и струва цяло състояние — бе залят с различни течности, които воняха отвратително. Той спря, избърса ръце в униформата и надяна огнеупорните ръкавици. После отново запълзя напред.

Познаваше добре разположението на салона. Наложи се да заобиколи само едно тяло, преди да стигне до вратата на пилотската кабина, която беше отворена.

Джонсън отново преметна брадвичката през рамо и припълзя в кабината.

Спря, надигна се на коляно и се огледа. Предното стъкло бе покрито с пяна, но през малкия авариен изход влизаше светлина. Благодарение на отворената врата тук почти нямаше дим. Джонсън се надигна още малко, надникна към изхода и забеляза жълтата надуваема пързалка. Обърна се към вътрешността на кабината, но трябваше да мине цяла минута, преди очите му да се адаптират към полумрака. Когато това най-после стана, забеляза някакъв мъж, който лежеше на пода точно до седалката на втория пилот. Мъжът беше мъртъв или в безсъзнание. Джонсън огледа цялата кабина, но не видя никой друг — нито жив, нито мъртъв.

Все още приклекнал, за да се предпази от малкото дим, останал в кабината, той се премести към мястото на контрольора, а след това запали фенерчето и огледа помещението, опитвайки се да открие принтера на компютърната система за връзка. Когато го видя, освети тавичката, в която забеляза лист хартия. Слава Богу…

Джонсън се изправи, свали ръкавиците и кислородната маска, приближи се до принтера и извади шест листа от тавичката на принтера. Мисията изпълнена. Огледа листите на светлината на фенерчето, а после ги обърна от другата страна.

— Какво, по дяволите…

Отговори му глас, долетял иззад гърба му.

— Бяла, неизползвана принтерна хартия. Джонсън рязко се извъртя и насочи светлината по посока на звука. Мъжът, когото бе помислил за мъртъв, седеше на пода, опрял гръб в седалката на втория пилот. Сърцето на Джонсън буквално пропусна един такт, но в следващия миг той възвърна самообладанието си. Никой от двамата мъже не проговори в продължение на няколко секунди, след което Джонсън попита:

— Бери?

— Точно така. А вие кой сте?

— Изобщо не ти влиза в работата кой съм.

— Бих искал да узная името на човека, който се опита да ме убие.

Джонсън сложи брадвичката пред фенерчето, така че Бери да я види. После рече:

— И който все още би могъл да те убие.

Очите на Бери се фокусираха върху брадвата. Изобщо не му бе хрумнало, че човекът пред него може да е въоръжен.

— Ти си много храбър мъж, господин Бери — каза Джонсън.

— А ти си безсърдечен кучи син.

— Не съвсем. Ти по-добре от всеки друг би трябвало да разбираш защо се налагаше да постъпя по начина, по който постъпих. А и след всичко, което видях на този самолет, не бих се отказал от нито едно свое действие.

— Не трябваше да се правиш на Господ — рече Бери.

— И защо не? Все някой трябваше да го стори.

— Кой си ти?

— Наистина е по-добре да не знаеш.

— Какво значение има дали зная кой си, щом възнамеряваш да ме убиеш с тази брадва?

— Ако все още си жив, то е само защото не знаеш кой съм — заяви Джонсън.

— Ако все още си жив, то е само защото държиш тази брадва.

Джонсън не обърна внимание на думите му.

— Ако ми дадеш онези разпечатки, бихме могли да се спазарим за живота ти — рече той.

Бери се изправи и Джонсън изкрещя:

— Не мърдай!

Бери се вгледа в мъжа пред себе си, а след това каза:

— Разпечатките се намират у момичето, което оцеля.

— Къде е то?

— Спуснах го заедно със стюардесата Шарън Крендъл по надуваемата пързалка. Вече са в ръцете на медиците. И двете все още дишаха, но бяха в безсъзнание. Ако някоя от тях умре, ще се погрижа да бъдеш екзекутиран. Ако ли не, ще те убия лично аз.

В продължение на секунда Джонсън остана напълно неподвижен.

— Много смела реч за човек, изправил се с голи ръце пред брадвата.

— Виж, приятел, не зная кой си, но играта свърши. Пусни тази брадва.

— Не съм толкова сигурен, че играта е свършила. Мога да те ударя по главата — все едно че си се наранил при сблъсъка — а след това ще се спусна по пързалката, ще отида в хангар четиринадесет, където се намират оцелелите, и ще намеря Линда Фарли и Шарън Крендъл.

Бери се напрегна, очите му се насочиха към аварийния изход.

Джонсън се премести и препречи пътя на Бери.

— Но ако тези разпечатки са у теб, обещавам, че няма да те нараня. И тях двете също.

— Разбира се, че ще ни нараниш.

— Не искам да те убивам. Бих предпочел просто да се стигне до съд. Имам вяра на Калифорнийските съдебни заседатели, които ще решат, че не съм виновен. За тях никой не е виновен. След това ще напиша книга за случилото се и ще спечеля много пари. Мога дори да те направя главно действащо лице в книгата си. — Джонсън се разсмя и продължи: — Хайде, Бери. Дай ми разпечатките. Спаси живота си. Стигна твърде далеч, за да умреш точно сега. Бери си пое дълбоко дъх и отговори:

— Казах ти вече, доказателствата не са тук. Изчезнаха заедно с момичето надолу по пързалката. — Погледна го и сви рамене. — С теб е свършено.

— Не. С теб е свършено. — Джонсън се поколеба, а след това вдигна брадвата.

От салона долетяха първите акорди на Джингъл белс, изсвирени на пианото. Няколко секунди по-късно долетя нечий глас:

— Така и не можах да науча тази песничка докрай. Всъщност това е единственото нещо, което мога да изсвиря на пиано.

Джонсън се обърна и надникна в тъмния салон.

— О… Боже…

Пианото замлъкна и една фигура изплува от полумрака. Едро мъжко тяло запълни рамката на вратата.

— Здрасти, Ед рече Кевин Фитзджералд. Ед Джонсън стоеше като замръзнал.

— Дали ще можеше да убиеш и двама ни с брадвата? — попита Фитзджералд. — Съмнявам се. А и не мисля, че искаш да го направиш. Така че ти предлагам да я хвърлиш.

— Ти… какво? — Джонсън погледна през рамо към Бери, а после отново насочи поглед към Фитзджералд. Внезапно осъзна, че сам се бе напъхал в капана, заложен от тях.

Фитзджералд се обърна към Джон Бери.

— Благодаря ви, господин Бери, загдето се съгласихте да играете ролята на примамка.

Очите на Джонсън се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш… че се познавате?…

— Срещнахме се малко преди да дойдеш — отвърна Фитзджералд. След което рече на Бери: — Господинът с брадвата е Едуард Джонсън, първи вицепрезидент на авиокомпания Транс-Юнайтид. Много добър ръководител, който взима присърце интересите на компанията. Да не говорим пък за интересите на самия Ед Джонсън.

После погледна Джонсън:

— И сам се бях досетил, че си ти. Джонсън изръмжа:

— Глупости!

— Не съвсем, Ед. Ти притежаваш необходимата комбинация от кураж, ум, егоизъм и пълна липса на съвест.

— О, я върви на майната си, Кевин. Нямам нужда от шибаната ти лекция. Опитах се да спася тази авиокомпания. Ти и мекушавите ти пилоти никога не бихте го направили.

Фитзджералд изгуби търпение и рязко заяви:

— Моите пилоти спасяват тази авиокомпания всеки шибан ден, в който летят там горе, докато ти си седиш зад бюрото.

— Достатъчно — провикна се Бери. Имаше чувството, че този спор не е от вчера. — Достатъчно. — Обърна се към Джонсън: — Хвърли шибаната брадва, или, да ме прости Господ, но ще ти издера очите. Хвърли я!

В продължение на секунда Джонсън остана напълно неподвижен, а след това замахна широко и с невероятна сила запрати брадвата право в предното стъкло, което се разби на хиляди парченца. Обърна се към Фитзджералд.

— Майната ти! Опитай се да го докажеш.

Джонсън се приближи до аварийния изход, приклекна в горния край на надуваемата пързалка, а след това погледна през рамо и рече на Бери:

— Ако ти наистина беше смел човек и притежаваше поне капка съвест, щеше да потопиш този самолет, пълен с живи мъртъвци в океана, и нямаше да се опитваш да спасяваш собствения си задник. А сега и двамата можете да вървите по дяволите. — Обърна се и се спусна с краката напред по дългата жълта пързалка.

Фитзджералд погледна Бери.

— Не му обръщайте внимание.

Бери не отговори.

Джон Бери мина през вратата от ковано желязо и излезе в градината. Тръгна бавно по алеите, оградени с парапет от бамбук, изкачи затревените хълмчета, мина покрай кленовете, разпрострели над главата му червените си листа.

Прекоси малките каменни мостчета, построени над пенливи поточета, и покритите с лишеи камъни и стигна до петте езерца, в които растяха лилии и плуваха златни рибки. В далечината се виждаше още едно езеро, над което се извиваше мост за рибари, който сякаш се съединяваше с отражението си в спокойната вода, за да образува пълен кръг. На моста го очакваха една жена и едно момиче.

Той тръгна към тях, минавайки покрай дървета бонзай с причудливи форми и покрай деликатните ябълкови и сливови дръвчета. Денят беше спокоен и във въздуха се носеше уханието на камелии и магнолии. Каменните фенери, очертали пътеката, хвърляха дълги сенки под лъчите на залязващото слънце, които обгръщаха тревата между дърветата с нежната си милувка.

Джон Бери ускори крачка и осъзна, че сърцето му бие все по-силно. В началото на моста рязко се спря, сякаш се боеше, че видението пред него ще изчезне, ако се приближи още малко. Вдигна очи и се усмихна колебливо.

Шарън Крендъл, облечена в светлосиня лятна рокля и сламена шапка с широка периферия, се усмихна в отговор.

— Чакахме те.

Линда Фарли му махна с ръка.

— Помислихме си, че си се изгубил.

Бери стъпи на моста и се приближи до тях. Изправи се непохватно, а след това се наведе импулсивно и целуна Линда Фарли по бузата.

— Как се чувстваш?

Тя кимна.

— Добре.

— Радвам се. — Той се изправи и й подаде кутия шоколадови бонбони. — Заповядай. Наградата, която спечели, когато първа зърна сушата.

Линда взе бонбоните и се усмихна.

— Благодаря.

— Няма защо. — Той се обърна към Шарън. — Исках да ти донеса нещо, но не знаех…

— Вечеря в Ню Йорк.

— Да. Успяхме да стигнем до летището, нали? — Той замълча за момент. — Изглеждаш добре.

Тя сложи ръка на бузата му и се намръщи, забелязала порязванията и синините му.

— Изглеждаш така, сякаш си ял бой.

— Трябваше да видиш другия. — Бери погледна към червения покрив на пагодата, заобиколена от внимателно оформени храсти и дървета. — Това място е страхотно.

— Да. И аз си помислих, че ще ти хареса. Прекрасен пример за това как човек може да живее в хармония с природата.

— Често ли идваш тук?

— Всеки път когато трябва сериозно да помисля върху нещо. — Тя се загледа в отражението си във водата. — Понякога идвахме тук с Барбара Йоширо.

— Аз… — Бери не знаеше какво да каже. — Мисля, че тя би била щастлива, ако знаеше, че си тук и мислиш за нея.

— Хайде да се поразходим.

Прекосиха моста. Провряха се през клоните на един силно разлистен бамбук и поеха по една пътечка на запад. Дълго време вървяха мълчаливо. Стигнаха до затревен хълм и се изкачиха на върха му. Горе подухваше лек ветрец. Пухкави бели облачета се гонеха по небето. В далечината летяха чайки, а един реактивен самолет, реещ се високо в небесата, оставяше бяла следа по синьото небе.

— Днес няма мъгла — рече Бери.

— Не. — Шарън Крендъл направи няколко крачки надолу по склона, свали шапката си и се излегна на тревата. — Не. Днес няма мъгла. Добре щеше да е, ако и вчера по това време слънцето грееше така силно. Но пък това би било несъвместимо с всичко, случило се през вчерашния ден.

— Точно така. — Бери седна до нея.

Двамата мълчаливо се загледаха в Линда, която бавно слезе по склона и се приближи до поточето, което ромолеше в подножието на хълма.

— Не се отдалечавай много — извика след нея Крендъл. После се обърна към Бери. — Тя си има своите добри и лоши мигове. Престана да плаче малко преди да дойдеш. Все още не може да свикне с онова, което се случи.

— Майка й?

— Не е сред оцелелите.

Бери кимна. Смяташе, че така е по-добре. За Линда щеше да е по-лесно.

Шарън Крендъл насочи очи към момичето, наблюдава го известно време, а след това отново се обърна към Бери.

— Разговарях с бабата на Линда.

— И тя какво каза?

— Тя е единствената й роднина, като се изключат някакви далечни братовчеди в Канзас. Бащата на Линда починал преди години. Бабата живее в малък апартамент в южната част на града. Сега ще получи попечителство върху Линда, но се притеснява, че няма да може сама да отгледа младото момиче. Остана много доволна, когато й казах, че бих искала да й помагам.

— Аз също бих искал да помогна, ако е възможно.

— Разбира се.

Известно време никой не проговори. После Бери рече:

— Паркът Голдън Гейт ми напомня на Сентрал парк.

Крендъл се усмихна.

— Наистина ли?

Тя затвори очи, протегна се на тревата и изрита обувките си.

— Не ми се ще много да науча последните новини, но все пак ще трябва да ми ги кажеш.

Бери погледна надолу към лицето й. Слънцето осветяваше лицето й и подчертаваше изящните скули и меките й устни.

— Последните новини. Последното е, че утре сутринта трябва да разговаряме с хората от ФБР.

— И аз така предположих. Какво още?

— Ами капитан трети ранг Джеймс Слоун е бил отведен във военновъздушната база в Аламеда, където е арестуван. Макар проведените изпитания да са били строго секретни, всички радиопредавания от и до изтребителя са били автоматично записвани в централната зала за радиовръзка на Нимитц. Става дума за някаква електронна система, която автоматично записва целия радиообмен и след двадесет и четири часа автоматично унищожава записа. Очевидно Слоун не е знаел за съществуването й, защото единствено офицерите по сигурността имат достъп до нея. Не зная защо хората проявяват такова лекомислено пренебрежение към съвременните технологии за звукозапис. Както и да е. Тези записи били прослушани от шефовете във флота, така че Слоун вероятно ще бъде обвинен в убийство.

— Какво става с другите флотски офицери?

— Пилотът все още се води изчезнал в океана. Контраадмирал Хенингс все още не е открит. Очевидно е скочил зад борда на самолетоносача. Но за това не се говори открито. Флотът не казва какво точно има на онези записи, но ме информираха, че е доказано категорично, че капитан трети ранг Слоун е измислил целия план. Останах с впечатлението, че Слоун е шантажирал и заплашвал адмирала и пилота, за да ги принуди да участват в заговора. Освен това трагедията с нашия самолет се дължи на грешка на Слоун. След излитането на Стратън от Сан Франциско Слоун така и не могъл да получи последните данни от службата за контрол на полетите поради техническа повреда. Той обаче приел, че в зоната не се извършват граждански полети, макар да е знаел, че е длъжен да провери.

— Този човек очевидно не е достатъчно компетентен. Ами Едуард Джонсън и Уейн Метц? Те почти успяха да ни убият, нали?

— Джонсън е направил пълни самопризнания. Твърди, че през цялото време се е разкъсвал между необходимостта да избира между спасяването на самолета и бъдещето на авиокомпанията.

— Разбира се — саркастично подхвърли Крендъл. — Значи е действал така единствено в името на компанията? А не заради самия себе си?

— Така казва.

Бери си помисли, че Транс-Юнайтид ще бъде подложена на задълбочено разследване, което може да продължи известно време. Дълбоко в себе си обаче бе убеден, че компанията ще оцелее. Дори и журналистите подчертаваха, че случилото се е в резултат на престъпните действия на отделни индивиди, а не на цялата компания. Може би това бе начинът тази ужасна трагедия постепенно да бъде забравена. Бери обаче разбираше, поне отчасти, желанието на Джонсън да не позволи завръщането на Полет 52 у дома. Замисли се за Даниел Маквери.

— Наблюдава ли се някакво подобрение в състоянието на Дан Маквери и останалите? — попита Крендъл, която сякаш четеше мислите му.

— Не. Никаква промяна. За никой от тях няма надежда. Лекарите ми казаха, че мозъчните увреждания са трайни и необратими.

— И аз така предполагах — тихо рече тя и поклати глава.

Бери кимна.

— Аз също. — Припомни си разговора на тази тема, който бе провел с Харолд Стейн. Стейн бе постъпил правилно. Поне по отношение на семейството си. Положението беше безнадеждно. Бери усети, че отново го връхлитат силни емоции. Ставаше все по-сълзлив и сантиментален. Отскубна шепа трева и я разпръсна надолу по склона. Наложи си да заговори за нещо друго. — Метц не говори много. Само намекна, че идеята е била на Джонсън. Твърди, че не знаел какви съобщения са били изпращани по компютърната система.

— Много се съмнявам в това.

— По дяволите, аз зная, че той е разбирал какво става. Федералният прокурор също го знае.

Двамата се загледаха в Линда, която се разхождаше край поточето. Бери се изкашля лекичко, за да прочисти гърлото си.

— Тази сутрин се обадих у дома.

— Как са близките ти?

— Добре са. — Той се изправи, а след това подаде ръка на Шарън, за да й помогне да стане от тревата.

— Обзалагам се, че нямат търпение да те видят — рече Шарън.

Бери се замисли.

— Да… така казаха.

Шарън Крендъл не каза нищо в продължение на няколко секунди, а след това попита:

— Защо… защо не дойдоха при теб?

— Ами децата имат изпити в момента, а Дженифър не обича да лети. Никога не ме придружава в пътуванията ми. Досега сме пътували заедно само с кола и няколко пъти с кораб. Не мисля, че случилото се с Полет 52 би й помогнало да преодолее страха си от летенето.

— Така е, няма да й помогне. — Тя се загледа в чайките, които летяха над тях. — Кога се връщаш в Ню Йорк?

— Не съм сигурен. И аз като теб трябва да остана тук през следващите няколко дни. Трябва да отговаряме на много въпроси. Обадих се в службата и си взех един месец отпуск. — Поколеба се за момент, а след това продължи: — Шефовете бяха достатъчно любезни и се съгласиха да ми дадат отпуск, но имаше нещо… унизително в необходимостта да им се моля след почти двадесет години работа за тях. Искам да кажа, че можеха да ми предложат отпуск, без да чакат да ги моля. А Дженифър би могла да направи така, че децата да се явят на изпитите си по някое друго време. Би могла да изпие три мартинита, за да преодолее страха си, и да долети при мен. Майка ми, която е на седемдесет и две години и не е добре, пожела да дойде да ме види. — Той се умълча, а след това продължи: — Жена ми се държа съвършено предсказуемо… беше много загрижена… уплашена до смърт. Но след като поговорихме десетина минути, започнах да долавям познати нотки. — Той отскубна още една шепа трева и я хвърли във въздуха. — В продължение на няколко месеца отношенията ни ще бъдат нормални… Ще обиколим кънтриклубовете, а аз ще трябва да преразказвам случилото се пред всичките ни приятели. После новината ще остарее и хората ще загубят интерес…

Шарън Крендъл се присегна и хвана ръката му.

— А ти какво искаш да правиш? Той стисна ръката й.

— Не съм сигурен. Ще остана тук няколко седмици, докато разбера. Понякога си мисля, че искам да си изкарвам прехраната като пилот. За това мечтаех когато бях млад.

— Не мисля, че някой би се усъмнил в способностите ти да пилотираш самолет.

— Не. — Той се разсмя. — Но уменията ми да приземявам такъв са под въпрос.

Шарън седна на тревата.

— Трябва ли да се връщаш в болницата?

— Не. Изписаха ме. Получих хотелска стая в Марк. Тя се обърна и го погледна.

— Остани при мен. Имам собствено жилище в Норт Бийч.

Той се загледа в небето и дълго време не каза нищо. Един самолет летеше срещу тях по посока на летището и от това разстояние приличаше на Стратън 797. И двамата го видяха, но никой не каза нищо. Джон Бери мислеше за онова, което ги очакваше. Разследвания, съдебни заседатели, съдебни зали, новинарски емисии. Независимо дали им харесва или не, двамата с Шарън щяха да се превърнат в център на новините.

— Няма да изглежда добре в очите на обществеността. Ние нямаме право на личен живот. Поне за известно време. Беше ми нужен половин час, за да се измъкна от репортерите, преди да дойда тук.

Тя пусна ръката му и се изправи.

— Трябва да повикам Линда. Нахлузи обувките и взе шапката си.

Бери застана до нея и отново хвана ръката й.

— Знаеш, че искам да дойда при теб… Но за теб е по-лесно да…

— Защо? Защото нямам какво да губя? Но ти също нямаш какво да губиш. — Тя се обърна към него. — Коя беше първата ти мисъл, когато излезе от онази кабина и разбра, че си жив? Че нямаш търпение час по-скоро да се прибереш у дома и да се върнеш на работа?

— Не… Мислех само за теб…

Шарън го изгледа продължително, а след това се обърна и извика на Линда.

— Трябва да тръгваме, скъпа. — После погледна Бери. — Предполагам, че утре ще се видим. Извинявай, че те поставих в затруднено положение, но… държа на теб. Освен това виждам, че си нещастен. — Загледа се в Линда, която тичаше нагоре по хълма. — Непрекъснато си мисля за всички приятели, които изгубих по време на полета. Мисля и за капитан Стюарт. Той беше добър човек. Сериозен и компетентен. Ти ми напомняш за него. Той веднъж ми бе казал, че има семейни проблеми и не знае как да ги разреши. Неговите семейни проблеми вече са без значение. Но не и твоите.

Бери се замисли за хората, които бе върнал обратно. Оцелелите, които щяха да продължат да вегетират, без да съзнават, че живеят. Дали те бяха по-добре от онези, които загинаха? Не знаеше. Оцеляването само по себе си беше ли достатъчно, или трябваше да има и още нещо?

Линда изкачи склона и се затича към тях.

— Тръгваме ли?

Шарън й се усмихна.

— Да.

Хвана Линда за ръка и тръгна надолу по хълма. Точно преди да стигнат до подножието му, Бери извика след тях:

— Шарън?

Тя спря и се обърна.

— Да, Джон?

Линда я държеше за ръка и двете гледаха към Бери.

Джон Бери направи няколко колебливи крачки към тях. Докато вървеше надолу по хълма, забеляза в далечината високите кули на моста Голдън Гейт. Те се издигаха величествено, окъпани в светлината на залязващото слънце. Мигът, в който за пръв път зърнаха кулите на моста Голдън Гейт, беляза началото на тяхното избавление, сложи началото на новия им живот.

Той се спря по средата на склона и попита:

— Може ли да вечеряме заедно?

— Тази вечер не мога. Едно от старите ми гаджета ме покани да излезем на вечеря.

— Ще те взема в осем.

— Той ще мине да ме вземе в осем и половина.

— Но ти няма да си у вас. Шарън се разсмя.

— Знаеш ли къде живея?

— Ще те намеря.