Мейдей

5.

Джак Милър седеше зад дългото си, функционално бюро в средата на едно силно осветено помещение без прозорци. Погледна часовника на стената — единадесет часа и тридесет и седем минути — а после насочи поглед към помощника си, Денис Евънс, който, седнал зад своето бюро, прелистваше безцелно някакви документи.

— След пет минути ще взема обедната си почивка, Денис.

Евънс вдигна поглед от бюрото си.

— Добре.

Контролно-диспечерският център на Транс-Юнайтид на международното летище в Сан Франциско бе обхванат от обичайното затишие, характерно за средата на деня. Всички сутрешни полети отдавна вече бяха във въздуха, а все още бе рано за изготвяне на летателните планове на самолетите, излитащи в късния следобед. Диспечерите запълваха времето си с четене на вестници, помощниците им се правеха на затрупани от работа, а стажантите се опитваха да създадат добро впечатление за себе си.

Милър се прозина и се протегна. След двадесет и две години служба в Транс-Юнайтид беше натрупал достатъчно стаж, за да получи двете неща, към които се бе стремил винаги: дневна смяна от девет сутринта до пет след обяд и назначение в сектора за тихоокеански полети. Сега обаче, когато бе постигнал целите си, Милър се чувстваше отегчен. Почти копнееше за нощните смени и за работата в далеч по-напрегнатия южноамерикански сектор.

Милър разсеяно разлисти страниците на Спортс илъстрейтид, след което бутна списанието настрана. Погледна компютърния панел, на който следеше поверените му полети. В момента отговаряше само за четири полета: Полет 243 от Хонолулу, 10 от Мелбърн, 377 до Таити и 52 до Токио.

Метеорологичните условия по тези тихоокеански маршрути бяха благоприятни. Четирите самолета разполагаха с достатъчно резервно гориво. Не се очертаваха никакви проблеми, така че Милър нямаше какво толкова да прави. В дни като този се улавяше, че често поглежда към часовника. Погледът му случайно попадна на някаква празна графа върху дисплея. Той се съсредоточи за няколко секунди.

— Денис! — Дългите години практика бяха школували гласа му, който заглуши всевъзможните звуци в залата, без да се налага Милър да говори особено високо. — Денис, да не си забравил да въведеш последните данни от Полет 52?

— Чакай малко. — Младият мъж се приближи до купчина компютърни разпечатки и ги прелисти. Когато свърши, ги прерови отново — този път по-бавно. След това вдигна поглед и се провикна от другия край на залата. — Не съм ги получил. Просрочват времето. Искаш ли да изпратя запитване?

Милър никак не харесваше използваната от Денис Евънс дума просрочен. В авиационната практика подтекстът й бе съвършено различен от този на думата закъснял. Погледна стенния часовник. Докладът за горивото и местоположението на самолета закъсняваше само с няколко минути. Закъснение. Съвсем в реда на нещата. Информацията, която трябваше да съобщят, не беше от жизненоважно значение. И въпреки това Милър при никакви обстоятелства не би излязъл в почивка в момент като този, в който имаше отклонение от рутинния им график на работа. Преди двадесет години му се бе случило да отиде на вечеря, без да е попълнил всички данни за възложените му полети. Когато се върна, завари всичките изпълнителни директори на компанията в диспечерския център. Един от новите самолети Боинг 707 се бе разбил някъде край Мексиканския залив. Това бе нощта, в която му стана ясен смисълът, скрит зад просрочен.

Милър отново се обърна към стенния часовник, а след това насочи поглед към монитора. Не му харесваше това закъснение, но не беше кой знае колко притеснен.

— Е… все още разполагаме с достатъчно време.

Натисна няколко клавиша по клавиатурата и на монитора се появи нова информация. Милър прочете имената на членовете на екипажа. Това на Алън Стюарт му беше много добре познато. Както често се случва при съвременните делови взаимоотношения, двамата мъже се познаваха само благодарение на компютърните комуникации. За Милър капитан Стюарт бе само един глас по телефона или радиото. И въпреки това имаше чувството, че го познава добре. Освен това знаеше, че капитанът на Полет 52 е човек, на когото може да се разчита. Милър не познаваше другите членове на екипажа, но знаеше със сигурност, че Стюарт е строг капитан, който държи на дисциплината. Предполагаше, че Стюарт скоро ще забележи недоглеждането на бордовия инженер и веднага ще изпрати последните данни за полета. Най-сигурният начин един диспечер да изпадне в немилост е като притеснява някой пилот — особено пък съвестен и дисциплиниран човек като Стюарт. А Джак Милър нямаше никакво намерение да допуска подобна грешка през времето, оставащо му до пенсия. В такива случаи на преден план излизаше помощникът му Евънс. Той вдигна поглед към Евънс, който продължаваше да прехвърля съобщенията.

— Скоро ще получим информацията. Ако ли не, тогава… — Милър замълча и се замисли. Не му се искаше да отправи запитването до Полет 52 по честотите, запазени за контрола върху въздушния трафик, защото така съобщението щеше да стане достояние на всички. Насочи поглед към вратата на малката остъклена комуникационна зала, където се помещаваше компютърната видеосистема за връзка. — Ако не се обадят до, да речем един час, изпрати им запитване по компютърната система.

Евънс изръмжа нещо в отговор. По радиото щеше да стане по-лесно и по-бързо — съобщенията, изпратени чрез компютърната система, понякога изобщо не пристигаха — но Милър винаги бе държал на внимателното отношение към пилотите и на дискретността. Евънс обаче смяташе, че не е нужно да са чак толкова деликатни — щом един капитан не изпълнява съвестно задълженията си, той заслужава да бъде повикан по радиото и предупреден за пропуските си.

Евънс избута компютърните разпечатки настрана и се върна на бюрото си.

Милър погледна отново монитора, след което натисна един бутон и изключи дисплея.

— Денят там сигурно е чудесен — подвикна той на Евънс. — Сега сигурно пият кафе и мечтаят.

Евънс изломоти нещо неразбираемо и се зае да вкарва в компютъра данните, получени току-що от някакъв друг полет.

Милър не сваляше поглед от часовника. Всички в залата се умълчаха — чуваше се единствено бръмченето на електронната апаратура. Милър съсредоточи цялото си внимание върху минутната стрелка. Беше свикнал с подобно очакване, но в такива моменти винаги изпитваше известна нервност. Същото чувство, което го тормозеше при всяко закъснение на жена му. Или на децата му — син и дъщеря тийнейджъри. В подобни случаи времето летеше твърде бързо, минутите се нижеха неусетно, очакването се превръщаше в истинско мъчение и човек започваше да си мисли все лоши неща.

Джон Бери седеше на капитанското място, превързал се с предпазния колан. Лъчите на обедното слънце струяха през прозорците на кабината и го обливаха в ярката си светлина. Той отново натисна бутона за радиовръзка върху микрофона и заговори високо и ясно.

— Чувате ли ме? Чува ли ме някой?

Челото му бе осеяно със ситни капчици пот, устата му бе пресъхнала.

С дясната си ръка се опита внимателно да настрои аудиопанела.

— Мейдей! Чувате ли ме? Мейдей! Никой ли не ме чува? Мейдей!11

Той се облегна назад и се заслуша. Очакваше да чуе познатото пращене, писукането, предшестващо всяко радиосъобщение. От говорителите обаче не долетя никакъв звук.

Бери се прегърби на мястото си. Беше объркан. През годините, през които бе пилотирал самолет, се бе научил ако не друго, то поне да използва радиото за връзка със земята. Дори и в свръхмодерния Стратън системата за радиовръзка изглеждаше сравнително проста. Приемниците на лайнера не бяха кой знае колко по-различни от тези на самолетите, с които бе летял. И въпреки това очевидно имаше някаква тънкост, известна само на посветените, която осуетяваше опитите му да изпрати сигнал за помощ. Но каква? И защо? Защо тези радиостанции да са по-различни?

— По дяволите! — Бери се запита как изобщо би могъл да се надява, че ще може да пилотира огромния самолет, щом не може да се справи дори с радиото.

Завладя го непреодолимо желание да поговори с някого. Не ставаше дума само за необходимостта да съобщи за нещастието и да помоли за помощ. В душата му се надигна неистов копнеж да чуе друг човешки глас. Минутите обаче летяха една след друга и Бери започваше да губи надежда. Чувствата му се люшкаха от безумна паника до пълно отчаяние и униние. Ръцете му се разтрепериха толкова силно, че той се отказа от опитите си да изпрати съобщение, облегна се назад и се опита да се успокои. Погледна към навигационните прибори пред себе си. Всичко изглеждаше наред, но след провала с радиото той започваше да се съмнява в способностите си да отчете и най-елементарните показания. Болшинството от уредите в пилотската кабина бяха стандартни и му изглеждаха познати. Но показанията им — височина, скорост, количество гориво, температура на двигателите — бяха твърде подробни и многобройни. Бери се опита да си представи, че лети със своя Скаймастър, и се постара да сведе проблема до познатите му параметри.

Погледна количеството гориво. Стрелката сочеше малко под половината. Не би могъл да изчисли какво означава това при настоящата скорост и при височината, на която летяха. Стрелката обаче щеше да продължи да клони наляво, минутите щяха да се превърнат в часове и той щеше да открие отговора на този въпрос. Погледна контролните лостове, които помръдваха леко от време на време — напред, назад, наляво, надясно. Крачните лостове за управление на кормилото също се движеха. Полетът протичаше нормално.

Нещо странно привлече вниманието му и той погледна надолу към лявото си коляно. Загледа се в отворения предпазен капак и прочете думите, изписани върху него. ГЛАВЕН ПРЕВКЛЮЧВАТЕЛ НА АВТОПИЛОТА. Ключът беше в положение ВКЛЮЧЕНО. Бери разбра какво се бе случило. Капитанът се бе уплашил, или просто бе изгубил съзнание малко преди да успее да изпълни последната си мисия. Бери кимна. Имаше резон в подобно действие. За него обаче не съществуваше подобна възможност. Не още. Протегна ръка и затвори капака.

Установи, че в душата му се надига здравословен гняв срещу съдбата и срещу смъртта. Не за друго, а защото искаше да каже на съпругата си, че наистина е мислил за нея. Още една несвършена работа. Наведе се напред и сграбчи микрофона.

— Мейдей! Мейдей, копелета такива! Отговорете! Мейдей!

Започна да сменя каналите, които използваше, като редуваше честотите, запазени за радиовръзки в авиацията. Съзнаваше, че трябва да използва само думи, познати в цял свят. Обясненията щеше да остави за по-късно — след като осъществи контакт.

— Мейдей! Мейдей! Мейдей! Мейдей! — Изчака за отговор, но отново не последва такъв.

Изпаднал в отчаяние, Бери започна произволно да върти каналите и да предава по всяка една от четирите станции в кабината.

— Мейдей, Мейдей, Мейдей, Мейдей. Върна се на първоначалната честота.

— Това е полет на Транс-Юнайтид… — Какъв беше номерът на полета? Имаше ли някакво значение изобщо? Опита се да си припомни номера, изписан върху бордната му карта, но не можа. — Тук самолет Стратън 797 на авиолинии Транс-Юнайтид, изпълняващ полет до Токио. Мейдей! Чува ли ме някой? Мейдей! До ръководител полети на Транс-Юнайтид… Тук е самолет Стратън 797, пътуващ за Токио. Извънредно положение на борда. Чувате ли ме? — Отново се заслуша за отговор. Нищо.

При всяко натискане на бутона от негова страна светлините на радиоприемниците премигваха. По шума, долитащ от високоговорителите в кабината, Бери съдеше, че радиото е в изправност. Поради някаква причина обаче не успяваше да изпрати съобщение. Предположи, че нещо — вероятно антената — се е повредило. Надявал се бе, че някой от пилотите в кабината е успял да изпрати сигнал за помощ, но сега вече бе почти сигурен, че се е заблуждавал. Бери не можеше да изпрати радиосигнал, но съзнаваше, че вината за това не е негова. Радиопредавателите бяха настроени от самите пилоти. Само че те просто не работеха. Бяха извън строя, а това означаваше, че сигнал за помощ не е бил и няма да бъде изпратен.

Без функциониращо радио шансът за благополучно приземяване на самолета клонеше към нула. Бери изпита едва ли не облекчение. Никак не му харесваше мисълта, че отговорността за пилотирането и приземяването на тази огромна машина ще легне на плещите му. Въпреки това искаше да живее. Той остави микрофона и се загледа в кристалносиньото небе. Едва сега можеше да види проблемите си на земята в истинската им светлина. Можеше и щеше да промени много неща, ако някога се върнеше в Ню Йорк. Помисли си, че сигурно всички хора разсъждават по този начин пред лицето на смъртта. Всички разчитат на още една възможност. Малцината щастливци, получили втори шанс в живота, обаче рядко спазват дадените пред себе си обещания и не променят почти нищо в живота си. Въпреки това на Бери не му се искаше да се свие на пода в очакване на смъртта. Нали точно това бе правил през последните десет години… Трябваше да премисли всичко още веднъж. По-късно.

Джон Бери се обърна и погледна към салона през отворената врата. Капитанът и вторият пилот лежаха близо до пианото, завити с одеяла. Двамата с момичето бяха пренесли трупа на втория помощник-пилот до отсрещната стена и го бяха покрили с едно одеяло.

Бери се загледа в стюардесата. Тери. Тя седеше на едно канапе и си говореше несвързано. Лицето й бе омазано с кръв и слюнка. Изглеждаше спокойна, но Бери реши, че трябва да я наблюдава внимателно. Щеше да се наложи да я държи далеч от пилотската кабина, където би могла да причини огромни неприятности.

Бери забеляза, че възрастната дама бе престанала да говори на мъртвия си съпруг. Видя я да клечи зад един стол. От време на време надничаше иззад облегалката му и издаваше странни звуци. По нейното лице също се стичаха лиги и кръв. Тялото на съпруга й все още лежеше захлупено върху масата, но позата бе леко променена. Бери се зачуди дали труповете не са започнали вече да се вкочанясват.

Петимата пътници, насядали върху канапето с форма на подкова, продължаваха да са в безсъзнание. Една симпатична млада жена издаваше неестествени гърлени звуци и Бери си помисли, че това може би е така наречената предсмъртна агония.

В салона миришеше на фекалии, урина и повръщано. Бери затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти. Все още го болеше глава вследствие недостига на кислород. Започна и да му се гади.

Отвори очи и отново огледа салона. В началото бе смятал, че състоянието на тези хора може да се подобри, надявал се бе, че уврежданията им не са необратими. Сега обаче бе почти сигурен, че подобрение няма да има. Светът му бе разделен категорично и безпрекословно на две — Ние и Те. А Те бяха много повече на брой.

Бери се приближи до момичето и сложи ръка на рамото му. Отчуждението на собствената му дъщеря започна, когато тя бе на възрастта на това момиче. Това обаче се бе случило на земята. Тук, във въздуха, авторитетът му бе неоспорим.

— Ще трябва да се успокоиш, защото имам нужда от помощта ти.

Линда Фарли избърса сълзите си и кимна.

Бери се приближи до бара, намери кутийка кока-кола и я отвори. Разтършува се из отломките, струпани под бара, и измъкна здрава миниатюрна бутилчица алкохол. Джони Уокър, червен етикет. Отвори я, изгълта съдържанието й от унция и половина12 наведнъж, а колата занесе на момичето.

— Заповядай. Момичето я взе и отпи.

— Благодаря.

Бери коленичи до Маквери и вдигна клепачите му. Зениците му бяха умерено разширени. Дишането му беше равномерно, но плитко. Вдигна поглед към момичето.

— Видя ли го да помръдва изобщо? Линда кимна.

— Отвори си очите веднъж. Каза нещо, но не го разбрах. — Тя посочи към Стюарт. — Той също помръдна.

Бери се обърна към Стюарт. Кръвта и следите от повръщано бяха засъхнали по лицето му. Повдигна клепачите му. Зениците му бяха напълно разширени. Кожата на капитана беше влажна и лепкава, дишането — неравномерно. Човекът умираше.

Бери се изправи и отново погледна надолу към Маквери. Ако вторият пилот дойдеше в съзнание — ако изобщо бе запазил разсъдъка си — може би щяха да имат някакви изгледи за успех. Самолетът продължаваше да лети. Трябваше само човек, който да го управлява. Бери си помисли, че би могъл да се справи, ако има кой да му дава указания. Би могъл да получава инструкции по радиото, ако успее да го включи, или пък направо от втория пилот. Без чужда помощ обаче нямаше да се справи и щеше да му се наложи да преживее в пълно съзнание часовете, делящи го от неизбежната им гибел. В този момент почти завиждаше на останалите пътници.

— Чуй!

Бери погледна момичето, а след това спря да диша за миг и се заслуша.

— Стълбите — прошепна тя. Бери кимна.

— Пази тишина.

Спираловидното метално стълбище, което водеше надолу към първокласния сектор, очевидно е било разхлабено при удара. Бери си спомни, че то бе проскърцвало под тежестта му, докато той се изкачваше към кабината. В момента също скърцаше.

Бери вече съвсем ясно чуваше стъпките. Бяха бавни и колебливи. Реши, че към тях идва само един човек, но не можеше да е сигурен.

Бързо обходи салона, опитвайки се да намери нещо, с което да се отбранява. Столовете пред бара бяха закрепени неподвижно към пода, разхвърляните бутилчици бяха съвсем миниатюрни, а безалкохолните напитки бяха в кутийки, за отварянето на които не се използваха отварачки. Бери забеляза купа с нарязани лимони. Нож не се виждаше.

— По дяволите!

Погледна към пода. Всички подвижни предмети очевидно са били засмукани от въздушната струя и запратени надолу по стълбите. Бери отчаяно се огледа, търсейки малко куфарче, чадър или пък бастуна на слепеца. Знаеше обаче, че няма да намери нищо.

Шумът от стъпките се усили.

Линда Фарли изпищя.

Бери погледна към стълбите и видя върха на мъжка глава. Извика на момичето:

— Влез в кабината и стой там! Тръгвай!

След това бързо заобиколи стълбищната площадка и коленичи край тялото на Карл Феслър. Измъкна колана на панталона му, нави го около дясната си ръка, която все още го болеше след конфронтацията му с пътника в долния салон. Остави катарамата да се люлее свободно.

Бери бързо се изправи и се доближи до стълбищната площадка, оградена с парапет. Погледна надолу и видя някакъв едър мъж, който гледаше право в него.

— Спри!

Мъжът спря.

Бери забеляза, че ръцете на непознатия бяха върху пода — само на няколко инча от глезените му. Бери отстъпи назад.

— Слизай долу! — Вдигна ръка и размаха колана. Мъжът се поколеба.

Бери съзнаваше, че от мястото, на което бе застанал, можеше да възпре всеки, решил да се качи при него. Той обаче не можеше да стои все там.

— Тръгвай!

Мъжът слезе няколко стъпала. Погледна Бери. На лицето му бе застинало неразгадаемо изражение. Отвори уста, промърмори нещо, а след това заговори ясно и отчетливо.

— Кой сте вие?

Бери се надвеси напред и се вгледа в лицето на мъжа. По брадичката и бялата му риза имаше следи от повръщано. Погледът му беше жив и интелигентен. По лицето му нямаше кръв, от устата му не се стичаше слюнка.

— А вие кой сте? — попита Бери.

— Харолд Стейн.

— Откъде сте?

— Какво?

— Какъв е домашният ви адрес?

Мъжът слезе още едно стъпало.

— Къде е пилотът? Бях в тоалетната, когато…

— Отговорете ми, по дяволите! Кажете домашния си адрес!

— Четъм Драйв, Бронксвил.

— Кой ден сме днес?

— Вторник. Не, сряда. Вижте, кой сте вие? Мили боже, човече, не си ли даваш сметка какво се е случило с този самолет? Къде е пилотът?

Бери усети стягане в гърдите, очите му едва не се напълниха със сълзи. Малката им групичка вече бе нараснала на трима души.

— Добре ли сте?

— Струва ми се, че да. — Стейн като че ли започваше да схваща същността на проблема. — Хората там долу…

— Зная. Качете се. Качете се, господин Стейн. Харолд Стейн направи колеблива крачка нагоре. Бери отстъпи назад. Разви колана от ръката си и го натъпка в джоба на панталона си.

— Хайде! Побързайте! — Погледна през рамо към тримата мъже и двете жени, които седяха на канапето зад него. Някои от тях бяха започнали да се размърдват. — Бързо!

Стейн се качи в салона.

— Какво, за Бога…

— По-късно. Да не би случайно да сте пилот?

— Не. Разбира се, че не съм. Редактор съм.

Бери не бе и очаквал друго, но въпреки това сърцето му се сви от страх. Огледа внимателно Харолд Стейн. На около четиридесет години. Едър на ръст. Интелигентно лице. Би могъл да се окаже полезен.

Стейн бе приковал поглед в отворената врата на пилотската кабина.

— Ей, какво се е случило с пилота, за Бога?

Бери посочи с палец през рамо.

Стейн огледа по-внимателно сцената в салона.

— О, не! Боже мили…

— Добре, господин Стейн. Забравете за пилота. Хайде да поговорим за оцеляването ни.

— Оцеляване.

Стейн кимна. Проумяваше едва десетина процента от онова, което се случваше с него. И сам се бе досетил, че са изпаднали в ужасна беда, но до този момент бе смятал, че пилотите продължават да пилотират самолета. Погледна отново към кабината и видя, че щурвалът на капитана се движи.

— Кой…

— Автопилотът.

— Какво се случи?

Бери сви рамене.

— Бомба, предполагам. — Не беше убеден обаче, че двете дупки върху корпуса на самолета са причинени от бомба. Освен това не бе чул експлозия на борда. — Вие видяхте ли нещо? Чухте ли нещо необичайно?

Стейн поклати отрицателно глава.

Двамата мъже стояха сковано по средата на салона и не знаеха какво да правят оттук нататък. Ужасяващите размери на катастрофата, както и мълниеносната скорост, с която се бяха развили събитията, ги бяха извадили от равновесие и те имаха нужда от няколко минути покой, за да се ориентират и осъзнаят. Най-накрая Стейн проговори.

— Само ние двамата ли сме?

Бери се обърна към кабината.

— Линда, излез.

Момичето изтича от кабината, застана плътно до Бери, а той я прегърна през раменете — приличаше на баща, представящ дъщеря на фамилната сбирка на целия им род.

Бери почувства до себе си треперещото й телце. Погледна надолу към нея и заговори.

— Това е господин Стейн. Той ще ни помогне.

На лицето на Стейн се появи смутена усмивка. Очите му продължаваха да оглеждат салона.

— Аз съм Джон Бери. — Протегна ръка. Стейн я стисна.

Бери погледна момичето.

— Това е Линда Фарли.

Ситуацията беше почти нереална, но баналните реплики му подействаха успокояващо. Не им оставаше нищо друго. Нормалното, цивилизовано поведение щеше да доведе след себе си разумни доводи, разговори и действия.

— Хайде да седнем — предложи Бери. Беше развил нещо като собственическо отношение към салона и пилотската кабина. Посочи едно празно канапе точно срещу кабината. Пред канапето с форма на подкова имаше ниска масичка.

— Желаете ли нещо за пиене, господин Стейн?

— Харолд. Да, моля.

Бери се приближи до бара и намери две бутилки Кънейдиън клъб и кутийка кола. Занесе ги до масичката и седна на канапето. Отвори бутилката и отпи. Само преди десет минути заобикалящата го сцена го бе извадила от равновесие, но, подобно на всеки човек, оцелял при подобно бедствие, той също бе започнал да се абстрахира от разрушенията, които за момента бяха без значение, и бе насочил цялото си внимание към проблемите, пред които бе изправен.

Харолд Стейн отпиваше от алкохола, а очите му разглеждаха картината, която го заобикаляше. Двама униформени мъже лежаха край пианото в далечния ъгъл вляво от стълбището. Единият мърдаше, другият — не. Трети мъж в униформа лежеше до задната стена на салона. Лицето и тялото му бяха покрити с одеяло. Барът в противоположния ъгъл беше изцяло опустошен. Точно пред тях имаше още едно канапе с форма на подкова. На него седяха трима мъже и две жени, привързани с предпазни колани. От време на време телата им потреперваха, разтърсвани от спазми. Всяка промяна в позите им бе по-страховита и гротескна от предишните.

Стейн извърна поглед и се загледа към столовете до лявата стена на салона. Мъж с тъмни очила седеше неподвижно с протегнати нагоре ръце — очевидно се бе опитвал да достигне висящата над главата му кислородна маска. Върху една от масичките лежеше възрастен мъж — по всичко личеше, че той също е мъртъв. Стара жена, в съзнание и силно превъзбудена, се криеше зад стола на мъжа. От време на време надничаше иззад облегалката и проплакваше. Млада стюардеса, също в съзнание, лежеше свита на пода близо до масичката и плачеше. Синият плюшен килим бе осеян с дрехи и всевъзможни лични вещи и джунджурии.

— Това е чудовищно…

— Нека да запазим спокойствие. Това — Бери махна с ръка — не ни засяга… освен ако те не станат… опасни и неконтролируеми.

— Да, добре. — Стейн като че ли се замисли. — Може би сме длъжни да… помогнем на тези хора… да слязат долу.

Бери кимна.

— Да. Те ни разсейват и ни въздействат, но не съм сигурен, че това ще е най-доброто за тях. Аз… Както и да е! Няма да е лесно да го направим. Нека засега оставим всичко както си е.

— Добре.

Бери се наведе напред.

— Къде беше когато… въздухът излетя навън? — Бери бе започнал да търси отговори. Ако можеше да си обясни случилото се, би могъл да предложи и някакво разрешение на проблема.

— Казах ти вече. В тоалетната. Момичето остави колата на масата.

— Аз също, господин Бери.

— Добре — заключи Бери. — Това е. Аз също бях в тоалетната. В тоалетните се е задържал повече въздух. Някой от вас губил ли е съзнание?

И двамата кимнаха утвърдително.

— Така. Но сега и тримата сме добре. Пътниците, които не са си сложили кислородни маски, са мъртви. Останалите, възползвали се от маските, са или мъртви, или страдат от мозъчни увреждания.

Стейн се наведе напред и тихо попита.

— Мозъчни увреждания?

— Да. Разбира се. На такова прилича, нали?

— Ами… да. Аз… съпругата ми… двете ми деца… — Стейн покри лицето си с ръце.

Бери, кой знае защо, изобщо не бе помислил за това. Той самият пътуваше все сам от толкова години насам, че бе свикнал да мисли единствено за себе си. Дори и у дома, той сякаш разсъждаваше предимно в единствено число. Всичко се бе случило толкова бързо, че дори не бе осъзнал най-очевидното. Дори и по отношение на Линда Фарли. Тя по всяка вероятност също не пътуваше сама.

— Съжалявам, Харолд. Не знаех… — Проумя, че ще загуби Стейн. А с него и момичето. — Чуйте ме, аз съм пилот и имам известен опит в пилотирането на самолет. А и последиците от… кислородния глад са временни. Не исках да кажа мозъчно увреждане — терминът е неподходящ. Мисля, че мога да приземя този самолет, след което всички ще получат медицинска помощ и тогава… е, ще се оправят. Сега трябва да ми помогнете, за да мога да върна всички у дома. Нали? — Обърна се към момичето, което бе започнало да плаче отново. — Имаше ли някой с теб, Линда? Хайде! Поеми си дълбоко въздух и ми отговори.

Линда Фарли избърса сълзите си.

— Да, майка ми. Ние бяхме… Опитах се да я намеря. Но после всичко се случи толкова бързо…

— Да, сигурен съм, че е добре. Къде беше седнала? — Съжали за въпроса в момента, в който го зададе. Нещо обаче го подтикваше да разбере.

— По средата. Мисля, че беше близо до дупката. — Очите й отново се напълниха със сълзи. И сама разбираше какво означава това.

Джон Бери се извърна настрана и съсредоточи вниманието си върху една картина, окачена на отсрещната стена, близо до пианото. Репродукция на известното платно на Дали Присъствието на паметта. Фантастична купчина от разтопени часовници, разпръснати сред чудат, сюрреалистичен пейзаж. Ако имаше картина, която да приляга напълно на обстановката в помещението, това бе именно това произведение на Дали.. Бери отмести поглед и се загледа в бялата пластмасова масичка пред себе си. На него му бяха спестени всички скърби и тревоги — той трябваше да мисли единствено за собственото си оцеляване. Благодарен беше поне за това. Ако успееха да се върнат у дома, единствено той сред оцелелите щеше да остави трагедията зад гърба си без дълбоки белези в душата си. Всъщност, с известно чувство на вина си помисли Бери, той би могъл дори да си извлече положителна поука от случилото се. На борда на този самолет обаче имаше близо триста и петдесет човека. Спомни си, че официалният термин, използван в подобни ситуации, е души. Колко странно. И повечето от тези души бяха мъртви или умираха. Дяволски висока цена за личностното възкресяване на Джон Бери. Ако изобщо оцелееше.

Бери погледна Стейн. Той седеше като вцепенен. Очевидно го преследваше мисълта за членовете на семейството му, които страдаха от мозъчни увреждания и се намираха на не повече от стотина фута разстояние. Бери се зачуди как би се държал самият той, подложен на подобно напрежение. За миг си представи Дженифър и двете си деца.

Опита се да анализира чувствата си. Беше му минала мисълта да се откаже от всичко и да изчака мига, в който самолетът ще остане без гориво. Беше обмислял обаче и възможността да пилотира огромния лайнер и да се опита да го приземи. Погледна Стейн и момичето. Помисли и за останалите пътници в салона на този 797 и в съзнанието му изплува думата евтаназия.

Бери съзнаваше, че бръмченето на двигателите притъпява безпокойството му и му внушава лъжливо усещане за сигурност. Наложената му от ситуацията летаргия го разколебаваше и, тъй като за момента като че ли не ги грозеше някаква непосредствена опасност, Бери все още не бе готов за действие. Всяка изминала минута обаче означаваше, че им остава минута по-малко летателно време. Запита се дали изобщо разполагат с достатъчно гориво, за да стигнат до най-близката суша. Знаеше, че самолети като този консумират много повече гориво, когато летят на малка височина. Предполагаше, че би могъл да забие самолета в океана. Дали този Стратън, подобно на неговия Скаймастър, разполагаше с предавател за аварийни ситуации, монтиран в опашката му? Ако имаше такъв предавател, дали беше в изправност? Ако самолетът имаше такъв предавател и ако той работеше, можеха да се надяват, че някой кораб ще улови сигнала и ще им се притече на помощ. Бери обаче не можеше да е сигурен, че те тримата ще успеят да напуснат самолета преди да е потънал. Ами другите пътници? Ако все пак успееха да излязат от самолета, колко дълго щеше да им се наложи да плуват в океана, разчитайки единствено на спасителните си жилетки? Изложени на безмилостните слънчеви лъчи, застрашени от дехидратация, бури и акули. Очевидно беше, че ако той не предприеме нещо, тримата спокойно могат да се броят за мъртви. Поради някаква причина, известна само на Господ Бог, на него, на Линда Фарли и на Харолд Стейн бе даден втори шанс, отпусната им бе възможност да спасят живота си. Той внезапно се изправи.

— Добре. Първата ни задача е да открием дали има и други пътници, които не са пострадали от… декомпресията. Господин Стейн… Харолд… искам да слезеш долу и да провериш.

Стейн погледна към стълбите. Мисълта да слезе долу, където го очакваха триста побъркани и по всяка вероятност опасни пътници, никак не му се понрави. Той не помръдна от мястото си.

На Бери му хрумна нещо друго.

— Добре. Остани тук. — Той влезе в пилотската кабина и се огледа. Най-накрая откри онова, което търсеше. Сграбчи микрофона за вътрешни съобщения и натисна бутона.Чу пращенето и дълбоко си пое дъх.

— Здравейте. Говори… говори капитанът. — Гласът му гръмна в салона за развлечения, думите му отекнаха надолу по стълбите. — Ако има някой в самолета, който… който… — По дяволите! — … който не е засегнат от декомпресията, чувства се добре и разсъждава нормално, да се качи в салона за развлечения. — Бери повтори съобщението, а след това излезе в салона.

Бери и Стейн стояха до перилата на стълбищната площадка, оглеждаха се внимателно и се ослушваха. Някои от пътниците, изтръгнати от летаргията, издаваха странни звуци — пищяха, стенеха и ръмжаха. От далечния край на пътническия салон долетя пронизителен смях. Стейн потрепера и конвулсивно тръсна глава.

— Мили Боже…

Изчакаха известно време, но никой не дойде. Бери се обърна към Стейн и постави ръка на рамото му.

— Боя се, че това не означава нищо. Там може да има някой, приклещен на мястото си и неспособен да помръдне. Или пък уплашен до смърт. Ще трябва да слезеш.

— Не искам да слизам — уплашено възрази Стейн. Бери прехапа долната си устна. Даде си сметка, че ако сега отстъпи, Харолд Стейн ще продължи да обсебва голяма част от времето и вниманието му. Разбираше го чудесно и знаеше, че човекът търси съчувствие и подкрепа. Джон Бери обаче не разполагаше с време и не можеше да си позволи лукса да изпитва състрадание.

— Стейн, пет пари не давам какво искаш. Аз не искам да умра. Това момиче — също. Онова, което искаме, вече е без значение. Единственото, с което трябва да се съобразяваме, е онова, от което се нуждаем. Аз трябва да зная дали на този шибан самолет има още някой, който би могъл да ни помогне. Трябва да намерим лекар или някой член на екипажа. Може пък сред пътниците да има и друг пилот.

Бери погледна към кабината. По гърба му пробяга ледена тръпка при вида на празните седалки. Той прогони страха и отново се обърна към Стейн.

— Вземи този колан. Намери и други оръжия. Може да имаме нужда от тях. Линда, ти остани тук и наблюдавай тези хора. Обърни специално внимание на втория пилот ей там. Разбра ли?

— Да, сър.

— Ако някой се държи… странно, веднага ме повикай. Аз ще бъда в кабината. Ясно? Линда? Харолд?

Стейн кимна неохотно. Той почти вярваше, че семейството му ще се оправи, и бе почти убеден, че Бери може да пилотира самолета.

— Ще доведа семейството си тук. Предполагам, че след известно време ще се оправят.

Бери поклати отрицателно глава.

— Те са си добре там където са. По-късно, когато започнат да разсъждават разумно, ще ги доведем.

— Но…

— Настоявам да ме послушаш. Моля те, тръгвай. Аз трябва да се погрижа за някои неща в кабината.

Стейн хвърли поглед към празната кабина.

— Радиото? Ще се опиташ да се свържеш?…

— Да. Ти слизай долу. Остави кабината на мен. Харолд Стейн се изправи бавно, взе колана и го нави около дясната си ръка.

— Мислиш ли, че те са много… опасни! Бери се огледа.

— Не повече от тези тук. — Замълча за момент. Дължеше на Стейн нещо повече. Някои лъжи бяха необходими. А други — полезни. — Бъди внимателен. Един човек ме нападна долу. Хората реагират по различен начин на кислородния глад. Мозъкът е сложно нещо.. — Просто бъди внимателен. Във всеки кухненски бокс би трябвало да има вътрешен телефон. Ако искаш да разговаряш с мен, използвай тези телефони.

— Добре.

Бери рязко се извърна и влезе бързо в кабината.

Стейн го видя да сяда на пилотското място. Погледна момичето, усмихна се насила и тръгна надолу по стълбите.

Бери изпита силно желание да изключи автопилота и да поеме управлението. Да почувства огромната машина само за секунда. Да вземе съдбата в собствените си ръце. Загледа се в бутона върху контролния лост и протегна ръка. Управлението на гигантския самолет вероятно щеше да бъде по силите му. Но ако самолетът по някакъв начин се изплъзнеше от контрола му, той в никакъв случай не би могъл да поеме управлението отново. И въпреки това Бери знаеше, че на края все пак щеше да му се наложи да пилотира този самолет. Ако горивото свършеше, нямаше да има какво повече да губи и щеше да се опита да приводни самолета в океана. Защо тогава да се упражнява? Ръката му докосна бутона за изключване на автопилота. Не. По-късно.

Отдръпна ръката си.

Замисли се върху възможността да кацне в океана. Ако не друго, можеше поне да опита да направи завой на сто и осемдесет градуса и да се отправи на юг, преди още да са прелетели над по-топлите води на Средния Пасифик. Вдигна поглед към механизмите за управление на автопилота, монтирани на светлоотражателя между двамата пилоти. Върху едно от копчетата пишеше НАПРАВЛЕНИЕ. Бери постави ръка върху него, пое дълбоко въздух и го завъртя надясно.

Самолетът бавно отпусна дясното си крило. Лявото крило се повдигна и самолетът зае положение за вираж. Лекото накланяне го накара да изпита познатото усещане във вътрешностите си. Щеше да е нужно много време, за да осъществи сто и осемдесет градусов завой, но той не бързаше и все още не искаше да завива.

Не и преди да си е изработил план за действие. Всички пилоти знаеха, че не бива безцелно да се променя курсът. Бери провери количеството гориво. Имаше време. Водата под тях вероятно бе достатъчно топла и щеше да остане такава още известно време. Бери изпита задоволство от факта, че автопилотът се подчинява на механизма за промяна в направлението. Точно в този момент Бери не смееше да предприеме нищо повече. Леко завъртя копчето в обратната посока и самолетът застана в хоризонтално положение. Погледна магнитния компас и видя, че има лека промяна в курса. Летяха на триста и тридесет градуса. Отново завъртя копчето докато под курсора се появи желаното от него показание от триста и двадесет и пет градуса. Самолетът пое по първоначалния си курс.

Той се облегна назад. Ръцете му трепереха, сърцето му биеше бързо. Бяха му нужни няколко секунди, за да се успокои. Помисли си, че би могъл отново да пробва радиото, но се отказа, решил, че то сигурно е повредено. От психологическа гледна точка не му се искаше да претърпи още един провал. Не желаеше и да се чувства зависим от евентуалната възможност за радиовръзка. По дяволите това радио! Щом се налага да пилотира този Стратън, ще трябва да се справи съвсем сам. Освен ако Стейн не доведе със себе си някой квалифициран професионален пилот. Бери не хранеше особени надежди, че това може да се случи.

Стейн стоеше в подножието на стълбите и се взираше в полутъмния салон. Почувства накланянето на самолета и се уплаши, че ще се разбият. След това лайнерът отново застана хоризонтално. Очевидно Бери го пилотираше. Стейн се поуспокои и зачака очите му да привикнат с тъмните сенки, които го заобикаляха.

В центъра на първокласния сектор, на няколко фута от стълбите, се намираха двете тоалетни. Той направи няколко крачки край стената и надникна в туристическия сектор. Сега, когато ги нямаше преградите между двата сектора, Стейн видя, че самолетът наистина е огромен. Редиците с места бяха подредени една след друга като в киносалон. През прозорците проникваха слънчеви лъчи. Малки прашинки танцуваха на светлината им. Между двете дупки в корпуса на самолета се простираше по-широк, осветен от слънцето, участък. Въздухът, свистящ между дупките, пораждаше силен шум. В салона се усещаше лек и приятен ветрец, който разнасяше неприятната миризма на изпражнения и повръщано. Налягането и въздушният поток бяха постигнали почти идеално равновесие.

Повечето от пътниците седяха абсолютно неподвижни сякаш и те самите бяха постигнали някакво вътрешно равновесие. Първоначалните им енергични изблици бяха отминали и сега хората седяха със затворени очи, а по неподвижно застиналите им, пребледнели лица имаше следи от кръв и повръщано. Десетина души продължаваха да издават някакви звуци, а някъде от задния край на самолета долетя ужасяващ смях. Няколкото мъже и жени, които все още се щураха безцелно по пътеките, сякаш бяха изпаднали в транс. Пътническият салон на самолета напомняше на нещо средно между лудница и скотобойна. Как, помисли си Стейн, който бе дълбоко религиозен човек, как е могъл Бог да позволи това? Защо Господ бе дарил хората със способността да се издигнат толкова високо в небесата, а след това ги бе изоставил по този начин? И защо бе пощадил него? Наистина ли го бе пощадил?

Той настойчиво се вгледа в лицата на хората, намиращи се най-близо до него. По нито едно не забеляза някакви признаци на разум. Пое си дълбоко въздух и направи няколко крачки по пътеката. Застави се да погледне към четирите места на централната редица, където седяха другите от семейството му. Двете момичета, Деби и Сюзън, му се хилеха с окървавени уста. Съпругата му сякаш изобщо не го забелязваше. Стейн я повика по име:

— Мириам. Мириам!

Тя не вдигна очи, но много от другите пътници го погледнаха.

Стейн осъзна, че гласът му бе задействал тяхната агресивност. Остана напълно неподвижен и отново погледна към съпругата и дъщерите си. Очите му се напълниха със сълзи. Отстъпи назад и се облегна на стената на тоалетните. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Вдиша дълбоко няколко пъти. Умът му се проясни и той изправи рамене. Вече знаеше, че не би могъл да стигне до другия край на салона. Щеше просто да изчака още пет минути и да се върне горе. Щеше да вземе и семейството си със себе си.

Изведнъж почувства леко вибриране. Притъпените му сетива доловиха необичайно движение. Обърна се и сложи ръка на стената. Вибрациите идваха от другата страна и ставаха все по-силни. Съпроводени бяха от тихо бръмчене, което сякаш бе породено от работещ на бавни обороти електромотор. Стейн си спомни, че в съседство с тоалетните, в кухненския бокс, се намира служебният асансьор за персонала. Той бързо се приближи към входа на бокса. Погледна към малката метална врата. Двигателят спря. Дръжката на вратата се завъртя и Стейн отстъпи крачка назад. Вратата се отвори.

Стейн застана лице в лице с две жени. Стюардеси. Едната беше висока брюнетка; другата имаше азиатски черти. Двете стояха прегърнати в малкия асансьор. Очите им бяха зачервени и влажни, по сините им костюми имаше петна от повръщано.

— Добре ли сте? — попита Стейн. — Можете ли… разбирате ли ме?

— Кой сте вие? — попита брюнетката. — Какво се случи? Всичко наред ли е?

Стейн си пое дълбоко дъх, за да овладее гласа си преди да отговори.

— Претърпяхме катастрофа. На корпуса на самолета има две дупки. Самолетът бе разхерметизиран. Аз и още двама от пътниците сме били в тоалетната по време на злополуката. Вратите на тоалетните са задържали част от налягането — поясни Стейн, припомнил си думите на Бери. — Предполагам, че и с вас се е случило същото.

— Ние бяхме в камбуза — отговори тъмнокосата стюардеса.

Момичето с азиатските черти попита:

— Някоя от вратите ли се е отворила?

— Не. Бомба.

— О, Боже!

Шарън Крендъл излезе от асансьора и мина край Стейн. Обърна се и погледна пътническия салон.

— Мили Боже, не! Барбара! Барбара!

Барбара Йоширо излезе бързо от асансьора и застана до Крендъл. Стюардесата нададе дълъг, пронизителен писък, който бавно заглъхна в гърлото й, когато тя изгуби съзнание и се свлече в ръцете на Стейн.

Шарън Крендъл закри лицето си с ръце и започна да диша дълбоко. След това рязко се извърна към Стейн.

— Пилотите. Пилотите!

— Мъртви. Всъщност… в безсъзнание са. Но един от оцелелите пътници е пилот. Елате. Трябва да се махаме оттук.

— Но какво се е случило с тези хора?

— Мозъчни увреждания… Вследствие на кислородния глад. Може да станат агресивни. Хайде!

Десетина пътници вече вървяха по пътеката срещу тях. Още няколко се опитваха да станат, но не можеха да се освободят от предпазните колани. Дали благодарение на принципа проба-грешка, или под въздействието на някакви неясни спомени, част от тях в крайна сметка успяха да разкопчаят коланите си и да се изправят. Няколко човека застанаха на пътеката. Един висок мъж се изправи точно до Стейн.

Стейн започваше да се плаши.

— Тръгвайте! Вървете пред мен!

Шарън Крендъл кимна и бързо пое нагоре по стълбището. Стейн помъкна Барбара Йоширо. Един пътник внезапно скочи от мястото си и се изправи точно в подножието на стълбите. Стейн го удари със свободната си ръка и мъжът политна настрана, треперейки и клатушкайки се като развален жироскоп.

Стейн тръгна бавно по стълбите, като влачеше със себе си изпадналата в безсъзнание стюардеса. Зад него имаше някой. Някаква ръка го сграбчи за глезена. Той ритна силно с крак, освободи се, затича се по спираловидното стълбище и едва не събори Крендъл когато стигна горе. Положи Барбара Йоширо на килима и се надвеси над парапета. Пет-шест гротескно разкривени лица се взираха в него. Стори му се, че вижда главата на съпругата си, но не беше сигурен. Дишаше тежко, сърцето му блъскаше като обезумяло в гърдите му.

— Вървете си! Махайте се!

Шарън Крендъл огледа салона.

— Мили Боже!

Стейн застана на стълбищната площадка и нави колана около ръката си.

— Аз оставам тук. Отивайте в пилотската кабина.

Бери погледна през рамо.

— Елате тук!

Вниманието на Шарън Крендъл обаче бе привлечено от стюардесата, която седеше на килима с изпънати напред крака.

— Тери! — Тя се затича към момичето и коленичи до него. — Добре ли си? Тери?

Тери О’Нийл отвори широко очи и погледна по посока на гласа. Напълно неосъзната реакция на звуковото дразнение. Всяка разумна мисъл бе изтрита от мозъка й благодарение на разредения въздух на височина от шейсет и две хиляди фута. Лицето на Шарън Крендъл не означаваше нищо за нея. Споменът за стотиците часове, които бяха прекарали заедно във въздуха, се бе изпарил от главата й подобно на вряща в чайник вода.

— Тери! — Шарън раздруса ръката на приятелката си.

— Забрави за нея! — изрева Бери. — Веднага ела тук.

Шарън погледна към кабината и видя някакъв мъж, седнал на мястото на капитана. Гласът му й се стори познат. Тя обаче бе твърде шокирана, за да разсъждава нормално. Не обърна никакво внимание на Бери и се насочи към Стюарт и Маквери, които лежаха край пианото. Хвана капитана за раменете и го разтърси.

— Капитан Стюарт!

Стейн наблюдаваше един мъж, който се изкачваше нагоре по стълбите. След него тръгна още един, последван от някаква жена. Скоро се образува цяла върволица от хора, които се катереха непохватно към спираловидното стълбище.

— Слизайте долу! Долу!

— Ааа!

Стейн се хвана здраво за перилата и стовари крак върху главата на първия човек.

Той падна на колене, а след това се търкулна надолу, помитайки всички останали по пътя си.

Линда Фарли коленичи до Шарън Крендъл.

— Те са много болни. Опитах се да им помогна.

Шарън объркано изгледа момичето, а след това погледна към Харолд Стейн и простряното на пода тяло на Барбара Йоширо. Приближи се до бара и намери аптечката за първа помощ. Извади ампула амоняк, занесе я до Барбара Йоширо, счупи я и я пъхна под носа на момичето.

— Спокойно.

Барбара Йоширо рязко си пое дъх, а след това отвори очи. Крендъл й помогна да седне.

Двете стюардеси се прегърнаха. Барбара Йоширо се разрида. Шарън Крендъл започна да я утешава.

— Спокойно, Барбара. Всичко ще бъде наред. Стейн ги погледна.

— Идете в пилотската кабина и вижте дали няма да можете да помогнете с нещо.

Крендъл помогна на Йоширо да се изправи и, прикрепяйки я, я поведе към кабината.

— Не обръщай внимание на тези хора. Хайде! Да влезем в кабината.

Бери бързо погледна през рамо.

— Някоя от вас знае ли нещо за апаратурата в кабината?

— Мислех, че сте пилот — рече Крендъл.

— Така е — кимна Бери. — Но не познавам този самолет. С малко помощ обаче бих могъл да се справя с управлението му. Знаете ли нещо за пилотирането на лайнера?

— Не — отвърна Крендъл. Помогна на Йоширо да седне на мястото на Феслър. И двете забелязаха кръвта по конзолата, но не казаха нищо. — Какво е състоянието на пилотите?

— Ще се оправят.

— Не е нужно да ни лъжете — сопна се Крендъл.

— Получили са мозъчни увреждания. Вторият пилот може — но вероятността за това е незначителна — да се съвземе достатъчно, за да ни помогне.

Крендъл се замисли върху думите му. Тя харесваше Маквери. Всъщност харесваше всички членове на екипажа. А сега тях ги нямаше. Включително и другата стюардеса, с която бяха работили заедно толкова време. Членовете на екипажите в авиацията рядко разговарят за злополуки и катастрофи, но Крендъл бе чувала да се говори за инциденти, придружени с декомпресия на самолетите.

— Какво точно се случи?

— Не зная. Но това няма особено значение в случая, нали?

— Не.

Бери се извърна и погледна Барбара Йоширо.

— Добре ли сте?

— Да. Чувствам се по-добре.

Бери кимна. Изпитваше дълбокото убеждение, по-скоро интуитивно, отколкото рационално, че веднъж възвърнала самообладанието си, тя ще остане спокойна до края. Почувства се по-уверен, осъзнал това. В случая не беше толкова важно дали предположенията му по отношение на Барбара са верни.

— Знаете ли изобщо нещо за управлението? — попита и нея.

Йоширо отрицателно поклати глава.

— Обикновено стоя долу в кухнята. Под пътническия салон.

— Аз често съм влизала в кабината, но никога не съм обръщала особено внимание на онова, което вършеха пилотите — обади се Крендъл.

— Вероятно знаете повече отколкото подозирате. Сядайте.

Шарън Крендъл се настани на мястото на втория пилот.

— Това едва ли ще ни помогне.

В началото Бери изобщо не я позна, но когато се вгледа по-отблизо в профила й, се досети коя е. Лека усмивка затрептя на устните му. Радваше се, че и тя е оцеляла. Разговорът им, състоял се сякаш преди цял век, му бе донесъл няколко приятни минути и Бери го продължи с удоволствие.

— Помните ли ме?

Тя го погледна.

— Да. Разбира се. Търговецът. Имах намерение да дойда да седна при вас. — Крендъл замълча. — Вие не сте пилот.

— Така е. Търговец съм. Но мога да пилотирам.

— Какво?

— Самолета на компанията. Мога да се справя и с този.

Внезапно се бе оказал специалист в успокояването на другите. Може би им вдъхваше прекалено силни надежди. Предположи, че всички те щяха да изгубят спокойствието си в мига, в който го видят да се опитва да пилотира този самолет.

— Къде бяхте вие двете, когато започна декомпресията?

Отговори му Йоширо.

— И двете бяхме в долната кухня.

Бери кимна.

— Налягането там сигурно се е задържало в по-високи граници. Ние тримата пък бяхме в тоалетните.

— Другият мъж ни каза — отвърна Йоширо. — Предполагам, че може да има още оцелели.

— Да. Точно затова изпратих Стейн долу. — Той сниши глас. — Съпругата и двете му деца са долу. Името на момичето е Линда Фарли. Майка й е седяла близо до дупката. Аз съм Джон Бери.

— Барбара Йоширо. С Шарън се познавате.

— Да — кимна Бери.

— Виж — намеси се Шарън Крендъл. — Трябва да се обадим на диспечерите в Транс-Юнайтид. Те ще определят курса ни и ще ни направляват по време на кацането.

Не точно такава помощ очакваше Бери от стюардесата — той и сам се бе досетил за радиото.

— Добра идея — рече Бери. — Само че радиото не работи.

Последва продължително мълчание. Бери пръв го наруши.

— Смятам да завия и да поема приблизителен курс към Калифорния. Ако горивото ни стигне дотам, ще решим дали да търсим летище, или да кацнем някъде край брега когато наближим сушата. Може пък и да успея да се свържа с някого по радиото. Как ви се струва това предложение?

Двете стюардеси не отговориха нищо. Барбара Йоширо се изправи.

— Ще сляза долу да проверя дали има още някой, който е… с всичкия си.

— Не бих го правил точно сега — възрази Бери.

— Повярвайте ми, господин Бери, и аз предпочитам да си остана тук. На борда на този самолет обаче пътуваха още двама от пилотите на компанията — отиваха на почивка със съпругите си — и аз трябва да проверя дали са живи и дали все още могат да разсъждават нормално. Освен това все още съм на работа. Трябва да изпълня задълженията си и да се погрижа за останалите пътници.

Бери се отнесе скептично към вероятността да намерят истински пилот, който знае да управлява този Стратън.

— Пътниците са опасни.

— Аз също. Имам черен колан по джудо и карате.

Освен това, предполагам, че движенията им не са много координирани.

— Но долу има триста души.

Крендъл се извърна на мястото си.

— Не отивай, Барбара.

— Ако положението наистина е толкова сериозно, ще се върна.

Бери я погледна.

— Не мога да позволя на Стейн да тръгне с вас. Трябва да остане край стълбището, за да не позволи на пътниците да се качват тук горе при нас.

— Не съм молила за компания.

Бери кимна.

— Добре тогава. Обаждайте се по телефона на всеки няколко минути. Ако не се обадите… ами, ако можем, ще слезем да ви потърсим.

— Добре. — Тя бързо излезе от кабината. Бери се обърна към Шарън Крендъл.

— Много смела жена.

— Много по-смела, отколкото предполагате. Знае джудо и карате колкото и аз. Опитва се да се реваншира заради припадъка. Но там отзад наистина пътуват двама от пилотите на компанията. И двете разговаряхме с тях. Моля се на Бога да са добре.

— И аз.

Опита се да си представи Дженифър да върши нещо, подтиквана от безкористни и благородни подбуди. Едва не се изсмя. Господи, ако само успееше да се върне у дома, за да й каже какво мисли за нея.

Крендъл взе микрофона на втория пилот и го хвана непохватно.

— Използвала съм го няколко пъти. — Тя натисна бутона. — До контролно-диспечерския център на Транс-Юнайтид. Тук Полет 52 на Транс-Юнайтид. Чувате ли ме? Край.

Двамата зачакаха отговор в смълчаната кабина. Бери я погледна как седи с леко наклонена глава в очакване говорителят да оживее както преди.

— Забрави! — рече й.

Тя остави микрофона.

Минутите неумолимо летяха. Внезапно иззвъня вътрешният телефон. Шарън Крендъл грабна слушалката от конзолата.

— Барбара! — Заслуша се. — Добре. И внимавай. Обаждай се на всеки три минути. Късмет! — Затвори телефона и се обърна към Бери. — Пилотите. И двамата са мъртви. — После додаде: — Самолетът е ваш, господин Бери.

— Благодаря.

Крендъл си спомни одобрените от правителството процедури при подобни ситуации. Технически погледнато самолетът беше под нейно ръководство. Всъщност Барбара Йоширо бе най-старшият оцелял член на екипажа. Но какво значение имаше това? Барбара ли ще управлява самолета? Или Шарън? Беше невъзможно. Пълен абсурд.

Бери се опита да прикрие чувствата си.

— Добре. Хайде да поговорим за тази кабина. Има ли например някакво друго устройство за подаване на сигнал за помощ? Ето… какво е това?

Тя погледна червения бутон, посочен от Бери, и поклати глава.

— Не зная.

Бери реши да я остави на спокойствие и да й даде възможност да помисли. Мислено раздели кабината на шест зони и започна бавно да изследва тази, която се намираше долу, вляво от него. Огледа внимателно всяко копче, бутон и индикатор. Знаеше за какво се използват някои от тях, но повечето му бяха абсолютно непознати. Започна да запаметява местоположението на различните прибори и контролни механизми.

— А какво ще кажеш за компютърната видеосистема? — изведнъж попита тя.

— Какво?

— Компютърната система за връзка. Опита ли с нея?

— За какво говориш.

— За компютърната видеовръзка. Ето това нещо.

— Тя посочи една клавиатура, монтирана между седалките на пилотите, малко под радиопредавателите. — Виждала съм членовете на екипажа да я използват често. Пишат на клавиатурата. И получават съобщения в отговор. — Тя посочи един малък видеоекран, разположен централно в долната част на панела. — Чрез тази система се свързват с контролно-диспечерския център в Сан Франциско.

Бери се загледа в устройството. Беше го забелязал и по-рано, но бе решил, че това е още едно от многото неизвестни за него нововъведения. Предположил бе, че екранът е някакъв радар. Сега изведнъж му просветна. Беше чел за тази система — начин за дискретна електронна връзка със самолетите на компанията. Повечето авиокомпании я използваха, за да общуват с екипажите си, без да прибягват до общите радиочестоти. Обърна се към Шарън.

— Знаеш ли да работиш с това?

— Не. Но мисля, че те просто пишеха, използвайки клавиатурата. — В гласа й се прокрадна вълнение. — Давай. Нямаме какво да губим. Когато светне зелената лампичка, тогава системата е включена. Ето. Тази лампичка трябва да свети зелено.

Бери огледа клавиатурата. Протегна колебливо ръка и натисна един бутон, на който пишеше ВЪВЕЖДАНЕ НА ДАННИ. Зелената лампичка светна. Бери предположи, че това означава наличие на свободен канал. Натисна друг бутон с надпис ПРЕДАВАНЕ и изписа три букви. SOS. Погледна към видеоекрана. Нищо.

— Нашето съобщение не трябва ли да се появи на екрана?

— Да.

— Не виждам нищо. По дяволите! Да го вземат дяволите този самолет!

— Мисля, че първо трябва да напечаташ съобщението и чак тогава да натиснеш бутона за предаване.

— Добре. — Бери изтри написаното. — Добре. Да видим.

Отново написа SOS. Протегна ръка и натисна бутона за изпращане на съобщението. Двамата вдигнаха очи към екрана, върху който с бели, ъгловати букви се изписа SOS.

Шарън изкрещя от радост.

— Успяхме! Успяхме! — Присегна се и стисна ръката на Бери.

Той се ухили.

— Да, по дяволите! Успяхме. Добре. Добре. — Бери обаче подозираше, че написаното върху екрана не означава много. Единственият начин да разберат дали сигналът за помощ наистина е бил изпратен от борда на техния Стратън и получен от някого, бе да изчакат за отговор, който би трябвало да се появи на екрана.

Бери беше почти сигурен, че системата не може да изпраща и получава съобщения по едно и също време, поради което устоя на изкушението да изпрати още един сигнал за помощ и нетърпеливо зачака отговор. За разлика от радиото, ако тази машина изобщо работеше, тяхното съобщение вероятно чакаше някъде да бъде прочетено. Запита се колко често се проверяват екраните на тези системи.

Минутите се нижеха, а пътническият Стратън 797 поддържаше стабилен курс на северозапад и летеше над Тихия океан.

Джон Бери съзнаваше, че това беше последната им надежда за спасение. Погледна към Шарън Крендъл. Тя като че ли също го знаеше.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — Той посочи към бара.

— Не. Не сега. Може би по-късно. Ти си вземи, ако искаш. Аз ще наблюдавам екрана.

— Не искам. — Той погледна първо монитора, а след това Шарън Крендъл. — Искаш ли да ти разкажа за японските бизнесмени? За японските обичаи? Много е интересно.

Тя го погледна.

— Разбира се — отвърна без особен ентусиазъм и се усмихна насила.

Усмивката й помръкна в мига, в който отново погледна към монитора. Като се изключи техният зов за помощ, изписан в горния ъгъл, екранът си оставаше злокобно празен.