Мейдей

15.

Джак Милър вървеше сам по дългия празен коридор пред командно-диспечерския център. Едуард Джонсън бе взел подробния му доклад и го бе посъветвал да си иде у дома, отказвайки отново да го пусне в комуникационната зала. Джак Милър разбра, че дните му в Транс-Юнайтид на практика са изтекли.

Чу стъпки. Някой се качваше по стълбите в другия край на коридора. Той се спря. — На стълбищната площадка изведнъж се появи фигурата на главния пилот Кевин Фитзджералд — висок, мускулест, загорял, облечен с избелели дънки и тениска. Той тръгна забързано към Милър, който отстъпи, за да му стори път, и кимна учтиво. После леко се прокашля.

— Капитан Фитзджералд…

Главният пилот мина бързо край него и само извърна глава, като не спираше да върви към вратата в края на коридора.

— Какво има, Джак?

— Всички са в административната сграда. В залата за конференции, сър.

— По дяволите! — Той се обърна и тръгна обратно. — Тук нищо ли няма?

— Не, сър. Връзката с 52 беше прекъсната. Фитзджералд продължи да върви към стълбището.

— Била е провалена, Джак. Цялата работа е изпортена. Никой не знае какво точно става с този полет.

— Да, сър — извика Джак след отдалечаващата се фигура.

Фитзджералд изчезна надолу по стълбите.

Джак Милър остана сам. Помисли малко, поколеба се, а след това хукна по коридора и надолу по стълбите, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

Видя Фитзджералд на паркинга. Тъкмо се канеше да влезе в някаква чуждестранна спортна кола. Затича се към него.

Фитзджералд запали двигателя и го погледна.

— Какво има, Джак?

Милър установи, че не може да проговори.

— Бързам. Важно ли е? — Фитзджералд го изгледа внимателно. После смекчи тона. — Какво става? — попита отново и изгаси двигателя.

Милър пристъпи по-близо до прозореца.

— Капитане, трябва да разговарям с вас.

Фитзджералд работеше с хора от много години, а и познаваше Джак Милър достатъчно добре, за да се досети, че му предстои да чуе нещо важно и тревожно.

— Влизай в колата. Ще разговаряме по пътя.

— Не, сър. Мисля, че е по-добре да останете тук.

Фитзджералд отвори вратата и слезе от колата.

— Говори.

— Ами…

— Без увъртания, Джак. Давай направо. И по-бързичко.

— Мисля… сигурен съм, че в цялата история има нещо гнило.

Фитзджералд кимна.

— Продължавай.

Джак Милър започна да разказва.

Вратата на комуникационната зала бе постоянно затворена и вътре започна да става много горещо. Застоялият въздух бе пропит с миризмата на химикалите от цветните копирни машини. Едуард Джонсън нави нагоре ръкавите на ризата и разхлаби вратовръзката си.

Уейн Метц непрекъснато попиваше с влажна носна кърпичка потта от челото си. Той кимна със задоволство.

— Мисля, че това беше, Ед.

Джонсън кимна бавно. Чувстваше се зле — в това нямаше никакво съмнение — но освен това имаше усещането, че тежестта на всемира — тежестта на онзи Стратън — се е стоварила на плещите му. Дразнеше се от Метц, който просто не можеше да прикрие радостта си. Този човек нямаше представа от летене, не разбираше отношенията в една авиокомпания, нито пък хората, които работеха за нея. Разбираше единствено от застраховки и финансови отговорности. Джонсън протегна ръка, натисна бутона за повторно изпращане на съобщение и го задържа.

Съобщението се изписа на екрана.

ДО ПОЛЕТ 52: ПРИЕМАТЕ ЛИ? ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

Съобщението продължи да се отпечатва отново и отново, но Джонсън не сваляше ръка от бутона. В кошницата на принтера се натрупа цяла купчина разпечатки. Джонсън погледна часовника си.

— Тези би трябвало да са достатъчни, за да сметнат, че през изминалия час сме изпращали по едно съобщение на всеки три минути. — Той освободи бутона, след което написа едно последно съобщение.

ДО ПОЛЕТ 52: АКО СТЕ В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРИЕМАТЕ, ИЗПРАТЕТЕ СИГНАЛ МЕЙДЕЙ ИЛИ КАКВА ДА Е ДРУГА КОМБИНАЦИЯ ОТ БУКВИ ИЛИ ЦИФРИ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД. Двамата мълчаливо изчакаха.

Метц погледна часовника. Два и тридесет. Мекичко се изкашля.

— Това беше.

— Предполагам. — Джонсън се замисли за момент. Не беше възможно един аматьор да овладее самолета и да оцелее след угасване и на четирите двигателя. На единадесет хиляди фута височина той е разполагал с по-малко от пет минути до падането в океана. Време, напълно достатъчно за запалване на двигателите, стига човек да знае как да го направи. Бери обаче не притежаваше нито уменията, нито познанията, които биха му позволили да овладее самолета. Пет минути. За миг бе зашеметен от образа на огромния Стратън, падащ от единадесет хиляди фута в Тихия океан. Представи си ясно сцената в пилотската кабина докато Бери и останалите са падали към океана. В онзи момент вероятно вече са знаели със сигурност, че някой бе причинил смъртта им — ако изобщо им е останало време да разсъждават върху това. — Мили Боже, Уейн. Наистина свърши. — Коленете му трепереха. Надяваше се Уейн да не забележи.

Метц огледа стаята.

— Дали не сме забравили нещо?

Джонсън го погледна.

— Дори и да е така, ти няма как да го разбереш, по дяволите.

— Добре — отстъпи Метц. — Случилото се не беше приятно за никого. Не си го изкарвай на мен. Исках само да се уверя, че не сме оставили никакви улики след себе си. Уликите могат да станат опасни. Отидохме твърде далеч, за да…

— Разпечатките у теб ли са?

— Да. Той посочи спортното си сако, преметнато върху облегалката на един стол.

— Облечи го. — Джонсън взе собственото си сако и го наметна на раменете си. Приближи се до вратата. За момент му се прииска да е отново на товарната рампа, да товари багажи, огрян от ярките лъчи на слънцето, да си говори с другите мъже за жени и спорт, да живее, недокоснат от годините на постоянни компромиси, да не се тревожи за корпоративните каши, които сам бе забъркал, и да не му се налага да живее с призрака на онзи Стратън, който — той бе сигурен в това — щеше да го преследва до последния му ден на този свят. Джонсън си даде сметка, че някой се взира в него през стъклената врата. Вдигна очи и видя Кевин Фитзджералд. Топката на вратата се завъртя.

Метц мигновено долови антагонизма между двамата мъже, забеляза промяната в поведението на Джонсън.

Джонсън погледна Метц, който бързаше към вратата.

— Това е Фитзджералд. Стой точно зад мен. И не предприемай нищо. — Джонсън бързо отключи вратата. — Как си, Кевин?

Фитзджералд се загледа в ключалката на вратата. После вдигна очи и го погледна.

— Какви са последните новини? — Той влезе в комуникационната зала и се огледа.

— Не беше ли на събирането в заседателната зала?

— Не, позвъниха на пейджъра ми. Бях на плажа.

Обадих се и получих съобщението. Никой не спомена нищо за заседателната зала и аз, естествено, дойдох тук.

— Правилно. — Нима бе забравил да изпрати човек на паркинга? Не, беше поръчал на Милър да се погрижи за това. Тъпото копеле… Дявол да го вземе! Джонсън съзнаваше, че бе извадил късмет. Фитзджералд можеше да дойде много по-рано. — Цялата работа беше преебана от самото начало. Най-вече от службата за контрол на полетите, макар че и нашите хора я оплескаха на няколко пъти.

— По-късно ще разполагаме с достатъчно време за публични екзекуции. Кой е този?

Джонсън извърна глава.

— Това е Уейн Метц. От Бенефишъл иншурънс — нашия застраховател.

Метц протегна ръка.

— Много съжалявам за случилото се, капитан Фитзджералд.

Фитзджералд разсеяно стисна ръката му.

— Да. Ние също. — Обърна се към Джонсън. — Още ли няма връзка с тях?

— Не. Мина повече от час. — Джонсън посочи компютърната система. — Повтарях последното съобщение през три минути. Никакъв отговор.

Фитзджералд се приближи до принтера и откъсна разпечатките. Разгъна перфолентата между протегнатите си напред ръце, прегледа съобщенията и ги захвърли върху машината. Обърна се към Джонсън. Изгледа го продължително — твърде продължително за човек с добро възпитание и обноски.

— Разбрах, че онзи пилот — Бери — се справял добре с управлението на самолета.

Джонсън се запита откъде е получил тази информация щом не е бил в заседателната зала.

— Така изглеждаше. Поне в началото. Фитзджералд продължи.

— Повредата на самолета е сериозна. Но не и критична.

— Очевидно се е оказала критична. Милър. Фитзджералд е разговарял с Милър.

— Пилотът не е изпратил съобщение, показващо, че са в беда? Мейдей?

Сърцето на Джонсън започна да бие по-бързо. Защо Фитзджералд задава такива въпроси?

— Разпечатките от първите съобщения са на бюрото. Аз направих копия и ги изпратих на службата за контрол на полетите и на нашите хора в заседателната зала. Те може да дадат отговор на някои от въпросите ти.

Фитзджералд разпръсна съобщенията върху дългото бюро под картата на тихоокеанския район. Още с влизането си в контролно-диспечерския център бе проверил имената на пилотите и на останалите членове на екипажа. Фитзджералд бързо прегледа разпечатките. Стюарт… Маквери… Феслър… Мозъчни увреждания… Мили Боже. Разказът на Милър не му бе подействал така, както тези съобщения, изпратени от бедстващия Стратън. Фитзджералд погледна към означенията върху картата.

— Защо не сте повикали веднага някой пилот, който да му изпраща инструкции?

— Всичко се случи прекалено бързо. Виж, капитане, ако имаш някакви въпроси, задай ги на съвещанието в заседателната зала. Тук не е нито мястото, нито пък времето за този разговор.

Фитзджералд не обърна никакво внимание на забележката му. Извърна се към Уейн Метц.

— Вие какво точно правите тук? Метц изпита силен страх от този човек.

— Ами… капитане, като застраховател… исках да съм абсолютно сигурен, че сме направили всичко възможно, за да сведем до минимум опасността от публичен скандал както за вас, така и за нас. — Фитзджералд продължи да го гледа изпитателно и Метц си даде сметка, че трябва да продължи да говори. — И сам можете да си представите как едно дребно недоглеждане може да бъде преувеличено и използвано в наш ущърб от адвокатите на пострадалите. Всъщност правилникът на вашата компания препоръчва застрахователите да присъстват по време на…

— Зная какво пише в правилника на компанията. — Фитзджералд се обърна към Джонсън. — Къде е нашият адвокат? Къде е застрахователят на корпуса? Къде е Абът, представителят на Стратън еъркрафт?

— В заседателната зала, предполагам. Виж, Кевин, не зная каква муха ти е влязла в главата, но ако имаш други въпроси, предлагам да се опитаме да им отговорим на заседанието. — Джонсън не искаше Кевин Фитзджералд да остава в тази зала, макар да съзнаваше, че това вече е без значение. — Хайде, капитане. Трябва да заключа тази стая. — Съжали за думите си в момента, в който ги произнесе.

— Да я заключиш! Защо?

Джонсън запази мълчание в продължение на няколко секунди, а след това отговори.

— От нас се очаква да я запазим в този й вид за правителственото разследване.

Фитзджералд бавно поклати глава.

— Прочети инструкциите, Ед. Това изискване важи само за мястото на инцидента. Не смятам — Фитзджералд обхвана с жест цялото помещение, — че тази зала може да бъде причислена към него.

Напротив, може! Джонсън започваше да се изнервя. Опита се да прикрие притеснението си, симулирайки нетърпеливост.

— Тогава остани тук. Аз трябва да отида на съвещанието. — Той тръгна към вратата.

Метц го последва.

Фитзджералд не мръдна от мястото си.

— Почакай. Джонсън се обърна.

— Зная, че не разбираш нищо от летене, но ако беше пилот, изгубил се някъде над океана, ако единственото ти средство за комуникация беше излязло от строя, ти би ли искал хората на земята, на които разчиташ, да си излязат от комуникационната зала и да я заключат след себе си? Кажи ми? — Той се приближи до клавиатурата и написа:

ДО ПОЛЕТ 52: АКО ВСЕ ОЩЕ ПОЛУЧАВА ТЕ СЪОБЩЕНИЯТА НИ, ИСКАМЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ СМЕ ВИ ИЗОСТАВИЛИ. ДО НАШАТА КОМПЮТЪРНА СИСТЕМА ЗА ВРЪЗКА ИМА ПОСТОЯННО ДЕЖУРЕН, КОЙТО ЩЕ ОСТАНЕ НА ПОСТА СИ ДОКАТО ВИ НАМЕРИМ.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД.

Фитзджералд погледна Джонсън.

— Извикай Милър тук вътре.

Джонсън смяташе, че Милър си е вече у дома, но когато вдигна поглед, го видя да седи зад бюрото си. Копеле!

— Милър. Ела тук!

Джак Милър влезе бързо в комуникационната зала. Погледна Джонсън право в очите.

Джонсън веднага забеляза предизвикателното му изражение и си даде сметка, че Милър е под крилото на Кевин Фитзджералд. Кучи син! Когато всичко това се превърне в история, той лично ще се погрижи Милър да си получи заслуженото.

— Капитанът иска да говори с теб.

Фитзджералд му посочи стола пред компютърната система.

— Джак, сядай тук и наблюдавай монитора. Изпращай по едно съобщение на всеки две или три минути. Чакай за отговор, Джак.

— Да, сър. — Милър седна пред клавиатурата. Джонсън го видя да натиска бутона и да изпраща отново съобщението, написано от Фитзджералд. Самолетът вече бе свален и никой не можеше да промени това — нито Кевин Фитзджералд, нито Джак Милър, нито директорите на компанията, нейният президент или пък председателят на борда. А той бе извършил това колкото заради себе си, толкова и заради тях. Те обаче никога нямаше да разберат. Никога нямаше да научат.

Кевин Фитзджералд вдигна телефонната слушалка и позвъни в заседателната зала.

— Искам да разговарям с президента.

Джонсън си даваше сметка, че нервността му започва да личи. Извади пурата от джоба си и я захапа.

Метц искаше да си тръгне, но реши, че идеята не е особено добра. Пъхна ръка под сакото си и напипа разпечатките. Видя, че Джонсън го наблюдава ядосано.

Фитзджералд заговори по телефона.

— Да, сър. Току-що научих. Дяволски лоша работа. Аз съм в контролно-диспечерския център заедно с Ед Джонсън и господин Метц от Бенефишъл. Да. Оставаме един диспечер тук, който да изпраща непрекъснато съобщения и да наблюдава системата за отговор. Ще бъдем при вас след десет минути. Добре. — Той затвори и се обърна към Джонсън. — За шест часа е насрочена пресконференция. Ти ще си звездата. Ще се справиш ли?

— Разбира се.

— Във VIР салона се събират близки и роднини на пътниците. Трябва да разговарям с тях. Ще ми се да имах твоята увереност. — Погледна Джонсън изпитателно. — Не зная какво точно се е случило тук, но дано да имаш какво да кажеш, когато репортерите започнат да те обстрелват с въпроси.

— С кого си мислиш, че разговаряш, по дяволите!

Двамата мъже приковаха гневни погледи един в друг.

Метц се измъкна през вратата и щръкна по средата на диспечерския център.

Милър се престори на погълнат от работата си с компютърната система. Съзнаваше, че Фитзджералд действа много прибързано и рисковано. Молеше се на Господ подозренията му — съвсем смътни и неясни — да се окажат поне дотолкова основателни, че главният пилот да не загуби главата си заради тях.

Фитзджералд най-после наруши мълчанието.

— Джонсън, ние ще разберем какво се е случило с Полет 52, какво е станало тук и кой точно е проявил нехайство и немарливост. И пет пари не давам колко време ще ни е нужно, за да стигнем до истината. Нито пък кой ще изгори, когато всичко излезе наяве.

Джонсън извади пурата от устата си.

— Държиш се така, сякаш смяташ, че аз съм заложил шибаната бомба. Не се опитвай да се възползваш от този инцидент, за да ме дискредитираш, капитане. Зная как да оцелявам и ти обещавам, че ще се измъкна от тази бъркотия без драскотина.

Обърна се и излезе от залата, вдишвайки дълбоко чистия въздух в диспечерския център. Главата му пулсираше от болка, стомахът му се бе свил на топка. Мина покрай Уейн Метц и покрай диспечерите, които седяха с наведени глави, забили погледи право пред себе си, и излезе в коридора, по който бе дошъл не много отдавна.

Контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс се облегна тежко на перилата, заграждащи пешеходната зона на палуба 0–2 на Нимитц. Зоната беше безлюдна и сигурно щеше да остане така още известно време. Вдигна очи към двете бели звезди, изрисувани над стълбището, указващи, че това е адмиралска зона. Офицерите с по-малък чин можеха да минават оттук само ако са повикани за изпълнението на някаква специална задача. Поредната дълголетна традиция във флота, повеляваща адмиралите да могат да се движат безпрепятствено и необезпокоявани от никого. Хенингс винаги си бе давал сметка, че традиции като тази са пълен анахронизъм. Абсолютно излишни и безсмислени. Но пък и винаги си бе признавал чистосърдечно, че същите тези традиции му носят огромно удовлетворение. Кодове на честта. Клетви за вярност. Все неща, породени от една и съща потребност и обслужващи една и съща цел. Те обаче бяха останки от един изчезващ свят и също като него принадлежаха вече на някой музей… или гробница.

Хенингс въздъхна дълбоко. Потърка с пръсти дебелото въже на перилата. Допирът на усукания коноп отключи порой от спомени в главата му. Южният пасифик — или южните морета, както го наричаха в ония години. Сини води, слънчеви небеса, плажове, обрасли с палми, и млади офицери, стегнати в тропическите си униформи. Стояха по палубите или се тъпчеха в каютите и слушаха разказите на старшите офицери за войната. За великите морски битки и подводни нападения. Тези спомени обаче вече бяха опорочени. Подобно на подводница, изплаваща на повърхността, една дума непрекъснато изплуваше от дълбините на съзнанието му и караше устните му да мълвят: Убийство.

Хенингс слезе бавно по безлюдното сиво стълбище, а след това отвори люка и излезе на огряната от слънце палуба.

Умерен вятър духаше над огромната, почти безлюдна палуба. На около седемдесет и пет ярда от корпуса на самолетоносача бе спрял един транспортен самолет S-3. Пилотите извършваха последни проверки на състоянието му. Един ординарец вече бе прибрал багажа на Хенингс от приемната и го бе оставил до вратата на багажното отделение. Същият този S-3 го бе докарал на самолетоносача, но сега това му се струваше толкова отдавна. Хенингс се обърна и се отдалечи от самолета.

Тихоокеанското слънце грееше директно върху палубата. Хенингс забеляза един моряк, който работеше нещо край десния елеватор, и побърза да се отдалечи от него. Пресече палубата по диагонал и се запъти към задния й край. Застана в самия й край и сложи ръце върху веригата, изпълняваща ролята на предпазни перила. Погледна надолу и видя разпенената диря, останала зад гигантския ядрен самолетоносач. Точно под него, на кърмата, се вееше огромно американско знаме. Флагът плющеше на вятъра, а ярките му цветове се открояваха на фона на бялата пяна.

Рандолф Хенингс се замисли за съпругата си, Мери. Бяха женени в продължение на тридесет и пет години, а той бе прекарал по-голямата част от тях далеч от нея. Смъртта й пък дойде толкова скоро след пенсионирането му, че на него така и не му остана време да направи заедно с Мери нещата, които бе отлагал толкова дълго.

Помисли и за приятелите си. Повечето от тях бяха мъртви — някои загинаха по време на битка, други се споминаха от естествена смърт. Онези, които все още бяха измежду живите, живееха в самотно уединение. Хенингс беше моряк и като такъв нямаше корени, роден град или близки, които все още да държат на него.

Все по-ясно започваше да разбира, че той е не само самотник, ами е и истински анахронизъм. Винаги бе вярвал, че за научния напредък и прогрес днес, утре ще трябва да се заплати неочаквана, че дори и неприемлива цена. Сега си даде сметка, че този ден е дошъл. Днешната етика, демонстрирана му от Джеймс Слоун, често водеше до далеч повече нещастия и ужасни последици от онези, причинени от суровите морални изисквания на вчерашния ден. Пълната липса на етични норми и на чувство за отговорност бе довела до унищожаването на онзи Стратън и бе причинила смъртта на всички хора на борда му. Тя бе убила и Питър Матос. Хенингс се бе опитал да се впише в новия модел, но бе постигнал единствено съучастничество в едно чудовищно престъпление.

Чу шума от двигателите на S-3, който се намираше на двеста ярда зад него. Скоро щяха да пристигнат да го търсят. Капитан първи ранг Диел и още няколко офицера щяха да се съберат бързо, за да го издирят, а след това щяха да се върнат към по-важните си задължения.

Рандолф Хенингс се загледа в разпенения килватер. Замисли се за познатите му офицери, които бяха погребани в морето, на което бяха отдали целия си живот.

Бяха живели по-малко от него, но пък бяха загинали, преди някой да е опетнил спомена за героичните им дела.

Той вярваше, че един ден, Деня на страшния съд, морето и земята ще върнат своите мъртъвци и ще разкрият тайните си. Тогава невинните ще посочат своите убийци, своите мъчители, своите лъжливи обвинители, ще посочат онези, причинили смъртта им от нехайство, невежество или глупост. И тогава Бог ще осъди всеки един от тези хора и ще им наложи справедливо наказание.

Чу, че викат името му по радиото.

Рандолф Хенингс се пъхна под веригата и уверено се насочи към края на палубата. Без да забавя крачка, той скочи от палубата, прелетя покрай предпазните мрежи, край плющящото на вятъра американско знаме и, незабелязан от никого, падна в разпенения килватер на ядрения самолетоносач Честър. У. Нимитц.