Мейдей

10.

Харолд Стейн се изправи, изви тяло и се приготви да удари отново, но атаката изведнъж изгуби устрема си. Нападателите започнаха да отстъпват. Също като малки деца, помисли си Стейн. Или като диви животни. Като примати, чиято свирепост изчезва също толкова бързо, колкото се и появява.

Той вдиша дълбоко и изтри потта от челото си. Краката и ръцете го боляха. Надникна надолу към салона. Пътниците очевидно си бяха намерили някакво друго занимание. Вече не се трупаха в подножието на стълбището, а гласовете им бяха утихнали. Скоро можеха отново да нападнат, ако някакъв друг дразнител отключи агресивността им.

Трудно му беше да повярва, че тези хора наистина ги бяха атакували. Още по-трудно му бе да повярва, че той самият бе проявил такава агресивност, че бе ритал и удрял тези мъже, жени и деца — хора, с които бе разговарял само преди няколко часа.

Стейн се зачуди къде се бави Барбара Йоширо. Може да е била ранена, или пък продължава да търси нещо. Той погледна към кабината. Джон Бери разговаряше с Шарън Крендъл, но Стейн не чуваше думите им. Силуетите на двамата се очертаваха на фона на ярката слънчева светлина. Стейн предположи, че ще се опитат да върнат самолета у дома.

— Хората се успокоиха — провикна се Стейн. Бери се обърна и извика в отговор:

— Добра работа, Харолд. Ако имаш нужда от помощ, викай!

— Добре. — Стейн огледа салона за развлечения. Бери едва успяваше да държи пътниците далеч от кабината и едновременно с това да управлява самолета. Стейн си наложи да не поглежда треперещите си ръце. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, но това му се удаваше все по-трудно. Колкото повече разсъждаваше върху положението, в което се бяха озовали, толкова по-изплашен се чувстваше. Стейн си даваше сметка, че вече е напълно съсипан — и психически, и физически.

В мислите си прекоси океана и се върна в дома си в Бронксвил. Представи си червените тухли, белите жалузи, тучните зелени морави. Видя нацъфтелите червени азалии. Всяка пролет хората от града си търсеха повод да минат край къщата им, за да се порадват на възхитителните цветя в градината на Мириам. Кой щеше да се грижи сега за тях?

Закопня за удобното канапе с висока облегалка, на което двамата с Мириам прекарваха повечето вечери, седнали пред камината. В мислите си видя широкото стълбище, което водеше към спалните на втория етаж. Тяхната спалня беше вляво. Вдясно пък беше тази на Сюзън — с розови тапети и аквариум, пълен с тропически рибки. След това идваше стаята на Деби, цялата в бяло и синьо, препълнена с играчки. Вътре беше и къщата за кукли, която й бе измайсторил за последния й рожден ден.

Стейн се разплака.

Реши, че трябва да предприеме нещо. Длъжен беше да направи нещо за тях. Ако не можеше да върне умовете им, би могъл поне да се погрижи за телата им и да ги спаси от агресивните набези на останалите.

Без дори да си дава сметка какво прави, той тръгна надолу по стълбите. Спомни си предупреждението на Бери, че трябва да изчака. Помисли си, че е длъжен да остане на мястото си, за да охранява портите на ада. Бери да върви по дяволите! Всички да вървят по дяволите! Не можеше да чака повече. Нито заради Бери, нито заради Барбара Йоширо, нито заради някой друг.

Погледна отново към кабината. Бери и Крендъл бяха заети. Хвърли един поглед към пианото. Линда Фарли седеше на пода полузаспала. Огледа стълбището. Пътят беше свободен. Може да не му се отвори друга подобна възможност. Бързо се спусна на долния етаж.

В долния край на стълбището се огледа предпазливо. Навсякъде лежаха хора. Някои се подпираха на стените на тоалетните и на кухненския бокс. Сякаш си почиваха — подобно на диви зверове след период на ярост. Стейн подозираше, че това им състояние няма да продължи дълго.

Хората около него хленчеха тихичко или си бъбреха помежду си. От време на време му се струваше, че различава по някоя смислена дума или фраза, но знаеше, че се заблуждава. Толкова отчаяно му се искаше някой да му помогне, че му се причуваха членоразделни звуци и човешка реч сред пороя от животински звуци, изтръгнали се от окървавените усти на пътниците.

Стейн предпазливо заобиколи тоалетните и пое към затрупаната с отломки средна част на самолета.

Насред огряната от слънцето купчина лежеше спящо куче със златиста козина. Изпод лапите му се подаваше окървавена кост. Гледката му се стори толкова невероятна, че изглеждаше нереална дори на фона на тоталната разруха. След това си спомни за кучето водач на слепеца от горния етаж. Но кой би дал сурово месо на кучето, и то на борда на… И тогава разбра.

— О, мили Боже!

Рязко обърна гръб на кучето и на няколко фута от себе си видя Барбара Йоширо. Седеше на пода, скрила глава между коленете си, а дългата й коса закриваше лицето й. Той бързо се приближи до нея. Тя би могла да му помогне да заведе семейството си в горния салон. Наведе се и я разтърси за рамото. Тихичко я повика.

— Барбара? Барбара, добре ли си? Стюардесата вдигна глава.

Стейн се отдръпна. Лицето срещу него бе ужасно разкривено и омазано с кръв.

— Барбара…

Но това не беше Барбара Йоширо. Беше друга стюардеса, която той си спомняше смътно. На ярката слънчева светлина се виждаха сини петна по бузите и челото й — там се бяха пукнали кръвоносни съдове. Очите й, зачервени и пламтящи, се взираха в него.

Стейн отстъпи назад и се блъсна в някого.

— О! О, не, моля ви, не! — Той се запрепъва далеч от ужасния куп, като се блъскаше в хората около себе си.

Огледа се като обезумял, търсейки с поглед Барбара Йоширо. Надникна в слабо осветения туристически сектор и я повика:

— Барбара? Стюардеса! Някой извика след него.

— Бурбура? Студеса!

Стейн закри лицето си с ръце и се спъна в една седалка. Боже в небесата!

Бавно свали ръце и се огледа. Очите му се местеха неохотно към централната редица и местата, намиращи се на около тридесет фута от него. Само Деби и Сюзън бяха на местата си. Мириам я нямаше.

Деби се опитваше да се изправи, но не бе откопчала колана, който всеки път я дърпаше обратно на седалката.

Сюзън се бе захлупила върху мястото, на което бе седял той преди катастрофата. Двете й преплетени ръце бяха опънати пред нея.

Харолд Стейн тръгна към дъщерите си. Движеше се бавно и колебливо. Застана до тях и погледна надолу.

— Деби? Деби, татко е. Деби!

Момичето вдигна очи и го погледна без всякакъв интерес. След това поднови търпеливо опитите си да се изправи. От устните й се ронеха странни, неразбираеми звуци.

Сюзън дишаше, но иначе лежеше абсолютно неподвижно.

В този момент Харолд Стейн осъзна, че за семейството му няма надежда за спасение. Нито за тях, нито за някой друг на този самолет. Вече знаеше какво трябва да направи.

Обърна се и се затича по пътеката, като избутваше олюляващите се хора, изпречили се на пътя му.

Намери Мириам да се щура безцелно край кухненския бокс в опашката на самолета.

— Мириам! Мириам! Тя не отговори.

Той се отказа да вика имената им и да се преструва, че някоя от тях все още знае коя е била преди няколко часа. Това привидение, което се щураше насам-натам, не беше съпругата му.

Той я хвана за ръка и я поведе към четирите съседни места, на които бе седяло семейството му.

Стейн разкопча коланите на двете момичета. Преметна Сюзън през рамо, помогна на Деби да се изправи и я изведе на пътеката. Като дърпаше със свободната си ръка ту жена си, ту дъщеря си, той ги поведе към купчината с натрупаните отломъци.

Двете дупки, причинили цялата тая неописуема трагедия, се намираха едва на десетина фута една от друга. Вятърът виеше през тези две отворени рани и силният шум го затормозяваше и му пречеше да мисли ясно. Той се поколеба, а след това се насочи към по-големия отвор.

Изпотен и останал без дъх, Стейн остави долу дъщеря си, а след това принуди Деби и Мириам да седнат. Няколко кабела висяха над главите им и единият от тях от време на време докосваше Мириам и момичетата, които проплакваха от страх. Един кабел се блъсна в лицето на Стейн и отвори рана на челото му.

Той се наведе над Сюзън и въпреки решението си да не разговаря с никоя от тях, прошепна в ухото й:

— Сю, миличка, татко е тук с теб. Сега всичко ще се оправи. — Обърна се и погледна Деби. Тя отвърна на погледа му и за момент на Стейн му се стори, че вижда искрица живот в мъртвешките й очи, но и тя веднага изчезна. Деби бе първородната им дъщеря и раждането й след толкова много години на очакване бе най-щастливото събитие в живота им. Той се наведе напред и я целуна по челото.

Стейн изобщо не се съмняваше, че е бил пощаден с една-едничка цел — за да изпълни дълга към семейството си. Изпитваше съжаление към онези, които трябваше да продължат да страдат. Изпитваше съжаление към Бери и Шарън Крендъл, към Линда Фарли и Барбара Йоширо. Те трябваше да страдат повече от останалите и страданията им щяха да продължат до мига, в който самолетът се разбие или, което бе още по-лошо, се приземи благополучно. Той най-искрено ги съжаляваше, но вече не чувстваше отговорност към никого от тях. Портите към ада оставаха без пазач, но това не беше чак толкова страшно. Неговото отсъствие би могло дори да ускори избавлението на всички. Той, Харолд Стейн, бе получил нечувания шанс да избяга от ада и да придружи семейството си до царството на вечния покой и нямаше никакво намерение да бяга от това си задължение.

Стейн обви ръце около кръстчетата на дъщерите си, повдигна ги без никакво колебание и ги доближи до дупката. Пусна ги една по една и изпрати с поглед телата им, които полетяха през осветеното от слънчевите лъчи яркосиньо небе. Само след миг и двете му дъщери изчезнаха от погледа му, скрити зад опашката на самолета, но след малко вятърът ги понесе надолу към водите на Тихия океан. После вече не можеше да ги вижда.

Без да спре, за да помисли или да си почине, Стейн се обърна и накара съпругата си да се изправи. Поведе я към отвора. Тя като че ли го следваше доброволно. Може би разбираше. Стейн се съмняваше в това, но може би тяхната любов — мълчаливото разбирателство, установило се помежду им с годините — бе по-силна… Стейн се застави да престане да мисли. Погледна към дупката, но почти не я видя заради сълзите, напълнили очите му. Обърна се и погледна лицето на Мириам. От очите й се спускаха две струйки засъхнала кръв и криволичеха надолу по бузите й. Той притисна лицето й към гърдите си.

— Мириам. Мириам. Зная, че не разбираш, но… — Гласът му заглъхна, тялото му се разтърси от конвулсивни ридания.

Стейн пристъпи по-близо до дупката. Почувства силата на въздушната струя.

— Мириам, обичам те. Обичам ви и трите. — Възнамеряваше да каже: Прости ми, Господи, но реши, че именно Господ му е отредил тази роля.

Обвил здраво ръце около тялото на жена си, Харолд Стейн излетя от самолета, далеч от кошмара на борда на Полет 52.

Лейтенант Питър Матос не можеше да си намери място в пилотската кабина на своя F-18. На стотина ярда пред него свръхзвуковият Стратън на Транс-Юнайтид поддържаше курса си непроменен. Матос се застави да погледне часовника на таблото. Светещите цифри на циферблата сякаш подскачаха пред очите му. С изумление видя, че бе изминал повече от час от момента, в който самолетът бе поел курс към Калифорния. На Матос му се струваше, че са изтекли едва няколко минути. Той невярващо поклати глава. Единственото, което си спомняше от изминалия час, бяха няколкото разговора с капитан трети ранг Слоун и изчисленията, които бе извършил с навигационната си апаратура. Извън тези служебни ангажименти той не си спомняше нищо друго.

Питър, излез от това състояние! Направи нещо! Веднага! Матос беше като в транс, хипнотизиран от огромния и непроменящ се океан. Той силно вдиша от кислородната маска, за да проясни главата си. Провери летателните прибори, напомни си той. Даваше си сметка, че трябва да се захване със задълженията, рутинни за всеки един полет. Това беше най-разумният начин да възвърне равновесието си. Апаратурата в самолета му беше позната до болка и той я възприемаше като приятел. Погледна най вляво и видя, че налягането на маслото е нормално, температурата на двигателите се движи в нормални граници, горивото…

Матос спря. Рязко се отърси от обхваналия го унес. Исусе Христе! Положението с горивото все още не беше критично, но скоро щеше да стане. Макар да бе излетял за тази мисия с максимално допустимото количество гориво, то бе на привършване и съвсем скоро щеше да му се наложи да предприеме нещо.

Матос прехапа долната си устна, а умът му се зае да прецени възможностите, пред които бе изправен. Той обаче знаеше какво трябва да направи най-напред. Бързо въведе координатите си в компютъра. Прочете резултатите.

— Мамка му! — Оставаше му много малко гориво. Не можеше повече да си позволи лукса да следва пътническия Стратън по маршрута му.

Какво щеше да стане сега? Матос се разкъсваше, неспособен да вземе решение. Трябваше ли да се противопостави на капитан Слоун? Никога преди не бе отказвал да изпълни заповед и само мисълта за подобна възможност го изнервяше. Да се опъне на Джеймс Слоун — и на флота на Съединените щати в негово лице — беше твърде драстична линия на поведение, която той не желаеше дори да обмисля. Тя бе извън сферата на неговите разсъждения — така, както самолетоносачът Нимитц съвсем скоро щеше да се окаже извън обсега, който Матос би могъл да прелети с оставащото му гориво.

Матос погледна пътническия Стратън. Той неотлъчно следваше курса си и летеше с постоянна скорост. Прекалено постоянна. Дяволски добре си даваше сметка, че последните му доклади за претърпените от самолета щети са силно преувеличени. По стените на кабината се забелязват пукнатини от износване.

Лонжеронът може да е повреден. Самолетът едва ли ще издържи още дълго. Съвсем скоро ще излезе от строя. Тези заключения не бяха напълно погрешни, но и не бяха съвсем точни. Вярно, че се забелязваха пукнатини и следи от износване, но…

— Полет три-четири-седем, чуваш ли ме? Внезапното включване на Слоун стресна Матос.

— Чувам ви — отвърна той, стиснал здраво контролния лост на F-18. — Продължавайте.

По гласа на капитана се досети, че той вече е започнал да губи търпение. Обхвана го ужас. Едва сега осъзна, че повече не може да отлага неизбежното.

— Каква е ситуацията? — попита направо Слоун.

— Без промяна.

— Никаква? — Слоун звучеше искрено изненадан.

— Ами пукнатините? Ами повредения лонжерон?

— Може би състоянието на самолета е леко влошено. Но не много.

На Матос му се искаше да не беше започвал с тези лъжи. Така само бе влошил нещата. Позволи си да плъзне поглед към изстрелващото устройство, монтирано на страничната конзола. Съжаляваше, че бе изчакал. Трябваше да изстреля ракетата веднага, преди да е имал време да размисли.

— Матос, твоят доклад за щетите на самолета си беше чиста измишльотина. Така само направи тази шибана мисия по-дълга и по-мъчителна за всички. Не си мисли, че ще забравя това.

— Не. Състоянието на самолета наистина се влошава — излъга Матос. — Все още се движи със скорост от триста и четиридесет възела в час, но височината леко се промени…

Нещо привлече погледа на Матос. Някакъв малък, тъмен предмет под самолета, който бързо падаше към океана. Дали не беше откъснало се парче от корпуса? Дали самолетът нямаше все пак да се разпадне? Матос надникна навън и неволно отмести пръст от бутона за радиовръзка.

— Матос — изкрещя Слоун в момента, в който каналът се освободи. — Пет пари не давам за скоростта и височината на онзи самолет. Ще падне ли изобщо този проклет лайнер? Това е, което искам да знам. Отговори на въпроса ми, по дяволите!

— База, от самолета падат хора. — Матос не бе чул и думичка от последното включване на Слоун.

— Какво? Повтори!

— Да. Падат от самолета. Скачат. — Матос снижи изтребителя и го приближи до пътническия Стратън. Вече виждаше съвсем ясно. Забеляза още едно тяло, което излетя през лявата дупка. О, Боже! — Ето още едно! Вътре сигурно е избухнал пожар.

Матос не можеше да се сети за друга причина, която би накарала някого да тръгне на сигурна смърт. Проследи с поглед второто тяло, докато то не се отдалечи толкова, че Матос да не може повече да различава размаханите във въздуха ръце и крака. То продължи да се носи надолу и накрая се превърна в малка черна точица на фона на океана. След това достигна повърхността му и мигновено изчезна под водата.

— Забелязваш ли дим?

Дим? Матос рязко изправи глава и се загледа в самолета. Но всичко изглеждаше както и преди. Прекалено спокойно. Твърде овладяно. Матос прокара език по пресъхналите си устни и натисна бутона.

— Не се забелязва дим. Не още.

Новопоявилата се надежда все още не се бе пукнала като сапунен мехур, но започваше бързо да намалява. Нямаше дим, нямаше огън. Нищо. Какво ли ставаше там вътре? В един кратък миг Матос осъзна в какъв човек се е превърнал. Отърси се от тази мисъл. Щеше да може да живее със спомена за този инцидент — даже и ако бе станал по негова вина — ако само не му се наложи да причини още нещо на този Стратън. Моля те, Господи, остави го да падне в океана. Сам.

— Матос, не ми пробутвай повече дивотии — сърдито изрева Слоун, но веднага след това смени тона. — Има ли някаква турбулентност? Виждаш ли някакво обяснение за скоковете им от самолета?

— Не, не… чакайте… чакайте… — Матос не сваляше пръст от радиобутона. — Продължават да скачат хора. Този път са двама. И скачат заедно. Да. Там сигурно става нещо. Без съмнение. Или бушува огън, или има някакви задушливи изпарения. Нещо. Несъмнено. Би трябвало да изчакаме. Самолетът ще падне. Зная, че ще падне.

Слоун дълго време не отговори. Когато най-после заговори, гласът му отново звучеше официално и безизразно.

— Ясно, три-четири-седем. Разбрах. Продължаваме да чакаме.

Докато падаше, притиснал жена си в прегръдките си, Харолд Стейн вдигна глава и погледна към гигантския Стратън над тях. В тази част от секундата той видя и разпозна един реактивен изтребител, кръжащ над и зад огромния самолет. В съзнанието му се запечати и друга картина — дълга сребриста ракета, увиснала на търбуха на изтребителя. В този кратък миг на прозрение Стейн разбра какво се бе случило с Полет 52.

Уейн Метц изключи автопилота на беемвето и със скорост от шестдесет мили в час навлезе в отклонението, водещо към летището. Тръгна направо към хангара на Транс-Юнайтид и паркира колата си на VIP паркинга. Една цяла минута остана неподвижен на мястото си, загледан в синьо-жълтия хангар. Беше измислил план, който би могъл значително да намали сумата, която Бенефишъл трябваше да плати за огромните обезщетения. План, който би облекчил и неговото положение.

Не му беше трудно да го измисли. Решението само се набиваше на очи. Проблемът беше в това да убеди Едуард Джонсън, че интересите им съвпадат и че тези техни общи интереси се обслужват най-добре от плана на Уейн Метц. Смяташе, че познава Джонсън достатъчно добре и може да рискува да го запознае с плана си.

Метц отвори жабката на колата, порови се известно време и извади пропуска си за Транс-Юнайтид. Слезе от колата и прекоси напечения бетон, който водеше към хангара. Видя служебния вход и ускори крачка. Група служители на компанията стояха близо до вратата и разговаряха. Метц мина бързо край тях. Показа пропуска си, на който пишеше Официален посетител/Доставчик на охраната, отвори малката вътрешна врата и се затича нагоре по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Бързо измина дългия коридор и отвори синята врата на контролно-диспечерския център.

Метц се приближи до един служител.

— Тук съм, за да се видя с Едуард Джонсън. Служителят посочи комуникационната зала, отделена със стъклена стена от голямото помещение.

— Ей там е. Но не мисля, че ще ви приеме.

— Мен ще приеме.

Метц прекоси стаята и спря пред един от дебелите стъклени панели. Видя Едуард Джонсън, който гледаше надолу към голяма машина. Един друг мъж стоеше до него. На Метц му бе нужен само един поглед, за да разбере, че и двамата мъже в залата са под огромно напрежение, и предположи, че то е породено не само от трудната ситуация, пред която са изправени, но се дължи отчасти и на търканията между тях. Метц знаеше, че планът му би могъл да сработи само ако получи възможност да разговаря с Джонсън насаме. Погледа още няколко секунди. Другият мъж като че ли беше подчинен на Ед. Джонсън би могъл да се отърве от него.

Метц силно почука по стъклото.

Джонсън вдигна поглед, а след това се приближи до вратата и я отключи.

Уейн Метц влезе в комуникационната зала.

— Здрасти, Ед.

Двамата се ръкуваха механично.

Джонсън забеляза, че няколко от диспечерите са вдигнали глави и ги наблюдават. Изгледа ги яростно и всички побързаха да сведат очи и да се заловят с работата си. Той затръшна вратата и я заключи.

— Тук сме като на сцена! — Всичко в шибаната им програма Стратън бе прекалено явно, извадено на показ пред очите на всички. Той даде знак на Милър. — Това е Джак Милър. Той е старши диспечер. 52 беше негов полет.

Метц кимна разсеяно на Милър, а след това се обърна към Джонсън.

— Беше? Да не би…

— Не. Грешката е моя. Самолетът е все още във въздуха. Но сега вече е мой полет. Джак ми помага. — Джонсън обаче знаеше, че дълбоко в душата си отдавна е отписал самолета. Миналото време, което бе използвал, напълно прилягаше на случая, но за в бъдеще трябваше да е по-внимателен, когато говори за този полет. Трябваше да се постарае от думите му да лъха оптимизъм. — Всъщност след последния ми разговор с теб не сме се свързвали със самолета. Полетът обаче протича нормално и аз не виждам защо трябва постоянно да ги търсим. Ако пилотът има нужда от нас, ще се обади. Метц кимна.

— Значи по всичко личи, че той може и да успее да върне самолета, така ли?

Джонсън поклати отрицателно глава.

— Не съм казвал такова нещо. Ще трябва да го инструктираме относно захода към пистата и кацането. — Реши да не се церемони с Метц. — Що се отнася до мен, аз съм убеден, че онези хора са обречени на сигурна смърт. — Посочи Милър. — Джак е по-оптимистично настроен. Мисли, че онзи човек, Бери, би могъл да осъществи идеално кацане, а след това да рулира до посочения му терминал.

Милър се изкашля, за да прочисти гърло.

— Наистина смятам, че той може да успее, господин Метц. Изглежда способен човек. Съобщенията му го доказват. — Погледна разпечатките, които лежаха върху конзолата.

Джонсън кимна. Милър взе съобщенията.

— Всички разпечатки са тук, ако желаете да ги прегледате.

Джонсън ги измъкна от ръката на Милър и ги подаде на Метц.

— Хайде, Уейн. Прочети ги. Ще се отразят добре на язвата ти. Този шибан Стратън. Знаех си аз, че проклетият самолет ще ни прецака…

Метц взе листите и започна да чете. Неволно поклати глава. Безличните думи, изписани с този странен компютърен шрифт, допълнително влошаваха положението. Или поне правеха случилото се далеч по-лесно за възприемане. Продължителният кислороден глад е довел до мозъчни увреждания.

Милър погледна първо Метц, а след това и Джонсън. Почти не познаваше Метц, но изпитваше към него инстинктивна антипатия. Прекалено изтупан. Безупречни дрехи. Прическа на филмова звезда. Милър нямаше доверие на такива мъже, макар да си даваше сметка, че не е честно да съди само по вида им. Фактът, че Джонсън бе помолил Метц да дойде веднага, бе показателен за начина, по който се управляваше авиокомпанията напоследък. Преди десет или двадесет години тази стая щеше да е пълна с мъже, навили нагоре ръкавите на ризите си, които пушат и се наливат с кафе — пилоти, инструктори, изпълнителни директори, диспечери, всички, които милеят за Транс-Юнайтид и вярват, че могат да бъдат от помощ. Днес, когато един техен самолет изпаднеше в беда, най-напред пристигаха застрахователите и адвокатите на компанията. Никой не се осмеляваше да запали цигара или да каже нещо, което противоречи на политиката на компанията. Милър си помисли, че вече му е време да се маха от този бизнес.

Метц върна съобщенията на Милър и се обърна към Джонсън.

— Сигурен ли си, че тези съобщения дават ясна представа за действителното положение?

Джонсън потропа с пръст по купчината разпечатки.

— Щом твърди, че хората са мъртви, значи е така. Предполагам също, че знае как изглеждат дупките в корпуса.

— Имам предвид тази история с мозъчните увреждания. Защо той смята, че те са необратими!

— Моят експерт — Джонсън кимна по посока на Милър — твърди, че Бери най-вероятно е прав в заключението си за мозъчните увреждания. Дали са необратими? Вероятно. Подобно увреждане се причинява вследствие на умъртвени мозъчни клетки. А това е необратимо. Кой обаче би могъл да твърди с абсолютна сигурност какво е истинското състояние на нещастните копелета там горе? Бери е пилот аматьор, а не неврохирург. А и как можем да сме сигурни, че той не е същият кучи син, поставил бомбата? Макар че, признавам, подобна възможност е малко вероятна.

Метц кимна.

— Е, положението очевидно не е никак розово.

— Много точна преценка — промърмори Джонсън.

— Благодаря ти за готовността, с която се отзова. Радвам се, че те повиках.

Метц реши да кара направо.

— И защо точно ме повика тук?

Джонсън го изгледа продължително. Най-накрая отговори.

— Евънс ти е позвънил, защото името ти фигурира в инструкцията за чрезвичайни произшествия.

Метц демонстративно огледа празната зала. Джонсън се усмихна едва-едва. Метц не беше вчерашен. Играеше твърдо, за да спечели.

— Е, добре. Исках да получа някакви гаранции от вас, господин Застраховател. Първо искам да съм сигурен, че сме застраховани срещу всичко това, нали?

— Би трябвало да сте. Застрахователят на самия самолет ще покрие, естествено, загубите, причинени от повредата в корпуса. Всичко останало е наша потенциална отговорност.

На Джонсън не му харесаха думите би трябвало и потенциална. Той попита:

— Включително и исковете, които биха възникнали, ако този Стратън се разбие над Сан Франциско? Всички сгради, които би потрошил? Хората, които ще пострадат на земята?

— По принцип е точно така.

Джонсън започна да крачи из стаята. Все още не бе чул лошата новина, която Метц искаше да му съобщи, защото още не бе задал правилния въпрос. Той погледна Метц.

— Вашата компания може ли да си позволи това?

Метц почти незабележимо сви рамене. Джонсън спря на едно място. По гърба му пробягаха ледени тръпки.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Означава, че никой не може да отговори на въпроса ти, докато не се изчислят обезщетенията, които трябва да бъдат изплатени. Означава още, че застрахованият е длъжен да предприеме всички разумни мерки за свеждане на загубите до минимум. Означава още, че Транс-Юнайтид трябва да успее да докаже, че инцидентът не е възникнал в резултат на проявени от страна на компанията небрежност и нехайство.

— Чакай малко, по дяволите! Първо на първо, добре би било вие да разполагате с нужната сума. Второ, ние наистина се опитваме да сведем загубите до минимум. Трето, не може и дума да става за нехайство от… — Още докато произнасяше последните думи, Джонсън се запита отново дали скорошните, въведени от него икономии по поддръжката не са допринесли по някакъв начин за трагедията. И дали някой опитен адвокат няма да успее да посочи връзката между снижените разходи и инцидента.

— Някой, понесъл бомба със себе си, се е промъкнал през вашата охрана. Може дори да е бил Бери. Ти самият почти го каза преди малко.

Джонсън пристъпи към Метц, а след това се обърна към Милър.

— Обади се в юридическия отдел, Джак. А след това изпрати господин Метц.

Метц си даде сметка, че е оказал твърде силен натиск.

— Почакай. Има няколко момента, които бих искал да обсъдя с теб. — Кимна по посока на Милър. — На четири очи.

Преди Джонсън да успее да отговори, на вратата се почука. И тримата мъже се обърнаха по посока на звука.

Денис Евънс стоеше от другата страна на стъклото и стискаше нервно някакъв лист хартия.

Едуард Джонсън се приближи до вратата и я отвори.

— Какво има, Евънс?

— Получих запитване за Стратън. — Евънс размаха листа, който държеше. — От службата за контрол на полетите. Не могат да се свържат с Полет 52. Искат да знаят дали можем да установим връзка с тях на някоя от честотите на компанията. Колегата, който се обади, Малоун, смята, че екипажът може да има проблем с радиовръзката.

— Ти какво му каза?

— Нищо, сър. — Той подаде на Джонсън листа, който държеше. — Тук съм записал името и телефонния му номер. Казах му, че ще му се обадим.

Джонсън взе листа и го тикна в джоба си.

— Добре, Евънс. Добра работа. — Затвори вратата, преди Евънс да успее да добави нещо. Обърна се и се приближи до телефона.

Метц застана между него и телефона.

— Почакай, Ед. Не може ли първо да поговорим?

Джонсън не беше свикнал някой от хората около него да се опитва да го плаши. Него! Реши, че Уейн Метц или е прекалено дързък, или ужасно отчаян. И в двата случая обаче очевидно бе намислил нещо.

— Трябва да им се обадя. Това беше първото нещо, което трябваше да направим, но при този инцидент всичко върви наопаки. При нормални обстоятелства досега трябваше да сме изпратили спасителен екип, който да се опита да ги открие и да им помогне. Вероятно ще си навлечем сериозни неприятности заради това забавяне.

Джак Милър заобиколи двамата мъже и вдигна слушалката.

— Аз ще поема отговорността. Дай ми номера, Ед. Ще им се обадя.

Джонсън нетърпеливо тръсна глава.

— Не ставай идиот. Евънс ще опере пешкира. Онзи тъп кучи син трябваше да се обади на всички, упоменати в инструкцията за чрезвичайни произшествия.

— Аз съм старши диспечерът и аз нося цялата отговорност.

— Джак, остави това на мен. Джонсън се обърна и заговори с Метц.

— Първо, винаги съществува възможността тези съобщения по компютърната видеосистема да се окажат измама. Именно поради тази причина изчакахме с обаждането. Второ, както вече казах, този инцидент се развива отзад напред. Обикновено службата за контрол на полетите първа научава за подобни произшествия и на свой ред информира засегнатата авиокомпания. Получаването на сигнал за помощ чрез компютърната видеосистема на някоя авиокомпания е твърде необичайна практика. Всъщност никога преди не се е случвало. Подобна вероятност не е предвидена дори в инструкциите на компанията за чрезвичайни произшествия. Не забравяй също, че ти ме помоли да не се обаждам на…

Метц нетърпеливо поклати глава.

— Взаимоотношенията ви със службата за контрол на полетите изобщо не ме засягат. Искам само да обсъдим каква позиция ще заемем и държа да го направим преди да си разговарял с когото и да било. Би трябвало разговорите относно застрахователните обезщетения да се водят отделно. В противен случай може да се компрометираме в съда. Искам една минута, за да поговоря с теб. Една минута.

Джонсън погледна Милър.

— Джак…

Милър поклати отрицателно глава.

— Чакай малко, Ед. Полет 52 е моя отговорност. И аз трябва да зная какво става.

Джонсън сложи ръка на рамото на Милър.

— Това са само застрахователни брътвежи, Джак. Не би искал да чуеш разговора ни, защото, ако го направиш, някой ден може да започнат да ти задават въпроси за него. Дай ни само минутка.

Милър погледна двамата мъже. Транс-Юнайтид все още бе като едно голямо семейство — сега обаче се бе превърнала в семейство, което има нещо за криене. Милър осъзна, че е безсмислено да се опитва да противоречи на Едуард Джонсън. Не и по този въпрос.

— Добре… — Приближи се до вратата и излезе от стаята.

Джонсън заключи след него и се обърна към Метц.

— Добре. Имаш една минута.

Метц дълбоко си пое въздух и се отпусна на един стол.

— Добре. От гледна точка на обезщетенията трябва да сме особено предпазливи. Не бива да увеличаваме проблемите на Стратън. От юридическа гледна точка е по-добре да не правим нищо, отколкото да предприемем погрешни действия.

— С други думи, да не обучаваме онзи пилот и да не му помагаме да кацне?

— Съжалявам, но нещата стоят точно така. Съдилищата и съдебните заседатели определят прецедентите. Всяко действие, предприето от теб сега, по-късно ще бъде обсъждано в съда. То ще бъде преценявано според резултатите от взетите мерки, а не според добрите ти намерения. С други думи, ако ти продължиш да насочваш и инструктираш пилота, но самолетът въпреки това се разбие при кацането, ще се окажеш в по-лошо положение отколкото ако не предприемеш нищо. Така както аз виждам нещата, единственото ти задължение в момента е да организираш спасителна операция.

Джонсън погледна Метц. Той говореше едно, но имаше предвид нещо съвършено различно.

— Думите ти не звучат особено убедително. Но ако онова, което казваш, е вярно, излиза, че за момента действаме правилно, защото все още не сме започнали задочно да обучаваме Бери в изкуството да пилотира свръхзвуков самолет. Ще ти кажа и още нещо — да ръководиш пилот по радиото и да му даваш инструкции за кацане е дяволски трудна работа; но да вършиш всичко това чрез компютърната система за връзка е просто смешно. Когато докарам тук главния пилот и му кажа какво трябва да направи, той ще се подриска от страх. — Джонсън замълча за момент. — Но пък, като си знам късмета, току-виж Фитзджералд успял и се превърнал в национален герой. Той и Бери ще се превърнат в медийни звезди. Направо страхотно.

Метц се поизправи на стола си.

— Значи съществува възможност самолетът да бъде приземен?

Джонсън сви рамене.

— Винаги съществува подобна възможност. И по-странни неща са ставали във въздуха. Разправят се всякакви истории за самолети, направлявани от самия Господ Бог, за бомбардировачи, кацали с мъртъв екипаж, за мистериозни светлини, осветяващи пътя до летището по време на буря. А и не забравяй, че този Бери може да се окаже първокласен пилот. Кой знае…

Метц кимна. Телефонното обаждане от службата за контрол на полетите не влизаше в плановете му и той се зачуди колко ли още изненади го очакват. Трябваха му повече подробности.

— Защо от службата за контрол на полетите не знаят къде се намира този Стратън! Те не следят ли самолетите на радарите си?

— Няма радар с такъв голям обхват. Всеки екипаж определя местоположението на самолета и съобщава координатите си по радиото. Службата за контрол на полетите пък от своя страна действа като централна разпределителна служба. Тя координира полетите така, че да се избегне възможността два самолета да летят по един и същ маршрут по едно и също време. При Стратън 797 това става много лесно. Той лети толкова високо, че може да срещне единствено някой Конкорд или някой военен изтребител. Вероятно точно затова службата за контрол на полетите не е толкова притеснена от прекъснатата радиовръзка с Полет 52. Защото там горе няма други самолети, с които би могъл да се сблъска.

Метц се наведе напред.

— Значи там все още смятат, че самолетът следва обичайния си курс за… Закъде каза, че лети?… Япония?

— Точно така. — Джонсън долови нетърпението, прокраднало се в гласа на Метц. Той очевидно целеше нещо и предложението му да не се инструктира пилотът за кацане бе категорично потвърждение за това. Всичките онези приказки за съдилища и съдебни заседатели си бяха пълни глупости. Може би Метц бе измислил нещо, което би намалило загубите им.

Метц се загледа в пода. За всяко убийство трябва да бъде избран най-точният психологически момент, който още не бе настъпил. Но наближаваше. Вдигна поглед.

— Не е ли необичайно такъв модерен самолет да остане без радиовръзка?

Джонсън кимна.

— Не чак толкова. Радиопредавателите им непрекъснато имат някакви проблеми. Казвали са ми, че на шестдесет и две хиляди фута височина действат най-различни смущения. Слънчеви изригвания. Промени в стратосферата. Но всички тези влияния са преходни. Ако контактът не бъде възстановен скоро, всички ще разберат, че самолетът е изпаднал в беда.

Метц кимна отново.

— Значи Транс-Юнайтид ще загази сериозно, ако от службата за контрол на полетите успеят да установят кога точно е възникнал инцидентът.

Джонсън не отговори.

Метц изчака няколко секунди, за да даде на Джонсън възможност да осмисли добре чутото. След това смени темата.

— На какво разстояние трябва да се намира самолетът, за да бъде засечен от радарите на службата за контрол на полетите?

— Зависи от височината. В момента самолетът лети ниско. Ще се появи на радара чак когато наближи на петдесет мили от брега.

— Толкова близо?

— Точно така. Но какво общо има всичко това със застрахователните обезщетения, Уейн? Ти си същият като брокера, който застрахова колата ми. Искаш да знаеш всичко за злополуката, а аз искам да знам кога ще платиш.

Метц се засмя насила.

— Двете неща са тясно свързани.

— Така ли? — Джонсън чувстваше, че Метц се кани да направи някакво предложение, и се постара да смекчи гласа си и да се престори на по-податлив на внушения. Настани се на един висок стол и се усмихна. — Какво точно целиш, Уейн? Само ми губиш времето.

— Може ли да говоря направо?

— Разбира се. Забрави глупостите и карай направо. Ако предложението ти е изгодно за Ед Джонсън и за Транс-Юнайтид, може и да се споразумеем. Но ако от него ще се облагодетелстват единствено Уейн Метц и компания, веднага ще те изритам от тази зала. Побързай. Трябва да се обадя на службата за контрол на полетите.

Метц се изправи. Дълго време остана загледан в Ед Джонсън, а след това заговори тихо.

— Ед… този Стратън трябва да се разбие. И това трябва да стане над океана, а не над сушата. Никакви оцелели на борда на самолета. Никакви жертви на земята.

Джонсън също се изправи. Не беше кой знае колко изненадан от предложението на Метц.

— Ти направо си си загубил шибания акъл!

Метц бавно издиша. Джонсън не го бе изхвърлил веднага от залата, а това само по себе си бе окуражаващ знак. Беше достатъчно умен, за да не каже нещо повече.

Джонсън се обърна с лице към картата на тихоокеанския район. Остана известно време загледан в нея, после сведе очи към пода и започна да обикаля из стаята. Спря се и се втренчи в Метц.

— Добре. Ще захапя стръвта. Какво печелим, ако самолетът падне в океана?

Метц знаеше, че е дошъл моментът да отбележи точка в своя полза. Остави мълчанието да се проточи твърде дълго и едва тогава отговори.

— Печелим всичко. Спасяваме компаниите и службите си и си осигуряваме бъдещ просперитет в гадната надпревара на живота.

— Всичко това? Звучи страхотно. И единственото, което трябва да направим, за да го постигнем, е да извършим масово убийство.

— Това не е шега, Ед…

— Не, не е. С убийството шега не бива. — Той замълча. — И как предлагаш да потопим онзи Стратън? В момента в нашата компания не разполагаме нито с изтребители, нито с насочващи се ракети.

— По-късно ще стигнем и до това. Ако проявяваш интерес. — Метц погледна към вратата сякаш възнамеряваше да си ходи.

Джонсън се престори, че не е забелязал.

— Проявявам интерес. Искам да чуя.

Метц кимна.

— Добре. Слушай тогава. Бенефишъл може да покрие сумите по обезщетенията само в случай, че онези хора умрат. Няма да ни е приятно да изплатим толкова много застраховки живот, но разходите са в рамките на допустимото. Ще платим всичко и няма да въвличаме Транс-Юнайтид в съдебни спорове. — Той замълча. — Но … ако те се върнат и онзи пилот е преценил правилно състоянието им, нашите разходи ще нараснат лавинообразно. Сумата ще стане непосилна. Това ще доведе до фалита на Бенефишъл иншурънс и…

— Преди да сте изплатили всички сметки?

— Точно така. Ние ще трябва да поемем цялата издръжка на всички онези нещастни копелета до края на живота им. Освен това ще трябва да обезщетим всеки роднина или организация, които зависят финансово от тях. Напълно възможно е тези искове за обезщетения да важат през следващите седемдесет и пет години.

— А Транс-Юнайтид може да се окаже обременена със сумата, която вие няма да можете да изплатите?

— Точно така. Сумата, която няма да можем да платим, плюс онази, която няма да се наложи да платим поради границите на застрахователната сума, вписана във вашата полица. Вашите застрахователни суми са доста високи, но аз съм сигурен, че ще ги надвишите в случай, че този самолет кацне.

— Може пък да не ги надвишим.

— В момента става дума за милиарди, Ед. Милиарди! Освен това искам да повторя отново, без да влизам в подробности, че Бенефишъл несъмнено ще повдигне иск срещу Транс-Юнайтид. С други думи, ще се опитаме да ви прехвърлим половината разходи, като се явим в съда и пледираме за немарливост и нехайство от ваша страна. А това няма да е много трудно. Бомбата се е озовала на борда на онзи Стратън, защото вашите хора са го допуснали. Имало е подобни случаи и преди. Транс-Юнайтид ще бъде обвинена в престъпно нехайство, граничещо със съучастие. Ненадеждна система за сигурност. Недостатъчни мерки за безопасност. Помисли си само какво направи инцидентът в Локърби със старата Пан Ам — точно тази трагедия ги изтика от бизнеса. Освен това, може да се окаже, че в програмата ви за ремонт и поддръжка на машините има елементи, които, при по-внимателно вглеждане, да ви представят в не особено добра светлина. Нали помниш сценария Валюджет! Тогава Бенефишъл ще се съюзи с Федералното управление на авиацията и ще хвърли цялата вина върху вас.

— Няма да се хвана на тези приказки — изръмжа Джонсън, но дълбоко в душата си знаеше, че казаното от Метц е истина. Дори и да се докаже, че инцидентът е предизвикан от бомба на борда на самолета, адвокатите и правителствените бюрократи пак могат да представят нещата така, че неговата програма за реализиране на икономии от поддръжката да се окаже виновна за трагедията. Когато арабите взривиха самолет на Пан Ам, това доведе до краха на компанията. Служители от компанията Валюджет пък натовариха грешна пратка в багажното отделение на онзи обречен ДС-9, излетял от Маями. Няколко седмици по-късно Федералното управление на авиацията закри компанията заради лоша поддръжка. Метц беше абсолютно прав.

Метц сви рамене.

— Не можеш да знаеш какво ще решат съдебните заседатели. А и няма смисъл да спориш с мен. Днес живеем във века на отговорностите, в който е в сила презумпцията за автоматичната вина. Причина и следствие. Модерната логика учи, че когато нещо се обърка, то непременно трябва да има и виновен. Ключовата фраза днес е елиминиране на риска. Опитайте се да убедите съдията и съдебните заседатели, че хората на борда на онзи Стратън просто са извадили лош късмет, и ще видиш какво разбиране и съчувствие ще получи Транс-Юнайтид от тях. Представи си, ако искаш, триста разлигавени ищци в съдебната зала. Можеш да си сигурен, че ще ви повлечем към фалит заедно с нас. От Федералното управление на авиацията вероятно ще спрат полетите ви — поне за месец или два. Така техните действия и решения ще изглеждат по-ефективни в очите на пресата.

— За жалост в това отношение си напълно прав.

— Работата е много сложна. И се усложнява допълнително от факта, че ние сме единственият застраховател.

— С това решение се прецакахме, нали? — подхвърли Джонсън.

— Повече от сигурно — кимна Метц. Джонсън тежко се отпусна на един стол.

— Копеле такова! Добре. Само се опитайте да ни обвините в нехайство!

Метц тръгна към вратата. Сложи ръка на бравата и се обърна към Джонсън.

— Ед, съжалявам, че ти направих подобно предложение. Най-доброто, на което можем да се надяваме сега, е самолетът да се приземи с минимум допълнителни жертви на земята. Само те моля да направиш услуга на всички нас и да помолиш службата за контрол на полетите да се опитат да го приводнят в океана близо до някой спасителен кораб. Сан Франциско е хубав град. Не бих искал да съм свидетел на разрушенията, които един Стратън 797 може да предизвика, ако се разбие по улиците му.

Джонсън махна с ръка, давайки знак, че разговорът е приключил.

— Спести ми тия дивотии. Метц кимна.

— Добре. Но няма да ти спестя истината. — Той замълча и сякаш потъна в размисъл. — Когато се замисля за възможността да пострадат няколко хиляди души на земята… над четиристотин тона стомана и авиационно гориво… Исусе Христе! Това ще бъде истински холокост. Помисли върху тази възможност. Помисли. Разрушено имущество и частна собственост за стотици милиони… Е, добре поне, че не застраховахме и корпуса. Оттам ще спестим сто милиона долара.

— Сто двадесет и пет — поправи го Джонсън.

— Правилно. Е, съществува и възможността онзи Стратън да стигне до летището. Но той би могъл да се разбие в претъпкан с пътници терминал или да помете по пътя си няколко рулиращи самолета. Което ми напомня, че може би трябва да предупредиш летището за предстоящото аварийно кацане. Ами защо не и управата на Сан Франциско… Гражданска отбрана или друга подобна организация? — Той замълча за миг. — Освен това искам да запомниш, че дори и да не успеем да ви обвиним за нехайство и немарливост, вие все пак ще трябва да покриете всички суми, които надвишават тавана на застрахователната ви полица, както и парите, които ще останат неизплатени след банкрута на нашата компания. — Помълча още секунда, а след това продължи. — Бенефишъл може и да успее да се реорганизира. Транс-Юнайтид обаче ще затъне завинаги. Реално погледнато, това е най-страшната трагедия през последното десетилетие. Пресата ще пощурее. Никой няма да прояви интерес към името на застрахователната компания, замесена в случая. Логото на Транс-Юнайтид обаче ще се покрие с печална известност — също като свастиката. Ще се появите на първа страница на Тайм, за Бога! И не само за седмица или две, както става при повечето катастрофи. Не, сър! Не и ако този самолет падне във Фриско. Ако пък се приземи благополучно, адвокатите ще помъкнат клетите копелета по съдилищата… ще ги изтипосат в медиите. Триста човешки същества, мозъците на които са били превърнати на пюре. Ти самият ще прекараш следващите десет години из съдебните зали. А междувременно няма да са много желаещите да летят със самолетите на вашата компания. Ако ние не ви повлечем със себе си, Федералното управление на авиацията и пресата ще ви съсипят. Подобни неща са се случвали в миналото и в резултат на не толкова кошмарни инциденти.

Джонсън се намръщи, но не проговори. В думите на Метц имаше смисъл — твърде много при това.

— Колко души работят тук? — попита Метц. Пое си дълбоко въздух. — Господи, така ми се иска този самолет да се разбие ей така, от само себе си. Искам да кажа, че мъртвите са си мъртви. Край. Няколко седмици на шумни вестникарски сензации. След това никой няма да си спомня дори името на авиокомпанията. По дяволите, та аз не си спомням името на компанията, претърпяла последната голяма катастрофа. За средния гражданин имената на всички авиокомпании звучат еднакво. Също като имената на застрахователните компании. Не разбираш ли? Ако самолетът потъне в океана, всички факти потъват заедно с него. Няма нищо за фотографиране. Няма оцелели, които да бъдат интервюирани. Медиите бързо ще се отегчат. Националното управление за безопасност на транспорта няма да разполага с останки, чрез които да възстанови събитията. Местоположението на самолета в момента е неизвестно, а Тихият океан е достатъчно дълбок, за да сме сигурни, че черната кутия на самолета няма да бъде намерена никога. Джон Бери и екипажът ще са мъртви. Никой няма да знае със сигурност какво точно се е случило. Ще минат години, докато по съдебен път се установи кой носи отговорност за случилото се и до каква степен. Самата авиокомпания може дори да се окаже жертва, ако се приеме версията за бомба, избухнала на борда на самолета.

— Правилно — обади се Джонсън. Бомбите бяха извън кръга на неговите отговорности и задължения. Вината в този случай щеше да понесе Отделът по безопасността на полетите. А без никакви веществени доказателства никой адвокат не би могъл да докаже, че орязаният бюджет за поддръжка на самолетите по някакъв начин е понижил издръжливостта на лайнера.

Метц започна да говори все по-бързо.

— Бихме могли да въвлечем в разследването и хората от Стратън еъркрафт. Можем да протакаме делото в съда цяла вечност и да се пенсионираме, преди да се стигне до някакво решение. Но ако Джон Бери кацне на международното летище на Сан Франциско… е, едва ли ще можеш да разчиташ на някакви юридически маневри, при положение че неоспоримото доказателство за престъпното нехайство на авиокомпанията стои на летището, а клиниките за умствено увредени и душевноболни хора са препълнени до горе с живи, дишащи и олигавени доказателства за крайния резултат от инцидента с Полет 52 на Транс-Юнайтид.

Метц все още не бе споделил мнението си, че за тези хора ще е по-добре да са мъртви. Въпросът беше спорен и той го остави като последна възможност.

— Добре, Ед. Сложих всички карти на масата. Помисли върху казаното от мен. Желая ти късмет. На теб и на всички нас. — Той отключи вратата и я отвори.

— Затвори проклетата врата! Връщай се тук! Метц затвори и заключи вратата. Погледна Едуард Джонсън и попита:

— Въпросът е следният: Можеш ли да изпратиш на Бери такива инструкции, които да доведат до падането на самолета в океана?

Джонсън кимна. Вече бе мислил по този въпрос.

— Мисля, че да. Бедното копеле… Така и няма да разбере какво се е случило.