Мейдей

11.

Джон Бери изви глава и погледна през рамо към салона. Канеше се да извика на Стейн, но той не беше там. Тери О’Нийл стоеше до вратата и приличаше на завърнал се у дома дух, който не може да прекрачи прага без покана. Бери погледна край нея. Очите му обходиха целия салон.

— Къде, по дяволите?…

Шарън Крендъл погледна към Бери.

— Какво има? — Обърна глава и проследи погледа му. — О, за Бога!

Бери скочи от пилотското място и застана на вратата. Харолд Стейн го нямаше. По-лошото бе, че шестима пътници от долния салон бяха успели да се качат на горния етаж. Докато ги наблюдаваше, Бери видя още един да се появява по стълбите. Погледна към Шарън Крендъл.

— Стой тук и не ги пускай в кабината.

Крендъл се изправи и застана на вратата. Тери се присегна към нея. Крендъл хвана ръцете на приятелката си и ги задържа, но не й позволи да влезе вътре.

Бери бързо излезе в салона, хвана Тери за ръка и я повлече след себе си.

Видя Линда Фарли да лежи близо до пианото. Застана в средата на салона, без да обръща внимание на хората около себе си.

— Линда!

Тя не отговори.

Бери изпита неочаквано силен страх. Пусна ръката на стюардесата и се затича през застланото с килим помещение. Коленичи край момичето, хвана я за рамото и я разтърси.

— Линда!

Линда Фарли бавно отвори очи.

Даниел Маквери, който лежеше няколко фута по-нататък, също се ококори. Очите му запремигваха бързо, разширени и изцъклени, подобно на очите на някоя нощна животинка след залез слънце. Той надигна глава.

Бери помогна на момичето да седне. Видя, че устните й са сухи и напукани, а по лицето й личат засъхнали сълзи.

— Почти стигнахме, скъпа.

Линда Фарли погледна по навик към мъжа, когото трябваше да наблюдава.

— Той е буден! — извика тя.

Бери се вгледа в кръвясалите очи на втория пилот.

Даниел Маквери седна и удари главата си в крака на пианото. Той изръмжа от болката и се претърколи по корем, след което запълзя към Бери, изплезил език като куче.

Бери придърпа момичето към себе си и му помогна да се изправи.

Маквери продължаваше да пълзи към тях.

Бери избута девойчето зад себе си, а после бавно и предпазливо се наведе и помогна на пилота да се изправи. Вгледа се в очите му. Само преди няколко часа Бери бе възлагал всичките си надежди на този човек. Това обаче беше преди да е разбрал истинските размери на трагедията, сполетяла мъжете, жените и децата от Полет 52. Преди да се е свързал със Сан Франциско, преди да е добил увереност в себе си. Сега видя, че мъжът, застанал пред него с премигващи, зачервени очи и разкривено от конвулсии лице, не би могъл да му помогне по никакъв начин. Неохотно, с известно чувство на вина Бери завъртя мъжа и леко го отблъсна, за да го отдалечи от себе си. Маквери измина няколко фута, блъсна се в пианото и се строполи под него.

Бери погледна към вратата на кабината. Тери О’Нийл отново се опитваше да влезе в пилотската кабина. Шарън стоеше на вратата, протегнала ръце пред себе си, и се опитваше да избута приятелката си. Помисли си, че Шарън действа твърде предпазливо. Един от мъжете, качил се от долния етаж, също вървеше към пилотската кабина. Бери бързо се огледа. Останалите пътници се щураха безцелно и постоянно се блъскаха в мебелите или един в друг. Запита се каква сила, какъв остатъчен интелект ги тласка и подтиква да се държат по този начин. Какво търсеха? За какво мислеха?

Бери хвана Линда за ръка и я завлече до стълбището. Коленичи на площадката и извика:

— Стейн! Харолд! Чуваш ли ме?

Не последва отговор. Чуваше се единствено воят на вятъра и грубите, вулгарни звуци, издавани от пътниците.

— Стейн! Барбара! Барбара Йоширо! Чуваш ли ме?

Няколко души поеха по стълбището нагоре към него. Бери изчака, докато първата от тях, млада жена с дълга руса коса, се приближи достатъчно. Той сложи ръка на лицето й и я бутна назад. Жената залитна, изгуби равновесие и рухна върху мъжа зад нея.

Бери бързо се изправи и избърса олигавената си ръка в крачола на панталона си.

— О, Исусе! — промърмори глухо. Линда Фарли извика.

Бери се обърна точно навреме, за да види нападението на втория пилот. Маквери го удари в лицето, Бери политна назад и едва не падна надолу по стълбите. Бързо се окопити, сграбчи ръката на Маквери и го дръпна напред към стълбището. Хвана момичето за ръка и бързо тръгна към вратата на кабината, като избутваше хората по пътя си. На вратата издърпа Тери О’Нийл и още двама мъже, стоящи близо до нея. Бутна Линда в кабината и нареди на Шарън:

— Влизай вътре!

Изправи вратата, закрепи я на пантите й и я затвори доколкото можа.

— По дяволите! Не можем да я заключим. — Обърна се и погледна Крендъл.

Шарън Крендъл бе обгърнала Линда с ръце и я притискаше към себе си. Момичето тихичко хлипаше. Крендъл галеше косата й.

Няколко секунди никой не проговори. Най-накрая Крендъл попита:

— Какво ли се е случило със Стейн… и Барбара?

Бери не отговори. Погледна назад към вратата. Беше леко открехната. Някой я натисна отвън и тя се притвори още малко. Бери беше доволен, че затворената врата се възприемаше като сериозно препятствие. Поне за момента. Настани се на пилотското място и се обърна към момичето.

— Линда, наблюдавай вратата. Шарън, сядай на мястото на втория пилот.

Крендъл седна и го погледна.

— Джон, ами Барбара… и Харолд Стейн? Не можем ли…

Бери поклати нетърпеливо глава.

— Забрави за тях. — Ръцете му все още трепереха. — Стейн… Стейн е слязъл долу, за да бъде със семейството си, и не мисля, че ще се върне… някога. Барбара… ами тя сигурно се е спречкала с някого, когото не е успяла да победи.

Крендъл кимна.

Даниел Маквери съсредоточи вниманието си върху вратата на кабината. Няколко несвързани и неоформени мисли се лутаха в главата му. Доминираше желанието му да намери вода. Беше жаден и си спомняше, че е пил вода в онова помещение от другата страна на затворената врата. Седеше в един стол, заобиколен от огромни прозорци, и пиеше от чаши. Започваше да си спомня и други неща. Припомни си, че мястото му беше точно в онзи стол. В съзнанието му проблясваха спомени, ярки и живи, но не можеше да разбере напълно значението им.

Мозъкът на Даниел Маквери все още функционираше на много нива, но имаше и огромни зони, бели петна, в които нямаше живи клетки и неврони и от които бяха изтрити всички спомени. И въпреки това мозъкът намираше начин да заобиколи тези мъртви зони и да формулира мисли, желания и потребности, както и да предприеме определени действия за задоволяването им.

Умът на втори пилот Маквери се съсредоточи върху онова, което бе видял в кабината преди онази врата да се затвори. Някой стоеше близо до стола му. Жена. Той искаше да се върне на мястото си. Мъжът, който го бе блъснал, също беше вътре. Ръката му все още го болеше. Той пристъпи към вратата.

Линда Фарли изкрещя:

— Господин Бери!

Бери рязко се завъртя и скочи от мястото си, но беше твърде късно. Вторият пилот мина през прага и влезе в кабината. Бери се спусна към него, но Маквери отстъпи встрани и се блъсна в страничната стена на кабината.

Бери замръзна неподвижно. Не смееше да диша дори. Наблюдаваше пилота, който залитна покрай таблото, претъпкано с всевъзможни превключватели, ключове и бутони. Не смееше да се приближи до Маквери, защото знаеше, че, ако някой от тези бутони бъде натиснат по невнимание, той вероятно нямаше да може да го върне отново в изходното му положение.

Бери много бавно тръгна към Маквери, протегнал ръце към пилота, който продължаваше да шари с пръсти по конзолата и електронното табло, опитвайки се да се задържи за нещо.

Маквери най-после застана прав и се обърна. Беше готов да посрещне Джон Бери. Бери продължи още по-предпазливо, осъзнал, че мъжът е не само доста пъргав, но и ловък. Двамата започнаха да се дебнат и да обикалят един около друг в ограниченото пространство на кабината.

Няколко души стояха на вратата и ги наблюдаваха, изпружили вратове.

Линда Фарли влезе навътре и се намести на пилотското място. Шарън Крендъл се изправи и се опита да застане така, че да помогне на Джон.

На Бери му хрумна, че човек с такива забележителни способности като Маквери може пък и да се вслуша в гласа на разума. Той заговори тихо.

— Маквери. Маквери. Разбираш ли ме? Можеш ли да говориш?

Маквери сякаш се вслушваше в думите, но продължаваше да се върти в кръг. Отвори уста.

— Аз., аз… аз… Бери кимна.

— Да. Моля те, излез. Излез. Иди в салона. Салона. Салона…

Маквери изправи глава, погледна към салона, а след това изведнъж се хвърли към пилотския стол.

Шарън Крендъл изпищя и се опита да се отмести от пътя му. Маквери я сграбчи и я хвърли на една страна.

Бери нападна Маквери в гръб и двамата мъже паднаха на пода. Бери удари глава в металната релса на пилотския стол и черепът му сякаш се разцепи от силната, пронизваща болка.

Осъзна, че той е на пода, но Маквери вече не е. Знаеше, че Линда и Шарън няма да могат да го удържат, но нямаше сили да се изправи. Почувства, че по лицето му се стича кръв. Видя краката на Маквери близо до лицето си. Вдигна очи. Маквери се боричкаше с Шарън. Погледът му се замъгли, но той все пак чу някакъв звук, който му напомни за свистенето на пара, избила през спукана тръба. Маквери изпищя.

Бери осъзна, че Шарън му помага да седне. Огледа се. Маквери го нямаше. Вратата отново бе затворена.

— Какво стана?

Шарън Крендъл попи с носна кърпичка кръвта от раната му. После посочи Линда Фарли.

Бери погледна момичето. То стоеше разтреперано, стиснало в ръка яркочервен пожарогасител. По предната му част все още имаше пяна.

Крендъл докосна бузата на Бери.

— Можеш ли да се изправиш?

— Да. Разбира се. — Бавно се надигна и погледна Линда Фарли. — Умно решение. Много умно.

Линда хвърли пожарогасителя и се спусна към Бери. Зарови лице на гърдите му. Бери я потупа по главата.

— Всичко е наред. Не си го наранила. Само малко си го изплашила. — Прегърна я с едната си ръка, а с другата потърси Шарън. Тримата постояха така няколко секунди, опитвайки се да се успокоят.

Бери долови някакво драскане по вратата и пристъпи към нея. През малкото прозорче с еднопосочна видимост видя лицата на хората, струпали се от другата страна. Пое дълбоко въздух, а после блъсна вратата с рамо и простря двама мъже и една жена на пода. Огледа салона. По стълбите се точеше върволица от хора, които идваха един след друг. Целият салон бе претъпкан с народ и все повече пътници се притискаха към стената на кабината. Бери се вгледа в кръвясалите очи и пепелявосивите им лица. Зави му се свят. Започваше да губи контрол и връзка с реалността. През ума му за миг проблесна налудничавата мисъл, че той вече е мъртъв и че се намира не на борда на Стратън, а е качен на някакъв безконечен полет, който никога няма да свърши, никога няма да се приземи…

Затвори плътно вратата и се обърна. Лицето му бе обляно в пот, дишаше тежко и неравномерно.

Шарън Крендъл премести поглед от вратата към лицето му и отново към вратата. Бери си помисли, че в очите й се чете страх. Не, ужас! Опита се да овладее гласа си.

— Ние… изгубихме най-важното си предимство… сега те са вече в салона… Но… ако успеем да ги удържим далеч оттук… вън от кабината…

Светът му се смаляваше и сега бе сведен до тези няколко квадратни ярда — това малко помещение, в което се намираше единствената им връзка със света… в което се намираха инструментите за тяхното оцеляване и единственият механичен и човешки интелект на борда на този самолет.

Шарън Крендъл прегърна Линда Фарли и кимна, макар да не вярваше, че ще могат да удържат пътниците от Полет 52 далеч от пилотската кабина.

Едуард Джонсън се приближи до дългия рафт и свали дебела книга, подвързана с метална спирала. Уейн Метц го наблюдаваше внимателно. Джонсън сякаш се движеше по опънато въже и Метц съзнаваше, че и най-малката външна намеса може да го накара да изгуби равновесие.

Метц заговори тихо, подбирайки внимателно думите си.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Джонсън не отговори. Остави листчето, което му бе дал Евънс, на бюрото и започна да набира номера. Едновременно с това разгърна голямата книга. Метц започна да се притеснява.

— На кого се обаждаш? Какво има в тази книга? Джонсън го погледна. Телефонът, който беше набрал, започна да звъни.

— На службата за контрол на полетите.

— Защо?

— Защото, Уейн, оттук нататък трябва да действам като по-учебник.

— Какво пише в книгата?

Джонсън заговори в телефонната слушалка.

— Господин Малоун, моля. — Погледна Метц. — В шкафа има кафеник. Направи кафе. — Отново насочи вниманието си към телефонния разговор. — Господин Малоун, обажда се Ед Джонсън. Вицепрезидент по експлоатацията на Транс-Юнайтид.

— Да, сър. Какво става с Полет 52?

— Боя се, че положението не е добро. Нямаме радиовръзка с тях.

— Имате ли представа какво може да се е случило?

— Преди да отговоря на въпроса ви, искам да си запишете координатите на последното им вероятно местоположение. Моля да предприемете съответните стъпки за започване на спасителна операция.

— Да. Слушам ви.

Джонсън продиктува координатите.

— Самолетът направи обратен завой преди да загубим връзка, така че в момента следват курс на сто и двадесет градуса и се движат с приблизителна скорост от триста и четиридесет възела. На базата на тези данни можете да пресметнете вероятното им местоположение в момента.

— Да, сър. Останете на линията, докато задвижа процедурата по издирването им.

Джонсън се зае да разлиства книгата пред себе си. Малоун се върна на телефона.

— Спасителната операция ще започне съвсем скоро. Възможно ли е самолетът все още да е във въздуха?

— Всичко е възможно. Между другото, кога за последен път се чухте с тях, господин Малоун?

Последва кратка пауза.

— В единадесет часа са съобщили координатите си. Джонсън кимна.

— Защо не ни се обадихте?

— Ами… опитвахме се да се свържем с тях. Всъщност започнахме да ги търсим едва след като не получихме задължителния им доклад в определеното време. Трябваше да се обадят в дванадесет часа и осемнадесет минути, тъй че не сме се забавили кой знае колко. Освен това всички самолети 797 често имат проблеми с радиовръзката заради височината и…

— Разбирам. Боя се, че и ние тук проявихме известна немарливост. Нашият диспечер не получил задължителния им доклад в тринадесет часа, но решил да ги изчака известно време. — Щеше да му се наложи да попълни липсващите данни от дванадесет часа. — После опитал да се свърже с тях по радиото, но очевидно, също като вас, не успял. Той, разбира се, не се обезпокоил.

— Това е разбираемо, господин Джонсън. Но какво точно се е случило със самолета? Как все пак успяхте да установите контакт?

— Ами не сме съвсем сигурни какво точно се е случило. Малко преди да ви се обадя,получихме съобщение чрез компютърната видеосистема за връзка на компанията. Беше сигнал за помощ. Пишеше единствено SOS.

— SOS?

— Да. Без каквато и да била идентификация. Ние, разбира се, решихме, че това е някаква шега.

— Естествено.

— После, малко по-късно, един диспечер забелязал друго съобщение на екрана. Няма начин да установим колко време е престояло там преди да го видим.

— И какво пише в него?

Джонсън придърпа съобщението към него и го прочете:

— Критично положение. Мейдей. Самолетът повреден. Радиопредавателите извън строя. Намираме се над Тихия океан. Имаме нужда от помощ.

— И това ли е всичко?

— Моят диспечер веднага потвърдил получаването на това съобщение. След това ме повика. Записвате ли всичко това?

— Да, сър.

— Добре. Боя се, че не са ви позвънили веднага, защото е настъпило някакво объркване в реда на получените съобщения. Освен това диспечерите са били подведени и от формулировката в инструкцията за чрезвичайни произшествия.

— Формулировката?

— Да. Там пише… чета дословно. — Джонсън постави инструкцията върху дебелата книга пред него. — Когато от службата за контрол на полетите ви информират за чрезвичайно произшествие във въздуха, свържете се със следните лица… Така че моят диспечер позвънил на номерата в списъка, но изобщо не му хрумнало да се обади и на вас, защото вашият номер не фигурира в инструкцията, одобрена от Федералното управление на авиацията. Може дори да си е помислил, че вие вече сте информирани на друго ниво. Знаете как е в подобни случаи — когато видим пожар, смятаме, че всички са го видели. Както и да е, диспечерът е проявил дяволски глупаво недоглеждане, за което ще си понесе последствията. Във всеки случай нищо не е изгубено. Само малко време, което е могло да бъде използвано за организирането на спасителна операция.

— Да, разбирам. — В гласа на Малоун се прокрадваха извинителни нотки. — Знаете ли в какво точно се изразява възникналото критично положение?

— Подозирам, че самолетът е бил твърде разрушен, за да продължи да лети.

— И от какво?

Джонсън се опита да вложи нужните количества тъга и гняв в гласа си.

— Бомба, или някаква повреда в конструкцията… две дупки в корпуса. Декомпресията е убила или извадила временно от строя екипажа и пътниците.

— Мили Боже… Тогава… кой…!

— Един пилот аматьор, който по време на инцидента се намирал в помещение с по-високо атмосферно налягане. Вероятно е бил в тоалетната. Той изпрати съобщенията и по наше предложение зави обратно към Калифорния. Подозирам обаче, че може да е докоснал нещо в кабината, което е довело до фаталната … довело е до евентуална… катастрофа. Моля се на Бога прекъсването на съобщенията да се дължи на повреда в компютърната ни видеосистема. — Джонсън намери в книгата онова, което търсеше.

— Да. Да се надяваме на това. Имате ли копия…

— Да. Веднага ще ви изпратя копия от разпечатките. В тях е всичко, което знаем, и всичко, което сме предприели.

— Пратете ги възможно най-скоро, ако обичате.

— От наша страна няма да има повече закъснения. Оттук нататък поемам лично отговорността за тази операция.

— Да. Много добре. Все още съм малко загрижен…

— Съгласен съм, че заради неволната ни грешка спасителната операция малко закъсня, и сме готови да поемем цялата отговорност за това забавяне.

— Ами обстоятелствата в случая са твърде необичайни, господин Джонсън. — Последва пауза. — По кое време казахте, че сте получили първото съобщение?

Джонсън си пое дълбоко дъх. Предполагаше, че съобщението е пристигнало около дванадесет и петнадесет. Погледна часовника си. В момента беше един и половина.

— Около един часа.

— Доста време е изминало оттогава насам.

— Не и когато на човек му се налага да работи при твърде необичайни обстоятелства. Но вие, разбира се, сте прав. Освен това имайте предвид, че самолетът летеше допреди няколко минути и може би продължава да лети дори и в момента.

— Да. Ами всички ние сме действали доста… бавно.

— Моля да ме държите в течение за хода на спасителната операция.

— Разбира се.

— Веднага ще се погрижа да направя копия на съобщенията. Ще ви ги изпратя по факса.

— Добре.

— Освен това ще продължим да изпращаме компютърни съобщения в интервал от три минути, в случай че…

— Да, много добре. Съжалявам за случилото се.

— Ние също.

— Благодаря ви за информацията. Джонсън затвори и се обърна към Метц.

— Е, този разговор мина добре. Предполагам, че е по-добре да си навлека малко неприятности с Федералното управление на авиацията, отколкото да изгубя работата си и да доведа компанията до банкрут.

— Съгласен съм. Очакваш ли да пристигнат представители на службата за контрол на полетите?

— Техни не. Но ще кацнат инспекторите на Федералното управление на авиацията. Няма обаче да бързат кой знае колко, ако смятат, че все още не сме установили връзка с онзи Стратън.

— Ами спасителната операция, която задейства току-що?

— Те вероятно ще се свържат с флота, с въздушните сили и с търговските кораби в района. Това ще отнеме часове. Дотогава ние вече ще сме… — Джонсън млъкна, а след това погледна Метц право в очите. — Дотогава ние ще сме приключили с това.

Метц кимна.

— Ами твоите хора от Транс-Юнайтид! Няма ли да пожелаят да влязат тук?

— Само след минута ще се погрижа за това.

— Добре. Каква е тая книга?

— Дай ми чаша кафе.

От десет години насам Уейн Метц не бе поднасял кафе на друг човек. Сега обаче се обърна към кафеника.

Джонсън стана от стола и се приближи до компютъра. Взе разпечатките и бързо ги препрочете. Никъде не се споменаваше точно време. Нямаше индикации за интервалите, през които бяха получавани. Нищо, което да се изтълкува като лоша преценка от страна на Транс-Юнайтид. Последните съобщения след изпратеното от Милър работим, за да ви върнем у дома, му се сториха леко компрометиращи и той ги скъса. С химикалка отбеляза SOS съобщението и написа: Открито от диспечер на монитора на компютърната видеосистема приблизително в един часа на обяд. Приближи се до вратата и я отвори.

С появата на Джонсън в стаята всички разговори утихнаха. Той огледа помещението, като спря поглед върху всеки човек поотделно. После заяви с глух глас.

— Господа, боя се, че загубихме връзка с Полет 52.

Последва вълна от въздишки и възклицания.

— Свързах се със службата за контрол на полетите и те организираха спасителна операция. Проблемът, разбира се, може да се окаже в компютърната система, но… — Той направи няколко крачки вътре в стаята. — Ще остана в комуникационната зала и ще продължа да изпращам съобщения. — Джонсън усещаше присъствието на Метц зад себе си. Погледна през рамо и го видя да стои с чаша кафе в ръка. Добре беше диспечерите да видят това. Никой не трябваше да изпитва и най-малко съмнение в способностите на Едуард Джонсън да управлява процесите и хората около себе си. Той се обърна и взе кафето от Метц. Заговори с нисък глас — Върни се в компютърната зала и затвори шибаната врата. Ако онзи звънец звънне в момента и те го чуят, с нас е свършено. — Обърна се и заговори на диспечерите. — Съберете се за малко, ако обичате.

Двадесетината диспечери се скупчиха около него. Джонсън заговори с официален, но дружелюбен тон.

— Господа, аз лично изобщо не се съмнявам, че Джак Милър — той кимна по посока на Милър, — Денис Евънс и Джери Брустър — погледна двамата мъже — са реагирали възможно най-бързо и са направили всичко възможно. Съществува обаче период от около половин час, изминал от получаването на първото съобщение до настоящия момент. — Замълча и огледа лицата на мъжете около него. Някои гледаха стенния часовник, а други — ръчните си часовници. Една част изглеждаха изненадани, но повечето кимаха енергично в знак на съгласие. — Доколкото си спомням, някой ми каза, че първото съобщение се е получило някъде към един часа. Ще възникнат някои проблеми заради това забавяне с хората от службата за контрол на полетите, а дори и с ръководството на собствената ни компания, но аз твърдо заставам зад вас и вие няма от какво да се притеснявате. — Той огледа помещението.

Все повече диспечери кимаха в съгласие с казаното от него.

Джонсън погледна Евънс.

— Обади се на всички, упоменати в списъка. Включително и на нашата пресслужба. Накарай ги да ми се обадят за информация и изявление. На президента на авиокомпанията, както и на всички останали, кажи следното: Полет 52 е претърпял декомпресия във въздуха. Радиопредавателите са извън строя. Пилот аматьор управлява самолета и поддържа връзка чрез компютърната видеосистема. Връзката прекъсната в… — той погледна часовника си — … един и двадесет и пет след обяд. Службата за контрол на полетите организира спасителна операция. Предлагам спешно заседание в залата на ръководния персонал. Записа ли?

Евънс кимна бързо.

— Да, сър. — И веднага тръгна към бюрото си. Джонсън отново огледа мъжете около себе си.

— Всеки един от вас да се свърже с екипажите на полетите, за които отговаря, и да ги предупреди да не използват компютърната видеосистема за връзка. — Огледа лицата на диспечерите. — Брустър?

— Тук съм, сър.

— Добре. Брустър, вземи разпечатките и направи само две копия. След това изпрати едно копие по факса на службата за контрол на полетите. Използвай номера, указан в инструкцията за чрезвичайни произшествия.

— Да, сър.

— Другото копие изпрати в заседателната зала на ръководния персонал в административната сграда на компанията. Оригиналите връщаш на мен. Побързай.

Брустър взе съобщенията и изхвърча от контролно-диспечерския център.

— Това е всичко, господа. Благодаря на всички за помощта. — Той замълча за миг. — Ако сред вас има религиозни, моля ви помолете дядо Господ да се погрижи за нашия Стратън и за всички хора на борда му. Благодаря. Милър, ела тук.

Диспечерите мълчаливо се върнаха по местата си. Джак Милър се приближи до Джонсън.

Джонсън преметна ръка през раменете му.

— Джак, попълни липсващите данни за Полет 52 и отбележи, че са били получени на обяд. Графата за очакваните в един часа данни ще оставиш празна, естествено.

Милър погледна едрия мъж, застанал до него.

— Ед… това няма да ни се размине.

— Разбира се, че ще се размине. Правя всичко това не само заради мен, но и заради теб и компанията. Натрупаха се поредица от пропуски и недоглеждания и няма да загубим нищо, ако се опитаме да ги потулим. Ако не го сторим, ти, аз, Евънс, Брустър и още десетина произволно избрани жертвени агнеца ще бъдат изритани от компанията. След това ще ни разследват от Федералното управление на авиацията и може дори да ни обвинят в нещо. Току-виж се наложило хубавата ти съпруга да пече курабийки за всички ни и в неделните дни да ни ги носи в затвора Сан Куентин. Би могла да води и децата, ако иска.

Милър кимна. Понечи да се отдалечи, но Джонсън го стисна за рамото и го задържа.

— Момчетата с нас ли са? — попита. Милър кимна отново.

— Не ни е за пръв път да прикриваме пропуските си.

Джонсън се усмихна.

— Винаги съм знаел, че вие, копелета, ме лъжете и се прикривате един друг. Сега трябва да излъжете заради мен. А също и заради вас, разбира се. Отивай да впишеш данните.

Милър се отдалечи.

Джонсън бързо се върна в комуникационната зала. Погледна Метц, който гледаше надолу към голямата книга.

— Знаеш ли, Уейн, колкото повече размишлявам, толкова по-силно става убеждението ми, че онзи Стратън трябва да падне в океана.

Метц го изгледа насмешливо.

— Мислех, че вече сме се споразумели по този въпрос.

— Само по принцип. Всичко, което направих до момента, си е в стандартната процедура за подобни случаи. Не съм допуснал никаква грешка. Само едно малко забавяне.

— Каза на всички, че самолетът е паднал.

— Нима? Казах им, че сме загубили връзка със самолета. Не виждаш никакви нови съобщения, нали? — Той се обърна и погледна към контролно-диспечерския център. — Всъщност моята вина в цялата тази бъркотия е незначителна. Онези идиоти ей там оплескаха всичко. Службата за контрол на полетите също не е действала особено експедитивно.

— Всички те ни осигуриха възможност да изпълним замисъла си.

Джонсън кимна.

— Единственият човек, който наистина би могъл да свидетелства за действията, предприети от нас до момента ,е Бери.

— А той пътува за насам.

— Зная. Господи, така ми се иска този самолет да се разбие от само себе си — заяви Джонсън.

— И вероятно ще стане точно така. Право тук, в Сан Франциско. Длъжен си да го свалиш над океана.

— Зная.

Метц седна пред компютъра на системата за връзка.

— Виж, Ед, зная, че ти е трудно — това, което правиш в момента, противоречи на всичките ти инстинкти. Но, повярвай ми, няма друг начин. Направи онова, което трябва. Ако от това ще ти стане по-леко, аз съм готов да напиша съобщението до Бери.

Джонсън се разсмя.

— Тъпо копеле такова! Какво значение има кой ще напише съобщението? Хората не се различават един от друг по чувството на вина, което изпитват, а по куража си. Махай се от този стол.

Метц бързо освободи стола пред компютъра.

Джонсън седна. Погледна към диспечерския център от другата страна на стъклената стена. Няколко глави се наведоха или се извърнаха настрани.

— Те си мислят, че продължавам опитите да се свържа с Полет 52.

— Какво ще му кажеш да направи?

— Не познавам добре пилотската кабина, но има няколко неща, които зная със сигурност. Достатъчно пъти съм летял като наблюдаващ контрольор и съм изслушал достатъчно уроци от пилотите, за да зная кое точно крие опасности и може да свали самолет. Книгата, която разлиствах преди малко, е пилотският наръчник за екипажите на Стратън.

Метц кимна с разбиране.

— Някакви идеи?

— Няколко. Опитвам се да ги избистря. Но те са доста коварни. — Той погледна часовника си. — Заседанието в заседателната зала ще започне след малко. Присъстващите ще предъвкват въпросните разпечатки, ще се оплакват и ще се тюхкат едно петнадесет, а може би дори тридесет минути. После ще ми позвънят тук.

— В такъв случай не е зле да побързаш. Исусе, времето много напредна, Ед. Не ти остават много възможности за маневриране.

Нито един от двамата не обърна внимание на настойчивото чукане по стъклената врата. Най-накрая Джонсън вдигна поглед. Джак Милър стоеше пред вратата.

— О, Боже — изпъшка Джонсън. — Ако пусна Милър вътре и в този момент Полет 52 започне да предава, това ще бъде краят на играта. — Джонсън знаеше, че ако изключи компютъра, Милър веднага ще забележи и ще поиска да узнае защо не правят опити да възстановят отново връзката със самолета. Бързо се приближи до вратата и я отвори.

Милър пристъпи навътре.

Джонсън пък направи крачка напред и го избута през вратата, но не посмя да я затвори, за да не предизвика подозрения.

— Какво има, Джак?

Милър плъзна поглед покрай Джонсън и огледа малката зала. Втренчи се в Метц и без да поглежда към Джонсън, му подаде сноп листи.

— Това са разпечатките от компютърната видеосистема. Едно копие изпратихме по факса до службата за контрол на полетите, а другото замина за заседателната зала. — Най-после погледна Джонсън. — Главният пилот, капитан Фитзджералд идва насам, за да е на разположение, в случай че установим връзка със самолета. Господин Абът, представител на заводите Стратън еъркрафт, също пътува насам. Искаш ли да повикаме още някого?

— Не искам никой да идва тук, Джак. Изпрати един диспечер да ги пресрещне на паркинга и да ги упъти към заседателната зала в административната сграда на компанията. Ясно?

Милър сякаш изобщо не бе чул заповедта.

— Просто не разбирам какво е могло да се случи там горе. Самолетът летеше стабилно и онзи пилот…

— Самолетът има две огромни шибани дупки на корпуса си. Ти едва ли би летял добре, ако тялото ти е надупчено! — Джонсън забоде палец в гърдите на Милър и го бутна назад. — Върви си у дома и си почини.

— Оставам тук.

Джонсън се поколеба, а след това се съгласи.

— Добре. Поеми тихоокеанския сектор от Евънс.

— Имах предвид тук — в комуникационната зала.

Джонсън чудесно знаеше какво точно е имал предвид.

— Не е необходимо.

— Означава ли това, че съм уволнен?

Поради някаква причина, която не би могъл да обясни, Джонсън почувства, че звънецът на компютърната система за връзка ще звънне всеки момент. Започна да се изпотява.

— Джак… — Трябваше да бъде много внимателен, да прояви нужните такт и разбиране. — Джак, не започвай да се мусиш. Може и да си допуснал някои грешки, но пък си реагирал своевременно и си свършил доста полезни неща. При нас е като в армията. Във всеки един момент се намираме някъде между медала за заслуги и военния съд. Моля те, не забравяй какво си говорихме. Играй на моето хоро и аз ти гарантирам, че всички ще си спасим задниците. Разбра ли?

Милър кимна.

— Опитваш ли се да се свържеш?

— Да. На всеки три минути. А ти ме задържаш в момента. — Джонсън започваше да се притеснява. Непрекъснато поглеждаше към вратата в другия край на стаята. Всеки момент в диспечерския център можеше да влезе някой, когото Джонсън не би могъл да държи далеч от комуникационната зала.

Метц се провикна отвътре.

— Трябва да довършим разговора си, защото е време да докладвам на моите хора.

Джонсън обърна глава.

— Добре. — После отново насочи вниманието си към Милър. — Направи ми една услуга. Иди в залата за отдих на служителите — не, на ръководния персонал — и, докато всичко е все още прясно в главата ти, напиши подробен рапорт за случилото се до пристигането ми. Внимавай да няма разминаване във времето.

Когато свършиш, се върни тук и ми донеси рапорта. Не го давай на никой друг. Милър кимна.

— Вписа ли липсващите данни за Полет 52?

Милър кимна отново.

— Добре. След като се върнеш, ще можеш да поемеш отново задълженията си тук, в комуникационната зала. До скоро. — Той направи крачка назад, затвори и заключи вратата. В същия миг звънецът иззвъня. — О,Боже!

Машината започна да печата. Метц избърса лицето си с кърпичка.

— Размина ни се на косъм. Джонсън бе видимо притеснен.

— Уейн, стой настрана от това. Прекрасно знам какво трябва да се направи и не се нуждая от помощта ти. Всъщност можеш вече да си вървиш.

— Няма да ходя никъде, докато този самолет не падне.

Джонсън се приближи до компютъра и седна. Погледна към диспечерския център, а след това бързо откъсна съобщението и го сложи в скута си.

Метц застана зад гърба му и започна да чете едновременно с него.

ОТ ПОЛЕТ 52: АБСОЛЮТНО НАЛОЖИТЕЛНО Е ВЕДНАГА ДА ПОЛУЧА ИНСТРУКТАЖ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ПИЛОТ ЗА ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЛОСТОВЕТЕ ЗА УПРАВЛЕНИЕ — НАВИГАЦИЯ, ЗАХОД, КАЦАНЕ.

БЕРИ

Джонсън кимна.

— Много интелигентен мъж. — Обърна се към Метц. — Уейн, изпитваш ли нещо към това нещастно копеле? Не се ли възхищаваш на куража му?

Метц сякаш се засегна.

— Разбира се, че му се възхищавам. Аз не съм напълно лишен от човешки чувства. Но… не ми ли спомена веднъж, че си бил във Виетнам? Никога ли не си виждал командир, който да пожертва няколко достойни момчета, за да спаси бойната единица?

— Толкова често съм ставал свидетел на подобни неща, че започнах да се питам дали онези достойни и доблестни мъже не струваха толкова, колкото и всички останали, взети заедно. И се чудя какво всъщност спасява командирът — бойната единица, или собствения си задник… — Джонсън погледна отново през стъклената стена, а след това сведе очи към клавиатурата. — Ще накарам Бери да промени курса и да поеме към Хаваите.

— Защо?

— Защото той никога няма да стигне дотам. Горивото му ще свърши след около шест часа. И самолетът ще падне в океана, преди да намерят Хаваите.

— Не можеш ли да измислиш нещо по-сигурно?

— Ще бъде доста подозрително. Нека опитаме по този начин.

Метц подозираше, че Джонсън вижда тънка — а според него абсолютно несъществуваща — разлика между издаването на заповед, която би довела до мигновеното падане на самолета, и подаването на информация, която пак би унищожила самолета, само че няколко часа по-късно.

— Той обаче ще продължи да предава. Не можем да останем в тази шибана зала още цели шест часа, за да охраняваме тази машина.

— Не, не можем. След като Бери поеме по новия курс и пропътува известно разстояние, ще предизвикам късо съединение в компютърната система. След това ще повикаме техника и ще си тръгнем. Машината ще излезе извън строя за часове.

— Сигурен ли си?

— Ще измине повече от час само докато дойде техникът. Понякога минават часове, че и дни, докато се намерят нужните резервни части. Тези машини са произведени по някаква специална технология. Никога не се използват за жизненоважни комуникации и ремонтът им винаги отнема известно време.

— Ами какво ще стане, ако Бери, лишен от средство за връзка, се откаже от курса за Хавай и поеме обратно към Калифорния?

Джонсън поклати отрицателно глава.

— Няма да го направи. Ще му кажем, че въздушните и морските спасителни екипи ще го пресрещнат някъде по новия курс и че военните и гражданските летища на Хаваите ги очакват. Той не би пропилял подобен шанс с лека ръка.

Метц кимна.

— Не можем ли да променим канала на компютърната връзка?

— Някой ми обясни, че различните канали се използват само за радиопредавателни центрове. Някъде има мощен компютър, който автоматично предава всички съобщения на Транс-Юнайтид до този терминал. — Джонсън посочи машината пред себе си.

— Разбирам — кимна Метц, макар да не разбираше. Не съвсем. Както обичаха да се изразяват в бизнес-факултета, това си беше ИМ — истинска магия — а подробностите за това как и защо функционира въпросната машина не го интересуваха ни най-малко.

Метц погледна картата на тихоокеанския район. Сред безбрежното синьо на океана се виждаха няколко зелени точици — Хавайските острови. Без да сваля поглед от картата, той попита Джонсън:

— Ако той все пак намери Хаваите?

— При курса, който ще го накарам да поеме, няма дори да се приближи до тях. Ще се окаже изгубен, сам, без радио, с повреден самолет и без да знае как да го управлява, без гориво и без спасителни екипи, които да го издирват. Ако този човек оцелее след всичко това, господин Метц, той със сигурност заслужава да живее.

Джонсън започна да пише съобщение с новия курс.

Джон Бери наблюдаваше през малкото прозорче с еднопосочна видимост, монтирано на вратата на пилотската кабина.

Пътниците от Полет 52 прииждаха по стълбите подобно на птици или риби, предприели неразбираема за останалите твари миграция. Или, помисли си Бери, подобно на въздуха и водата, които се движат според законите на физиката, за да запълнят внезапно образувал се вакуум. Изпълнили салона, те се щураха безцелно по дебелия син килим, блъскаха се в мебелите с тапицерия в ярки цветове — мъже, жени и деца, готови да нахлуят в следващото празно пространство, което да запълнят с телата си. Бери се почувства по-спокоен от тази аналогия. Тя отхвърляше възможността пътниците да подчиняват действията си на някакъв план, целящ търсенето и откриването на пилотската кабина.

Бери набързо преброи пътниците в салона. Вече наближаваха петдесет. Ако всички те тръгнат изведнъж към вратата на кабината и ако един от тях вместо да се подпира на нея, вземе, че я дръпне, тогава той, Шарън и Линда по никакъв начин няма да могат да им попречат да нахлуят при тях.

Помисли си отново за бутона за включване и изключване на автопилота. Всичко бе за предпочитане пред кошмарната перспектива да се озове затворен в кабината с десетки от тях.

Забеляза Маквери, който седеше на един стол и напрегнато се взираше във вратата на кабината. Бери сложи ръка върху счупената секретна брава. Патронът липсваше. Придърпа вратата, опитвайки се да я притвори по-плътно, но тя отново се открехна.

Бери се обърна и огледа кабината, опитвайки се да открие нещо, с което да привърже вратата, но не видя нищо. Беше сигурен, че има начин да се справи с проблема, но мислите му, останали толкова логични и последователни часове наред, напоследък започнаха да блуждаят; умората започваше да притъпява ума му.

— Дявол да го вземе! Шарън, трябва да затворим тази врата по някакъв начин.

Тя се извърна на стола и погледна към вратата. През малкия процеп се забелязваха човешки фигури и сенки, които се движеха насам-натам.

— Мога да изляза в салона и да подпра вратата с гръб. Ще взема и пожарогасителя. Те няма да могат…

— Не! Забрави за това! Стигат ни толкова герой и мъченици. Ако ще излизаме… — той погледна Линда Фарли, която седеше мълчаливо на една от допълнителните седалки в кабината — … ще го направим заедно. Стига вече жертви. Няма да се делим. Няма да допусна да изгубим още някого от нас.

Крендъл кимна, а после се обърна и се загледа през предното стъкло.

В кабината се възцари продължително мълчание, нарушавано единствено от приглушеното жужене на електрониката и тихото шумолене на хората от другата страна на вратата.

Звънецът на компютърната система за връзка иззвъня.

Бери застана до стола на Крендъл и двамата приковаха погледи във видеодисплея.

ДО ПОЛЕТ 52: УСТАНОВИХМЕ ТОЧНОТО ВИ МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ. НАЙ-БЛИЗКОТО ЛЕТИЩЕ СЕ НАМИРА НА ХАВАИТЕ. ОБЪРНЕТЕ САМОЛЕТА ПО КУРС ОТ ДВЕСТА И ЧЕТИРИДЕСЕТ ГРАДУСА. ВЪЗДУШНИ И МОРСКИ СПАСИТЕЛНИ ОТРЯДИ ЩЕ ВИ ПРЕСРЕЩНАТ ПО НОВИЯ КУРС. ЛЕТИЩАТА НА ХАВАЙТЕ ВИ ОЧАКВАТ. ОСИГУРЕНО Е АВАРИЙНО ОБОРУДВАНЕ. МОЛЯ ПОТВЪРДЕТЕ.

САН ФРАНЦИСКО ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД.

Шарън Крендъл стисна ръката на Бери.

— Те знаят къде сме. — Извърна глава към него и се усмихна. — Ще бъдем на Хавайте… — Тя го погледна. Нещо не беше наред. — Джон?…

Бери поклати глава.

— Не зная — тихо рече той. — Не зная.

— Какво не е на ред?

— Не съм сигурен. — Прочете отново съобщението на екрана. — Не ми харесва това. Не съм спокоен.

— Не ти харесва? — Тя го изгледа продължително.

После заговори, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Как, за Бога, може човек да бъде спокоен тук? Какво точно означава това? Бери внезапно се ядоса.

— Спокоен — хладно обясни той — е термин от пилотския жаргон. Означава, че нямам вяра на последните разпореждания.

— И защо?

— Защото — бавно, но отчетливо започна Бери — Хавайските острови, както сигурно знаеш, са дяволски малка цел, докато континентът Северна Америка е доста голям. — Той се облегна назад. — Виж, сега летим по някакъв курс. Към Северна Америка. Може би дори към Калифорния. Не можем да пропуснем бреговата линия. Ако изпълним инструкциите им, ще заложим всичко на карта. Единственото, което ще спечелим, е време — ще съкратим полета с час или два. Но ако пропуснем Хаваите — а това няма да е особено трудно от гледна точка на навигацията — тогава… — той се усмихна мрачно — … ще завършим като Амелия Ерхарт15.

Шарън Крендъл погледна отново към екрана, а след това премести очи върху Бери. Изведнъж осъзна, че животът й е изцяло в ръцете на този мъж. Ако Джон Бери откаже да извърши промяната в курса, тя по никакъв начин не би могла да го принуди. Шарън обаче не възнамеряваше да го остави да вземе окончателно решение, без да го обсъдят внимателно. Извърна глава и се загледа към хоризонта.

— Как летят редовните полети до Хаваите?

— С помощта на това. — Бери посочи радиоконзолата и тъмните дисплеи на сателитната навигационна система. — В момента тя или не функционира, или аз не зная как да работя с нея. А от Сан Франциско така и не отговориха на молбата ми за инструктаж.

— Попитай ги отново.

Бери се настани на пилотското място и започна да пише.

НУЖДАЯ СЕ ОТ ИНСТРУКЦИИ ЗА РАБОТА С НАВИГАЦИОННИТЕ СИСТЕМИ, ПРЕДИ ДА ПРОМЕНЯ КУРСА. СИСТЕМАТА МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ПОВРЕДЕНА. ЗА ВАША ИНФОРМАЦИЯ СЪОБЩАВАМ, ЧЕ ОСТАНАХМЕ САМО ТРИМА ОЦЕЛЕЛИ И СЕ НАМИРАМЕ В ПИЛОТСКАТА КАБИНА — МЛАДОТО МОМИЧЕ ЛИНДА ФАРЛИ, СТЮАРДЕСАТА ШАРЪН КРЕНДЪЛ И АЗ. ДРУГИТЕ ДВАМА СЕ СМЯТАТ ЗА ИЗЧЕЗНАЛИ.

БЕРИ

Бери знаеше, че списъкът с имената на хората в кабината — онези, които все още са живи и разсъждават нормално — е ненужно допълнение към съобщението. Но след изявлението му пред Шарън, че те тримата не бива да се делят, този кратък списък с имената им му се стори задължително съобщение за пред света. Бери натисна бутона за предаване и зачака отговора в притихналата кабина.

Вратата изведнъж се отвори. Линда Фарли изпищя. Бери скочи от стола и погледна към вратата. Оттам го гледаха човешки лица — някои ухилени, други — намръщени. Даниел Маквери влезе в кабината. Изглеждаше разярен.

Бери грабна пожарогасителя от пода и напръска най-близките до него лица. Засегнатите се разпищяха и се опитаха да отстъпят назад, но зад тях имаше твърде много хора. Тълпата политна напред и пътниците започнаха да се промъкват един по един в кабината. Бери смътно долавяше женските писъци, които се носеха зад гърба му, почти не забелязваше човешките лица и ръце, които се притискаха към него. Без дори да е осъзнал какво прави, той вдигна металния пожарогасител високо над главата си и го стовари върху лицето на мъжа, застанал най-близо до него. От силния удар лицето на нещастника се превърна в кървава каша.

Бери продължи да замахва с пожарогасителя. Удряше отново и отново, размазваше главите и лицата на мъжете и жените, натрупали се около него. Смътно си спомняше, че уцели едно младо момче право в лицето. Писъци огласиха кабината и салона и удавиха дори мощния рев на самолетните двигатели. Във въздуха хвърчаха зъби и кървави пръски, чуваше се отчетливият звук от трошенето на челюсти и черепи. Най-силно обаче се чуваше един глас, който Бери разпозна като своя собствен. Изпълненият с ужас глас на изпаднало в агония животно.

Бери замахна с пожарогасителя, но край него вече нямаше хора. Той се подпря на коляно, хвана едно тяло и го избута през вратата, след което стори същото и с останалите осакатени, гърчещи се от болка човешки форми. Трупаше телата на празното място, освободено от тълпата, която стоеше в полукръг и наблюдаваше с любопитство и страх. По нито едно лице обаче не се забелязваха омраза или гняв. Видя, че Маквери е сред зяпачите. Бери влезе в кабината, хвана единия край на вратата и я придърпа след себе си. Огледа се наоколо, опитвайки се да фокусира погледа си.

Шарън Крендъл стоеше пред него. Беше изритала обувките си и в момента събуваше чорапогащника си. Мина покрай него, без да каже нито дума, след което завърза единия край на чорапогащника за счупената брава на вратата.

Бери грабна другия край и разтегна чорапогащника по цялата му дължина. Огледа се, като се опитваше да намери нещо, за което да го завърже. В пролуката на притворената врата се появиха пръсти и ръце, които се опитваха да я отворят. Бери опъна чорапогащника и вратата прилепна плътно към касата.

Забеляза някаква скоба на лявата стена. Промуши чорапогащника през нея и го опъна толкова здраво, че разтегнатата докрай материя заприлича на дълго, тънко въже. Бери бързо направи здрав възел, а след това се подпря тежко на пилотското място. Цялото му тяло трепереше. В гърлото му се надигна неконтролируем смях.

Шарън се хвърли в прегръдките му и двамата останаха така, като притискаха един към друг разтрепераните си тела и полагаха усилия да не избухнат в плач или смях.

Линда Фарли колебливо пристъпи, а след това се затича и обви ръце около тях.

Бери погледна към вратата. Пролуката сега беше по-малка от инч и никой не се опитваше да промуши пръсти през нея. Синьо-зелената боя на вратата бе цялата оплискана с кръв. Той притисна Шарън по-силно.

— О, Господи, Шарън, добра идея… Господи, ние… Крендъл бързо поклати глава и избърса сълзите си.

— Истинска глупачка съм, че не се сетих по-рано.

— Аз също — отвърна Бери.

Помисли си, че това е индикация за състоянието на ума му. Вродената му предприемчивост започваше да му изневерява. Запита се дали пък не бе преценил погрешно намеренията на хората в Сан Франциско.

Отдръпна се от Шарън и Линда и погледна ръцете си. Целите бяха покрити с кръв. Забелязваха се още парчета зъби и човешка плът, полепнали по кожата му. Сивият килим край вратата бе подгизнал от кръв. Шокът започна да отминава и Бери почувства, че стомахът му се бунтува, а тялото му отново трепери. Със залитане се приближи до пилотското място, седна и се опита да се овладее.

Линда седна на допълнителната седалка в кабината и се захлупи върху малкото бюро край стената, заровила лице в ръцете си. Шарън застана зад момичето и започна да гали косата му.

Измина цяла минута, преди Бери да вдигне очи към видеодисплея. Прикова поглед в новото съобщение, което стоеше на екрана в очакване да бъде прочетено. ДО ПОЛЕТ 52: ИЗПЪЛНЕТЕ ЗАВОЯ СПОРЕД ИНСТРУКЦИИТЕ. СИСТЕМАТА ЗА САТЕЛИТНА НАВИГАЦИЯ НЕ Е ОТ ЖИЗНЕНОВАЖНО ЗНАЧЕНИЕ ЗА КУРСА КЪМ ХАВАИТЕ. ВЕДНАГА ЩОМ ПОЛЕТИТЕ КЪМ ОСТРОВИТЕ, ЩЕ СЕ ЗАЕМЕМ С ИНСТРУКТАЖА ВИ ОТНОСНО НАВИГАЦИОННИТЕ МЕХАНИЗМИ И УПРАВЛЕНИЕ. РАЗБРАХМЕ, ЧЕ В ПИЛОТСКАТА КАБИНА СТЕ ОСТАНАЛИ ТРИМА ОЦЕЛЕЛИ. ПОТВЪРДЕТЕ, ЧЕ СТЕ ПОЛУЧИЛИ СЪОБЩЕНИЕТО.

САН ФРАНЦИСКО; ЦЕНТРАЛА НА ТРАНС-ЮНАЙТИД

На Бери му се струваше, че тонът на последните съобщения бе променен — сякаш бяха изпратени от друг човек. Той обаче съзнаваше, че по всяка вероятност разликата се крие в това, че самият той вече гледаше на тях по друг начин.

Шарън прескочи опънатия чорапогащник и се надвеси над стола на Бери. Погледна към съобщението. Беше решила, че щом ще се доверява на Бери, ще го направи безрезервно — без опасения и колебания.

— Какво смяташ да правиш?

Бери продължи да се взира в съобщението. Решението на диспечерите му се струваше очевидно погрешно. Ако само можеше да поговори с тях по радиото, ако можеше да чуе гласовете им, вместо да чете написаните им думи. Спомни си, че почти бе изпаднал в паника, когато бе разбрал, че са останали без връзка със земята, и си даде сметка, че трябва да е благодарен за възможността да осъществява контакт, пък бил той и писмен.

Бери помисли още малко и поклати глава.

— Те твърдят, че знаят къде сме… Ами ако грешат? Тогава и новият ни курс ще е погрешен. На разстоянието, на което се намираме от Хаваите, отклонение от няколко градуса ще ни отдалечи на стотици мили от островите. Ами ако тази шибана система за връзка се повреди, преди да сме стигнали до Хаваите? Тогава няма да са в състояние да ни изпратят корекция на курса. Ами ако сателитната навигационна система изобщо не проработи? Ами ако аз не успея да я задействам и използвам? — Спомни си нещо, което бе прочел преди време. Най-ненадеждният компонент на съвременния самолет е неговият пилот. В случая този компонент беше той, Джон Бери. Погледна контролните уреди пред себе си. — Ще останем без гориво някъде над Тихия океан. Ще се наложи да кацнем в океана. И ще започне една луда надпревара между спасителните екипи и… акулите.

Шарън сложи ръце върху раменете му, после се наведе напред и прошепна в ухото му:

— Джон, Линда е…

— Съжалявам.

Тя изви лице, целуна го по бузата и веднага се изправи. Погледна чорапогащника и го проследи с поглед до бравата на вратата. Беше напълно изпънат и здрав. Нямаше човешки пръсти, промушени през малката пролука. Тя внезапно се изпълни с оптимизъм. Погледна към Линда.

— Добре — заяви Шарън, опитвайки се гласът й да прозвучи по-весело. — Линда, ти как смяташ? Хаваите или Калифорния?

Момичето вдигна глава от бюрото.

— Искам да си ида у дома. Шарън се усмихна.

— Значи Калифорния. Джон, кажи им, че се връщаме у дома.

Бери почувства, че очите му се пълнят със сълзи и бързо ги изтри. Наведе се над конзолата и написа кратко, стегнато съобщение.