Мейдей

2.

Джон Бери влезе в тоалетната и погледна отражението на лицето си в огледалото. Прокара пръсти през кафявата си коса, прошарена от сиви кичури. Около очите му се забелязваха бръчки. Въпреки това изглеждаше доста добре за своите четиридесет и една години.

Някои от жените, с които общуваше в кънтриклуба или в службата, го описваха с думи като интересен, чаровен или солиден. Знаеше, че от него се очаква да направи първата крачка и да се опита да свали тези жени, но той просто нямаше желание за това. Опита само веднъж. С една колежка от търговския отдел. Опитът се оказа пълна катастрофа.

Джон Бери се замисли за баща си — нещо, което често му се случваше напоследък. На четиридесет и една години баща му бе имал любяща съпруга, четири лоялни и признателни деца, църквата си, квартала, в който живееше, страната, която обичаше, и собствения си малък бизнес, който му носеше огромно удовлетворение. Но това се бе случило в друго време. И в държава, различна от днешната. Джон Бери не притежаваше нито едно от тези неща, а и едва ли щеше някога да ги получи. Въпреки това вярваше, че има изход от положението. Би могъл да напусне Дженифър и да започне живота си отначало. Също като толкова много негови приятели, които вече бяха успели да се разведат. Тогава поне щеше да има някаква надежда. Всеки път, когато летеше със Скаймастър, размишляваше върху това. Но кой знае защо не бе сигурен, че ще намери сили да го стори.

Бери си припомни разговора, който бе провел със стюардесата. Защо го бе направил? Коя, по дяволите, беше Шарън Крендъл? Преди час дори не подозираше за съществуването й. Тя нямаше да разреши проблемите му. Но благодарение на нея се бе почувствал по-малко самотен, изпитал бе чувство за принадлежност към останалата част от човешкия род.

С периферното си зрение улови проблесването на някаква светлина. Бяха му нужни няколко секунди, за да осъзнае, че светеше лампичката над вратата, която го приканваше да се върне в салона. Бери знаеше, че в салона е светнал и надписът за затягане на коланите. Като пътник, врял и кипял в летенето, той намери това за странно, тъй като полетът протичаше съвсем гладко. Помисли си, че вероятно пилотите са били предупредени за очакващи ги напред неблагоприятни климатични условия. Изобщо не му хрумна, че Стратън е единственият пътнически самолет, който лети по този маршрут и на тази височина. Мислите му бяха заети с Шарън Крендъл. Сега, когато бе светнал надписът за затягане на коланите, тя вероятно щеше да остане при другите стюардеси. После пък щеше да стане време за сервиране на обяда. По дяволите! Той се зае да мие ръцете си, пренебрегнал напълно премигващата над вратата лампичка.

Лейтенант Питър Матос продължаваше да се взира в радарния екран с надеждата, че втората цел ще изчезне. Знаеше, че е длъжен да докладва. Часовникът на таблото отмерваше отлитащите секунди. Те очакват включването ти, Матос. Той неохотно плъзна палец към бутона за радиовръзка.

— Полет три-четири-седем до Базата.

— Докладвай, три-четири-седем — откликна веднага Лумис.

— Аз… имам известни затруднения с изображението на мишената. Ще забавя второто изстрелване. Очаквайте включване.

— Ясно. Край.

Гърлото на Матос пресъхна. Заобиколил бе проблема. Беше излъгал. Но ако най-лошото наистина се бе случило, то нищо не би могло да спаси другия самолет — в случай че вторият радарен сигнал идваше от самолет. От друга страна, ако всичко се дължеше на отклонения в работата на електронната апаратура, не се налагаше да споменава нещо повече от онова, което вече бе докладвал. Проблеми с изображението на мишената. Шефовете на Нимитц вероятно вече бяха започнали да хапят устни от притеснение. Спокойно, Питър!

Отново погледна екрана с надеждата, че проблемът се е разрешил от само себе си. Но там продължаваха да премигват две цели. По-слабият сигнал мина точно пред по-силния и изчезна от екрана в посока югозапад. По-силният сигнал продължи неотклонно да следва курса си. Матос отново си напомни, че никакви маневри не бяха в състояние да спасят тази цел от поразяване. Направляващата система на Феникс A1M-63X вече бе избрала по-големия обект. И той щеше да бъде поразен. Феникс щеше да преследва жертвата си докато я унищожи. Това е всичко, което ракетата знаеше и за което беше създадена.

Но каква беше другата мишена? Изведнъж му хрумна един възможен отговор, който му подейства като юмрук в стомаха. Сигурно беше хеликоптерът Херкулес C-130. Исусе Христе, помисли си той. Исусе Христе, допуснах ужасна навигационна грешка. Вината е моя. Аз съм виновен.

Матос се обърна към сателитното навигационно устройство в лявата част на пилотската кабина. Зададе няколко команди. Ръцете му се изпотиха под кожените ръкавици. Натисна грешен бутон. Наложи се да започне всичко отначало. По дяволите! Успокой се!

Докато се занимаваше с навигационното устройство, мислите му се върнаха към отдавна забравен, неприятен спомен. Той е на седемнадесет години и шофира първата си кола — един Форд, модел седемдесет и първа година. На задната седалка се возят майка му, баща му и баба Матос. Сестра му пътува до него. Отби от магистралата, навлезе в непознатия град и се загуби. Докато братовчедка му Долорес се женеше, той разкарваше ядосаното си семейство из непознатите улици в северната част на Маями. Тогава баща му изсъска през здраво стиснатите си зъби:

— Es tu culpa, Pedro.7

Той погледна надолу към дисплея на навигационната система. Получи потвърждение за местоположението си. За да е сигурен, повтори процедурата отново. Нямаше грешка. Намираше се точно там, където трябваше да бъде. Това поне показваше оборудването. Тогава каква беше втората мишена?

Матос погледна радарния екран. Ракетата Феникс, малка и призрачно бяла, се движеше по зеления екран, устремена към целта си. В подобни случаи Матос винаги се сещаше за някоя от видеоигрите, с които се забавляваше. Игра. Това е само една игра, реши той. Бяха въвели още един елемент в изпитанията, за да тестват реакцията на оръжието. Голямата бяла мишена върху зеления екран не беше друг самолет, превозващ хора от плът и кръв. Тя беше само електронна примамка. Мираж, изстрелян от Херкулес или от авиационната мишена. Трябваше да докладва за него. Бяха го подложили на изпитание и той се бе провалил. Беше се компрометирал. С кариерата му бе свършено.

Матос продължи да се взира в екрана. Всичко се връзваше. Всички компоненти пасваха. Всички, с изключение на един. Феникс преследваше голямата мишена, а известно бе, че ракетата не би тръгнала след една електронна примамка.

Разстоянието между преследвач и преследван вече бе по-малко от двеста мили. Ракетата летеше със скорост три пъти по-висока от скоростта на звука и изминаваше почти по една миля в секунда.

Матос понечи да натисне бутона за радиовръзка, но отдръпна ръка. Отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор. Възможно ли бе хеликоптерът да се е отклонил от курса си? Възможно ли бе уредите му за навигация да грешат? Знаеше, че ако грешката бе причинена от неговото оборудване, вината си оставаше негова. Грешката на самолета се възприемаше като грешка на пилота. Не беше честно, но даваше резултати. Принуждаваше всички да обръщат по-голямо внимание на подробностите. В последните години флотът се опитваше да се разграничи от тази концепция, но тя все още намираше широко приложение. И при прилагането й никой не правеше разлика между капитана на Нимитц и пилота на бойния самолет. Електрониката може да те предаде, но не може да застане редом с теб пред военната комисия, разследваща евентуалния инцидент. Ако бе изстрелял ракетата по Херкулес, един сериозен технически проблем в навигационната система на самолета може би щеше да го отърве от военен съд, но нямаше да спаси кариерата му. Напомни си, че кариерите на пилотите от онзи Херкулес щяха да бъдат унищожени напълно и безвъзвратно, ако ракетата, която бе изстрелял, преследваше тях.

Звукът от собственото му дишане изпълни шлемофона му, тялото му се обля в пот. Дясната му ръка стисна здраво контролния лост. Подпря лявата си ръка на таблото, а пръстите му докоснаха дроселите. Беше се отказал от опитите да настрои радара. Картината, която виждаше на екрана, беше вярна.

Усети, че опънатите му до скъсване нерви започват да се отпускат, когато дълбоко в душата си прие за възможен и най-страшния сценарий. Погледна разсеяно радарния екран, а след това, за пръв път от изстрелването на ракетата насам, погледна през плексигласовия купол на кабината към света, през който летеше. Es tu culpa, Pedro. Ти си виновен, Питър. Притисна пръст към тънкото стъкло от плексиглас. Само половин инч го отделяше от безкрайната, лишена от кислород пустош, която го заобикаляше.

Лъч на надежда го изтръгна от обхваналата го умора. Оставаше една последна възможност, която още не бе отхвърлил. Погледна към таблото. Бързо и професионално настрои апаратурата и поиска компютърна установка на целта, която виждаше на екрана. Само след няколко секунди данните се появиха на информационния дисплей. Целта летеше на височина от шейсет и две хиляди мили и се движеше със скорост от деветстотин и десет мили в час.

Матос се усмихна за пръв път от момента, в който бе излетял от палубата на Нимитц. Нито един хеликоптер, пък бил той и Херкулес, не би могъл да се издигне на такава височина. Много малко самолети притежаваха подобни летателни параметри. Височинните свръхзвукови полети бяха запазен периметър на ракетите, специалните авиационни мишени, съвременните изтребители, бомбардировачи и разузнавателни самолети. Той щеше да бъде информиран, ако в района летеше приятелски самолет от такъв клас. Освен ако пилотът не се бе отклонил от курса. Оставаха две възможности. Може би ставаше дума за вражески самолет, което означаваше, че Матос няма да получи медал загдето го е свалил, но няма и да го изправят пред военен съд. Случаят щеше да се потули, а офицерите от ескадрата щяха тайничко да му завиждат. Подобни неща се бяха случвали и преди.

Втората възможност му се струваше по-вероятна. Профилът на летене на целта, която виждаше на радарния екран, бе твърде сходен с очаквания профил на авиационната мишена. Хеликоптерът сигурно е изстрелял две мишени — или по погрешка, или нарочно. Това трябва да е. Матос се почувства по-добре. В този случай кариерата му може би нямаше да пострада. Незабавно трябваше да се обади на Нимитц. Да им обясни ситуацията. Все още бе възможно да засече другата цел, да изстреля ракетата, да завие и да се пръждоса от това място. Отново сведе поглед към радарния екран. Разстоянието между ракетата и целта бързо намаляваше. Тридесет мили, двадесет мили, десет. След това ракетата и целта се сляха в едно. Матос кимна. Оръжието действаше. Това поне вече знаеха със сигурност. Но той продължаваше да се чуди кого беше улучил.

Джон Бери пусна водата, напълни мивката, а след това регулира крановете така, че течащата вода да е равна по количество на оттичащата се. Свали ръчния си часовник и го остави върху алуминиевата лавица. Единадесет часа и две минути. Часовникът му все още бе сверен според калифорнийското време. При пътуването със Стратън изтощението от смяната на часовите пояси не беше толкова мъчително както при обикновените реактивни самолети, но въпреки това причиняваше известна умора и дезориентация. Времето беше относително понятие. Тялото му бе настроено според нюйоркското време, часовникът му отчиташе часовете според калифорнийското, той всъщност се намираше в трета часова зона, а съвсем скоро щеше да кацне в Токио, където часовият пояс бе съвършено различен. Когато си беше у дома, времето се влачеше едва-едва; часовете, дните, седмиците сякаш продължаваха вечно. Това обаче не му бе попречило да остарее междувременно — всъщност времето дори ускоряваше процеса на стареене. Относително. Нямаше съмнение в това. Той се наведе над мивката и наплиска лицето си с топла вода.

Ракетата Феникс със своята подобрена маневреност извърши малка корекция в курса си и се самонасочи така, че да уцели широката част в корпуса на самолета, малко над предния ръб на крилото. Някъде в електрическите вериги, сензори и микрокомпютърни чипове на ракетата — мястото, в което бяха съсредоточени несъвършените й и крайно недостатъчни способности за преценка, сигурно по някакъв начин е бил регистриран фактът, че оръжието е достигнало целта си. И тъй като тази ракета Феникс не познаваше страх и колебания и нямаше инстинкт за самосъхранение, тя се удари право в целта, обричайки нея, а и себе си, на смърт и забвение.

Един мъж на средна възраст, който седеше на място 15А, погледна през прозореца. Забеляза някаква сребриста точка, отдалечена поне на миля от самолета. Премигна. Когато погледна отново, точката вече бе с големина на баскетболна топка и се намираше само на няколко инча от прозореца. Преди мозъкът му да успее да реагира по най-примитивния начин с отдръпване назад или с писък от страх, сребристото тяло влетя през прозореца, като отнесе по пътя си част от самолетния корпус, а също и главата и тялото на пътника. Ракетата изора и останалите две места на редицата — 15B и 15C — като разкъса телата на майката и съпругата на мъжа. Пътят на ракетата продължи през централната редица. Тя помете места D, E, F и G заедно със седящите в тях пътници и прекоси централната пътека. После изтласка пътниците от места H, J и K през корпуса на самолета навън към необятната небесна шир. Всичко, изпречило се на пътя на ракетата и попаднало на около ярд от двете й страни, бе засмукано след бързото разрушаване на корпусната стена. Седалките и седящите в тях хора бяха обезобразени до неузнаваемост, а тяхното бързо разрушаване и отломките и късовете, разхвърчали се на всички страни, превърнаха хората и предметите, намиращи се в близост до тях, в безвъзвратно смазани и разкъсани отломъци. Ракетата, която нямаше бойна глава, естествено, не предизвика експлозия, но ударната й сила имаше същия ефект върху предметите и телата, изпречили се на пътя й.

В резултат на намалената си скорост на движение ракетата придоби въртеливо движение, когато достигна до третата редица седалки. На излизане от самолета опашката й се вирна нагоре, удари се в страничната стена на корпуса и образува в него продълговат отвор, висок почти осем и широк почти шест фута. След това се преобърна в пространството, повлякла още метални отломъци и човешка плът след себе си. Изразходила енергията си, ракетата измина съвсем малко разстояние, след което се залюля неподвижно и започна дългия си път надолу към Тихия океан.

Първият звук, достигнал до ушите на Джон Бери, беше някакъв неясен шум — сякаш огромна купчина метални листове се бе стоварила с дрънчене на земята. Той почувства, че самолетът леко се разтресе. Преди още да е успял да вдигне глава от мивката, се чу друг, по-различен шум, който му напомни за грохота, причинен от отворен прозорец на влак, летящ с висока скорост през тунелите на метрото. Бери бързо се изправи и за момент замръзна неподвижно, опитвайки се да възприеме всички заобикалящи го звуци. Самолетът продължаваше да лети стабилно по курса, водата продължаваше да тече от крановете, лампите светеха, а силният грохот бе поутихнал. Всичко изглеждаше нормално, но нещо — инстинктът му на пилот — му подсказваше, че вече пътува в обречен самолет.

Отвън, в салона, огромното количество сгъстен въздух започна да излиза през двете зеещи дупки в корпуса на самолета. Всички по-малки и незакрепени предмети — очила, подноси, шапки, вестници, куфарчета — незабавно литнаха из салона. Част от тях се спряха, закачили се за някой неподвижно закрепен предмет, а останалите излетяха навън.

В продължение на една безкрайно дълга секунда пътниците продължиха да седят неподвижно, абсолютно неспособни да проумеят онова, което се бе случило току-що. Умовете им никога преди не се бяха сблъсквали с нещо подобно. Обичайните за такива случаи реакции — ускорено сърцебиене, приток на адреналин, страх или опит за бягство — този път отсъстваха. Хората посрещаха с абсолютно мълчание ужасния тътен на свистящия въздух.

Въздушният поток, подобно на огромна приливна вълна, набираше скорост.

Едно бебе бе засмукано от ръцете на изненаданата му и втрещена майка. Малкото телце прелетя над главите на пасажерите и излетя през дупката към безкрая на пространството.

Някой изпищя.

Три деца, пътуващи без придружител, момче и две момиченца, настанени на места 13H, 13J и 13K, които се намираха в близост до отвора в дясната стена на корпуса, бяха пропуснали да закопчаят предпазните си колани. Свистящата въздушна струя ги изтръгна от местата им и те, крещящи от ужас, излетяха в небитието.

Ужасните сцени и звуци постепенно достигнаха до съзнанието на оцелелите пътници и всички започнаха да пищят като обезумели.

Една тийнейджърка, настанена на място 18D, близо до лявата пътека, изведнъж се озова на пода, стиснала с все сила металния корпус на седалките. Цялата седалка се бе откъснала от първоначалния удар и сега заедно с момичето се стовари на земята. Предпазният колан не издържа и седалката се плъзна напред по пътеката. Момичето изпусна металния корпус и беше повлечено напред от невидима, но страховита сила. Дългата руса коса на девойчето се развяваше след него, полата и блузката му се изхлузиха от телцето му. С изпълнени с ужас очи момичето продължи да се бори с невидимата стихия, която искаше да я завлече със себе си. С все сила момичето заби нокти в килима, но свистящият въздух неотклонно я влачеше към зейналата в корпуса дупка.

Писъците й останаха нечути дори и от пасажерите, които седяха едва на няколко инча от пътеката, върху която тя се бореше за живота си. Грохотът, причинен от въздушната струя, бе толкова силен, че вече дори не се възприемаше като звук, а като някаква материална сила, която изтръгва хората от местата им. Зловещите събития в пътническия салон напомняха на кървава и страховита пантомима.

Някои от болтовете, които придържаха други повредени седалки към металните им корпуси, започнаха да поддават. Няколко редици седалки се отскубнаха една след друга и се понесоха вкупом към дупките в корпуса. Група от четири седалки с привързани към тях пасажери се заклещи в по-малкия входен отвор като почти го блокира и по този начин увеличи силата на засмукване през голямото изходно отверстие в дясната страна на корпуса. Пред него се струпа цяла камара от седалки, които се тълпяха една връз друга подобно на парашутисти, очакващи нервно реда си да полетят в нищото. Една друга летяща седалка се блъсна в тях и реши проблема със задръстването. Седалките една след друга излетяха в пространството заедно с прикованите към тях пътници, които пищяха от ужас, ритаха с крака и безуспешно се опитваха да се хванат за нещо, да се задържат.

Джон Бери, който нямаше и най-малка представа за онова, което става в салона, завъртя бравата на вратата и дръпна навътре, за да отвори. Вратата заяде. Той опита отново, като дърпаше с все сила, но вратата от фибростъкло изобщо не се помръдна. Бери подпря двата си крака на касата на вратата и, стиснал бравата с две ръце, започна да дърпа, влагайки в движението всичката сила, която можа да събере. Въпреки това вратата не помръдна. Остана уплашен и озадачен. Натисна няколко пъти бутона за повикване на стюардесите с надеждата, че някой ще му се притече на помощ.

Въздухът от туристическия и първокласния сектор на пътническия салон, както и от салона на горния етаж, излиташе през зейналите в корпуса на самолета дупки. От резервоарите със сгъстен въздух обаче в самолета продължаваше да постъпва определено количество кислород, който буквално се съсредоточаваше в тези негови части, от които не можеше толкова лесно да излети навън — в случая това бяха петте тоалетни с отварящи се навътре врати. Сгъстеният въздух се изпомпваше в тези тоалетни чрез въздушните клапани и макар част от него да се процеждаше през цепнатините и пролуките около вратата, вътре оставаше достатъчно количество, което да поддържа налягането. Тези пет, отварящи се навътре врати от фибростъкло, бяха като запечатани под натиска на въздушното налягане, възлизащо на два паунда на квадратен инч, равносилно на тежест от четири хиляди паунда.

Отварящите се навън врати на останалите седем тоалетни рязко се отвориха от създалия се вакуум, а намиращите се в тях пасажери излетяха в салона и се устремиха към зейналите дупки, които ги очакваха.

В салона на горния етаж въздушната струя засмука чаши и бутилки с алкохол и ги понесе надолу по спираловидното стълбище, водещо към първокласния сектор на пътническия салон. Книги, списания и вестници излетяха от ръцете на пътниците и се завъртяха в бесния водовъртеж на свистящия въздух. Всеки незакрепен предмет бе подет от силната струя и запратен надолу по стълбите като понесен от убийствено торнадо.

Пътниците, които бяха предпочели да останат в салона за развлечения когато светна надписът, предупреждаващ ги да затегнат коланите, наблюдаваха вцепенени от ужас как всеки подвижен предмет около тях бива засмукан от все по-силния ураган, носещ всякакви отломки надолу по стълбите.

Еди Хоугън, пианистът, свиреше Есенни листа, когато внезапният въздушен поток го смъкна от неподвижно закрепената пейка. Пейката бе снабдена със специален предпазен колан, но Хоугън отказваше да го използва. Въздушната струя го понесе с главата напред, запрати го надолу по стълбището, завъртя го във вихъра си по протежение на пътническия салон и го изхвърли през зиналата паст в лявата стена на корпуса.

Един слепец, седящ близо до пианото, се развика с пълно гърло, умолявайки някой да му каже какво става. Тялото му се напрегна и той дръпна към себе си повода на своето куче водач. Златистият ретрийвър се опъваше с все сила и сякаш искаше да избяга от него. Мъжът отчаяно започна да повтаря името му.

— Шанън! Шанън! Шанън!

Кучето изскимтя и заби нокти в мъхестия килим. Каишката се скъса, кучето бе повлечено от струята, която го запрати надолу по стълбите. Тялото му се блъсна в една празна седалка и се заклещи в нея, спирайки лудешкия си полет.

Десетината пътници в салона продължаваха да седят по местата си и да наблюдават с ужас ставащото около тях. Пианото и пейката затанцуваха върху пода, но очевидно бяха здраво закрепени и за момента удържаха на силния вихър. Изведнъж всички пътници в салона излязоха от вцепенението си и се разкрещяха, изпаднали в истерия.

Предметите, долетели от салона, се разхвърчаха над седалките в първокласния сектор на долния етаж. По пътя си режеха и разбиваха главите на пътниците, чупеха ръцете им, вдигнали ги в опит да се предпазят от връхлитащата стихия. Облакът изпотрошени вещи и отломки мина през завесата, отделяща първокласния и туристическия сектор на пътническия салон, и се смеси с другия, много по-мощен поток от всевъзможни предмети, устремили се към вакуума, засмукващ всичко, изпречило се на пътя му. Литналите във въздуха отломъци бързо се носеха навън към зейналата празнота, сякаш тя можеше да бъде запълнена и заситена само след саможертвата на достатъчно на брой предмети и тела.

Един едър мъж, превързан здраво с предпазния колан, който очевидно го стягаше твърде силно, седеше на мястото си в туристическия сектор и крещеше с пълно гърло. Той изливаше яростта си срещу силния вятър, срещу летящите предмети и срещу съдбата, която му бе изиграла толкова ужасна шега, изпращайки го точно на този самолет за първия му презокеански полет. Беше наблюдавал полуразсъблечената си съпруга да изхвърча от една от седемте тоалетни и, бягайки, премятайки се и летейки във въздуха, да изчезва през дупката. Беше я чул да крещи името му, когато прелетя край него, видял бе ужаса, изписан в изпълнените й с недоумение очи. Мъжът изведнъж разкопча колана си и скочи на крака. Веднага бе повлечен от ураганния въздушен поток. Разперил широко ръце и крака, той прелетя над седналите пасажери, блъскайки се в главите им. Едрото му тяло долетя до дясната дупка и се блъсна с все сила в назъбения алуминиев корпус. Острите ръбове прерязаха гърлото и отсякоха лявата му ръка, а след това струята го изхвърли навън от кървящия и умиращ самолет.

От тоалетните с отворените врати бликаше вода, която изтичаше от кранове и казанчета. Долу, в търбуха на гигантския лайнер, съдържанието на контейнерите с отпадъчни продукти потече обратно и започна да се излива през сифоните на мивките и тоалетните. Тръбите и крановете в кухненските помещения се спукаха, мивките се напълниха и започнаха да преливат. Вратите на кухненските шкафове и хладилниците се отвориха и съдържанието им се изсипа по пода на боксовете, а оттам пое към пътническия салон. В багажното отделение започнаха да гърмят дезодоранти и други контейнери, съдържащи въздух под налягане. Кучетата и котките, които пътуваха там, започнаха да дерат с нокти и да блъскат като обезумели по стените на клетките, в които се намираха.

Вратата на пилотската кабина, която се отваряше навън, известно време удържа на натиска благодарение на ключалката и здравите алуминиеви панти. Разликата в налягането между кабината и салона обаче бе толкова голяма, че вратата скоро се откъсна и падна в салона.

Капитан Стюарт чу силния шум и разбра, че вратата я няма. Внезапно всички незакрепени предмети в кабината — карти, моливи, чаши за кафе, шапки и сака — излетяха във въздуха, минаха през отворената врата, завъртяха се из салона и изчезнаха надолу по стълбището. Тялото на Стюарт се залепи за облегалката на стола. Той разпери ръце над главата си, часовникът му се откопча и отлетя. Капитанът свали ръце и сплете пръсти в скута си с надеждата, че силата на въздушната струя ще намалее. Опитваше се да успокои ударите на сърцето си, което блъскаше с все сила в гърдите му. Овладя препускащите си мисли и се опита да възстанови случилото се през последните няколко секунди. Спомни си, че бе почувствал разтръскване, предизвикано от сблъсъка с нещото, причинило катастрофата. Стюарт обаче нямаше и най-малка представа какво е то. Онова, което знаеше със сигурност, бе, че автопилотът все още функционира и самолетът е под контрол. Погледна бързо към Маквери, а после се извърна назад, за да види и Феслър.

— Какво стана? — изрева той.

Маквери се взираше безмълвно в уредите по контролното табло пред себе си.

Феслър гледаше към отворената врата и не отговори на зададения въпрос.

— Спускаме се — изкомандва Стюарт и рязко затвори лостовете, контролиращи мощността на четирите двигателя, след което изключи автопилота и бутна напред кормилото на контролния лост. Самолетът рязко заби нос надолу. Но при невероятно високата скорост, с която летяха, това само забави първоначалното им спускане. Започнаха бавно да се снижават. Стюарт не сваляше поглед от висотомера. Намираха се на четиридесет и осем хиляди фута. От момента на удара бяха изминали петдесет секунди.

Стюарт бързо обходи с поглед индикаторите на таблото. Показателите за пилотската кабина бяха все още добри, макар че вече бяха изгубили повечето от кислорода в кабината. Първото му предположение бе, че някоя от вратите на самолета се бе отворила по някакъв начин. Погледна към лампичките върху таблото. Според тях всички врати бяха затворени. Да не би да имаше отворен прозорец? Не. Декомпресията бе твърде бърза, а и от какво бе предизвикано разтърсването на самолета, което бе почувствал? Бомба. Трябва да е бомба, помисли си той. Какво ли става там, отзад?

Стюарт погледна висотомера за кабината — уреда за измерване на диференциалното налягане — който показваше на каква височина съответства налягането в кабината. Стрелките на висотомера се въртяха като на часовник с развалена пружина. Налягането в кабината, което винаги се поддържаше в граници, съответстващи на атмосферното налягане на десет хиляди фута височина, сега показваше деветнадесет хиляди фута. Губим налягане. Трябва да го уравновесим. Самолетът губеше въздуха, който бяха взели със себе си от земята и благодарение на който можеха да дишат спокойно на височина от шестдесет и две хиляди фута. Той очевидно излиташе през някакъв голям отвор в корпуса на техния Стратън.

Стюарт обхвана с поглед и двата висотомера. Единият показваше, че самолетът се бе снижил едва на петдесет и пет хиляди фута. Висотомерът за кабината сочеше, че в момента налягането съответства на тридесет хиляди. В следващия миг то се покачи на тридесет и пет хиляди. Стюарт изчисли, че въздухът, с който разполагат, щеше да свърши по времето, по което самолетът щеше да слезе на петдесет хиляди фута. От този момент нататък двата висотомера щяха да започнат да отчитат едни и същи стойности. В кабината щяха да останат без кислород.

Стюарт почувства леко замайване. Инстинктивно включи автопилота. Блъсна с ръка селектора за автоматично снижаване на машината, достигайки положението му за максимално бързо спускане, позволявайки по този начин на компютъра да осъществи снижаване с максимално допустима скорост. После се облегна назад. Главата му пулсираше от болка. Изпитваше силно напрежение в синусите. Изпълнените с въздух кухини в черепа му не можеха да се приспособят към рязкото спускане. Носът му започна да кърви. По бялата му риза потече струйка кръв. В белите му дробове почти не бе останал кислород. Почувства се изпразнен и кух. Ръцете и краката му бяха леденостудени, но той не знаеше дали това се дължи на загубата на кръв, или на ниската температура в кабината.

Четирите двигателя на техния Стратън засмукваха и компресираха разредения въздух и правеха всичко възможно, за да изравнят, доколкото това бе възможно, налягането в разхерметизираната кабина. При спускането им надолу въздухът постепенно се сгъстяваше и потокът, изпомпван в кабината, ставаше по-силен. Но Алън Стюарт подозираше — всъщност знаеше го със сигурност — че това беше обречена битка. Там някъде отзад върху корпуса на самолета зееше дяволски голяма дупка и едно просто аритметично изчисление… В резервоар има десет галона вода8. Ако на всяка секунда изтича по един галон, а на всеки пет секунди се влива по половин галон, след колко секунди… След много. Твърде много. Главата му сякаш щеше да се пръсне; той вече можеше да мисли единствено за непоносимата болка.

Капитан Стюарт бавно извърна глава по посока на Маквери. Той бе надянал кислородна маска и предаваше радиосигнали за помощ по международната честота, предназначена за самолети в опасност.

— Няма смисъл — тихо промърмори Стюарт, но също протегна ръка към кислородната маска, надяна я и здраво я притисна към лицето си. Обърна се назад към Феслър. Той лежеше, захлупил лице върху таблото пред себе си. От устата, ушите и носа му течеше кръв.

Маквери продължаваше да изпраща сигнала за помощ, макар че вече не можеше да мисли и говори свързано. Докато говореше, вдишваше дълбоко от кислородната маска. Устата му се напълни с кръв и той трябваше да я преглътне.

Маквери чудесно знаеше, че кислородната маска не е достатъчна за спасението им. Без нужното налягане, което да изтласка кислорода до белите му дробове, маската бе почти безполезна. Бутилката с кислород за спешни случаи, която се намираше зад работния панел на Феслър, спокойно можеше да се намира чак в Сан Франциско — ползата от нея щеше да бъде същата. Никаква. Само специален костюм с изравнено налягане — космически костюм от вида, който бе носил в армията — можеше да упражни върху тялото му налягането, необходимо за дишане. Маквери обаче знаеше, че дори и да разполагаше с такъв костюм на борда, той просто нямаше достатъчно време, за да го облече.

Дан Маквери, който на млади години бе изпълнявал всевъзможни мисии и опасни полети на борда на най-модерните военни изтребители, изведнъж се уплаши както никога преди през живота си. Как се бе случило това? При самолетите от гражданската авиация обикновено не се стигаше до такава бърза и пълна декомпресия — нещо обичайно за военните самолети, улучени по време на битка. Вероятността за внезапна декомпресия бе толкова малка, че бе напълно пренебрегната от авиоинженерите, проектирали и построили този Стратън. Между отделните сектори в самолета нямаше врати, заключващи се при опасност от разхерметизиране, нито пък херметически затворени прегради, каквито бяха предвидени на съвременните кораби и модерните дирижабли. Тези нововъведения, гарантиращи безопасност, бяха твърде тежки за един пътнически самолет. И прекалено скъпи. Пълна декомпресия на борда на Стратън не се предвиждаше. Но ето че тя беше факт. Как се бе случило? Той се запита дали херметически затворените сектори биха им помогнали в подобна ситуация. Спомни си за Титаник и прехвалените му водоустойчиви каюти. Чудото на инженерната мисъл… подготвен за всякакви непредвидени обстоятелства… само съвкупност от най-необичайни… Главата му се цепеше, а по цялото му тяло пробяга хлад, който го смрази както никога преди.

Дан Маквери осъзна, че умира.

Зрението на капитан Стюарт започна да се замъглява. Наведе глава напред и доближи лице до дигиталния часовник. Беше изминала повече от минута, откакто бе почувствал удара. Самолетът все още летеше на автопилот и се снижаваше твърде бързо. Стюарт видя, че вече слизаха с по дванадесет хиляди фута на минута. Намираха се на петдесет и три хиляди фута височина. Налягането в кабината съответстваше на четиридесет и пет хиляди. Определено нямаше да успеят да слязат на височината, на която кислородните маски да влязат в употреба и да спасят живота на онези, които ще са в състояние да ги използват. Едва няколко минути по-късно щяха да се снижат на височина, на която въздухът става за дишане. Той поклати глава. Всички на борда на този самолет бяха обречени.

За момент Стюарт се замисли за пътниците. Те бяха негова отговорност. Но той не можеше да направи нищо за тях. Нито пък да им каже нещо. На падащия самолет нямаше време за драматични речи от страна на капитана, за сбогувания и прощални тостове. Само няколко минути, или секунди, на неподправен ужас, а след това — смърт.

В туристическия сектор шумът от вятъра и свистящия въздух бе намалял значително вследствие на почти изравнените стойности на вътрешното и външното налягане. Хората бяха в състояние да се чуват един друг, но вече почти никой не говореше. Повечето пътници притискаха към лицата си спусналите се над главите им кислородни маски, вдишваха и издишваха дълбоко, озадачени от невъзможността да изпитат усещането, причинено от дълбока глътка чист въздух.

Нахлулият в салона студ засили въздействието на преживения шок и увеличи негативните последици от недостига на кислород. По тавана се образува плътен конденз, причинен от наличните на борда пари от естествен произход, засмукани внезапно вследствие на намаленото налягане в кабината. Пътниците се взираха в оформилите се над главите им облаци, неспособни да си обяснят същността и произхода им.

Някой изкрещя: Огън! и част от пътниците се развикаха от страх. Повечето обаче, твърде уплашени, или прекалено дезориентирани, за да реагират, запазиха мълчание, приемайки и примирявайки се с поредното споходило ги бедствие. Облакът обхващаше целия салон подобно на гъста мъгла, настъпваща от океана, и обгръщаше смълчаните хора в сивата си пелена. Лампите, забулени от облака пара, хвърляха призрачна, неземна светлина. По стените и прозорците започнаха да се образуват зловещи ледени висулки. В близост до дупката от дясната страна се вихреха снежинки.

Парите постепенно се разсеяха и въздухът в самолета се изсуши. Влага имаше единствено в леката мъгла, излизаща от устата на все още живите пътници, и в кръвта, струяща от зейналите рани на умиращите. Кръвта и дъхът на хората кристализираха и замръзващите повърхности се покриха с коричка от бял и червен скреж.

Шумът, предизвикан от излитащия навън въздух, намаля и в салона започна да се чува по-отчетливо ревът на четирите двигателя на Стратън, както и свистенето на външния въздушен поток. Тези нови шумове изпълниха туристическия сектор и заглушиха слабите стонове на ранените.

Броят на мъртвите и умиращите беше неизвестен. Повечето от останалите бяха в шок. По всичко личеше обаче, че най-лошото тепърва предстои. Самолетът все още летеше и не показваше признаци за предстояща катастрофа. Но въздействието на кислородния недостиг започна да се усеща и пътниците от Полет 52 бяха обхванати от странно спокойствие, от приятна отпуснатост, наподобяваща състоянието, причинено от алкохол или транквиланти. Хората все още изпитваха болки в ушите и очните ябълки, но те вече не бяха толкова остри.

Капитан Стюарт притисна лице към конзолата. Кабината сякаш тънеше в мрак, но той различи лампичките по контролното табло. Те светеха като умиращи слънца в някоя далечна галактика, но като че ли не излъчваха никаква светлина. Той разчете показанията на двата висотомера. Самолетът се намираше на петдесет и една хиляди фута и продължаваше да се спуска. Висотомерът от кабината също сочеше петдесет и една хиляди и вече отчиташе височината на снижаващия се лайнер. Налягането в кабината бе равно на нула. Атмосферното налягане в самолета бе равно на това извън него.

Автопилотът продължаваше да направлява снижаването на самолета. На тридесет хиляди фута по-гъстият въздух щеше да създаде достатъчно налягане за използване на кислородните маски. Скоростта на спускане и физиологичните последици от кислородния глад — задушаването — бяха влезли в противоборство, но задушаването очевидно щеше да спечели. Стюарт не виждаше изход от положението. Всички параметри — скорост на движение, височина, скорост на снижаване, загуба на атмосферно налягане — бяха известни и напълно предсказуеми. Капитанът се бе запознал с тях много преди да седне за пръв път в пилотската кабина на Стратън. Ако само шибаната дупка беше по-малка…

В първокласния сектор един възрастен мъж, Джон Торндайк, разкопча предпазния си колан и бързо се изправи. Изпита познатото стягане в гърдите и протегна ръка към хапчетата, които носеше в джоба на сакото си. Лицето му силно пребледня, а после посиня. Сърцето му не издържа. За момент се люшна на място, а след това се захлупи върху масата за коктейли, откъдето се изтърколи върху съпругата си. Тя се опита да изпищи, но не можа.

По-възрастните хора в двата сектора на пътническия салон започнаха да умират. Някои си отиваха безшумно, а други стенеха от болка, докато сърцата и белите им дробове бавно отказваха да функционират.

В целия самолет масово измираха възрастни хора, както и по-млади пътници със здравословни проблеми. Белите дробове колабираха, сърцата спираха, тънките кръвоносни съдове се пукаха и предизвикваха силни кръвоизливи от всички телесни отвори. Кръвта от вътрешните кръвоизливи се събираше в черепите и телесните кухини на засегнатите, причинявайки още по-мъчителна смърт. Във вътрешните телесни кухини се образуваха балончета със сгъстен въздух, а хората започваха да дерат лицата и телата си, опитвайки се като обезумели да открият източника на непоносимата болка.

Всички пътници, млади и стари, болни и здрави, страдаха от хипервентилация, замаяност, замъглено зрение и гадене. Хората се давеха в повърнатите от самите тях нечистотии, защото лишените им от кислород мозъци и немощните им мускули не можеха да реагират на рефлекса на повръщане. Кожата им първо побледня, а след това започна да посинява. Червата и пикочните им мехури вече не можеха да задържат изпражнения и урина и, ако можеха да дишат нормално, всички те щяха да почувстват невъобразимата воня в салона.

Голямата част от пътниците се бяха отказали от кислородните маски, но все още имаше и такива, които се опитваха отчаяно да дишат през тях и мълчаливо проклинаха системата за аварийно захранване с кислород, която според тях бе излязла от строя. Системата обаче работеше и изпомпваше кислород. Молекулите му обаче изхвърчаха от маските и се завихряха край лицата на пътниците като в жестока шега, след което се разнасяха из разредения въздух в самолета.

В туристическия салон цареше свиреп студ, но през дупката на лявата стена, която гледаше на юг, струяха ярки слънчеви лъчи, които осветяваха разрухата и смъртта, останали по пътя на ракетата.

Всички пътници, които все още успяваха да оформят и задържат някоя мисъл в главата си, започваха да проумяват, че ще се задушат. А навън, през зловещите дупки на самолетния корпус, се виждаше необятната небесна шир, безоблачното, тъмносиньо небе, окъпано от слънчевите лъчи. То изглеждаше толкова примамливо и омайващо, а всъщност беше опасно и смъртоносно като дъното на океана, над който летяха.

Капитан Стюарт беше в полусъзнание. Обърна глава надясно. Маквери все още стоеше изправен и гледаше право пред себе си. Леко извърна глава и погледна Стюарт. На лицето му бе застинало странно изражение. Стюарт се обърна и погледна през рамо. Феслър продължаваше да лежи върху панела. Под главата му се бе образувала локва кръв. Кървенето обаче като че ли бе престанало.

Пръстите на Стюарт бяха безчувствени, крайниците му тежаха като олово. Мозъкът му сякаш бе отделен от тялото му. Капитанът имаше чувството, че се рее свободно в пространството.

Мозъчните му клетки умираха, но една мисъл, ярка като светлините на далечна писта за приземяване, се открояваше все по-ясно в притъмнялата кабина. От мига, в който за пръв път се бе качил на борда на Стратън, умът му постоянно бе зает с възможността от внезапна декомпресия при полет на голяма височина. Той дори бе успял да формулира отговор на този проблем, който се бе запечатал толкова трайно в съзнанието му, че все още не можеше да се изличи от главата му. Знаеше, че трябва да изключи автопилота и да предприеме стремително отвесно спускане със самолета. Изведнъж си спомни всичко. Ако всички те не умрат бързо и ако някой в пилотската кабина все още е жив, когато самолетът се спусне на височина с годен за дишане въздух, този някой трябва да е запазил достатъчна част от разума си, за да може да приземи самолета. Отново погледна към Маквери. Пилотът беше млад. В добро здраве. И упорито вдишваше от кислородната маска. Половината му мозък би могъл да оцелее. Макар и превърнал се в полуидиот, той би могъл да ги спаси и да ги обрече на вегетиране в света на вечния мрак, да ги превърне в полуживи създания — загубили говор и зрение, парализирани, видиотени.

Той си помисли за съпругата и семейството си. О, Господи! Не!

Стюарт протегна ръка към бутона за освобождаване на автопилота. Не беше достатъчно. Маквери би могъл да го включи отново. Плъзна ръка по таблото и напипа онова, което търсеше — главния превключвач на автопилота, който не се дублираше от страната на втория пилот. Докосна с ръка предпазния капак и го отвори. Пръстите му намериха малкото ключе.

Поколеба се. Инстинктът за оцеляване — какво да е оцеляване — започна да надделява над гаснещото му съзнание. Трябваше да действа бързо. Бързо! Да направи какво? Опита се да си припомни какво трябваше да направи. Спомни си за част от секундата и дръпна ключа. Той не помръдна. Стюарт си спомни ясно, че е нужна доста сила за изключването на автопилота… Авто какво? Какво?

Капитан Алън Стюарт се облегна назад и се загледа през предното стъкло. Намръщи се. Болеше го глава. Нещо не му даваше мира. Кафе. Бразилия. Трябваше да отиде в Бразилия за кафе. Усмихна се. По брадичката му потече тънка струйка слюнка.

Автопилотът продължи да направлява самолета Стратън 797 и да изпълнява предварително зададените му параметри за принудително снижаване. Електронната памет и действията му във възникналата критична ситуация по никакъв начин не бяха повлияни от липсата на кислород. Компютърът нямаше представа за влиянието на кислородния глад върху хората, чийто живот зависеше от него. В интерес на истината един от младите конструктори на този автопилот бе предложил по време на разработването му да създадат опция за автоматичното му изключване в случай на внезапна и пълна декомпресия, възникнала на височина над петдесет хиляди фута. Само че същият този млад конструктор вече не създаваше автопилоти, а неговото предложение за самоотстраняване на автопилота — така го бяха нарекли големите умове, работили върху създаването на Стратън — не бе срещнало разбиране и радушен прием. Автопилотът можеше и щеше да снижи самолета до единадесет хиляди фута — височина, на която въздухът беше по-топъл и годен за дишане. Той дори щеше да продължи да пилотира самолета по предварително зададения курс до Токио. Можеше да се справи с всичко това. Само че без помощта на екипажа той просто не би могъл да приземи лайнера.

Джон Бери почувства последиците от разредения въздух. Беше започнал да хипервентилира. Мъчеше го болезнено главоболие, виеше му се свят. Седна на тоалетната чиния и след известно време се почувства малко по-добре.

Изправи се отново и дръпна вратата. Не можа да я отвори. Почувства се твърде слаб, за да опита отново. Погледна към часовника си над мивката. Единадесет часа и четири минути. Бяха изминали само две минути от удара, който бе усетил. Струваше му се, че бе минало повече време.

Бери започна да тропа по вратата.

— Отворете ми! Отворете проклетата врата! Заклещен съм тук вътре!

Прилепи ухо до вратата. От салона долитаха странни звуци. Почука отново, после се облегна на стената. Искаше му се пак да опита да отвори вратата, но реши да изчака докато събере повече сили.

Джон Бери знаеше, че ако се стигне до принудително кацане в океана, той няма да успее да се добере до спасителните лодки. Просто щеше да се удави,след като самолетът потъне. Стисна с ръце пулсиращата си от болка глава, приведе се и повърна на пода. След това се изправи, вдиша дълбоко няколко пъти, но умората и слабостта го връхлетяха като гигантска вълна. Искаше му се да изплакне лицето и устата си, но си спомни, че кранът бе пресъхнал. Защо?

В тоалетната като че ли притъмня и той се почувства още по-слаб. Отпусна се на пода. Бавно губеше съзнание, напрежението постепенно напускаше тялото му. Обхванат бе от странна еуфория и реши, че смъртта няма да е чак толкова страшна. Макар че никога до този момент не бе изпитвал страх от смъртта. Спомни си детството си, помисли дори за децата си и това намали донякъде чувството му на вина заради отношението му към тях. Спомни си и Дженифър такава, каквато беше преди. Затвори очи и потъна в тъмнина.

В малката тоалетна продължаваше да навлиза постоянен поток от сгъстен и затоплен въздух. Голяма част от него излиташе през процепите около вратата, но това ставаше сравнително бавно и вратата продължаваше да стои плътно затворена, благодарение на атмосферното налягане от над два паунда на квадратен инч. Налягането падаше бавно и най-голямата височина, на която съответстваше, бе тридесет и една хиляди фута.

Джон Бери лежеше сгърчен на пода и дишаше неравномерно. Пет минути на височина тридесет и една хиляди фута щяха да му причинят трайни и необратими мозъчни увреждания. Автопилотът обаче бързо снижаваше самолета на по-безопасна височина.

В туристическия и първокласния сектор на пътническия салон, както и в салона за развлечения и в пилотската кабина пасажерите и членовете на екипажа на Полет 52 на Транс-Юнайтид започнаха един по един да изпадат в дълбок сън; мозъчните им клетки бяха лишени от кислород в продължение на твърде дълъг период от време.

В единадесет часа и осем минути преди обяд, шест минути след като бе поразен от ракетата Феникс, самолетът Стратън 797 се снижи на осемнадесет хиляди фута. Автопилотът отбеляза достигнатата височина и започна бавно да намалява скоростта на принудителното спускане. Спирачките автоматично се изтеглиха назад, след което последва бавно и постепенно усилване на мощността на четирите двигателя.

В кабината тримата пилоти лежаха прегърбени на местата си, привързани с предпазните колани. Двата контролни лоста се движеха в синхрон, четирите дросела увеличаваха подаването на гориво, стабилизаторите на крилата правеха леки корекции. Стратън 797 летеше добре. И това не беше призрачен самолет, управляван от духове, нито пък някакъв летящ холандец9; това беше съвременен летателен апарат, в който автопилотът, следвайки заложената в него програма, бе поел пълен контрол над положението. Всичко щеше да бъде наред. Поне за известно време.

Когато електронната памет на пилота разпозна наближаването на желаната височина, той изравни гигантския лайнер в хоризонтално положение и на височина от единадесет хиляди фута пое по курса със скорост от триста и четиридесет възела. Системата за подаване на сгъстен въздух се изключи автоматично в мига, в който самолетът навлезе в атмосфера с годен за дишане въздух. Кабината на Полет 52 на Транс-Юнайтид се изпълни със свеж морски въздух.

Няколко минути по-късно първите пътници започнаха да се пробуждат от неестествения си сън.