Мейдей

7.

Капитан трети ранг Джеймс Слоун седеше на ръба на въртящия се стол в малката кабинка, известна под името Е-334, скрита в търбуха на самолетоносача Нимитц. Очите му бяха приковани в дигиталния часовник, който отброяваше предварително зададения му интервал от време.

— Две минути.

Контраадмиралът от запаса Рандолф Хенингс стоеше мълчаливо в другия край на стаята. Съвсем целенасочено бе обърнал гръб на капитана и се взираше навън през прозореца. Хенингс искаше няколко минути покой преди финалния етап от операцията. Адмиралът наблюдаваше океанските вълни, но съзнанието му бе толкова обременено, че дори и тази мирна гледка не му носеше така желаното успокоение.

— Една минута — обяви Слоун.

Наведе се напред и прочете отново внимателно формулираната заповед, която лежеше на конзолата. Беше убеден, че е успял да сътвори истински шедьовър. В заповедта фигурираха ключовите думи, които щяха да стимулират пилота и да предизвикат желаната реакция.

— Искате ли да чуете какво ще кажа на пилота?

Хенингс се обърна.

— Не. Просто го направете, капитане. Хайде да приключваме с това.

Слоун не отговори нищо, но се вгледа напрегнато в лицето на Хенингс. Опитваше се да отгатне мислите му.

Хенингс направи няколко крачки към Слоун.

— Вашият пилот може да откаже да се подчини. — Все още не можеше да реши каква точно реакция от страна на Матос би предпочел.

— Съвсем скоро ще разберем. — Слоун отново погледна листа пред себе си.

При сегашното състояние на нещата той можеше да бъде обвинен в престъпна небрежност и неизпълнение на служебните си задължения. Ако обаче издаде тази заповед и Матос, отказвайки да се подчини, докладва пред по-висшестоящите инстанции, щеше да бъде изправен пред съда и обвинен в опит за убийство.

Хенингс се приближи още повече и погледна към изписания лист.

— Той може да реши, че заповедта е незаконна. Може да докладва за… нас.

— Адмирале — отвърна Слоун, — при съвременните условия ние постоянно сме изправени пред необходимостта да прикриваме всевъзможни проблеми, породени от расови противоречия, от липса на морални принципи и здрави нравствени устои, от нерегламентирани хетеросексуални и хомосексуални контакти, в резултат на което отдавна сме се превърнали в царе на измамата и истински еталони за политическа целесъобразност. Наложи се да излъжем дори за оная жена, пилот на изтребител, и да представим смъртта й като резултат от техническа повреда на самолета, макар да знаехме, че е починала от инфаркт. Всички ние вече сме затънали до шия в лайната, които ни натресоха. Големите шефове във Вашингтон искат ние да лъжем вместо тях. Така че няма нищо страшно, ако понякога лъжем и заради себе си. — Слоун замълча за миг, а след това додаде: — Матос, подобно на всеки друг офицер от нещастния ни флот, чудесно разбира всичко това. И единствения доклад, който ще представи, ще бъде докладът, написан от мен и подписан от него. Гарантирам за това.

Истината обаче бе, че Слоун не беше съвсем сигурен в Матос. Докато наблюдаваше Хенингс обаче, изпита почти пълна увереност, че думите му са попаднали право в целта. Слоун прекрасно знаеше на коя струна от душата на възрастния мъж да посвири.

Хенингс не каза нищо в отговор.

Слоун насочи мислите си към Матос. Той би могъл да се превърне в проблем, макар че Слоун не възнамеряваше да му остави време за размисъл. Матос щеше да изслуша заповедта и да се подчини автоматично. Мозъкът му щеше да приеме разпореждането като спуснато от самия Господ. Слоун вярваше, че силата на всеки командир се крие в умението му да се държи като Бог. Повечето хора предпочитат някой да им нарежда какво да правят.

В помещението се чу слаб звън и Слоун погледна часовника. Показваше 00:00. Слоун взе микрофона. Хенингс искаше да спечели още малко време.

— Чудя се дали ще сложим край на тази трагедия, като погребем грешката си в океана. Мъртвите често намират начин да ни отмъстят за смъртта си.

— Не се опитвайте да ме плашите с призраци, адмирале! Но ако обвиненията, които сипете върху мен, ви карат да се чувствате по-добре, продължавайте. Нямам нищо против. И не ми пука. Искам единствено да свърша тази работа докрай.

Лицето на Хенингс пламна от гняв. Даваше си сметка, че Слоун е на ръба и затова се въздържа да му отговори. Слоун несъмнено бе човек без никакъв морал. Но онова, което не даваше мира на Хенингс, бе прозрението, че и той самият не е много… изобщо не е по-добър от него. Изборът, пред който бяха изправени, не бе съвсем същия като онзи, с който се е сблъскал капитанът, потопил Мърсър. И Хенингс го знаеше. Да, по-лесно беше да обвини Джеймс Слоун. Но Хенингс разбираше, че това не е достатъчно. Защото той не се опитваше да го възпре. Вдигна очи и го погледна.

— Направете каквото трябва.

— Правя го, адмирале.

Слоун се присегна над електронния панел и включи предавателя. Провери мощността, а след това се увери, че кодиращото устройство работи нормално. Без него не би се осмелил да изпрати съобщение с подобно съдържание. За всички подслушвателни устройства в света думите, произнесени от капитан трети ранг Джеймс Слоун, щяха да прозвучат като лишена от смисъл какофония от звуци. Лейтенант Питър Матос обаче щеше да чуе всяка изречена думичка. Силно и ясно.

— Полет три-четири-седем, чуваш ли ме? — Слоун погледна говорителя и изчака отговора.

— Слушам, База. Тук полет три-четири-седем. Приемам.

Слоун дълбоко си пое дъх и се изкашля.

— Лейтенант Матос, говори капитан трети ранг Слоун. — Той замълча за момент.

— Слушам, господин капитан.

— След като се консултирахме с главнокомандващите на най-високо ниво, те ни посъветваха да предприемем действия, които ще изискват изключителни летателни умения и смелост от ваша страна. Проблемът, пред който сме изправени, се усложнява допълнително и от други, външни фактори, които са извън нашия контрол. Ще ви запозная с подробностите, когато се върнете на кораба. Най-важен за нас е фактът, че вината за трагичния инцидент не е наша. Свръхзвуковият самолет Стратън се е отклонил от курса си, без да докладва за промяната в местоположението си. Как ме чуваш?

— Чувам ви съвсем ясно. Продължавайте.

— Бяхме информирани, че от физиологична гледна точка е напълно невъзможно на борда на самолета да има оцелели, предвид височинната декомпресия, причинена от сблъсъка. Проблемът, който трябва да разрешим сега, е свързан с неутрализирането на този самолет, останал без пътници и екипаж. Той представлява заплаха както за морската, така и за въздушната навигация и тази заплаха трябва да бъде елиминирана. Само пилот с вашите лични качества и професионални умения би могъл да изпълни подобна задача.

— Исусе! — промърмори Хенингс. Слоун бързо възобнови тирадата си.

— Изчакай за момент.

Обърна се на стола и яростно изгледа Хенингс, макар дълбоко в душата си да изпитваше благодарност заради наложеното му кратко прекъсване. Няколко секунди мълчание щяха да се отразят добре на Матос.

Хенингс се наведе напред към Слоун.

— Би трябвало да бъдете напълно откровен с него — рече тихо Хенингс. — Кажете му, че от него се иска да унищожи проклетото доказателство. Кажете му, че искате да свали шибания самолет и да не си тръгва оттам, преди да се е уверил, че е потънал. Кажете му също, че е напълно възможно на борда да има оцелели, които вече може да са изпратили сигнал за помощ. Длъжен сте да му кажете всичко това, капитане.

Слоун хвърли един леден поглед по посока на Хенингс и заговори през стиснати зъби.

— Не ставайте глупак! Опитвам се да направя нещата по-лесни за него, а не по-трудни. Последното шибано нещо, което му трябва в момента, е истината.

Истината — изръмжа Слоун — е, че Матос е виновен за цялата тази бъркотия. — Той се извърна отново към микрофона. — Добре, лейтенант, току-що получихме окончателна санкция за операцията. — Той вдигна листа с написания текст и забеляза, че ръцете му треперят. Нещо необичайно за него. — Ти трябва да изстреляш останалата ти ракета по такъв начин, че да извадиш от строя автопилота на свръхзвуковия Стратън. Тъй като ракетата не е снабдена с бойна глава, единственият начин да изпълниш задачата е чрез пряко попадение в кабината на обезлюдения самолет. Точността на един такъв изстрел надвишава многократно уменията, на които си бил обучен. Тази задача е много по-трудна от всяка друга мисия, в която някога си участвал. Всички ние разчитаме на теб и се молим да успееш. — Слоун замълча за миг. — Не бързай, но се постарай да изпълниш заповедта в рамките на следващите няколко минути. Желая ти късмет, Питър. Потвърди, че си разбрал заповедта.

В малкото помещение надвисна мълчание. Слоун демонстративно стисна палци за късмет.

Хенингс си помисли, че през целия си живот не бе ставал свидетел на толкова гнусно и отвратително деяние. Обърна се и се приближи до прозорчето. Може би лейтенант Питър Матос, който и да беше той, щеше да прояви повече морална сила от тях двамата.

Радиото изпука. Хенингс извърна глава към говорителя.

— Разбрано, База. Пристъпвам към изпълнение на новата мисия. Край.

Слоун се облегна назад. По навик нагласи часовника за обратно броене на пет минути и зачака.

Хенингс усети, че в едното му око се събира сълза, и побърза да я изтрие, преди Слоун да е забелязал.

Питър Матос впери невиждащ поглед през предното стъкло на своя F-18. Отговорил бе на получената заповед напълно автоматично. Сега обаче започваше да проумява истинското измерение на онова, което трябваше да извърши. Погледна часовника на таблото, след което понечи да натисне бутона за радиовръзка. И какъв точно въпрос щеше да зададе на капитан трети ранг Слоун? Останало ли бе нещо неизяснено? Не и по отношение на неговата роля в тази мисия. Той отдръпна ръката си от радиобутона и я отпусна безжизнено край тялото си.

Погледна през стъклото на кабината. Свръхзвуковият Стратън 797 поддържаше курса и височината, на която летеше, с непогрешима прецизност. Прецизност, недостижима за никой пилот. Матос продължи да наблюдава самолета в продължение на цяла минута. Остана доволен от заключението, че лайнерът наистина се управлява от компютризиран автопилот.

Матос се облегна назад. Предишните заповеди на капитан трети ранг Слоун не бяха особено свързани и последователни. Матос обаче бе сигурен, че Слоун е намислил нещо. И дълбоко в душата си знаеше какво е то. Но дори и сега, когато вече бе получил заповедта за унищожаването на самолета, Матос все още не можеше да повярва напълно, че това наистина се случва.

Той разгледа възможните алтернативи, пред които бе изправен. Осъзна, че не съществува лесно и безболезнено решение на проблема. Фактите бяха ясни — самолетът Стратън се е отклонил от курса си без предупреждение, всички на борда му бяха мъртви, самолетът представляваше заплаха за навигацията и големите началници искаха той да бъде свален. Просто и ясно. От него се искаше само да изпълни заповедите. Те щяха да се погрижат за всичко останало. Щяха да се погрижат и за Питър Матос, след като той изпълни мисията.

Погледна индикатора за горивото. По-малко от половин резервоар. Хвърли поглед на компаса. С всяка изминала минута се отдалечаваше все повече от Нимитц. Всяка минута забавяне щеше да удължи обратния му полет към базата. Отново погледна часовника си. Вече бяха изтекли три минути. Отчаяно му се искаше в следващите няколко минути да приключи с тази мисия. По-

вече от всичко на света искаше да се върне и да се отпусне на койката си на борда на Нимитц. Самолетоносачът беше неговият дом — той искаше да се прибере у дома.

Без повече размишления Матос започна маневра, която да му осигури по-добро положение за изстрелване на ракетата.

Умът му вече бе изцяло зает с подготовката за трудния изстрел. Техническите проблеми бяха много. Изоставеният Стратън представляваше голяма и стабилна мишена, но размерите му сами по себе си бяха проблем. Колко ли такива ракети без бойни глави щяха да са нужни за свалянето му? Първата не бе успяла да го свали. А той разполагаше само с още една. Представи си корида и бика, застанал на средата на арената със стърчащи от тялото му копия и кинжали.

Ракетата Феникс щеше да уцели този Стратън. Това не представляваше никакъв проблем. Ракетата щеше да го намери сама. Тя обаче трябваше да попадне на точно определено място. Налагаше се Матос внимателно да изчисли всичко.

Разрешението на проблема само се набиваше на очи. Трябваше да прелети близо до кабината и да изстреля ракетата право в целта. Можеше да извърши подобна маневра без особен риск за изтребителя, защото ракетата нямаше бойна глава. След изстрелването й щеше бързо да се отдалечи от самолета и да завие обратно. Ракетата щеше да порази кабината, преди още модерната й направляваща система да успее да промени курса й, за да я насочи към средната част на самолетния корпус. Матос се усмихна едва-едва. Щеше да надхитри конструкторите на оръжието. Щеше да се окаже, че пилотът все пак разполага с начини да контролира ракетата.

Матос знаеше, че едва ли ще успее да осигури максимално благоприятен ъгъл за стрелба. Плъзна изтребителя покрай щирборда на лайнера. Малката сянка на военния изтребител премина по блестящата сребриста повърхност на огромния самолет. Матос погледна надолу. При нормални условия би било добре да се осигури пълна видимост на целта, но сега си даде сметка, че един изстрел от този ъгъл би бил твърде рискован. Съществуваше опасност да пропусне целта поради необходимостта да лети в близост до самолета и едновременно с това да изстреля ръчно ракетата.

Той се изкачи над свръхзвуковия Стратън и изостана на стотина ярда зад опашката му. Изстрелът ще бъде произведен вертикално — изтребителят ще застане на дванадесет часа и ракетата ще порази кабината и салона на горния етаж. Ъгълът трябваше да е така изчислен, че ракетата да пробие покрива на салона, да мине през кабината и да излезе през носа. По този начин щеше да унищожи напълно механизмите за управление на самолета. Матос протегна ръка към ръчния визьор и го постави на мястото му. Погледна през него. Кръстчето на мерника се местеше непрекъснато, докато двата самолета променяха относителното си местоположение. Опитните и обиграни ръце на Матос се заловиха с контролните уреди на изтребителя и съвсем скоро самолетът застана на мушката му. Горната част на кабината и салонът изпълниха визьора. Центърът на мерника бе кацнал над изпъкналия купол на горния салон.

Матос спусна ръка и, без да сваля очи от мишената, завъртя предпазния ключ. След това ръката му се плъзна хоризонтално и пръстът му легна върху бутона за изстрелване. Пое си дълбоко дъх и леко бутна напред контролния лост на своя F-18. Изтребителят се приближи. Центърът на мерника не помръдваше, кацнал върху купола на самолета. Високата опашка на лайнера стърчеше пред погледа на Матос. Щеше да изстреля ракетата в мига, в който прелети над опашката. Прецени, че от опашката до купола има почти двеста фута разстояние, което беше напълно достатъчно. Ако се приближи повече, изтребителят щеше да бъде застрашен от хвърчащите отломки от пътническия лайнер. Освен това удареният самолет би могъл да се завърти и тогава крилото му щеше да удари изтребителя. Той погледна през визьора. Тридесет фута до опашката. Никога преди не бе летял толкова близо до такъв огромен самолет. Двадесет фута. Гигантският Стратън се простираше под него като палуба на самолетоносач. Десет фута. Можеше вече да различи нитовете по опашката. Сърцето му започна да бие по-силно.

Носът на изтребителя F-18 излезе над опашката на пътническия Стратън. Центърът на мерника беше точно по средата на сребристия купол. Матос присви очи, заслепен от блясъка на сребристия корпус. Издиша дълбоко и притисна пръст към бутона за стрелба.

Джон Бери изпитваше огромно желание да започне маневрата, но, кой знае защо, не предприемаше нищо. Обходи с поглед приборите, опитвайки се да си придаде вид на човек, който върши нещо наистина важно.

— Джон?

— Какво?

Шарън Крендъл изглеждаше притеснена.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто проверявам някои неща. — Той замълча за момент. — Опитай се отново да се обадиш на Барбара. Искам тя да знае, че ще завиваме. Ако не е предупредена, може да се изплаши, когато усети, че самолетът се накланя. Напомни й да стои далеч от дупките.

— Добре. — Шарън Крендъл натисна няколко пъти бутона за телефонния пост в средата на пътническия салон. — Не отговаря — с разтреперан глас заключи тя.

— Опитай някой друг пост.

Крендъл избра следващия пост и натисна бутона. Почти незабавно от другия край на линията долетя приглушен глас, който почти не се чуваше, заглушен от воя на свистящия въздух и неразбираемите звуци, издавани от пътниците в салона.

— Барбара? Чуваш ли ме? Ти ли си?

— Да. Намирам се в задния край на салона — с ясен глас отвърна Йоширо.

— Добре ли си?

— Да.

Крендъл се обърна към Бери.

— Свързах се с нея. Слава Богу! В задния край на салона е. И е добре.

Бери кимна.

— Барбара, върни се тук — настоя Крендъл.

— Дай ми още пет минути. Трябва да проверя само още една тоалетна. Не виждам никъде стюарда — Джеф Прайс. Може би ще трябва да сляза долу в камбуза.

Крендъл погледна Бери.

Той беше готов да започне маневрата.

— Добре. Кажи й, че ще завием обратно. Да остане на мястото си, докато осъществим маневрата.

Крендъл кимна и заговори в слушалката.

— Изчакай там където си. Джон ще направи завой. Осъществихме контакт чрез компютърната система. Всичко е наред. Започваме маневрата. Не мърдай от мястото си, докато не завием. И внимавай. До скоро. Разбра ли?

Гласът на Барбара Йоширо прозвуча малко по-весело.

— Да. Добре. Много добре.

Бери взе слушалката.

— Барбара, аз съм Джон Бери. Как са пътниците?

Последва кратко мълчание. След това Барбара заговори отново.

— Аз … не зная. Изглеждат … по-добре.

Бери поклати глава. Не бяха по-добре. И никога нямаше да бъдат. По-добре в случая означаваше, че положението се влошава. По-добре означаваше по-енергични. По-опасни.

— Бъди много, много внимателна. До скоро.

— Добре. Връзката прекъсна.

Бери погледна към Крендъл, а после хвърли поглед през рамо към салона. Стейн бе приел съвсем спокойно съобщението им за осъществения контакт със земята. Не бе проявил почти никакъв интерес. Съзнанието му бе заето с други мисли.

— Харолд? Линда? — извика им Бери. — Хванете се за нещо. Завиваме. Връщаме се в Калифорния. Ще си бъдем у дома след няколко часа.

Стейн вдигна очи от поста си на стълбищната площадка и разсеяно махна с ръка.

Бери се обърна и се настани внимателно на мястото си. Присегна се и постави ръка върху ключа за контрол върху направлението, поддържано от автопилота. С периферното си зрение сякаш улови някаква сянка, плъзнала се по дясната стена на кабината. Погледна към Шарън Крендъл, но тя като че ли не бе забелязала нищо. Той почти се изправи, наведе се напред и погледна през страничното стъкло. Изви врат, опитвайки се да види опашката. Нищо. Вероятно някакъв облак бе скрил за миг слънцето. Но и облаци нямаше.

— Какво има?

— Нищо. — Бери седна и отново постави ръка върху ключа. — Добре. Тръгваме си към къщи. — Започна бавно да върти копчето, променяйки курса само с по няколко градуса. Големият свръхзвуков самолет се наклони надясно.

За миг Матос си помисли, че самолетът е отговорен за очевидното разминаване между двете машини. След това се сети, че движението е следствие от освобождаването на ракетата. В следващия момент обаче осъзна, че не е натиснал бутона достатъчно силно, за да осъществи контакт. Лампата, сигнализираща началото на изстрелването, не светеше.

Огромният пътнически Стратън помръдна рязко във визьора на Матос. Той отдръпна ръка от бутона за стрелба и отдели поглед от кръстчето на мерника. Самолетът бе леко наклонен на една страна и се отдалечаваше от изтребителя.

Първата мисъл на Матос бе, че става дума за силна турбулентност. Не. Невъзможно. Няма никаква турбулентност. И въпреки това пътническият Стратън 797 се накланяше. Матос инстинктивно наклони изтребителя и отново взе кабината на прицел. Самолетът продължи да лети леко наклонен на една страна. Движението му бе плавно. Внимателно премислено. Преднамерено. Матос рязко се надигна на мястото си. Ръката му се спусна към бутона за радиовръзка.

— База! База! Тук е три-четири-седем. Пътническият Стратън завива. — Матос летеше зад въздушния лайнер, който извършваше плавен и широк завой. — Сега сочи на север. Продължава да завива. Наближава североизточно направление. Движи се с постоянна скорост. Виражът се осъществява при наклон от приблизително тридесет градуса. Височината и скоростта на полета остават непроменени. Матос не сваляше пръст от радиобутона, поради което не можеше да приема, а само предаваше наблюденията си върху маневрата на пътническия самолет.

Наклонът на пътническия Стратън започна да намалява. Пред погледа на Матос самолетът почти възвърна хоризонталното си положение. Изтребителят застана на около двадесет и пет ярда зад опашката на лайнера.

Като съдеше по плавните и симетрични движения на самолета, Матос стигна до заключението, че маневрата се контролира по електронен път. Само компютризираният автопилот можеше да осъществи толкова прецизен контрол върху движението на огромния лайнер. Матос продължи с доклада.

— База, самолетът продължава да лети на автопилот.

Той обаче знаеше, че този автопилот несъмнено се управлява от човешка ръка.

Матос погледна във визьора, а след това сведе очи към отворения механизъм за изстрелване на ракетата. Сякаш го виждаше за пръв път. О, Исусе!

Ръката му изтръпна и той осъзна, че натиска с все сила бутона, осигуряващ му радиовръзка с Нимитц. Съзнаваше обаче, че не може вечно да държи канала затворен за Слоун. Заговори отново, за да оправдае факта, че продължава да натиска бутона. Искаше още малко време за размисъл.

— Завоят е внимателно планиран и осъществен. Някой управлява този самолет — някой работи с автопилота. Мога да прелетя край кабината, за да се уверя визуално. — Отдръпна пръст от бутона.

— Не! — изкрещя Слоун. — Това е заповед. Продължавай да летиш зад самолета. Не прави нищо, с което би могъл да привлечеш вниманието към себе си. И не дръж ръката си постоянно върху бутона за радиовръзка. Не се опитвай да ме изолираш отново! Разбра ли?

Матос кимна почти покорно.

— Слушам. Съжалявам, аз бях просто… развълнуван и… сигурно съм стиснал силно командния лост… Край.

— Продължаваш ли да следиш радиоканалите?

Матос сведе поглед към страничната конзола. Оборудването за контрол върху радиоканалите работеше, но не бе засякло никакъв радиообмен.

— Следя ги. Не засичам радиообмен от Стратън на нормалните честоти.

— Добре, Питър. Следвай самолета до второ нареждане. Разбра ли заповедта?

— Разбрано, сър. Следвам самолета до второ нареждане.

— Край.

Матос облиза пресъхналите си устни и погледна към компаса. Неохотно протегна ръка към бутона за радиовръзка. Когато висшестоящ командир прекъсне радиовръзката с думата край, това е равносилно на: Не ми се обаждай, аз ще те потърся. Край на разговора. Матос обаче имаше какво да докладва.

— База?

Последва кратка пауза.

— Какво има, три-четири-седем?

— База, който и да е човекът, пилотиращ този самолет, той очевидно си разбира от работата. Пътническият Стратън лети със стабилни параметри. Новият му курс е на сто и двадесет градуса. Очевидно се връща към Калифорния.

Мълчанието, с което бе посрещнато съобщението му, сякаш продължи цяла вечност.

— Разбрано. Още нещо?

Матос не успя да разгадае какво се крие зад равнодушния коментар на Слоун. Запита се какви ли мисли минават през главата на капитана в този момент. Защо бяха решили, че всички хора на борда на онзи самолет са мъртви? Матос не можеше да не зададе този толкова очевиден въпрос.

— База, не разбирам заповедта. Защо трябва да летя далеч от кабината на пътническия лайнер?

Облегна се назад в нетърпеливо очакване на отговора.

Той дойде след цяла минута.

— Защото така заповядвам аз, лейтенант. — Гласът вече не звучеше равнодушно. Слоун продължи: — Всички ние сме затънали до шии в неприятности. Ако не искаш да прекараш остатъка от скапания си живот във военния затвор в Портсмаут, ще стоиш далеч от кабината. Предлагам ти, лейтенант, да помислиш върху въпроса си и да ми се обадиш, за да ми съобщиш отговора, когато си готов с него. Ясно ли е?

Матос кимна отново и се загледа в ръцете си, които стискаха контролния лост.

— Ясно, сър.

— Край!

Матос избута визьора за ръчно прицелване настрана и щракна предпазния капак върху копчето за изстрелващия механизъм. Облегна се назад в удобната седалка и се загледа надолу към самолета. От продължителното взиране погледът му се разфокусира. Той затвори очи, а след това се опита да изпразни съзнанието си. Изтри цялата странична информация, натрупала се в главата му, и се опита да се върне към началото — към мига, в който бе видял двете мишени върху радарния екран. Бавно започна да осъзнава какво цели Слоун. Сега вече разбираше съвсем ясно какво още ще поискат от него. Кажи си го, Питър, помисли си той. Убийство.