Мрачни дни

16. Храмът

— Умълчала си се нещо — каза Скълдъгъри, когато отново потеглиха с колата.

— Вярно си е — съгласи се момичето.

— Благоговееш пред мен, предполагам?

— Нещо такова.

Скълдъгъри кимна.

— Благоговееш и още как.

— Как се чувстваш?

— Великолепно — отвърна детективът.

— Много го изплаши — каза Валкирия.

— Кого, момчето от Убежището? Сериозно?

— За момент ми се стори, че ще го убиеш.

— Така ли?

— Така.

— Гледай ти — каза Скълдъгъри.

— Каза също, че дъската ти се е разхлопала.

— Ммм? О, да, така казах, вярно. Хитро, а? Виждаш ли, ако в Убежището са убедени, че съм полудял, ще започнат да се мъчат да предвидят следващия ми ход. Ще стана много, много опасен за тях и с малко късмет можем да успеем да накараме Гилд да прави точно онова, което искаме.

— Но ти всъщност не си луд, нали? — внимателно продължи Валкирия. — Не ти хлопа дъската?

— О, Господи, не, разбира се — засмя се Скълдъгъри. — Не. Съвсем наред съм си. А сега ти дали не би искала да ми разкажеш за пръстена, който носиш?

— О — тихо отвърна Валкирия. — Пръстенът.

— Соломон Рийт те учи на некромантия значи?

— Имах нужда от допълнителни сили, за да те намеря и да те върна — обясни момичето. — Аз съм само един чирак-елементал, трябваше да се възползвам от цялата помощ, до която можех да се добера.

— А сега? Аз вече се върнах.

— Не те разбрах?

— Ти каза, че си се нуждаела от помощ, за да ме върнеш. Сега аз вече съм се върнал, нали? Всичко е наред. Ще изхвърлиш ли пръстена?

Валкирия усети ледения метал върху пръста си, осъзна какво спокойствие е започнало да й вдъхва това усещане напоследък.

— Ако ти така искаш — отвърна бавно.

— Аз питам ти какво искаш.

— Не знам — Скълдъгъри премълча и Валкирия трябваше да продължи. — Струва ми се, че да се откажа от такива магически сили е малко… безсмислено. Те са оръжие, което може много да ни помогне.

— Да си елементал не е достатъчно, така ли?

— Ако бях зрял и силен елементал, да, особено като виждам тия нови работи, които ти си почнал да правиш, но аз все още съм само ученичка. А магическите ми способности ще се затвърдят окончателно едва след още няколко години, нали така?

— Така е — кимна Скълдъгъри. — Трябва да навършиш двайсет-двайсет и една години, преди да избереш някой конкретен магически профил.

— А дори и да избера, може ли след това да се откажа и да премина към друг профил?

Детективът се поколеба.

— Не е невъзможно. Но се случва много рядко.

— Но мога да използвам пръстена, докато стане ясно към коя група магьосници принадлежа, нали, а след това ще го върна на Рийт, ако няма да съм некромантка?

— Мислиш ли, че ще ти е лесно да се откажеш от него?

— Защо да не е лесно? Просто ще се откажа.

— Силата е нещо обсебващо.

— Всичко е под контрол.

— На Соломон Рийт не може да се има доверие.

— Той ми спаси живота преди две вечери.

Скълдъгъри се извърна да я погледне.

— Какво? Как така?

— Ами Крукс проникна у дома и се опита да ме убие. Щях да се справя с него. Е, не, че Рийт ми спаси живота, не се изразих съвсем правилно, но със сигурност ми помогна, сещаш се. Учениците на Чайна установиха защитен периметър около Хагард и сега никой с магически сили не може да влезе незабелязано. Освен аз, разбира се.

— Ясно — отвърна Скълдъгъри и изви рязко волана. — Трябва да си поговоря с Рийт аз.

Валкирия вече беше идвала веднъж в Храма на некромантите, за да види как пръстенът й ще бъде изкован в Пещта на сенките. Когато й бяха разказвали за Храма, тя си беше представяла огромна постройка с шпилове и тесни високи прозорци, с грамадни врати, най-вероятно увенчана с мрачни и ужасяващи кули. Тази картинка обаче се разсея, когато Рийт я преведе през едно старо гробище и тя го последва през ръждясалите порти на малка полуразрушена гробница, цялата обрасла в бурени и бръшлян. Под гробницата обаче лежеше огромният Храм — смразяващ кръвта лабиринт, потънал в мрак.

Сега двамата със Скълдъгъри отново стояха пред ръждясалите порти. Сърцето на Валкирия биеше бясно. Не от нерви или от вълнение, а просто от факта, че се намираше насред гробище. Чувстваше пипалата на смъртта, които се протягаха отвсякъде, притегляни от пръстена, и попиваха в тялото й. Дори от самата мисъл за това й прилошаваше, но в същото време чувството беше… наелектризиращо.

Портите на гробницата се разтвориха бавно и Соломон Рийт им се усмихна, и каза:

— Ала тихичко похлопа, някой тихичко потропа на самотната врата.

— Да не повярваш — отвърна Скълдъгъри без капка ентусиазъм. — Некромант да цитира По4!

Усмивката на Рийт стана още по-широка.

— Чувствам, палци ме сърбят, значи злото е на път5.

— Шекспир — последният пристан на житейските корабокрушенци! — отвърна Скълдъгъри. — Цял ден ще се надиграваме кой е по-начетен или можем да влезем да поговорим по същество?

— За какво например?

— Ами, да кажем, за Валкирия.

— Разбирам. В такъв случай моля, заповядайте — портите проскърцаха и двамата гости влязоха. — Как си, между другото? Надявам се паралелното измерение да не е било твърде отвратително?

— Не беше кой знае колко страшно — каза Скълдъгъри. — Наваксах с пищенето.

Последваха Рийт надолу по дълго каменно стълбище, спускащо се в мрака.

— Струва ми се, на теб трябва да благодаря за предложението да се използва истинският ми череп за котва-провлак — продължи Скълдъгъри. — Ако не беше ти, още щях да си гния в отвъдното.

— Забрави.

— Готово, вече забравих.

Рийт се разсмя.

Крачеха през тъмния лабиринт, подминаваха помещения, издълбани в камъка наоколо. В някои от тях хора в черни роби вдигаха глави да ги погледнат, жълтеникава светлина на мъждукащи лампи хвърляше отблясъци по кожата им. В други, същите черни закачулени фигури бяха твърде заети, за да им обърнат каквото и да било внимание. Някъде напред още фигури сновяха по коридорите, забързани нанякъде.

— Някакво вълнение цари тука, усещам — отбеляза Скълдъгъри.

— Нищо, което да ви засяга — отвърна Рийт. — Една дреболийка е изчезнала. Търсим я. Но да не ви занимавам с ежедневието на Храма. Дошли сте да си поговорим, нали така?

— Валкирия ми каза, че си й давал уроци — каза Скълдъгъри, а гласът му прогърмя в студената тишина.

— Така е — отвърна Рийт. — Това проблем ли е?

— Некромантията е опасна дисциплина. Не е за всеки.

— Е! — усмихна се Рийт. — Излиза, че аз имам повече вяра в способностите на Валкирия от тебе, така ли?

— Не става дума за способности — сряза го Скълдъгъри, — а за вродена склонност.

— Какво? — обади се Валкирия.

— Предполагам, че за да можеш да вземеш информирано решение за избора си на профил, нашият приятел Соломон вече те е запознал с вярванията на некромантите?

Рийт рязко изгуби подигравателното си изражение.

— Нашите вярвания са достъпни само за общността. Не се обсъждат с…

— С? — настоя Скълдъгъри.

— С непосветени — отвърна Рийт.

— Е, за мен можеш да направиш едно изключение, нали? — настоя Скълдъгъри. По някакъв начин сега той, а не Рийт водеше групата им по коридора и Валкирия осъзна, че полека-лека се приближават до източника на цялата суетня в Храма. — А що се отнася до Валкирия, нима уроците с теб не предполагат тя да е запозната с някои понятия?

— Валкирия — обърна се към нея Рийт, — ти си послушничка при нас, ученичка, и като такава можеш да очакваш да бъдеш посветена във вярванията постепенно, с течение на години.

— Айде да пропуснем формалностите — прекъсна го Скълдъгъри. — Давай.

Рийт въздъхна и заговори само на момичето.

— Смъртта е неделима част от живота. Чувала си го и преди, без съмнение. Изразът е успокояващ, предназначен е за страдащите и уплашените. Но истината е, че животът се прелива в смъртта, а смъртта се прелива обратно в живота. Мракът, който използваме за магиите си, е жива енергия. Чувствала си това, нали? Той е жив, има собствен живот. Мракът е животът и смъртта. Те са едно и също — непрестанно движеща се, вечна система, върху която стъпва съществуването на всички вселени.

— Кажи й за Вестителя на смъртта — обади се Скълдъгъри, като се оглеждаше наоколо.

— Вестителят няма нищо общо с…

— Е, вече няма как да скриеш историята за Вестителя, нали? Издадох те. Разказвай.

Рийт пое дълбоко въздух, за да се поуспокои.

— Нашата общност очаква появата на некромант, достатъчно могъщ да разруши стената между живота и смъртта. Някои от нас наричат този човек Вестителя на смъртта. Разработили сме тестове за неговото разпознаване, провеждаме научна работа по въпроса, изобщо подхождаме към него с клинична точност. Не става дума за мистично пророчество или нещо такова. Пророчествата не значат нищо, те са просто интерпретации на евентуално възможното развитие на събитията. Появата на Вестителя е сигурна, нещо повече — неизбежна е. Рано или късно ще попаднем на магьосник, който разполага с достатъчно сила да разруши стената между живота и смъртта, енергията на мъртвите ще потече успоредно с нашата, а ние ще еволюираме достатъчно, че да можем да общуваме с нея.

— В Храма наричат този бъдещ пробив между живота и смъртта „Проходът“ — каза Скълдъгъри. — Онова, което Соломон обаче упорито крие, са, разбира се, имената на онези, които в миналото некромантската общност е разпознавала като Вестители на смъртта. Погрешно, естествено.

— Няма нужда момичето да знае това — каза Рийт, а очите му светеха от гняв.

— Мисля, че има нужда.

— Разказвайте! — обърна се Валкирия и към двамата.

Рийт се поколеба.

— Последният човек, за когото бяхме решили, че притежава достатъчна сила да бъде Вестител на смъртта, дойде при нас по време на войната с Меволент. Две години след като започна обучението си при нас, лорд Вайл превъзхождаше по способности и мощ всичките си ментори.

— Вайл? — зяпна Валкирия. — Обявили сте лорд Вайл за вашия месия?

— Мислехме, че би могъл да бъде месия — бързо отвърна Рийт. — Скоростта, с която той се изкачи в йерархията на нашите рангове, беше нещо нечувано. Невъзможно. Лордът беше живо чудо. Мракът… Мракът не просто беше във Вайл. Самият Вайл беше мракът.

Завиха зад поредния ъгъл и последваха коридора до самия му край, Скълдъгъри водеше, макар това да не си личеше на пръв поглед.

— А после Вайл ви напусна — каза детективът, — за да се присъедини към армията на Меволент. Бас ловя, че постъпката му още не ви дава мира.

— Значи след него нов Вестител на смъртта не се явявал? — попита Валкирия.

— Не, не се е явявал — отвърна Рийт. Вдигна очи към Скълдъгъри. — Затова ли дойде? Да се опиташ да ме унижиш пред нея по този нескопосан начин?

— Отначало точно това ми беше намерението — потвърди скелетът. — Но сега силно ме заинтересува дреболийката, която се изгубили. О, я гледай къде стигнахме. Какво щастливо съвпадение.

Намираха се пред малка зала, чиито стени бяха покрити с дървени рафтове, разположени под невъзможни ъгли. Двамата некроманти вътре мигновено прекратиха разговора си и ги загледаха. Скълдъгъри понечи да влезе, но Рийт го хвана за ръката.

— Не съм искал помощта ти — каза твърдо. — Това засяга само некромантите.

— Тук сте я държали, нали? — попита Скълдъгъри, без да му мигне окото. — Дреболийката? Защо не ни разкажеш какво точно ви липсва, а аз ще ти кажа къде да го търсите.

Рийт се усмихна ехидно.

— Вече си се сетил къде е, така ли?

— Е, аз все пак съм детектив.

Рийт помълча секунда, после кимна на двамата непознати некроманти и те напуснаха залата. После самият Рийт отстъпи и пусна Скълдъгъри и Валкирия да огледат вътре.

— Липсващият предмет е една сфера, приблизително с размерите на юмрук, поставена е в обсидианова купа.

— Капан за души — прекъсна го Скълдъгъри.

— Един от последните, останали на света — потвърди Рийт.

Валкирия се начумери.

— Това чудо отговаря ли на името си? Използваш го, когато искаш да уловиш някоя душа, така ли?

— Капанът за души служи за прихващане и съхранение на жизнена енергия — отвърна Рийт. — Задържа я извън общия енергиен поток, пречи й да се върне в него, където й е мястото. Това е тип варварско наказание, което отдавна сме надживели. Последната ревизия на хранилището беше преди един месец. Ако Капанът наистина е откраднат, кражбата може да е станала преди трийсет дни, а може да е станала и вчера. Простичкият факт, който ме спъва, се състои в това, че не виждам как какъвто и да било крадец би могъл да проникне толкова навътре в Храма, без да бъде забелязан.

— О, Капанът определено е откраднат — отвърна Скълдъгъри. — Но крадецът не е влязъл през вратата.

Валкирия го погледна.

— Е, кой го е откраднал?

Скълдъгъри посочи нагоре. Момичето щракна с пръсти, призова пламък и треперливата светлина огря мрежа от пукнатини около мястото, където таванът беше разрушен. Дупката беше достатъчно голяма, за да премине през нея възрастен мъж.

— Сангуайн — промълви Валкирия.

Рийт се смръщи.

— Били Рей Сангуайн? На него пък за какво му е Капан за души?

— Ако ми позволиш само едно допускане — отговори Скълдъгъри, — бих предположил, че навярно се кани да лови някоя душа.