Мрачни дни

7. Обратно в Аранмор

Стаята за разпити беше изолирана — в нея беше невъзможно да се извършват каквито и да било магически действия. Валкирия чувстваше ръбчето на собствените си магически сили някак отдалечено, дълбоко, не беше в състояние да го достигне. Чувството не й допадаше. Увеличаваше тревогата й десетократно.

Момичето седеше пред една маса, на противоположната страна срещу нея се беше настанила Давина Мар. Валкирия се стараеше с всички сили да не обръща внимание на Пенънт, облегнат на стената. Бяха я сложили да седне с лице към вратата, което определено беше грешка от тяхна страна. Всеки път, когато Скълдъгъри използваше тази стая за разпити, слагаше заподозрените с гръб към вратата. Така им се налагаше да извиват врат, ако искат да погледнат кой влиза. Мар беше аранжирала сцената така, че на всеки незапознат със ситуацията би му се сторило, че помещението е личният кабинет на Валкирия и тя посреща посетители, седнала зад собственото си бюро.

Момичето се стараеше да изглежда спокойно и криеше паниката, която се надигаше в стомаха й. Това беше единственият им шанс да върнат Скълдъгъри. Ако Гилд държеше черепа или ако — още по-лошо — вече го беше унищожил, този шанс пропадаше безвъзвратно. При самата мисъл Валкирия изстина.

— Валкирия — обади се най-после Мар и вдигна разноцветните си очи от листовете, които четеше. Валкирия се съмняваше, че на тях действително е написано нещо за нея, вероятно просто бяха непотребни страници, които детективката използваше, за да я сплаши. — Затънала си сериозно.

Валкирия премълча и потърка пръстите на дясната си ръка едни в други. Бяха й взели и некромантския пръстен. Чувстваше силно липсата му.

Мар имаше тъмна коса, подстригана съвсем късо отзад на шията. Беше красива по един специфичен, ненатрапчив начин.

— Заловена си, докато си се опитвала да откраднеш предмет, собственост на Убежището. Знаеш ли колко сериозно е това провинение? Знаеш ли за колко дни време може да те вкара зад решетките? — Мар въздъхна, сякаш беше дълбоко разочарована. — Това не е игра, Валкирия. Станала си част от нещо много, много опасно. Гастли Биспоук и Танит Лоу ги чакат поне двайсетгодишни присъди. В най-добрия случай. Двайсет години в затвора, Валкирия. Всъщност какво изобщо се опитвахте да откраднете?

Валкирия съсредоточи вниманието си върху едно петънце на яката на Мар и не отговори.

— Главата на Скълдъгъри Плезънт е у нас. Знам, че сте дошли да откраднете именно нея и, повярвай ми, напълно ви разбирам. Скълдъгъри е бил ваш приятел.

— Той все още е наш приятел — поправи я Валкирия.

— Минало време ли използвах? — възкликна Мар с престорена изненада. — Божичко, моля те да ме извиниш. Да, той е ваш приятел, а за приятелите си ние сме готови да сторим много неща… разбира се, в рамките на разумното. Но този ваш кръстоносен поход, това желание да отворите портала, то… Честно казано, то сериозно се разминава с рамките на разумното.

— Не знам за какво говорите — отвърна Валкирия.

Усмивката на Мар започваше сериозно да я дразни.

— Естествено — прошепна заговорнически детективката. — Но хайде да се престорим, че все пак знаеш за какво говоря. Нека се престорим, че този замисъл не те компрометира — с други думи, не означава, че си загазила в желанието си да нарушиш изрична забрана на Убежището — и че ти всъщност искаш да отвориш портала и да опиташ да върнеш приятеля си обратно сред нас. Това обаче означава, че ще отвориш портала и за Безликите. Разбираш ли? Ясно ли ти е какво ти говоря?

Валкирия вторачи поглед в малкото носле на Давина Мар. То се превърна в мишена, която плачеше да стоварят някой стол върху й.

— Единствената причина, поради която Безликите преминаха през портала последния път, се състоеше в това, че бяха повикани — отвърна момичето. — Хипотетично, ако отворим портала наново, те няма да чакат точно зад него, готови да нахлуят. Но Скълдъгъри ще чака.

— Върховният маг изрично забрани порталът да бъде отварян — нито сега, нито когато и да било. Съжалявам.

— Аз не работя за Върховния маг.

— Убежището контролира всички магически дейности на територията на Ирландия. Няма значение дали тези дейности се извършват от хора, които работят за нас или не. Валкирия, съжалявам, че точно аз ще ти го кажа, но твоят приятел Скълдъгъри най-вероятно е мъртъв.

— Разбира се, че е мъртъв. Той е скелет.

— Почти от година е затворен в света на Безликите, при това в тяхната компания. Не можем дори да си представим ужасите и агонията, през които сигурно е преминал, преди онези мрачни същества да решат да сложат край на съществуването му. Можем само да гадаем в какво са го превърнали — писъците, плача, молбите за пощада… Мила, ти извади късмет, че Скълдъгъри си отиде. Ако сега се върне, навярно ще ти се стори донякъде… жалък.

— Не ме наричай „мила“.

Мар примигна от изненада.

— О. Окей, няма.

— И никога не наричай Скълдъгъри „жалък“.

Мар се приведе напред, облегнала лакти на масата помежду им.

— Мога да ти помогна. Искам да ти помогна. Кажи ми кой планира кражбата и ще те пусна да си вървиш. Ще свалим всички обвинения от теб. Помогни ни да накажем хората, които всъщност заслужават наказание — Гастли, Танит и Чайна. О, да, знаем, че и Чайна е замесена. Всъщност, тя е замесена във всяка една мръсна магическа сделка в тази страна. Убежищата по цял свят копнеят да видят госпожица Сороуз зад решетките заради черните дела, които е вършила в миналото. Ако я предадеш, ще направиш огромна услуга на мнозина.

Валкирия не отговори и Мар поклати глава.

— Офертата е еднократна, Валкирия. В момента, в който аз напусна тази стая, ще бъдеш окована и отведена в ареста, където ще дочакаш прехвърлянето си в Затвора. Точно тъй, мила, в Затвора. Моля те, не постъпвай така със себе си, не желая да те виждам заключена там. Говори с мен, позволи ми да ти помогна и после си иди по живо, по здраво.

Валкирия погледна детективката право в очите.

— А Флетчър?

Мар кимна.

— Господин Рен ще се оправи. Инсталираната в Хранилището специална система за сигурност временно прекъсна определени електрически импулси в мозъка му. А той не може да се телепортира, ако съзнанието му не е ясно, нали се сещаш? Но те уверявам, че вече е добре.

— И на него ли ще предложите същата сделка?

— Искаш ли да му предложим? Има ли между вас двамата някаква… връзка? Ще ти кажа честно, Валкирия, ако ни помогнеш, мисля, че ще мога да убедя Върховния маг да освободи момчето. Мисля, че ще успея да го сторя, да.

— И Гилд ще се съгласи? Няма да иска да задържи Флетчър? Все пак той е последният останал телепортатор на света.

— Наистина, наистина не знам, мила, не знам какво се върти в главата на Върховния маг. Ако питаш дали Гилд би желал Флетчър да остане да работи за Убежището, тогава бих могла да ти отговоря, че да, би желал, при това силно би желал. Способностите на момчето са редки и много търсени. Може би… Я чуй, може би вие и двамата ще можете да останете да работите за Убежището, какво ще кажеш? Двамата с Флетчър да станете официални агенти? Ще бъдете добър екип.

— Защо Гилд не иска Скълдъгъри да се завърне?

Мар поклати глава.

— Не би разбрала, дори и да ти обясня. Върховният маг винаги е длъжен да претегля плюсовете и минусите на всяка ситуация. Трябва да съпостави риска с евентуалната полза. Гилд взе сериозно, отговорно решение като отхвърли възможността детективът-скелет да се завърне и мога да те уверя, че решението му е правилно. Скълдъгъри се пожертва за нас. Загина, за да можем ние да живеем. Върховният маг уважава това и аз смятам, че всички ние също трябва да го уважаваме.

— Гилд каза, че онзи, който в действителност се жертва заради нас, беше Блис. Каза, че Блис е спасил всички ни.

— Господин Блис даде живота си, Валкирия.

— Знам. Бях там. Видях как загина. Вие не бяхте там, но аз бях. Видях смъртта на Блис, видях и какво стана след това. Видях как Скълдъгъри беше завлечен през портала. Той обърна поглед към мен тогава, но аз не можах да му помогна, не можах да го спася.

— Колко тъжно — каза Мар нежно.

— Но Гилд не поиска да чуе една моя дума. Приписа цялата заслуга на Блис, защото не искаше да си признае, че е грешал по отношение на Скълдъгъри.

— Не, Валкирия, това не е вярно.

— Гилд не иска дори да се опитваме да спасим Скълдъгъри и причината за това е, че Гилд не иска Скълдъгъри да се връща. А това пък е така, защото Гилд мрази Скълдъгъри. Винаги го е мразел.

Мар притисна с пръсти основата на носа си.

— Чайна Сороуз ти е промила мозъка — произнесе тъжно. — Не може повече така. Ще наредя веднага да я арестуват.

— Чайна не е сторила нищо лошо — гневно отвърна Валкирия.

— Ти правиш всичко, което тя ти нареди — въздъхна Мар и започна да събира листата от масата. — Детектив Пенънт ще те придружи до килията ти.

Пенънт отвори вратата и Мар се накани да излезе.

— Ще съжалявате за това — обади се Валкирия.

Мар се извърна.

— Заплашваш ли ме, дете?

— Не. Просто ви казвам, че ще съжалявате. Всеки, които се е опълчил на Скълдъгъри, е съжалявал после. Спомнете си детектива, чието място заемате. Рем Крукс. Да сте чували нещо за него напоследък?

Лицето на Мар се изопна и тя не отговори.

— Е, той се опълчи на Скълдъгъри — продължи Валкирия — и мозъкът му беше разкъсан на парчета. Всеки съжалява, госпожице Мар. Вие също ще съжалявате.

Мар се врътна да си върви, но после размисли и пак се обърна към Валкирия.

— Промених си решението — заяви. — Аз ще те придружа лично до килията ти. Детектив Пенънт, свободен сте.

Пенънт се ухили и излезе, без да каже и дума повече. Мар протегна подканящо ръка към отворената врата.

— След теб, Валкирия.

Валкирия стана и излезе. Очакваше, че Мар ще й сложи белезници, но сега прекрачи в коридора съвсем свободна и веднага усети как магията се върна в нея. Пое надолу към ареста, чувствайки Детектив Мар зад лакътя си и мъчейки се да разбере какво става. Нима Мар просто беше забравила за белезниците? Или пък не смяташе, че едно малко момиче може да представлява реална опасност? Или пък това беше друг капан? Дали Мар не чакаше Валкирия да се опита да избяга? Колкото повече приближаваха килиите, толкова повече момичето се объркваше.

— Каза, че всички, които са се опълчвали на твоя приятел — скелета, са съжалявали след това — каза Мар, когато наближиха съвсем до ареста. — А какво ще кажеш за онези, които са му помагали? Какво ще кажеш за Блис, след като така и така стана дума за него? Чувала ли си нещо за него напоследък?

Валкирия не отговори и зави зад последния ъгъл. Свъси се. Обикновено на бюрото пред килиите на ареста винаги дежуреше магьосник, но сега коридорът беше пуст.

Мар проговори директно в ухото й.

— Скелетът убива хора — хора, които обича, приятелите си, собственото си семейство. Чудя се как тебе не те е убил, преди да си замине. Срамота, ако питаш мен.

Валкирия рязко се извъртя, Мар я блъсна и се засмя.

— Не се тревожи, мила. Знам как е. Хормоните бушуват, всички тези противоречиви чувства…

Валкирия вдигна ръка да изтласка въздуха, но Мар се оказа по-бърза. Въздухът изсвистя, Валкирия отхвърча, блъсна се в стената и се свлече на пода.

Мар прекрачи към нея.

— Падала си си по детектива, преди да го отмъкнат в ада, нали? Била си влюбена в него, поне мъничко, а, права ли съм? На мен можеш да кажеш. Тъжно и жалко е, в някакъв смисъл и много забавно, но ти обещавам, че няма да ти се смея.

Валкирия щракна с пръсти, но Мар я изрита в китката. Пламъкът угасна, детективката насила изправи момичето на крака. Валкирия замахна срещу й, пропусна и в следващия миг изтласканият от Мар въздух я запрати с лице напред във вратата на килията.

— Никой не обича позьорите, мила — каза Мар. — Ако се държиш прилично, може дори да ти позволя да си вземеш сбогом с главата на скелета. Тя краси отлично кабинета на Върховния маг.

Мар непредпазливо се беше приближила, Валкирия посегна и я сграбчи. Опита се да я препъне и да я събори, но детективката я повдигна, присви колене и я преметна над бедрото си. Момичето отново се оказа на пода, при това се стовари с пълната си тежест върху рамото си и извика от болка. Мар хвана китката й, изви я до краен предел, притисна тялото й към пода и подпря коляно в ребрата й.

— Нападение над агент на Убежището — изрече печално. — Ако беше възрастна, щеше да прекараш доста време в затвора. Но тъй като си още дете… Не знам. Може да се разминеш с няколко ограничаващи символа, които завинаги да те лишат от магическите ти сили. Няма да е толкова лошо, а, какво ще кажеш, нахална мърло?

— Разкарай се от мен!

— Иначе какво? — усмихна се Мар. — Ще се разплачеш, може би? Вече виждам сълзите в очите ти. Погледни се само. Толкова беззащитна. Така слаба. Дори и пръстенчето си си загубила, гледам?

Със свободната си ръка Мар бръкна в джоба си и извади от там черния пръстен.

— Как стана така, та сладинко момиченце като тебе се е захванало да учи такава гадна специалност като некромантията, а? Никой не харесва некромантите, не си ли разбрала? Никой. Не може да им се има доверие.

— Пусни ме.

Мар остави пръстена на пода и зашлеви Валкирия през лицето.

— Няма да ми казваш какво да правя.

Втора плесница.

— Няма да казваш на по-възрастните какво да правят, ясно ли е? Разбра ли ме?

Трета.

— Кажи, че разбираш. Кажи, че разбираш.

През стиснатите си зъби, Валкирия процеди:

— Ще те убия.

Мар натисна с коляно, докато ребрата на Валкирия изпукаха и тя извика от болка.

— Искаш ли да счупя ръката, а, повлекано? А ребрата да ти счупя искаш ли? Да ти пробият дроба, как ти се струва? Защото мога да го сторя. Мога да направя с тебе каквото си поискам и никой няма да ми търси сметка. Така че давай. Лежи си тука на пода и ме заплашвай колкото си искаш. Да видим до къде ще се докараш.

Валкирия преглътна сълзите си, изгледа детективката и премълча.

— Добро момиче — присви очи Мар. — А сега се извини.

Валкирия стисна зъби.

— Извини се, казах. Само аз и ти сме. Няма кого да впечатляваш с куража си. Извини се, ще те пусна и ще те заключа в килията. Ако не се извиниш…

Мар я зашлеви за четвърти път и пак вдигна ръка.

Валкирия отблъсна насила гордостта си и гнева от унижението. Преглътна.

— Моля за извинение.

Мар на секундата омекна.

— Окей. Окей, Валкирия, това исках да чуя — натискът върху ребрата на момичето изчезна. — Сега ме помоли да те пусна да се изправиш.

Валкирия замълча за миг и каза:

— Може ли да се изправя?

— Кажи „моля“.

— Моля ви… Може ли да се изправя?

— Разбира се, че може.

Мар отстъпи, Валкирия се извъртя, застана на четири крака и полека започна да се изправя. Внезапно въздухът я натисна силно надолу и тя остана приведена.

— Кажи „благодаря“ — обади се Мар, контролирайки въздуха с ръка. Валкирия вдигна очи и срещна погледа й. — Кажи „Благодаря ви, детектив Мар, че ми позволихте да се изправя“.

А Валкирия каза:

— Благодаря ви, детектив Мар, че ми върнахте пръстена.

Очите на Мар се стрелнаха към мястото на пода, където беше оставила некромантския пръстен, но него вече го нямаше там и преди да може да реагира, Валкирия запрати юмрук от сенки, който блъсна детективката право в гърдите.

Мар залитна и изпусна контрола, Валкирия изправи рамене и замахна към бюрото в коридора. То изхвърча, заби се в краката на Мар, тя се преметна през него и рухна на пода.

Валкирия дръпна най-горното чекмедже на бюрото, грабна ключовете и хукна към килиите. Пусна първо Гастли, който изхвръкна навън и се хвърли срещу Мар, която се беше изправила и атакуваше Валкирия в гръб.

— Затворници бягат! — изрева детективката.

Валкирия отключи следващата врата и Танит се измъкна точно на време, за да види как Секачите се втурват към тях иззад ъгъла на коридора.

— Освободи Флетчър — каза Танит в ухото на Валкирия, — после върнете Скълдъгъри.

И се хвърли срещу Секачите.

Валкирия отключи последната килия и измъкна Флетчър за яката.

— Спрете ги! — пищеше Мар. Секачите вече бяха свалили Гастли и Танит на земята и заключваха ръцете им на гърба с белезници.

— Кабинетът на Гилд — прошепна Валкирия на Флетчър. Той кимна и затвори очи, насилвайки се да се успокои и да си представи мястото, където трябваше да се телепортират.

В следващия миг се озоваха пред вратата на кабинета на Върховния маг. Валкирия влезе без колебание. Кабинетът беше пуст. Рафтовете се огъваха под тежки томове и магически предмети, а бюрото — по всичко личеше — беше изработено от масивно злато. Точно до него имаше малък шкаф. Черепът на Скълдъгъри се мъдреше на една от лавиците му.

Сенките се надигнаха от ръката на момичето, усукаха се около юмрука й, тя замахна, разби стъклото на шкафа и сграбчи черепа. Почувства ръката на Флетчър на рамото си и примигна. В следващия миг вече стояха един до друг сред безкрайните рафтове с книги в библиотеката на Чайна.

Флетчър се взря в нея.

— Как си?

— Не се тревожи за мен — отвърна Валкирия. Чувстваше как лицето й гори там, където я беше удряла Давина Мар. — Трябва да стигнем до фермата Аранмор.

— Ще отваряме портала, а? — попита угрижено Флетчър. — Само ти, аз и Чайна? Кой ще влезе с теб в измерението на Безликите?

— Никой. Ще отида сама.

— Не — момчето поклати глава. — Твърде опасно е.

— Нямаме време за губене! — кресна Валкирия, гневът я заля внезапно. — Трябва да се справим, преди да са ни намерили, заловили и пратили в затвора! Това е единствената ми възможност да върна Скълдъгъри!

— Нашата единствена възможност — поправи я Флетчър.

— Да. Да, така е, аз… Виж, Флетчър, Чайна трябва да остане с теб във фермата. Трябва да е сигурна, че ще можеш да отвориш отново портала, за да можем аз и Скълдъгъри да се върнем. Така че влизам да го търся сама. Край на дебатите.

Флетчър я загледа, стиснал зъби.

— Добре — отсече и пое между рафтовете.

Валкирия не познаваше никого от магьосниците, насядали наоколо и потънали в четене, а и никой от тях не вдигна очи от страницата, в която беше потънал. Библиотеката беше неутрална територия, където личното пространство и неприкосновеността бяха приоритет.

Чайна Сороуз ги чакаше, облечена в черни панталони и лека синя блуза. Както обикновено, неестествената й красота превръщаше и най-простичките дрехи във великолепна одежда. Около лявата й китка се виеше нежна верижка. Косата й, черна като смъртен грях, обрамчваше лицето й, а очите й, бледосини като очите на мъртвия й брат, се взираха във Валкирия и Флетчър, докато двамата бързаха към нея.

Валкирия се противопостави на чувствата, които веднага се надигнаха у нея само при вида на Чайна. Това не беше по силите на Флетчър обаче.

— Обичам те — прошепна той на магьосницата, но никой не му обърна внимание.

— Планът не сработи — каза бързо Валкирия. — Всъщност дори влоши нещата. Гастли и Танит са в ареста, агентите на Убежището идват да арестуват и теб.

Чайна въздъхна.

— Значи се налага да спасим Скълдъгъри веднага, както разбирам. При положение, че пълната мощ на Убежището ни диша във врата.

— Точно така. Съжалявам, за което.

Чайна сви рамене.

— Ти правиш живота много интересен, Валкирия. Само ми дай минутка да се разправя с двама досадни доносници.

Валкирия надникна зад гърба й. От края на най-близката редица рафтове приближаваха непознати мъж и жена с белезници в ръце.

Чайна докосна ръцете си над китките и две светещи татуировки изплуваха върху кожата й. Магьосницата разтвори широко ръце, от нея се отдели стена от синя светлина и се стовари върху двамата агенти, помитайки ги на секундата. Бяха в безсъзнание още преди телата им да спрат да се премятат по пода.

Възрастна магьосница надникна от най-близката пътека между рафтовете с книги и се намръщи.

— Моля да ме извините за безпокойството — изрече възпитано Чайна. — Не си бяха платили членския внос.

Старицата сви рамене и пак изчезна сред рафтовете.

Чайна протегна отново ръце, хвана с едната Валкирия, а с другата — Флетчър.

— Ще си съсипя обувките — каза, — но съм сигурна, че поне един от двама ви ще осведоми Скълдъгъри за жертвите, които правя в името на неговото спасение. Отведете ни във фермата, господин Рен.

Библиотеката изчезна и над главите им изгря студено следобедно слънце. Леден вятър духаше над нивите край Аранмор и свиреше тихо сред руините на фермата.

— Това момче върши отлична работа — каза Чайна, но този път Флетчър не й обърна внимание. Докато крачеха към разрушените стени, очите му бяха приковани върху Валкирия.

— Сбогува ли се с родителите си? — попита.

— Млъквай, Флетчър.

— Просто помислих, че би искала да ги видиш още веднъж. Да им кажеш едно последно „довиждане“ преди да те убият.

— „Довиждане“-то ще си остане последно, само ако ти не отвориш портала да ме пуснеш обратно, когато се върна със Скълдъгъри.

Телепортаторът се засмя горчиво.

— Каниш се да пристъпиш в свят, обитаван от зли богове. И за какво? Дори, ако Скълдъгъри е жив, със сигурност вече е полудял напълно. Само един поглед към някой Безлик е достатъчен да те лиши от разум. А той е сред тях вече почти година, Вал. Колко ли пъти ги е виждал?

— Не познаваш Скълдъгъри. Той е жив и ме чака.

— Поемаме голям риск, нали? Искам да кажа, страшен риск. Отваряме врата към измерение, населено с неизразими ужаси и зло, и се надяваме ужасите да не забележат това, и да не се промъкнат сред нас. Заслужава ли Скълдъгъри този риск?

— Ако нямаш намерение да ми помогнеш — изрече Валкирия, — аз не мога да те накарам насила. Ако не беше Скълдъгъри, никой от нас нямаше да е жив сега, а ако някой от нас беше попаднал сред Безликите, пак Скълдъгъри щеше да обърне света, за да го спаси. Дори и ако този някой беше ти, Флетчър.

Стигнаха фермата и замръзнаха на място. Край руините бавно се разхождаше агент на Убежището и посръбваше чай от голяма чаша. Той изведнъж спря, извърна се и на лицето му се изписа изненада, когато видя трима души да го зяпат през голяма дупка в порутената стена.

— Хм — рече.

Валкирия щракна с пръсти. Въздухът се нагъна и запрати магьосника презглава на пода на разрушената стая. Момичето прекрачи през дупката, пръстенът й събра всички сенки наоколо, превърна ги в плътна маса, която се стовари върху главата на агента. Той не мръдна повече.

Чайна и Флетчър влязоха след нея, после и тримата излязоха през дупката в отсрещната стена и се озоваха във вътрешния двор на фермата. Насред него, заобиколен от ръждясала селскостопанска техника, стоеше вторият агент. Той също ги видя и ръката му бръкна в джоба за телефона.

Флетчър изчезна и се появи точно до рамото му, секунда по-късно и двамата се изпариха. След още миг Флетчър се появи отново, сам, изникна точно пред лицето на Валкирия. Тя отвори уста да попита къде е оставил агента, когато се чу ужасен писък и човекът на Убежището падна от небето, стоварвайки се тежко сред двора. Простена и застина.

Флетчър улови Валкирия за рамото, притегли я към себе си и преди тя да успее да протестира, я целуна по устните. Момичето се стегна в прегръдката му, но после палецът му нежно погали бузата й и тя се отпусна, облегна се на гърдите му. Стомахът й се преметна и се сви. После целувката свърши.

— Ако ще се заемаме с тази работа — рече Флетчър дрезгаво, — давай да почваме, че да свършваме. Не всеки ден, пращам някого в ада.

Чайна начерта на земята идеален кръг и Флетчър коленичи в него, хванал черепа с две ръце. Магьосницата нарисува край него няколко защитни символа. Ако нещо неканено все пак преминеше през портала, обясни тя, символите щяха да дадат на Флетчър време поне да затвори процепа между измеренията, преди да умре. Думите й изглежда не успокоиха телепортатора, но той не каза нито дума.

Чайна активира символите и от тях се заиздига червен дим, смеси се с черния пушек, който се надигна от самата черта на кръга. Димът оформи колона, която се издигна към небето, виейки се като торнадо. Въртеше все по-свирепо и бързо с всяка изминала секунда.

Този път Флетчър знаеше какво да прави. Преди единайсет месеца го бяха принудили да отвори портала и тогава му се наложи да се учи в крачка. Трябваше да използва Котвата-провлак — миналата година за котва служеше Гротескния, а сега — черепът на Скълдъгъри. Тогава момчето нямаше никаква подготовка, но все пак се беше справил, като после каза, че усещането било все едно му раздират вътрешностите. Днес обаче всичко му беше ясно — Валкирия го мяркаше през гъстия дим и той изглеждаше така, сякаш държи нещата под пълен контрол. Изглеждаше изпълнен с решителност. С гняв също, но и с решителност.

В средата на колоната от дим се появи жълта светлина, подобна на сплеснато вертикално слънце, краищата й грееха двойно по-ярко. Тя постепенно нарасна и се усили.

Чайна хвана Валкирия за ръката и се приведе до ухото й, за да надвика рева на бясно въртящата се колона от дим.

— Имаш един час — извика. — Точно след един час порталът ще се отвори отново. Най-добре бъди готова веднага да се върнеш тук — с или без Скълдъгъри.

— Няма да го изоставя там! — извика в отговор Валкирия. — Ти отговаряш за това, Флетчър, да не мърда от тука и да направи всичко необходимо, за да успеем да се приберем.

Чайна изгледа Валкирия с блестящите си светли очи и я прегърна.

— Благодаря ти, че правиш всичко това — изрече в ухото й.

После се дръпна и Валкирия пристъпи към портала. Светлината се извисяваше високо над главата й. Момичето облиза устни и прекрачи напред. Вятърът подхвана косата й и тя усети подобното на гравитация привличане — другото измерение я приветстваше, дърпаше я към себе си. Валкирия се поколеба за миг, после хукна и потъна право в жълтата светлина.