Мрачни дни

43. Пътят до Кроук Парк

Валкирия влезе в стаята, насред която имаше завинтена в пода грамадна вана. На масичка до ваната стоеше внимателно подреден букет прекрасни цветя в изящна ваза. Ваната беше пълна до ръба с кал и в първия момент на Валкирия й се стори, че самата кал има очи, които се отвориха, когато тя влезе в стаята и примигнаха срещу й.

— Здрасти, Вал — каза калта.

— Здрасти, Танит — отвърна момичето. — Нещо ти се е лепнало на лицето…

Покритата с кал физиономия на Танит се отпусна в слаба усмивка.

— Гастли вече пусна тази шега, когато дойде да ми донесе цветята.

— Много мило от негова страна — каза Валкирия. Придърпа си единствения стол в стаята и седна. — Как са ръцете?

Танит повдигна ръцете си, за да може Валкирия да ги разгледа. Бяха плътно бинтовани и увити в найлонови калъфи, за да не стига калта до тях.

— Професорът каза, че до няколко дни ще оздравеят. Лекарите в Убежището напоиха бинтовете с някаква гадост за заздравяване на рани, за която не бях чувала досега. В момента, в който ме прехвърлиха тук, професорът побърза да провери как са си свършили работата. Каза, че всичко е наред. А калта е за натъртванията и, нали се сещаш, всички други наранявания. Професорът каза, че ще се оправя. Прави всичко по силите си да ми се реваншира.

— Той обвинява себе си — отвърна Валкирия. — Въпреки че не е можел да направи нищо, за да попречи на Останката, въпреки че дори не си спомня нищо от случилото се, все пак продължава да обвинява себе си.

— Не съм изненадана — каза Танит. — Искам да кажа, аз също знам, че не той ми стори всички онези неща. Но съществото имаше неговото лице и говореше с неговия глас и… просто не знам. Мисля, че част от мен мрази именно професора.

— Но ти сега си тук — намръщи се Валкирия. — Ако част от теб го мрази, защо не остана в Убежището, далеч от него?

— Аз съм практично момиче, Вал, и практичната част от съзнанието ми е по-силна от глупавата част и често я командва. Така че съм тук и се чувствам окей от това.

Танит сви рамене и потръпна от болка, а Валкирия видя превръзките върху ключиците й.

— Как си? — попита.

— Нали току-що ти казах.

— Не, каза ми как са раните ти, а не ти как си.

— Хубаво тогава, ще ти кажа и за мен. Всъщност, съм добре. В интерес на истината, болката не беше много по-силна от онзи път, когато Белият секач ме прободе в гърба. Тая пуста Останка в професора обаче направо не млъкваше.

— Танит, изтезавали са те.

— Кого ли не изтезават в наши дни? Серпин изтезава Скълдъгъри, а после посегна с червената си ръка срещу теб. После пък Безликите изтезаваха Скълдъгъри. Може би вече е мой ред. Както винаги съм казвала, не си част от екипа, ако не са те изтезавали. Е, ако не съм го казвала досега, вече ще започна да го казвам.

Валкирия слушаше мълчаливо и се чувстваше глупаво и неловко. Танит беше минала през ада, а Валкирия нямаше ни най-малка представа какво да й каже, как да говори с нея за случилото се. Болката личеше в очите на приятелката й, независимо колко енергично се стараеше да я прикрие. Валкирия отчаяно затърси подходящи думи, но те просто не идваха.

— Какво ще правите с Останката? — попита Танит, за да наруши мълчанието.

— Предадохме го на Рийт — каза Валкирия и лицето на Танит помръкна.

— На него пък за какво му е притрябвала?

— Ами, технически погледнато, Капанът за души си е на Рийт и той просто си го поиска. Има намерение да го изследва сега, когато в него наистина има затворена душа. Като свърши, ще върне Останката в хотел „Среднощ“.

— Просто не знам как можеш да имаш доверие на този тип, Вал.

— Той много ми помогна през последната година. Помогна на всички ни.

Танит придоби изражение сякаш се кани да спори, но над главата й се чу иззвъняване и тя простена.

— Тъкмо човек се настани удобно…

Русата магьосница стисна ръбовете на ваната и сковано се изправи. Калта я покриваше от главата до петите. Протегна ръка. Валкирия я прихвана за лакътя с две ръце, за да я задържи да не се подхлъзне, и й помогна да облече метнатата встрани хавлия. Танит изтри лицето си с друга кърпа.

На вратата се почука. Валкирия погледна през рамо и видя Скълдъгъри, вече влязъл и подпрян на касата.

— Танит — рече скелетът. — Изглеждаш чудесно.

— Готова съм за действие — отвърна Танит.

— Сериозно?

— Само ми върнете меча и съм в играта.

Преди Скълдъгъри да отговори каквото и да било обаче, левият крак на Танит поддаде и Валкирия едва я удържа да не падне. Побърза да я отведе до стола и да я сложи да поседне.

— Мътните го взели — изруга Танит. — Боли.

— Танит… — почна Скълдъгъри.

— Искаш да разбереш дали съм научила нещо, докато бях в замъка, нали? — отвърна Танит, от болката думите й звучаха нервно и напрегнато. — Дали Сангуайн или някой от другите не се е изпуснал да каже нещо ценно насред всички празни приказки? Не, никой не се изпусна, не и пред мен. Държаха ме окована в една самостоятелна стая, а после направо ме дадоха на професора. Моля да ме извиниш, но последните дванайсет часа са ми малко мътни, надявам се, че ме разбираш.

— Не споменаха ли някакви имена? Места? Време на действие?

— Останката в професора дърдореше, без да спре. Най-вече колко е радостен от факта, че най-сетне си е намерил приятелка.

Скълдъгъри бавно кимна.

— Окей. Добре, благодаря ти.

— Какво значение всъщност има? Взехте Механизма на опустошението, нали?

— Взехме го, но така и не разбрахме със сигурност коя е била целта им. Ако не са успели да я поразят с бомбата, вероятно е да опитат по някакъв друг начин.

— Или просто сега бягат да се скрият — предположи Танит. — Да си кажем истината — нито един от онези типове в замъка не работи добре в екип. Всеки е имал някакви свои си причини да участва в общия план, но сега този план се провали и е най-вероятно групата им да се разпръсне.

— Възможно е. Да, даже много е възможно.

— Ако питаш мене, всичко свърши. Сега просто трябва да ги изловим един по един. Искам да участвам в лова, Скълдъгъри. Спрингхийлд Джак ме хвърли от движеща се кола. Трябва да го напляскам.

— В момента, в който си върнеш формата, ще ти се обадим.

— Аз съм готова и сега.

— Дори не можеш да ходиш, Танит.

— Трябват ми само час-два сън.

— Най-малко няколко дни почивка. Така поръча докторът.

— Да, бе, моят доктор е същият, дето ме изтезава, за Бога. Не смятам, че мнението му има каквото и да било значение, какво ще кажеш?

Валкирия сведе поглед към ботушите си. Скълдъгъри замълча.

— Хубаво — промърмори Танит.

— Валкирия — каза скелетът. — Хайде. Имаме работа.

Момичето вдигна поглед към Танит.

— Добре ли си наистина?

— Не започвай и ти, Вал.

Валкирия се наведе, докато очите й се впериха право в очите на Танит.

— Ти си ми сестра — каза момичето. — Скоро ще имам друга сестра или пък брат, но ти също си моя сестра. Искам да останеш тук, да оздравееш и да се помъчиш да приемеш факта, че не професор Кенспекъл ти стори тази злина. Ама да го приемеш напълно. Искам да се оправиш. Окей?

— Окей — меко отговори Танит. Валкирия я прегърна и я целуна по бузата.

— Имаш кал на брадичката — усмихна й се Танит.

— Да, но сега вече съм сигурна, че калта наистина ще ти помогне.

Гастли и Антон Страха ги чакаха в сумрака на старото кино. Пред екрана се появи и Флетчър със скръстени ръце и ядно присвити очи.

— Имате гостенин — каза. — Вашият приятел вампирът е отвън. Настоява да говори с Валкирия.

— Непременно — каза Скълдъгъри и после за неочаквано задоволство на Флетчър добави: — Флетчър, върви с нея. Заради нас Сийлън е низвергнат от вампирското общество. Може да е сърдит.

Валкирия зяпна.

— Нямам нужда от защита.

— Отвън те чака вампир. Разбира се, че имаш нужда от защита. Бъди кратка. Чакаме те.

Флетчър се ухили. Валкирия го стрелна недоволно и скочи от сцената пред екрана. Телепортаторът я последва по пътеката между седалките в мрака отвън.

Сийлън стоеше точно пред вратата. Обърна се към тях, когато излязоха, но прикова тъмните си очи право върху Валкирия. Изглеждаше така, сякаш изобщо не забелязваше застаналия до нея Флетчър.

— Здрасти — каза момичето. — Станало ли е нещо?

— Домът ми беше опожарен — отвърна Сийлън. — Клетката ми е унищожена. Молох вдигна защитата си от мен. Всеки вампир вече може да ме убие, ако поиска.

— Господи — промълви Валкирия. — Много съжалявам.

— Това наистина е ужасно — промърмори Флетчър.

— Нямам приятели — продължи Сийлън, — нямам и къде да отида. Реших, че ти и скелетът може да измислите нещо. Трябва да се скрия някъде.

— Какво ще кажеш за хотел „Среднощ“?

Вампирът се изненада.

— Това… Би било направо идеално. Знаеш ли къде е хотелът сега?

— Не, но няма да е проблем. Собственикът на хотела в момента е вътре в киното.

На улицата до тях отби и спря грамадна кола и от нея излезе Турид Гилд. Махна на шофьора да не го чака и подмина младите магьосници. По присвитите му очи Валкирия разбра, че Върховният маг веднага е познал що за същество е Сийлън, но не спря, не каза нито дума, а направо влезе в киното.

— Страха може и да не иска вампир за гост — каза Флетчър, когато Гилд се скри от погледа им. — Искам да кажа, малко хора харесват вампирите, няма какво да се лъжем. Аз например не ги харесвам.

Валкирия го изгледа кръвнишки, после премести поглед върху Сийлън и напрежението в очите й се смекчи.

— Можем да го питаме — каза — Сигурна съм, че няма да има нищо против.

— Добре — съгласи се Сийлън. — Благодаря ти.

Момичето се обърна и влезе в киното, Сийлън я последва, а Флетчър продължи да крачи плътно до рамото й като лепнат за нея. Скълдъгъри, Гастли и Страха спряха да приказват и ги загледаха, докато приближаваха между седалките. Гилд дори не обърна глава.

— Антоне — започна Валкирия, — това е Сийлън. Домът му е унищожен и той се нуждае от подслон.

Страха се вгледа дълбоко в очите на момчето вампир.

— В цялата история на хотела — каза, — при мен са отсядали само двама вампири. Единия се наложи да го убия.

— Валкирия и аз сме отговорни за положението, в което в момента се намира Сийлън — обади се Скълдъгъри. — Ако го подслониш, ще приема това за лична услуга към мен.

Страха помисли и кимна с глава.

— Всички са добре дошли, стига да се подчиняват на правилата. Ще те заключвам, преди да падне мракът и ще отключвам лично вратата ти едва, когато слънцето изгрее. Не би трябвало да имаме проблеми.

Сийлън само кимна, без да каже и дума.

— Госпожица Лоу може и да е права — каза Гилд, продължавайки разговора от мястото, на което го бяха прекъснали. — Може би всичко вече е приключило. Може би Скарабей и лакеите му са изпълзели обратно в дупките си. Не е невъзможно.

— Не мисля така — отвърна Скълдъгъри. — Скарабей е професионален наемен убиец. Никога не разчита само на един план, само на един път към постигането на целта. Със сигурност си е разработил варианти. Преди го правеше, сигурно и сега е постъпил така.

— Тогава търсенето продължава — каза Страха. — Но той може да постъпи вече по напълно непредвидим начин. Царският път към убийството му е отрязан и ние не можем да отгатнем по кой път ще поеме сега.

— Трябва да разберем какво е планирал да прави с Механизма на опустошението — намеси се Гастли. — От там ще започнем да разплитаме кълбото.

— Очевидната му мишена трябва да е била Убежището — каза Гилд. — Но и при сегашното положение на нещата, целта му е почти напълно постигната — поради евакуацията работата ни там е разстроена изцяло. Едва сега започваме да връщаме хората по местата им.

Кенспекъл излезе забързано през вратата на екрана. Валкирия почти не го беше виждала откак се беше събудил след обладаването, защото той на секундата се беше потопил напълно в работата си. Момичето отлично познаваше тактиката му. Професорът не знаеше как да се справи с онова, което Останката беше сторила чрез тялото му, докато го беше контролирала, затова се потапяше дълбоко в онова, с което можеше да се справя — лекуваше ранените и повторно беше обезвредил Механизма.

— Имаше твърде много части — каза той, като забърза към групата. — Разбрахте ли ме? Така наречените боклуци, които сте намерили край Механизма в замъка. Твърде много са.

После видя Сийлън и застина.

— Вампир? — прошепна в ужас.

Валкирия на секундата сграбчи Сийлън за ръката и го отведе настрани.

— Той има фобия от хора като теб — каза му кротко. — Нали нямаш нищо против да изчакаш отвън?

— Няма проблем — отвърна спокойно вампирът и излезе.

— Извинявай, Кенспекъл — каза момичето.

Очите на Кенспекъл се бяха разширили, а ръката му стискаше нещо, окачено на врата му. Стъкленичката с морска вода, която го пазеше от вампирско нападение.

— Професоре — откъсна го от мислите му Скълдъгъри. — Парчетата, останали след поправката на Механизма от Останката. Какво ви притеснява в тях?

— Аз… Не знам — отвърна професорът. — Просто… Нещо не се връзва.

— Много работи не се връзват — сопна се Гилд. — Например как така сте съумял да възстановите Механизма на опустошението за толкова кратко време. Мислехме, че ще са ви необходими дни, ако изобщо успеете да се справите.

— Как бих могъл да не се справя! — озъби му се Кенспекъл, върнал си вече нормалното поведение. — Въпросът дали бих могъл да се справя никога не е стоял! Макар че те не знаеха истината, разбира се. Просто извадиха късмет, че избраха да отвлекат точно мен.

— Изобщо не ме интересува колко сте умен — каза Гилд. — Експертите на Убежището изследват бомбата от десетилетия и все още нямат представа как работи, какво остава някой от тях да може да я поправи за един следобед.

— Разбира се, че биха могли, проклет глупак такъв! Все пак не те са конструирали Механизма, нали!

Всички зяпнаха професора. Той се смути. Разтърка очи и пое дълбоко въздух.

— Ти си конструирал Механизма на опустошението? — попита Валкирия.

Професорът я погледна.

— Моля?

— Ти… Ти каза, че ти си го конструирал. Механизма на опустошението.

— Така ли казах? А, да, май така казах, да — за момент професорът изглеждаше отново много стар и крехък, но после раздразнението се върна в гласа му. — Да, е, така си е, невинаги съм бил този, който съм днес. Всички тук са били различни от това, което са днес. Прекарал съм целия си живот дотук, за да се превърна в това, което съм сега. Е, тук сред вас съм и съм вече стар. Доста е потискащо, да ви кажа право. Когато бях млад, бях също толкова интелигентен, колкото съм днес, но се боя, че ми липсваше фундаментален здрав разум. Възгледът ми за нещата беше различен. Философията ми беше различна. Интересуваха ме различни неща. Механизмът на опустошението например. Винаги съм искал да проверя дали мога да го конструирам наистина. Той съществуваше на теория, винаги беше съществувал на теория. Целта ми беше да превърна теорията на магическата наука във факт от магическата наука. В крайна сметка успях. Не мисля, че изобщо ми е пукало кой ще използва изобретението, нито къде, нито срещу кого. Това бяха маловажни въпроси. Когато ми съобщиха за първия взрив на Механизма в Неапол, не помня тази вест да ми повлия, по какъвто и да е начин. Изобретението работеше. Аз го бях конструирал, сигурен бях, че ще проработи и то беше проработило наистина. Проектът беше завършен, време беше за нов. Години по-късно осъзнах какво съм сторил и поех пълна отговорност за действията си. Не бях взел предвид човешкия фактор, разбирате ли. Интересувах се единствено от магията и от науката. Всичко останало просто… ми се изплъзваше, без да го забелязвам.

— И от тогава все се мъчите да поправите стореното — обади се Гастли.

Кенспекъл го погледна двойно по-раздразнен.

— Не, не, не, изобщо не е така! Просто се поучих от грешката си и взех решение никога повече в живота си да не наранявам живо същество. Не става дума за изкупление. Не търся прошка. Сторих, каквото сторих и ще страдам от него до края на дните си, което е ни повече, ни по-малко от онова, което заслужавам. Разказвам ви всичко това, не защото търся опрощение или разбиране от вас. Разказвам ви го, защото искам да ме признаете и да оцените колко всъщност съм умен. Взех едно абстрактно понятие от теорията на магическата наука и го направих действителност. Аз съм много, много умен и сега ви казвам, че нещо не е наред с ония детайли, намерени около поправения Механизъм. След поправката са останали твърде много неизползвани части.

— Е, какво може да значи това според вас? — попита Скълдъгъри.

— Мисля, че би могло да означава само едно — отвърна Кенспекъл, — при това предположението ми хрумна ей сега, докато говорехме. Не става дума само за наличните излишни части. Сред тях би трябвало да присъстват определени детайли, които обаче ги няма. Не смятам, че аз — или Останката в мен — просто съм поправил стария Механизъм на опустошението, онзи, който в момента е в ръцете на детектив Мар. Мисля, че Скарабей ме е накарал да конструирам и един чисто нов, втори Механизъм.

Скълдъгъри пръв се опомни.

— Сигурен ли сте?

— Не — отвърна бързо Кенспекъл, — но възможността Скарабей да разполага с втори Механизъм е много голяма.

— Ще алармирам Убежището — каза Гилд и измъкна телефона си.

— Какъв би бил периметърът на пораженията? — попита Скълдъгъри, докато Върховният маг провеждаше разговора.

— Смъртоносният радиус на пълното унищожение е около 150, може би 200 квадратни метра — отвърна професорът.

— Не мога да се свържа с Мар — каза Гилд и прибра телефона, — но Убежището ще бъде евакуирано. Отново.

Скълдъгъри наклони глава.

— Ами, ако целта не е Убежището? Ако Скарабей е планирал още от началото, че ще притежава две бомби и си е набелязал и две цели? Коя би била втората?

Тук се обади Гастли:

— Достатъчно е да я задейства на някоя претъпкана улица и ще разполагаме с една-две хиляди мъртъвци.

Валкирия се намръщи.

— Какъв би бил смисълът от това? Скарабей иска да отмъсти на Убежището, а не на невинни хора.

— Но атаката срещу невинни хора всъщност е атака срещу Убежището — парира Гастли. — Защото каква е целта на Убежището сама по себе си? То пази немагическото население от нас.

— Значи смяташ, че Скарабей се кани да убие хиляди невинни хора? — обобщи Кенспекъл.

Гастли го погледна.

— Защо не? Убежището набеждава Скарабей за престъпление, което не е извършил и в отговор той извършва престъпление, от чиито последици Убежището никога няма да се възстанови. Мислиш ли, че другите Убежища по света ще си затворят очите пред такава грешка от наша страна? Ще нахълтат и ще ни погълнат. Ще разкъсат страната на парчета и ще се бият за всяко от тях.

— Няма да я взриви на улица — промърмори Скълдъгъри. — Но ще избере някое друго публично място. Претъпкано с хора. Като… стадион например.

Валкирия го погледна.

— Финалният мач за Купата на Ирландия. Татко се мъчеше да си намери билети. Срещата е днес. Дори вече трябва да е започнала.

— Боже мили — тихо каза Гастли. — Ще убие 80 000 души на живо по телевизията.

Скълдъгъри се обърна към Флетчър.

— Моля те — рече, — кажи ми, че си бил на Кроук Парк и преди.

— Разбира се — отвърна телепортаторът. — Най-вече във ВИП ложите.

— Идеално. Точно там отиваме.

— Идвам с вас — изръмжа Турид Гилд.