Мрачни дни

18. Даркесата

Колата потегли и Скълдъгъри и Валкирия се отдалечиха от гробището.

— Чувала ли си напоследък нещо за Сангуайн? — попита детективът. — Забелязван ли е да се навърта наоколо, докато ме нямаше?

— Не, той изчезна — отвърна Валкирия. — Не знаехме изобщо дали е жив или мъртъв. Аз го раних сериозно с меча на Танит, право в корема. Май някаква част от мен през цялото време си е мислела, че съм го убила.

— Е, не си го убила.

— Не знам дали да се радвам или да съжалявам за това.

— Предлагам ти да се радваш. Имаш достатъчно време да съжаляваш за неща, които още не си направила.

— Аз… не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Помисли си у дома.

— Ще си помисля, благодаря. Значи, няма начин да разберем кога Сангуайн е откраднал Капана за души.

— Дразнещо наистина — отвърна Скълдъгъри. — Но това изобщо не ни засяга.

Валкирия се намръщи.

— Какво?

— Случаят не е наш. Защо да се тревожим какви ги върши тип като Сангуайн? Отегчен съм от такива като него. Трябва ми нещо ново. Някаква нова мистерия с нови действащи лица.

— Значи къде отиваме сега?

— Сополанкото каза, че детективите на Убежището са разтревожени от някакво видение, което получил един от техните долавящи. Не ти ли звучи интригуващо?

— Интригуващо ли е?

— Интригуващо е и още как. Ново и вълнуващо. Чудя се дали видението не е вещаело края на света. Обожавам видения за края на света. Винаги са толкова детайлни и пъстри.

— Аз изобщо не обичам видения.

— Сериозно?

— Не обичам да знам, че нещата са неизбежни.

— О, но виденията за бъдещето не показват неизбежни неща! Самият факт, че някой има видение за това какво ни чака, автоматично променя онова, което предстои да се случи. Това е сигурен факт, понякога промените са толкова дребни, че е почти невъзможно да бъдат забелязани, но въпреки това си остават промени. Честно казано, намирам идеята за виденията за много увлекателна. Предсказанията са действия срещу естествения ход на нещата. Знаейки предсказанията, човек се бори срещу собствената си съдба.

— Това е само една гледна точка към нещата.

— Това е моята гледна точка към нещата — щастливо заяви Скълдъгъри. — Дай ми няколко минути и може и да я сменя.

Дори толкова рано сутринта студиото за татуировки беше отворено. Пристъпиха през вратата и ги посрещна тихото жужене на електрическата игла. Изкачиха няколкото тесни стъпала край окачените по стените снимки на различни части на тялото, украсени с татуировки.

Единственият клиент на студиото лежеше по лице върху наклонената под ъгъл маса. Кльощавият татуист с бръсната глава и фланелка на дъблинския футболен отбор вдигна очи от работата си и по лицето му се разля огромна усмивка.

— Череп! — възкликна той и се втурна да стисне ръката на Скълдъгъри. — Не може да бъде! Последно чух, че си се затворил в мъртва вселена, командвана от зли супер гадини, дето могат да пътуват между измеренията!

Скълдъгъри кимна.

— Току-що се върнах.

— Това е супер яко, човече! Жестоко просто. Донесе ли ми нещо?

— Нещо… в смисъл на сувенир ли? — внимателно попита Скълдъгъри.

— Не нещо голямо. Камък или пък клонче. Просто нещо от паралелната вселена, нали се сещаш? Нещо, дето да го показвам на детето като порасне, да му кажа, че е подарък от чичо му Скълдъгъри.

— Извинявай, Финбар. Нищо не ти нося.

— Е, няма нищо, няма нищо. Предполагам, че като му дойде времето, мога да му покажа просто какъв да е стар камък, а? Той никога няма да разбере, че не е от паралелна вселена. Но ще бъде толкова щастлив. Просто го виждам как носи камъка в училище, как го показва на малките си приятелчета и не се разделя с него и за миг. Аз си имах любим камък като бях малък, но той избяга. Поне мама рече, че бил избягал, но аз мисля, че просто татко един ден го грабна и го метна през прозореца. Търсих го, но… — гласът на Финбар се пречупи. — Всички камъни си приличат. Толкова си приличат… — очите му се присвиха. — Ей, Череп, главата да не е нова?

— Всъщност е нова, да — отвърна Скълдъгъри, а в гласа му се долавяше безкрайно задоволство. — Как ти се струва?

— Леле, човече, харесва ми! Не ме разбирай погрешно, и старата ми харесваше, обаче тая е просто… по-красива е, сещаш ли се? Скулите са по-високо.

Скълдъгъри изгледа Валкирия, наклонил самодоволно новата си красива глава. Тя само въздъхна и посочи дебелия мъж върху масата за татуиране.

— Можем ли да говорим за… ъм… работа пред…

— О, за него няма какво да се тревожиш — отвърна Финбар. — Дойде още докато отварях сутринта и поиска да му татуирам ръмжаща пантера на рамото. Припадна в момента, в който почнах.

— Ръмжаща пантера?

— А баш.

— Тогава защо му татуираш котенце?

Финбар сви рамене.

— Да ти кажа, в момента ми се рисуват котенца. Значи, щом не сте дошли да ми донесете подарък, за какво ще си приказваме?

— Напоследък имал ли си някакви особено странни или разстройващи видения? — попита Скълдъгъри. — Подочухме нещо за…

— Даркесата — на секундата отвърна Финбар.

Валкирия се начумери.

— Дукесата?

— Не, даркесата, с „а“ вместо „у“ и „р“ преди „к“. Видението за нея предизвика смут в цялата общност на долавящите, само това ще ви кажа. А щом толкова много медиуми виждат еднакви картини, определено имаме проблем. Моите видения направо ми изкарват ангелите. Случват се и денем, и нощем, и са… страшни. Все едно гледам филм на ужасите без клепачи на очите. Дори не мога да мигна от вцепенение.

— Коя или какво е Даркесата? — попита Скълдъгъри.

— Даркесата е магьосницата, която ще унищожи света — отвърна Финбар. — Имам предвид, че ще го сравни със земята, камък върху камък няма да остави. Виждам градове, направо са заличени, сякаш атомна бомба е паднала върху им. Всичко гори. Виждам нещата само откъслечно, де. Жена, облечена в черно… Меволент е дете невинно пред злото, което тя носи.

— Знаеш ли кога ще се случи всичко това? — обади се Валкирия.

— Аз не, но смятам, че Касандра Фарос сигурно има представа. Нейните видения са много по-подробни и живи. Ако искате, можем заедно да отидем при нея. Шарън заведе детето на среща на сектата, в която членува, така че следващите няколко часа съм свободен като птичка.

— Шарън членува в секта?

— Да, в една от ония смешните, дето се мъчат да накарат членките си да принесат съпрузите си в жертва при следващото пълнолуние или нещо от тоя сорт. Не съм сигурен, че мястото е подходящо за малки деца, но всеки има нужда от занимание, нали така?

Валкирия не можа да се досети какво да отговори на тоя коментар, затова само кимна към дебелия мъж в безсъзнание на масата.

— Него така ли ще го оставим?

— Ще се оправи — каза Финбар и грабна якето си. — Вашата кола ли ще вземем или моята?

Скълдъгъри го изгледа.

— Ти кола имаш ли?

— Ц.

— Тогава вземаме моята.

— Умно. Дори и да имах кола, сигурно щях да съм забравил да сипя бензин.

Излязоха от града и през повечето време Финбар се жалваше от факта, че ясновидските способности не могат да му помогнат да познае резултата от мача за финала на Купата на Ирландия. За какво ти е да си ясновидец, питаше татуистът, ако не можеш един футболен резултат да предвидиш?

Караха до малка вила, заобиколена само от ниви, ливади и пусти хълмове, простиращи се докъдето поглед стига. Леко главоболие притисна слепоочията на Валкирия, но тя се насили да не му обръща внимание.

— Касандра е една от най-надарените долавящи в страната — обясни Финбар, когато излязоха от Бентлито. — Череп, ти я познаваш, нали?

— Познавам я — отвърна Скълдъгъри.

— Мила старица е Касандра — продължи да бъбри Финбар, докато крачеха към вилата. — Държи вкъщи разни сладурски нещица, дето й помагат при екстрасенската работа. Чакай само да видиш шептящите, Вал. Приличат на извадени от „Проклятието Блеър“.

Валкирия не знаеше какво е „Проклятието Блеър“6, но преди да успее да попита, вратата на вилата се отвори и на прага застана жена. Изглеждаше прехвърлила петдесетте, дългата й коса беше посивяла и падаше свободно върху раменете й. Беше облечена в избелял пеньоар и тънка жилетка.

— Касандра — обади се Скълдъгъри, а в гласа му се долавяше усмивка. — Добре изглеждаш.

— Лъжеш — отвърна Касандра Фарос, — но все едно. Радвам се да те видя отново.

— Каси — каза Финбар, — това е Валкирия Каин.

— Виждала съм те насън, Валкирия — отговори Касандра, — но в сънищата ми си по-голяма. Това е на хубаво.

— О — отвърна Валкирия. — Добре.

Касандра ги покани и затвори вратата зад тях. Отвътре къщата приличаше на най-нормална вила. Имаше си килими, диван, телевизор, лавици с книги, китара в ъгъла и врати към другите стаи. Онова, което я отличаваше от къщите на обикновените хора, бяха десетките дървени фигурки, които висяха от гредите на тавана.

Всяка беше дълга колкото дланта на Валкирия и беше направена от снопчета клечки, превързани с черни панделки. Две ръчички, две крачета, телце и главичка. Касандра видя, че Валкирия ги гледа.

— Моите способности са различни от тези на Финбар, действат по друг механизъм — каза. — Изискват много по-големи усилия и водят до сравнително по-незадоволителни резултати. При мен проблясъците за бъдещето идват, докато медитирам или пък просто проблясват в главата ми, независимо с какво съм заета, или пък ме навестяват в сънищата ми. Разполагам с най-различни инструменти, които ми помагат да боравя с информацията от виденията, инструменти, създадени от различни култури и събирани от всички краища на света — тя посегна и взе фигурка от клечки от близката лавица. — Това е шептящ. Нали знаеш, сънищата, които сънуваш през нощта, изчезват от съзнанието ти сутрин. Задачата на шептящия е да ги улавя и събира. Пази ги толкова дълго, колкото е необходимо, а когато му дойде времето, ти ги нашепва отново и ти ги припомня. Трябва да цари пълна тишина, за да доловиш шепота им, затова и аз съм избрала да живея толкова далеч от всякакво населено място.

Валкирия се постара да изглежда искрено заинтересувана, а не изплашена до смърт. Касандра говореше за дървената фигурка така, сякаш беше жива.

Ясновидката се усмихна и подаде фигурката на момичето.

— Вземи я — каза. — Изглеждаш ми като човек, който има интересни сънища.

Валкирия се поколеба, но после взе подаръка.

— Благодаря ти. Тя е… прекрасна.

Фигурката нямаше лице, нито уста или очи, но момичето можеше да се закълне, че предметът я наблюдава. Усмихна му се колебливо и внимателно го прибра в джоба си.

Касандра тръгна към една тясна врата и всички я последваха надолу към мазето. В рязък и неприятен контраст с уюта на останалата част от дома, мазето представляваше грозно, четвъртито, слабоосветено помещение с циментови стени. При вида му главоболието на Валкирия рязко се усили. Подът беше покрит с метална скара, под която се виждаха насипани въглища. Стари ръждиви тръби, свързани с кръгъл кран, се качваха по стените и пълзяха по тавана. На равни разстояния по тях се виждаха дюзи, всички крушки бяха покрити с водонепроницаеми защити. Насред пода стърчеше един-единствен стол с висока облегалка. До него лежеше жълт чадър.

— Това е Парната стая — каза Касандра на Валкирия и се настани на стола. — Тук мога да проектирам виденията си в образи, видими за всички ви. Понякога картините са мътни, понякога — съвсем ясни. Понякога звуците в тях се чуват, понякога — не. Най-малкото ще можете да придобиете представа за онова, което е в главата ми. Преди да започнем обаче, трябва да се постараете да разберете едно. Бъдещето, което ще видите, не е окончателно. Можете да го промените. Всеки от вас може да го промени.

Касандра говореше и на тримата, но Валкирия се изпълни с отчетливото усещане, че последната забележка е предназначена само за нея. Внезапно установи, че вече изобщо не гори от желание да вижда онова, което Касандра се канеше да им покаже.

— Защо не си описала виденията си на Убежището? — попита момичето. — Ти и Финбар сте по-добри от всички ясновидци, които работят там. Можели са да се възползват от помощта ви.

— Аз не говоря с Шефа — изръмжа Финбар. — Шефът ме потиска.

— Как така те потиска? — попита искрено объркана Валкирия.

Финбар се поколеба.

— Ми така, като цяло — отвърна. — Просто… като цяло. Потиска ме.

— Ние двамата не обичаме много-много Убежището — кротко обясни Касандра. — Всяка толкова голяма и могъща организация има склонност към поквара. След всичките тези години ние с Финбар сме си останали хипита по душа, поне така мисля.

— Майната му на Шефа — гордо заяви Финбар.

— Добре тогава — каза Касандра. — На работа. Скълдъгъри, би ли…?

Скълдъгъри погледна Валкирия.

— Ще стане топличко тук.

Щракна с пръсти, призова огъня в шепите си и хвърли кълба от пламъци в краката си. Кълбата паднаха през отворите на скарата и огънят плъзна, подхранен от въглищата.

Касандра затвори очи и остана така минута-две. На Валкирия й се прииска да помоли да отворят вратата към коридора, за да влезе малко въздух, защото Скълдъгъри се оказа напълно прав. В мазето постепенно ставаше ужасно горещо.

Без да отваря очи, Касандра посегна към краката си, вдигна чадъра и го отвори. Опря го на рамото си, нагласи го разтворен над главата си и кимна.

— Готова съм.

Финбар завъртя кръглия кран и Валкирия чу как водата забълбука по тръбите. Отстъпи крачка назад, когато първите капки паднаха от дюзите пръскачки, а Скълдъгъри я дръпна още към себе си, преди механизмите да заработят с пълна сила. Валкирия останала с гръб, прилепена към стената, а струите вода от дюзите удряха ботушите й. Водата течеше свободно през скарата и със съсък заливаше нажежените въглени. Нагоре започнаха да се издигат кълба пара.

Касандра седеше насред помещението, чадърът донякъде я предпазваше от дъжда от тавана, после парата напълно обви фигурата й и я скри. Отначало приличаше на омара, после на мъгла, която се сгъстяваше все повече с всяка минута. Главата на Валкирия пулсираше от болка.

Не виждаше вече и Финбар, но чу как той завъртя крана отново веднъж и водата спря. Парата обаче остана.

Някой прекрачи пред очите й, Валкирия посегна неволно напред, после рязко дръпна ръката си. Сред мъглата се очерта втора фигура, после нещо се раздвижи вдясно от периферното й зрение. В мазето имаше още някого.

Някой пристъпи плътно зад гърба й, момичето се извъртя и замахна, но Скълдъгъри улови юмрука й с облечената си в ръкавица ръка.

— Не си в опасност — каза.

— Тук с нас има непознати хора — прошепна Валкирия.

— Гледай — отвърна скелетът, дръпна я от стената и я поведе към средата на помещението.

Валкирия обърна глава, когато човешка фигура затича през мъглата към нея. Момичето отстъпи, но от водата скарата беше станала хлъзгава и ботушът й се плъзна опасно. Тя се препъна и Гастли Биспоук се втурна насреща й, а тялото му се стопи в мъглата миг преди да се блъсне в нея.

Валкирия се извъртя панически и застана очи в очи със Скълдъгъри, изправен зад гърба й, съвършено спокоен.

— Мисли за образите, които виждаш, като за холограма — каза той. — Те са само проекции върху парата. Нищо от това не е реално.

Сега край тях се издигаха сгради, редици от двете им страни, краката им стъпваха върху път. Пътят беше осеян с пукнатини, сградите бяха полуразрушени. Преди очите им лежеше мъртъв град, мъртъв или умиращ, Валкирия чу в далечината приглушени крясъци. Към тях отново приближаваше човешка фигура, крачеше през парата, в отпуснатата си ръка стискаше пистолет. Скълдъгъри. Черният му костюм висеше на парцали.

Истинският Скълдъгъри кимна.

— Поне изглеждам все така добре…

Образът на Скълдъгъри от бъдещето изчезна. После долетя нов звук. Някой в далечината пищеше, после прокънтя изстрел. Някъде в дъното на Парната стая се зароди сияние, подобно на хвърлено от елементал кълбо пламък. Тътенът идваше от всички посоки, отгоре и отдясно, отдолу и отляво, тътен от бушуваща битка.

Наоколо се провидяха още тъмни фигури, мержелееха се покрай стените на помещението, бореха се, тичаха и скачаха. Някои носеха оръжие и на Валкирия й трябваше още миг, за да осъзнае, че това са Секачи.

В парата пред тях се издигаше черна сянка, която отблъскваше Секачите с лекота и ги разхвърляше наоколо, сякаш бяха просто досадна подробност от пейзажа.

Валкирия заотстъпва, докато се изравни със Скълдъгъри.

— Какво виждаме?

— Бъдещето — отвърна той бавно.

Образите се изчистиха и напред пристъпи нова фигура. Валкирия видя самата себе си, с няколко години по-възрастна.

Валкирия в парата беше по-висока, голите й ръце бяха източени, красиви и мускулести, като ръцете на Танит. От лявото й рамо към лакътя се виеше татуировка, а дясната й длан беше облечена в черна ръкавица, явно изработена от някакъв вид метал. Краката й бяха силни, обути в плътно прилепнали черни панталони. Ботушите бяха вехти, опръскани с кръв.

— Вече съм виждала това — каза Валкирия от парата, тъмната й коса беше полепнала по лицето. — Бях застанала точно… — изображението обърна глава и се вторачи право към мястото, на което стоеше в момента истинската Валкирия, — там.

Момичето застина, напълно вцепенено.

— Случва се — продължи по-възрастната й версия с тъга в гласа.

— Стефани!

Двама души тичаха от далечината. Порасналата Валкирия поклати бавно глава.

— Моля те, не ме карай да виждам това отново.

Сякаш в отговор на молитвата си, изображението на Валкирия изчезна, а двамата тичащи се приближиха съвсем. Сърцето на истинската Валкирия започна да прескача. През парата тичаха Дезмънд и Мелиса Еджли.

Скълдъгъри я натисна към стената и я задържа насила.

— Това все още не се е случило — напомни й тихо.

Родителите й спряха и се заоглеждаха наоколо, а тъмната фигура, която беше преборила Секачите, бавно прекрачи й застана неусетно зад гърба им.

— Не! — изпищя Валкирия, а ръката на Скълдъгъри стисна още по-силно рамото й, докато двамата наблюдаваха как съпрузите Еджли бавно се извръщат към страшното.

— Даркесата — промълви невидимият Финбар.

Сянката, наречена Даркесата, вдигна ръка и черен пламък обви образите на родителите на Валкирия, превръщайки ги в пепел още преди да успеят да изпищят в агонията си.

Валкирия почувства, че трепери от студ сред пресните кълба гореща пара, които погълнаха ужасната случка. Звуците заглъхнаха и парата се превърна в облаци. Валкирия погледна надолу и видя града под краката си.

Зави й се свят и тя се олюля при мисълта, че стъпва върху въздух, километри над земята, но после под образа на града зърна металните кръстоски на скарата в мазето на Касандра. Пое си въздух жадно няколко пъти, борейки се с порива да не повърне. Не бяха мръднали от Парната стая. Все още бяха тук и сега. Не стояха насред облаците.

Над града бавно се разпростираше чернота, отначало погълна предградията, тревата и дърветата умираха, докоснати от нея. Сякаш черната вълна изсмукваше живота от тях. Мракът пълзеше и се разрастваше. След секунди земята под краката им беше умъртвена напълно.

После и самият град изчезна, остана само мазето на долавящата, а парата започна бързо да се разсейва. Валкирия усети, че лицето й е мокро от пот, а косата е полепнала по бузите й.

Касандра прекрачи напред, изтръсквайки водата от жълтия чадър.

— Това е бъдещето такова, каквото аз го виждам — каза. — То може да бъде променено. Елате. Имате нужда да пийнете малко вода.

Последваха я нагоре по стълбите и Финбар, който беше мълчал последните минути, хлътна в една от съседните стаи. Касандра отиде до кухнята, а Валкирия се вторачи в Скълдъгъри. Главоболието й беше неописуемо. Болеше я дори да мести очи.

— Родителите ми бяха там — каза тихо.

— Можем да променим видяното.

Гласът й се пречупи.

— Родителите ми, Скълдъгъри.

Скелетът сложи ръка на рамото й и каза кротко:

— Ще ги спасиш.

— Нали видя какво направих. Оставих ги да умрат.

— Не. Тя ги остави да умрат. Не ти.

— Тя съм аз.

— Все още не.

— Няма смисъл. Тя видя същото, което видяхме и ние, знаеше предварително какво ще се случи, но не стори нищо и остави Даркесата да ги убие. Точно това ще се случи и наистина.

— Не, Валкирия. Ще намериш начин да ги спасиш. Имай вяра.

— Боли ме главата.

Касандра се върна и й подаде чаша вода и едно сгънато листо от онези, които й даваше професор Кенспекъл. Валкирия го лапна и сръбна глътка вода в опит да притъпи приливите на болката.

— Мога само да си представя колко тежко ти е било да гледаш — каза Касандра, — но онова, което предстои, е по-важно от теб самата, по-важно дори от родителите ти. Става дума за целия свят, за всички и всичко в него.

— Краят на света — обади се Финбар и се присъедини към триото. Изглеждаше уморен. — Мъничко от всичко, което видяхме, аз сам го зърнах в моите видения — там, където мракът поглъщаше бавно света. Останалото е ново и за мене — погледна Валкирия. — Не съм виждал какво се случва с тебе и с вашите. Съжалявам.

— Още не сме умрели — намеси се остро Скълдъгъри. — Е, аз съм умрял, но вие имате още време, докато ме настигнете.

— Много добре знаеш — каза Касандра, — че виденията за бъдещето подлежат едновременно и на промяна, и на различни тълкувания.

Скълдъгъри се обърна към долавящата.

— Имаш ли представа след колко време ще се случи всичко това? Поне приблизително?

— Не знам. Валкирия изглеждаше с три или четири години по-голяма от сега, но няма как да сме сигурни. Единственото сигурно нещо е, че Даркесата несъмнено идва и то идва, за да ни избие до един.

Скълдъгъри нахлупи шапката си и я дръпна ниско над очите.

— Няма нищо сигурно. Особено, ако ние я убием първи.