Мрачни дни

40. При Гордън

Валкирия и Флетчър се телепортираха в имението на Гордън, появиха се насред гостната, вече огряна от първите слънчеви лъчи.

— Връщам се след малко — каза Валкирия и се отправи към стълбите.

— Ще дойда с теб — отвърна Флетчър и тръгна подпре й.

Тя се обърна.

— Защо?

— Какво защо?

— Отивам само до кабинета.

— Ще ти помогна.

— Ти не четеш книги.

— Чета, чета, даже много чета. Просто ти обикновено не си наблизо да ме видиш.

— Ами чети си тука в гостната.

— Защо не мога да дойда с теб?

— Защото кабинетът е съкровищница от тайни, а и място, където предпочитам да оставам сама. Чичо ми работеше там.

— Какво е „съкровищница“?

— „Съкровищница“ е колекция от ценни артефакти.

— Откъде знаеш тия думи?

— Ами на такива думи ме учи Скълдъгъри.

— Вие двамата сигурно провеждате наистина завладяващи разговори.

— Завладяващи са, особено в сравнение с разговора, който провеждаме с тебе в момента. Впрочем, харесва ми, че употребяваш думи като „завладяващ“.

— Да, реших, че ще се впечатлиш. Та, мога ли да видя кабинета на чичо ти?

— Питаш ме, все едно си ме победил с необоримите си аргументи и аз съм се съгласила да те заведа.

— Не съм ли те победил?

— Една красива дума не ти гарантира победа в спора.

Тя му обърна гръб и се заизкачва по стълбите. Кабинетът изглеждаше точно така, както го беше оставила последния път — рафтове с книги, камари изписани листове, притиснати със статуетките на различни литературни награди, вместо с преспапиета. Валкирия отиде до скритата врата и издърпа навън книгата ключ в най-крайния библиотечен шкаф, шкафът се отмести и се отвори. Момичето влезе в тайната стая, в която бяха събрани най-ценните магически притежания на чичо й. Ехо-камъкът върху масата заискри и Гордън Еджли изплува пред очите на племенничката си.

— Е? — попита. — Как мина спасителната мисия? Как е Скълдъгъри?

— О, върнахме го невредим.

— Така ли? Ами това е прекрасно! Много се радвам!

— Да.

Гордън се огледа.

— Все си стоя в тая стая. А тя е без прозорци — върна поглед върху Валкирия. — Какво има? Изглеждаш разтревожена. Добре ли си?

— Добре съм. Само, че пак ме боли главата.

— Пак?

— Вече няколко пъти ми се случва през последните ден-два. Нищо сериозно. Просто усещам, че нещо се върти точно на ръба на паметта ми, искам да си го спомня, а не мога. Случвало ли ти се е? Тъкмо посегна да го хвана и то се скрива.

— Спомням си това усещане. Много е дразнещо.

— Много, да. Но не затова съм дошла. Кажи ми какво знаеш за Останките?

— Сума ти работи — отвърна Гордън. — Донеси ми тетрадката от бюрото. Голямата.

Валкирия се върна в кабинета и отвори писалището. Купища тетрадки. Избра най-голямата, която видя.

— Бих искал да отида на разходка — заяви Гордън, когато се върна при него. — Не съм излизал на разходка от… Всъщност, от времето, когато бях още жив. Почти съм забравил как изглеждаха нещата вън. Светът още ли е зелен?

— Ами зависи в коя част на света се намираш. Можеш ли изобщо да излезеш на разходка в сегашното си положение?

— Сам не, но ако ти сложиш ехо-камъка в джоба си, аз ще мога да се разхождам заедно с теб. Ще бъде весело. Помниш ли как се разхождахме двамата?

— Ами не, да ти кажа право.

— И аз не помня — призна чичо й. — Приживе не си падах много по разходките, нали? По-скоро предпочитах да си седя на стола — усмихна се с копнеж. — Обичах да седя.

— Е, това си го спомням.

— Кажи, де? Може ли да излезем на разходка? Няма да се отдалечаваме. Обещавам.

— Аз… Предполагам, че може, защо не? Но само за малко, нямаме много време да ти гостуваме.

— Ние? Някой е дошъл с теб ли?

— Да. Флетчър.

— О! Мистериозният Флечър Рен!

Валкирия присви очи.

— Не го казвай с такъв тон.

— С какъв тон?

— Все едно ме занасяш.

Гордън се разсмя.

— Ако ме изведеш на разходка, обещавам да не те занасям. Той е телепортатор, нали? Отпрати го някъде за десетина минути. Или пък можем просто да се измъкнем незабелязано в парка. Не съм се промъквал през прозорец от трийсет години!

— Аз пък се промъквам през ден… Добре, ще се разходим, но само за малко и докато вървим, аз ще чета от тетрадката.

Чичото се усмихна широко.

— Екстра.

Поеха към горичката откъм източната страна на имението, за да са далеч от полезрението на Флетчър. Утринта беше изненадващо приятна, дъжд не се предвиждаше и беше достатъчно топло Валкирия да носи палтото си преметнато на ръката си.

— Виж някъде към средата — обади се Гордън и надникна през рамото й, докато тя прелистваше тетрадката. — Ето! Следващите няколко страници съдържат всичко, което съм чувал за Останките. Част от информацията са измишльотини, но другата част са твърди, проверени факти. В тези записки има повече данни за Останките, отколкото можеш да прочетеш в която и да било книга.

— Знаех си, че при теб ще намеря нещо полезно.

Чичо й се огледа наоколо и си пое дълбоко въздух.

— Аз всъщност не дишам наистина — рече весело, — но не виждам защо трябва да се отказвам от един такъв хубав навик.

— Така си е — съгласи се момичето и хвърли поглед към моравата зад гърба си, където стъпканата трева отново се изправяше в предишното си положение. Виждаше само своите следи. За тревата и за целия околен свят Гордън беше нещо по-незначително и от призрак.

Чичо й започна да назовава имената на птичките, които цвърчаха из дърветата наоколо и Валкирия беше напълно сигурна, че последните няколко наименования са чиста негова измислица. Но не му го каза.

— Защо търсиш информация за Останките? — попита Гордън абсолютно незаинтересовано.

— Една Останка е обладала професор Кенспекъл Граус и искаме да я изкараме от него.

— А. Може да ви помогне само Чайна Сороуз с нейните символи, трябват ви и още някои дреболии. Откога Останката е в професора? Ако е обладавала тялото му повече от четири дни, се боя, че се е споила с него за вечни времена. Вече не може да излезе дори и да иска.

— Не са минали още четири дни.

— Е, тогава всичко ще се оправи. Виж бележките — Гордън вдигна очи. — Чу ли песента на тази птичка, ето тази, най-сладката от всички? Това е вълнист цвърчо, ако не греша.

— Има ли на света нещо, което не знаеш, Гордън? — попита Валкирия, без да спира да разлиства.

— Сигурно има, но то несъмнено е маловажно.

Момичето въздъхна.

— Разбирам защо двамата със Скълдъгъри сте се разбирали така добре.

— Когато двама души с его, голямо колкото цяла планета, се срещнат, всеки от тях влиза в орбитата на другия. Така сме ние двамата. Ти обаче как се справяш, не знам.

— Аз нямам его.

— Тогава значи си сателит.

— Не съм никакъв сателит.

— Газов гигант, може би?

— И газова не съм. Аз съм слънцето. А, какво ще кажеш за такава постановка на нещата? Вие двамата можете да се повъртите в орбита около мен за разнообразие — момичето затвори тетрадката. — Благодаря ти за помощта, Гордън. Ще дойда пак, когато имам време да си побъбрим, става ли?

— Ще те чакам с нетърпение. Пази се, любима племенничке.

— Винаги се пазя.