Мрачни дни

41. Екзорсистите

Бяха вързали Кенспекъл за един стол насред стаята. Китките му бяха закопчани с белезници зад гърба му, а Скълдъгъри беше омотал лактите и коленете му с дебело въже. Професорът им се хилеше нагло.

Останката в него вече не си правеше труд да се крие. Тъмни вени пълзяха видими под неестествено пребледнялата кожа на Кенспекъл, устните му бяха станали черни, а венците — сиви.

— Никога няма да си го получите обратно — каза професорът, но гласът не беше неговият, а чужд. — Сега той е мой и нямам никакво намерение да ви го връщам.

Скълдъгъри не отговори. Очите на професора се преместиха върху Валкирия и тялото му се приведе към нея. По брадичката му потече слюнка.

— Ще ме освободиш, нали — каза Кенспекъл. — Нали? След всичко, което съм правил за теб. Толкова пъти съм ти помагал.

— Кенспекъл ми помагаше — отвърна момичето. — Не ти.

— Аз съм Кенспекъл — отвърна съществото през смях. — Притежавам всичките му спомени, нали така? Може да не съм онзи Кенспекъл, когото си познавала, но все пак съм Кенспекъл. Валкирия, моля те. Аз съм ти приятел.

— Ще се отървем от теб — отвърна момичето. — В главата на Кенспекъл едва имаше място за самия него. За наемател със сигурност е твърде тясно.

Усмивката на създанието премина в ръмжене.

— Ще те убия.

— Достатъчно — обади се Скълдъгъри.

— Всички ви ще избия.

Вратата се отвори и вътре пристъпи Чайна Сороуз.

— Ето я и вещицата — озъби се презрително Кенспекъл. — Ще нарисуваш някое и друго символче, нали? И си мислиш, че така ще можеш да ме изкараш навън? Няма да стане. Твърде силен съм. Твърде могъщ.

Чайна не отговори. Дори не го погледна. Учениците й бяха обработвали стаята часове преди да вкарат професора вътре. Скълдъгъри кимна, магьосницата затвори очи и изрисуваните по стените символи изплуваха и засияха. Сложни, прекрасни магически знаци се появиха наоколо, после се стекоха от само себе си надолу и се сляха с фигурите по пода, после заедно се издигнаха нагоре и плъзнаха по тавана. Арогантността на Кенспекъл се стопи без следа.

— Ще го убиете — избъбри. — Чувате ли? Ще убиете стареца така.

— Не ставай смешен — каза му Чайна. — Масовото прогонване през 1892 година се състоя без проблеми и стотици обладани хора останаха в безсъзнание след процедурата, но никой не умря. Кенспекъл Граус ще се събуди след няколко минути със страхотно главоболие и бяло петно в паметта, а ти, мое малко приятелче, вече ще си затворен тук.

Скълдъгъри показа Капана за души. Макар и предмет със зловеща цел, Капанът не изглеждаше на Валкирия по-опасен от прозрачна сфера сувенир от онези, дето се пълнят с течност и фалшиви снежинки.

— Можеш да си спестиш много болка, ако напуснеш това тяло доброволно — каза скелетът.

Кенспекъл се втренчи в него.

— Няма да се върна в онази стая.

— Спокойно, ще отнеме само миг — рече Чайна.

Символите грейнаха ярко, окъпвайки стаята в синя, след това в червена и на края — в зелена светлина. Кенспекъл се замята и опъна въжетата, ругаейки страшно, запищя, заплака и после пак започна да ругае. Чайна обиколи стаята плътно около стените, пръстите й докосваха всеки знак и при всяко докосване Кенспекъл надаваше нов писък.

— Сега — каза магьосницата.

Гръбнакът на Кенспекъл се изви като дъга, тялото му се скова, а главата се отметна назад. Валкирия видя как Останката изпълзя от раззинатата пищяща уста. За миг й се стори, че вижда ръце, чифт бели очи, после създанието се обърна в профил и тя видя и челюстите му. То се измъкна и се стрелна към тавана, а Скълдъгъри протегна Капана за души напред. Гадното същество се завъртя, загърчи се и пак запищя, но след миг сферата го всмука и стана цялата черна. Настъпи пълна тишина.

Всичко свърши.