2. Нападение у дома

Той й липсваше.

Липсваше й гласът му, остроумията му, добронамерената му арогантност и най-вече онези моменти, в които я връхлиташе прозрението, че истински жива се чувстваше, само когато заставаше рамо до рамо с този мъртвец.

Той беше изчезнал преди около единайсет месеца, а Валкирия вече почти цяла година търсеше истинския му череп, за да може чрез него отново да отвори портала и да върне детектива обратно. Спеше, само когато се налагаше, и ядеше, само когато беше неизбежно. Беше се оставила търсенето да я погълне изцяло. Прекарваше все по-малко време с родителите си. Беше ходила до Германия, Франция и Русия. Беше разбивала изгнили врати и беше бягала по тъмни улички. Беше следвала уликите, както той я беше учил, и сега, най-сетне, беше близо до целта.

Веднъж Скълдъгъри й беше казал, че главата на раменете му не е неговата истинска глава, а някаква чужда, която спечелил на покер. Беше казал още, че истинската му глава била открадната от гоблини, които я отмъкнали и изчезнали с нея в нощта. Тогава не беше навлязъл в подробности, но впоследствие беше доразказал цялата история.

Преди двайсет години в малка черквичка нейде из ирландската провинция се появила напаст, която по всичко приличала на полтъргайст. Гневният дух сеел хаос, плашел местните хора до смърт и прогонвал полицията всеки път, когато се наканела да разнищи случая. Стар приятел на Скълдъгъри го повикал да провери нещата на място и Скълдъгъри се явил с ниско нахлупената си шапка и омотания до очите шал.

Първото нещо, което му станало ясно, било, че изобщо не става дума за полтъргайст. Второ, скоро схванал, че вероятно проблемът се причинява от гоблин, а още по-вероятно — от множество гоблини. Трето, установил, че зад олтара на черквичката — макар и сама по себе си малка и бедна — бил скрит масивен златен кръст, а ако на този свят има нещо, което гоблините обожават, това е златото.

— Всъщност, ако на този свят има нещо, което гоблините обожават — беше допълнил Скълдъгъри, — то е да ядат малки бебета, но златото е второто им най-любимо нещо.

Гоблините се опитвали да изпоплашат всички, за да издебнат удобен момент, да изкъртят кръста и да офейкат с него. Скълдъгъри обаче се настанил в черквата и зачакал. За да минава времето по-бързо, потънал в нещо, подобно на медитативен транс, готов обаче да се пробуди на секундата, когато някой или нещо се доближи твърде много.

Първата нощ гоблините дошли, той скочил с крясъци и порой от огнени кълба, изкарал им акъла от страх и те си плюли на петите. Втората нощ пропълзели внимателно, като си шепнели един на друг, за да се подкрепят, а Скълдъгъри им излязъл в гръб, ревейки проклятия, и гоблините отново избягали, като плачели от ужас. На третата нощ обаче успели да го изненадат, защото вместо да се промъкнат в черквата, издебнали самия него и му грабнали главата, докато още бил потънал в транса си. Докато детективът разбере откъде му е дошло, гоблините били изчезнали яко дим, а Скълдъгъри нямал вече на какво да си слага шапката.

С чужда глава на раменете, той се заел да разследва случая и скоро установил, че гоблините налетели на магьосник на име Ларкс, който откраднал жалките им съкровища и ги препродал. Разследването приключило до тази точка, защото други неща излезли на дневен ред и отвлекли вниманието на Скълдъгъри. Той непрекъснато планирал да се върне към случая, но така и не успял, затова всичко сега зависеше само от Валкирия.

Беше установила, че черепът бил купен от жена, която желаела да го поднесе като сватбен подарък на мъжа, с който й предстояло да сключи брак — с две думи, готвела му безспорно неочаквана, макар и доста разстройваща изненада. По-късно жената използвала същия череп, за да размаже от бой и съответно да лиши по този начин от живот същия този свой злополучен съпруг, тъй като го хванала да краде от нея. Следствието по случая се водело от „смъртната“ полиция — Валкирия мразеше определението „смъртен“ — и черепът бил иззет в качеството му на веществено доказателство. Станал по-късно известен като Черепа на убийството, той успял някак да си проправи път до черния пазар и сменил четирима собственици, преди друг маг на име Умбра да усети следите от магия в него. Умбра купил черепа, но след година той се озовал в ръцете на Темза Чабон, контрабандист с лоша слава, безскрупулен дилър и една, накратко, силно съмнителна личност. Доколкото беше известно, черепът все още се намираше у него. Необходимо беше човек да положи значителни усилия да се установи връзка с Чабон и, за да го стори, Валкирия се беше принудила да използва непозволени средства.

В момента непозволеното средство стоеше прегърбено на тротоара на пуста уличка с ръце в джобовете. Името му беше Сийлън. Навярно е бил на деветнайсет-двайсет години, когато е срещнал смъртта си. Беше висок, чернокос, тънките му скули опъваха кожата на лицето. Проследи с очи Валкирия, докато тя го приближаваше, после бързо отвърна поглед встрани. Скоро щеше да мръкне. Сийлън сигурно огладняваше. Всички вампири огладняваха по това време.

— Уреди ли всичко? — попита Валкирия.

— Чабон ще се срещне с теб в десет часа — промърмори момчето вампир. — Утре сутринта. Площад „Бейли“, точно до Графтън Стрийт.

— Окей.

— Не закъснявай, няма да те чака.

— И си сигурен, че черепът е именно главата на Скълдъгъри?

— Така каза Чабон. Защо ти е толкова ценен тоя череп само не знам.

Валкирия кимна, но не отговори на въпроса. Не беше разказала на Сийлън за Котвата — предмет, който пребивава в едно измерение, но принадлежи на друго. Не му беше съобщила, че порталите между измеренията се отварят именно с помощта на такива предмети, не си беше дала труд да му обяснява, че всичко, от което се нуждае, за да отвори портал близо до сегашното местонахождение на Скълдъгъри, беше истинската му глава и някой услужлив телепортатор. Телепортатор вече си имаше. Сега й трябваше само черепът.

Сийлън вдигна очи към залязващото слънце.

— Време е да изчезвам. Става късно.

— Защо ми помагаш? — внезапно попита Валкирия. — Не съм свикнала хората да ми помагат без причина.

Очите на Сийлън се отклониха от страх да не срещнат нейните.

— Преди време ти прати в затвора мъж на име Дъск. Мъж, когото мразя.

— И аз не го харесвам кой знае колко.

— Чух, че си му оставила белег за спомен от срещата ви.

— Така е, оставих му.

Сийлън помълча, после рязко се отдалечи. Със страховитата си хищна грация движенията му наподобяваха тези на звяр от рода на котките.

Когато фигурата му се скри, от близката пряка изплува Танит Лоу — руси коси и кафяви кожени дрехи, скрила меча си под дългото палто.

Танит откара Валкирия до дома й и си замина, момичето застана под прозореца на стаята си, поток въздух я повдигна до перваза. Тя почука на стъклото и лампата вътре светна. Прозорецът се отвори и отвътре я погледна собственото й лице — тъмни коси и тъмни очи.

— Мислех, че няма да се прибираш тази вечер — каза отражението й.

Без да отговори, Валкирия се прехвърли в стаята. Отражението я наблюдаваше как затваря прозореца и съблича палтото си. Вътре беше точно толкова студено, колкото и навън и Валкирия потрепери. Отражението стори същото, имитирайки човешката реакция на усещане, което то самото никога не би могло да изпита в действителност.

— За вечеря имахме лазаня — отбеляза то. — Татко се опитва да намери билети за финала на първенството, но досега май не е успял.

Валкирия беше уморена, затова просто махна с ръка към високото колкото човешки ръст огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Лишеното от чувства и непознаващо обидата отражение покорно се запъти натам, прекрачи през стъклото, застана вътре в огледалото и се обърна към стаята. Валкирия допря ръка до прозрачната повърхност и спомените на отражението нахлуха като поток в съзнанието й и си намериха места в собствената й памет. Тя затвори гардероба и си даде сметка, че не се е прибирала у дома от осем дни. Почувства остро желание да види родителите си — образите, възприети през очите на равнодушния й заместник не й бяха достатъчни. Но в момента майка й и татко й спяха дълбоко в стаята си надолу по коридора и Валкирия добре знаеше, че трябва да почака до утре сутринта.

Свали от пръста си черния пръстен и го остави на нощното шкафче до леглото си. Гастли, Танит и Чайна не одобряваха пръстена — нямаше как да бъде иначе, в края на краищата той беше некромантски инструмент. Но Валкирия определено се нуждаеше от помощ, за да се справи с всичко, случило й се през последните единайсет месеца, а вродената й склонност към некромантията й осигуряваше важен източник на допълнителни сили.

Тя се съблече и захвърли ризата без ръкави и панталоните върху събутите насред стаята ботуши. Дрехи, ушити от Гастли Биспоук, никога не се мачкаха, за което тя поблагодари на ум. Навлече едни шорти и фланелката на дъблинския футболен отбор, която татко й й подари миналата Коледа и се покатери в леглото. После посегна, изгаси лампата и бързо дръпна ръка под одеялото.

Утре, помисли. Утре ще намерят черепа и ще отварят портала веднага. Където и да се намираше Скълдъгъри, порталът щеше да се отвори някъде близо до него. Валкирия се замисли какво ли ще направи, когато го види отново. Представи си как тича срещу него и го прегръща, как усеща кафеза от голи кости под дрехите му, опита се да познае какви ли ще бъдат първите му думи. Със сигурност нещо суховато. Нещо, омаловажаващо усилията им, нещо смешно. Някаква фукня.

Когато хвърли поглед към будилника, осъзна, че лежи в леглото вече повече от час. Въздъхна, обърна възглавницата откъм хладната страна, легна на другото си рамо и прогони всички мисли за Скълдъгъри от ума си, после потъна в прегръдката на съня.

Спеше неспокойно, мяташе се и всичко завърши с това, че се събуди рязко посред нощ, за да установи, че някой се е надвесил над нея. Сърцето й прескочи удар, но дори в шока през ума й префучаха възможностите — мама, татко, Танит — после непознатият мъж в стаята й посегна и стисна гърлото й с ледените си ръце.

Валкирия се замята, опита се да го изрита, но завивките приковаваха краката й към леглото. Пробва да откопчи хватката му, но мъжът беше твърде силен. Пръстите му потънаха в плътта й и кръвта й запулсира болезнено в слепоочията. Още малко и щеше да припадне.

Успя да отметне одеялото и кракът й се заби в бедрото на нападателя. Хватката му не се отхлаби и на косъм. Валкирия опря стъпала в корема му и се опита да го откъсне от себе си. Черната фигура не мръдна от мястото си, все така надвиснала зловещо отгоре й. Смъртта беше близо. Момичето пусна едната китка на мъжа и замахна напред, но ударът й беше твърде слаб, за да произведе какъвто и да било ефект. Тя посегна към некромантския пръстен, с последни сили го нахлузи на пръста си и на секундата почувства мрака в себе си, леден, намотан като натегната пружина. Сви ръка и пак замахна към мъжа. Юмрук от сгъстена сянка го удари в гърдите и в следващия миг пръстите върху гърлото й вече ги нямаше, а нападателят залиташе объркано назад. Валкирия скочи от леглото, рязко изтласка въздуха пред себе си с две ръце и мъжът се изстреля към отсрещната стена. Блъсна се в нея и се свлече, превръщайки бюрото й в камара трески. Момичето щракна с пръсти, пламъкът лумна в дланта й и освети стаята.

В първата секунда не позна нападателя. Странни дрехи — пластове изпокъсани и мръсни парцали, кални ботуши и ръкавици без пръсти. Косата му беше по-дълга, чорлава, лицето — мърляво и потно. Брадата обаче го издаде. Заострената козя брада, която Рем Крукс винаги носеше, за да скрие факта, че под нея няма истинска волева брадичка.

Валкирия чу баща си да вика името й и угаси огъня в дланта си. Родителите й се мъчеха да нахълтат в стаята. Момичето замахна, ивица мрак се проточи от ръката й, омота се около леглото, премести го и блокира с него вратата.

— Стефани! — изпищя майка й, докато напразно разтърсваше бравата от външната страна.

Валкирия се обърна към Крукс в момента, в който той я сграбчи и я блъсна в стената. Окопити се бързо и го отхвърли, като заби коляно в корема му. В отворилото се пространство скочи и го изрита едновременно с двата си крака в гърдите. Мъжът се завъртя, препъна се в захвърлените дрехи и падна. Главата му се блъсна в нощното шкафче.

Родителите й полагаха всички усилия да разбият вратата.

В затвореното пространство познанията по елементална магия нямаше да й свършат никаква работа. Некромантският пръстен чернееше леден на пръста й и тя призова мрака в себе си. Съсредоточи го в една-единствена точка и го освободи рязко. Ударът улучи надигналия се Крукс в рамото и той залитна безпомощно. Валкирия замахна отново, улучи го в крака и го запрати отново на пода.

— Стеф! — изкрещя баща й. — Отвори вратата! Веднага!

Крукс връхлетя, преди да успее да го удари трети път. Едната му ръка я сграбчи за китката, отмествайки пръстена настрани, а другата я сграбчи за гърлото. Блъсна я в стената и я притисна с цялото си тяло, неутрализирайки всичките й оръжия. Очите му се присвиха злобно и тя зърна лудостта в погледа му.

Прозорецът до тях се разби на хиляди парченца. Валкирия рязко пое дъх, когато Крукс се оказа откъснат от нея. Пипала от сянка се намотаха и размотаха, хиляди стрели от мрак полетяха срещу нападателя, той се наведе рязко, за да ги избегне, но не особено успешно. Изръмжа и се хвърли навън през строшения прозорец.

Соломон Рийт се извърна към Валкирия, за да види дали е пострадала, а сенките закръжиха наоколо и се прибраха обратно в бастунчето в ръката му.

Вратата на стаята се блъсна в леглото пред нея и то рязко се отмести. Рийт последва Крукс през прозореца, а Валкирия отмести барикадата. Родителите й нахълтаха, майка й я прегърна силно, а баща й заоглежда стаята в търсене на нападателя.

— Къде е? — кресна.

Валкирия го погледна над рамото на майка си.

— Кой къде е? — попита. Не й се налагаше да се преструва на разстроена, защото наистина цялата трепереше.

Баща й рязко се извъртя.

— Кой беше тук с теб?

— Никой.

Майка й стисна раменете й и я отдалечи от себе си, за да я погледне в очите.

— Какво стана, Стеф?

Валкирия огледа пораженията.

— Прилеп — обяви тя.

Татко й замръзна на място.

— Моля?

— Прилеп. Влетя през прозореца.

— Как така… прилеп? Вдигаше се такъв шум, сякаш се биеш с някого.

— Чакай, чакай — обади се майка й. — Ние чухме как прозорецът се счупи едва след като шумотевицата тука вече беше започнала.

Проклятие.

Валкирия кимна.

— Ами, изглежда, той си е бил влязъл от преди. Мисля, че беше в онзи ъгъл. Може би е влетял преди няколко дни и, де да знам, сигурно е спал през цялото време.

— Стефани — каза баща й. — Тая стая прилича на бойно поле.

— Ами паникьосах се. Татко, беше просто прилеп, това е. Едър прилеп, при всички случаи. Събудих се, той пърхаше наоколо, после се блъсна в бюрото. Падна на пода, а аз се опитах да избутам леглото отгоре му. Той обаче изхвърча право през прозореца.

Надяваше се родителите й да не забележат факта, че парчетата натрошено стъкло до едно са вътре в стаята.

Баща й се поотпусна, доволен да усети облекчението след преживения страх.

— Помислихме, че се случва нещо ужасно.

Валкирия направи гримаса.

Наистина можеше да се случи нещо ужасно. Можеше да ми се заплете в косата!

След като успокояваше родителите си още няколко минути и проверяваше стъпалата си дали не се е порязала, майка й й помогна да си оправи леглото в стаята за гости и чак след това най-после си казаха лека нощ.

Валкирия изчака, докато се увери, че и двамата са си легнали, след това стана и се промъкна до прозореца. Прекрачи перваза и скочи, като измести въздуха и се приземи леко долу на тревата. Босите й крака потънаха в ледената влага на росата и тя обви ръце около раменете си.

— Няма го вече — проговори зад гърба й Рийт.

Тя се извърна. Магът я гледаше, висок и красив по своя специален студено-плашещ маниер, в черно от главата до петите. Беше висок колкото Скълдъгъри и също толкова невъзмутим, но с това приликите не свършваха. И двамата бяха отлични учители. Скълдъгъри я учеше на елементална магия, а Соломон — на некромантия, но и двамата се отнасяха с нея като с равна. Не всички магове постъпваха така с учениците си. Друг общ талант на двамата беше склонността им да се появяват точно навреме в най-напечените ситуации — факт, който особено радваше Валкирия.

— Какво правиш тук? — попита тя. Не му благодари за помощта. Соломон Рийт не мислеше, че благодарностите са необходими.

Очите му проблеснаха и той се втренчи в нея.

— Дочух, че Рем Крукс бил забелязан да се мотае наоколо — отвърна. — Стори ми се логично да допусна, че търси именно теб. Както и се оказа.

— А защо не дойде да ме предупредиш? — попита Валкирия през тракащите си от студ зъби.

— Не е необходимо примамката да знае, че е примамка. Крукс щеше да усети капана и да се покрие.

— Не ми харесва да ме използват за примамка, Соломон, ясно ли е? Той можеше да нарани семейството ми.

— Семейството ти не го интересува. Не знаем защо се е върнал за теб, но поне вече ни е известно, че те е нарочил.

Рийт не й предложи палтото си срещу студа. На негово място Скълдъгъри щеше да й е дал своето сто пъти.

— Не искам това да се повтаря — каза тя. — В града ми такива зли магии няма да има. Чайна Сороуз може да разположи наоколо необходимите символи и печати, за да го държи настрани от Хагард. Още утре ще я помоля.

— Хубаво.

— Соломон, следващия път, когато се случи нещо подобно, очаквам да дойдеш и да ме предупредиш, че някой се кани да ме нападне.

Рийт се усмихна.

— Ще гледам да не забравя. Спокойно можеш да се прибереш вече у дома. Аз ще пазя до сутринта.

Валкирия кимна и застана под прозореца, готова да се изстреля нагоре.

— О, а какво стана с черепа? — спря я магьосникът. — Близо ли си вече?

— Утре ще се срещам с продавача.

— И си сигурна, че тавата е истинската? Защото вече няколко пъти се разочарова, та рекох…

— Този път е истинската. Трябва да е истинската.

Соломон се поклони за сбогом, тропна с бастунчето до крака си и сенките го обвиха. После се разсеяха, но от него вече нямаше нито следа. Некромантски трик, приличаше на телепортирането, но можеше да премести тялото на много по-малко разстояние. Соломон го прилагаше, за да я впечатли. Тя беше престанала да се впечатлява отдавна.

Валкирия обърна длани нагоре и студеният въздух я повдигна, като я заизкачва успоредно на къщата. Прекрачи през прозореца, затвори го и изтри краката си в килима, за да ги подсуши. После пропълзя между чаршафите и се сви там на треперещо кълбо.

Не спа много.

Загрузка...