Мрачни дни

29. Няма мърдане

В хола на хотела нямаше никого, освен Скълдъгъри и Валкирия, седнали до голямата кръгла маса. Повечето от гостите бяха излезли по свои работи през деня, в сградата цареше тишина. Нещата се промениха, когато Сангуайн слезе, подсвирквайки си някаква песничка. Видя детективите, помаха им и приближи.

— Може ли? — попита и посочи един свободен стол. Никой не възрази, затова той преспокойно се настани и го придърпа до масата. Валкирия видя тъмното отражение на собствената си фигура в черните му очила.

— Е, сега както сме си седнали тука — рече американецът и снежнобелите му зъби блеснаха, — просто не мога да се сетя за нищо интересно, за което да си поприказваме.

— Какво ще кажеш например да ни светнеш къде държите Кенспекъл Граус и Танит Лоу? — предложи Скълдъгъри. — Както и да ни осведомиш за точното място, на което планирате да взривите Механизма на опустошението, ако приемем, че изобщо успеете да го поправите? Пък после ще видим накъде ще ни отведе разговорът.

— А ако не ви осведомя, какво? Ще ме биете, докато си призная?

— С удоволствие.

— Собственикът няма да позволи насилие в хотела си — весело напомни Сангуайн. — Говорих с него специално и съм сигурен, че правилото е бетон. Ако вие ми посегнете, той ще посегне пък на вас. Не е ли страхотно? Не е ли това просто най-страхотното правило, за което сте чували?

— Сигурен съм, че приятелят ми ще направи изключение за конкретния случай — отговори Скълдъгъри.

— Може и да направи. Но може и да не направи.

— Къде е Танит? — прекъсна го Валкирия.

— На сигурно място — отвърна Сангуайн. — В сравнително добро здравословно състояние, макар че съм длъжен да отбележа, че аз лично настоявах да я убием на секундата. Добре, че в нашия сплотен Клуб на отмъстителите цари демокрация. Цялата власт от народа и за народа.

— Така ли сте се нарекли? — обади се Скълдъгъри. — Клубът на отмъстителите?

— Стилно, не мислиш ли? Не е толкова зловещо като „Диаблерия“, но какво пък, ние нямаме амбиции да връщаме някакви си богове от други измерения, нито да унищожаваме света. Просто искаме една скромна, но справедлива разплата.

Валкирия се наведе напред.

— А ти лично какво искаш? Скарабей го прави, защото е убеден, че магьосническата общност го е натопила за престъпление, което не е извършил. Крукс го прави, защото е луд. Дъск ми има зъб заради белега на лицето. Ти защо участваш?

Сангуайн заоглежда ноктите на ръцете си.

— Имам си причини.

— А! — промърмори Скълдъгъри. — Ама разбира се.

Валкирия се обърна да го погледне. Вниманието на скелета беше приковано върху Сангуайн.

— Преди няколко седмици ти си проникнал в некромантския Храм по твоя си начин — прокопал си тунел под земята — продължи Скълдъгъри, — но по-късно, когато си измъквал Дъск от затвора, си прокопал тунел само на влизане. На излизане сте си проправили път с бой. Вчера можеше да отвлечеш професор Граус много по-бързо и чисто, но ти не го стори. Качи се в някаква си кола и избяга с нея, изобщо не използва магическата си сила. Какво не е наред с теб, Били Рей?

Сангуайн се ухили.

— Нали не очакваш да споделям всичките си тайни пред…

— Болен си — прекъсна го Скълдъгъри и челюстта на Сангуайн се стегна. — Допускам, че раната, която Валкирия ти нанесе миналата година в Аранмор, се е оказала много по-тежка, отколкото си си мислел. Наранил си се отново при кражбата на Капан за души, нали? Може би нещо дълбоко във вътрешностите ти се е скъсало? Прав ли съм? Опитал си се да измъкнеш Дъск незабелязано, но се е оказало, че на излизане от затвора изобщо не си могъл да използваш специалната си способност. Ето го и отмъщението, което преследваш — искаш Валкирия да си плати за това, че ти е отнела магическата сила.

Сангуайн безмълвно се хвърли към Валкирия, но Скълдъгъри го стисна за китката и изрита стола изпод него. Били Рей се претърколи на пода и Страха застана на вратата на стаята.

— Всичко наред ли е? — попита тихо.

— Били Рей падна от стола — отвърна Скълдъгъри. — Как си, Били Рей, удари ли се много?

Сангуайн се изправи с каменна физиономия.

— Наред съм — каза. — Какъв съм непохватен!

Страха ги погледа мълчаливо няколко мига, после пристъпи напред и седна при тях.

— Продължете си разговора — каза тихо.

Сангуайн седна странично на стола си и подпря лакът на масата.

— В хотела има ли правило, забраняващо отправянето на заплахи? — попита.

— Не — отговори Страха.

— А правило срещу това да обещая на някого, че ще го убия бавно и насилствено?

— И такова правило няма.

— Добре, окей — безокият взор на Сангуайн се премести върху Валкирия. — Ще те убия. Ти ме удари право в стомаха с оня проклет меч, а аз не разполагах с някой печен професор, който да ми зашие раната. Отидох при някакъв идиот с отнети лекарски права, дето приказваше големи приказки, ама като се стигна до това да свърши истинската работа, тотално ме прецака. Сигурен съм, че всъщност влоши положението. Дай й няколко седмици да зарасне, рече, аз й дадох месец, че и отгоре, но като се опитах пак да се заровя в земята, вътрешностите ми пламнаха, а дробовете ми се напълниха с нещо, което ме задушава. Сега не мога да ида при същия тип да му кажа да си оправи бакиите, щото типът вече не е сред живите, така че единственият, когото мога да обвинявам за случката, е малката мърла, дето ме поряза.

— Стана при самозащита — отвърна Валкирия.

— Това не е извинение. Всъщност с тия приказки ме дразниш още повече. Можеше просто да ме оставиш да те убия, когато се бях наканил, и всичко щеше да е наред, въобще нямаше да стигаме до тука. Ти си виновна за всичко.

— Логиката ти е безукорна — каза Скълдъгъри. — А какво ще кажеш за Спрингхийлд Джак? Той пък за какво отмъщава?

Сангуайн сви рамене.

— Джак просто прави онова, което му се отдава най-добре — пакости и бели. Всичко, което иска, е да причини възможно най-много неприятности, като междувременно ликвидира всички, които се опитат да му попречат.

— Но защо ви е притрябвал Механизмът? Защо си създавате главоболия в опит да поправите бомба с такава мощ, при положение, че искате да си отмъстите само на неколцина души?

— Е, това вече — каза Сангуайн и усмивката отново се върна на лицето му — е тайната част от нашия таен план.

— Защо сте дошли в хотела ми, господин Сангуайн? — пресече го Страха. — Мой основен принцип е да не се бъркам в личния живот на гостите си, но Скълдъгъри ми обърна внимание, че вие вероятно сте тук, за да опитате да отвлечете един от Останките. Ако това с истина, имаме проблем.

— Е — отвърна Сангуайн, — истина е, така че какъв точно проблем имаме?

Страха въздъхна.

— В моя хотел имам двайсет и три стаи, които са изцяло на разположение на гостите. Двайсет и четвъртата обаче е територия, забранена за всички живи хора на тоя свят.

— Да, чувал съм, че така стоят нещата.

— Дори и ако бяхте в състояние да използвате магическите си сили — продължи Страха, — нямаше да можете да влезете в нея. Двайсет и четвъртата стая е обезопасена по-стабилно и от най-сигурната затворническа килия. Точно за това именно аз бях помолен да пазя заловените Останки.

— Сигурен съм, че говориш самата истина — кимна Сангуайн.

— Стаята е без прозорци, има само една врата, а с ключа от нея аз лично никога не се разделям.

— Схващам.

— Държа го у мен през цялото време.

— Така и предположих.

— И въпреки че сте наясно с всички тези факти, вие все пак планирате да опитате да отвлечете един от Останките и да го отведете със себе си незнайно къде?

— Ако трябва да съм напълно честен, да, точно това планирам. Спретнал съм едно простичко, елегантно планче. Ще ви хареса. Без да навлизам в излишни подробности, само ще кажа, че намерението ми е или ти доброволно да ми предадеш ключа, или аз сам да го измъкна от студената ти мъртва ръка, когато всичко приключи, и преспокойно да вляза в стая двайсет и четири.

— Разбирам — тихо промърмори Страха. — Длъжен съм да ви кажа, че е изключително слабо вероятно това да се случи.

— Да, в момента изглежда слабо вероятно. Когато часът удари обаче, ще стане дори твърде силно вероятно — Сангуайн хвърли поглед към часовника си. — А часът ще удари всеки момент…

Валкирия мерна движение край прозореца. Отиде до него и надникна навън.

— Навън има някакви хора — обяви.

Скълдъгъри и Страха застанаха до нея. Хората прииждаха към хотела от всички страни. Бяха десетки. Валкирия видя по дрехите им засъхнала кръв. Приближаваха все повече и момичето забеляза колко са бледи, раздърпани и чорлави. Някои се препъваха и залитаха при ходенето. Лицата им бяха лишени от всякакъв израз.

— Зомбита — рече Скълдъгъри. — Зомбита на прага. Това ли наричаш елегантен план?

Сангуайн се изправи в цял ръст и се засмя.

— Мъртвите не могат да влязат — обясни Страха. — Ще си стоят отвън, докато изгният, а в полунощ хотелът просто отново ще се премести. Не мога да разбера как точно смяташ да ме накараш да ти отворя вратата към Останките.

— Да, де — отвърна Сангуайн. — Не разбираш, защото още не знаеш всички факти. Може да си наредил наоколо разни магически защити и други чудесии, които не допускат наблизо никакви нежелани елементи, като живите мъртви, да речем, и това е супер. Но, виждаш ли, проблемът със защитните символи се състои в това, че те винаги могат да бъдат заобиколени. Магическата азбука и всичките й букви цял живот са били нещо като хоби за моя татко. Е, не е специалист, но знае кой защитен символ с кой друг може да бъде дезактивиран. Виждаш ли ги тия зомбита отвънка? В смрадливата гнила кожа на всяко от тях е издълбан по един магически символ — Били Рей бръкна в джоба си и подаде на Страха сгънат лист хартия. — Как мислиш? Ще ти преодолеем ли защитите?

Страха огледа написаното на листа и очите му се присвиха. Не отговори.

— Нали се сещаш, че е достатъчно тия гадини отвънка да нахълтат едновременно? — продължи Сангуайн. — Така че ето какво ти предлагам, Антоне. Отваряш ми вратата на двайсет и четвърта стая, оставяш ме да си взема онова, за което съм дошъл, а аз отзовавам ордата зомбита.

Страха хвърли поглед през прозореца. После поклати глава.

— Не.

Сангуайн въздъхна.

— Грешен ход, приятел. Тия като почнат, спиране няма, ще стане кървава баня.

— Можем да ги удържим — каза Страха. — Как смяташ, Скълдъгъри?

— Ще бъде веселба — отвърна Скълдъгъри. — Валкирия никога досега не се е била срещу орда от зомбита. Тъкмо ще се научи.

— Радост неземна — промърмори момичето.

— Ох, хора, хора — рече Сангуайн. — Все се натискате да умрете от геройска смърт. Не искам точно този ми костюм да се оплеска с кръв, така че, ако нямате нищо против, излизам навън. Нямам желание да съм на затворено тука като почне касапницата.

Обърна се към вратата и в този миг Страха го блъсна. Сангуайн не очакваше удара, залитна и падна.

— А правилото? — рече, търкайки натъртената си челюст.

— Насилието срещу гостите е недопустимо — обясни Страха. — Но ти вече не се водиш гост тук.

Скълдъгъри пристъпи напред и Сангуайн се изправи напрегнато.

— Можеш да ме удряш колкото си искаш — започна, а Скълдъгъри каза само „О, супер!“ и го цапардоса. Сангуайн се препъна в масичката за кафе и се просна по гръб.

— Така няма да си помогнеш! — излая. — Зомбитата идат и нищо не може вече да ги спре!

— Отзови ги — нареди Скълдъгъри.

Сангуайн изплю кръв и се захили.

— Няма.

— Отзови ги или ще те заболи.

— Колко може да ме заболи за трийсет секунди? Защото с толкова разполагаш. След половин минута зомбитата влизат, ще се наложи да се биете с тях и ми е страшно любопитно кого от вас ще разкъсат най-напред? Залагам на момичето. Направо ще я разнесат на парчета. Жива ще я изядат, а аз ще стоя отстрани, ще гледам и съм сигурен, че това ще бъде шоу, което няма да забравя до края на дните си.

Разнесе се мелодия — ужасна писклива версия на песента на Патси Клайн „Лудост“.

— Те са — рече Сангуайн и измъкна телефона си. Движеше се бавно, сякаш очакваше Скълдъгъри да започне да го рита. Вместо това скелетът просто махна с ръка, телефонът излетя от дланта на Били Рей и Валкирия ловко го улови, натисна зелената слушалка и го допря до ухото си.

— Ъм, здрасти — вече мъжът от другата страна на линията. Гласът му беше много познат. — Ъм, май имаме малък проблем — Вориен Скейпгрейс. Разбира се. То си беше ясно, че и той ще се окаже забъркан в цялата история. — Другите, такова, май изядоха някого. Знам, че каза, че никого не трябва да ядат, но са го изяли без аз да разбера, така че… Работата е там, че се държат странно и се чудя какво да правя.

Валкирия закри с длан слушалката и се обърна към Скълдъгъри.

— Скейпгрейс е — каза. — Отвън със зомбитата е и казва, че те били започнали да се държат особено. Казва още, че били изяли някого.

Сангуайн се изправи, всичката кръв се беше дръпнала от лицето му.

— Какво са направили?

Скълдъгъри наклони любопитно глава.

— Зомбитата по принцип ядат хора, това им е работата.

— Не и тези — отвърна Сангуайн. — Дай да говоря с тоя тъпак.

— Няма да стане — отвърна Валкирия.

Сангуайн изведнъж падна на колене.

— Трябва да ми дадеш да говоря с него. Заклевам те в Бога, просто трябва! Ако им кажа да нападат, можете да ме застреляте на място, окей? Но е задължително да говоря с тоя.

В гласа му имаше паника, истински страх, Скълдъгъри се поколеба, после кимна. Валкирия подхвърли телефона на Сангуайн.

— Как така са изяли някого? — кресна американецът. — Кого са изяли? Не, не искам да му знам името! Искам да знам жив ли е бил, когато са го изяли? О, жалък глупако. О, идиот нещастен. Баща ми нали изрично ти поръча. Каза за едно да внимаваш — да не им позволяваш да вкусват човешка плът. А ти какво направи? Какво направи, ми кажи, нещастнико? Точно така. Пълен идиот си. Късмет имаш, че вече и бездруго си мъртъв.

Сангуайн прекъсна връзката, прибра телефона и вдигна очи към останалите.

— Лека промяна в плана — каза. — Няма да излизам навън.

— И защо така? — изгаври се Скълдъгъри.

Сангуайн стана от пода и протегна ръце напред с дланите нагоре.

— Човек няма проблем с тия зомбита, стига да не им позволява да опитат човешка плът. Гният си кротко, смърдят си, стават все по-тъпи и по-тъпи, но изпълняват заповеди. Стига обаче само веднъж да хапнат човешко, от жив човек имам предвид, и се връщат към истинската си природа. Единственото, което им остава в главата, е как да изтрепят и изплюскат колкото може повече хора. Това, да си призная, беше и конкретната заплаха, която възнамерявах да използвам, за да ви стресна, но някак си все си представях, че преди да почне каквото и да било трепане и плюскане, аз ще съм вече далеч.

— Сега обаче се насади добре — отбеляза Страха. — С нас си и няма мърдане.

Сангуайн се подсмихна несигурно.

— Съдбата има чувство за хумор, какво ще кажете?