Мрачни дни

47. Лудост

Гилд изчезна.

Валкирия се огледа наоколо. В последния момент беше зърнала как Флетчър тича към Върховния маг, но сега и телепортаторът го нямаше и тя на секундата проумя какво беше сторило момчето. Беше видял, че Гилд пуска Механизма на опустошението и беше взел разстоянието до него за едно мигване на окото. После беше телепортирал себе си, Върховния маг и бомбата някъде далеч, някъде на безопасно разстояние, накъде, където взривът няма да нарани невинни хора. Но дали беше достатъчно бърз да стори това, да остави бомбата там и после да се телепортира обратно преди тя да се е взривила? Пръстите на Гилд вече бяха разтворени, когато двамата изчезнаха, бомбата вече летеше към земята.

Помогна на Скълдъгъри да се изправи. Той откъсна нещо от черепа си — заприлича й на метален паяк — и го захвърли.

— Мислиш ли, че Флетчър ще се справи? — попита тихо, но Скълдъгъри не отговори.

Валкирия извади телефона си и набра номера на Флетчър. Включи се гласовата поща. Тя кимна и затвори съзнанието си за мисълта свързана със загубата, насили се да се върне към непосредствените задачи, макар че част от нея дълбоко в душата й пищеше за момчето. Не беше осъзнавала, че Флетчър значи толкова много за нея. Не беше искала да го осъзнава.

— Скарабей е още сред публиката — каза.

— А Сангуайн държи като заложници семейството на Гилд — отвърна Скълдъгъри. Залитна и тя го хвана за лакътя да го подкрепи. — Не мога да тръгна наникъде засега. Трябват ми няколко минути да се възстановя.

— Аз ще се погрижа — каза момичето и хукна. Някакъв човек й кресна нещо гневно, но тя не му обърна внимание, качи стъпалата и закрачи право към Скарабей. Той я гледаше как го приближава. Никакви усмивки този път.

— Гилд го няма — каза Валкирия и седна до него. — Флетчър го телепортира надалеч. Планът ти се провали, ясно ли е? Всичко приключи.

— Телепортатори — промърмори Скарабей. — Никога не съм ги харесвал.

— Победихме те — изрече момичето с глас, преливащ от чиста, неподправена омраза. — Стори толкова злини, нарани приятелите ми, уби хора и всичко се оказа напразно. Победихме те, ти се провали. Къде е семейството на Гилд?

Скарабей разтърка очи. Момичето видя, че ръцете му треперят. Стори й се толкова стар. Стар и тъжен, и жалък.

Сложи длан на рамото му и заби пръсти в един нервен възел. Американецът се изви от внезапната болка, но тя не го пусна.

— Къде е семейството на Гилд?

— Били Рей ги държи — изплю старецът.

— Живи ли са?

— Кой знае?

Тя стисна още по-силно.

— Къде са?

— Не знам името на улицата. Обади се на сина ми. Питай го да те упъти, като си се разбързала толкоз да се срещнете.

Валкирия дръпна телефона от ръката му и със същото движение закопча белезниците около китката му. Стана, пъхна телефона в джоба си и дръпна стареца да се изправи. Изтегли го до свободното пространство на стълбите край трибуните и закопча и другата му китка. Заблъска го пред себе си към тунела. Същият мъж, който й беше изкрещял преди, се изправи и им препречи пътя. Валкирия вдигна ръка, после рязко сви пръсти. Въздухът се нагъна, а мъжът отлетя настрани. Хората наоколо, които така и не разбраха, че тя използва магия, намериха това за страшно смешно.

Валкирия довлече Скарабей до дъното на тунела и го блъсна в ръцете на Скълдъгъри.

— Семейството на Гилд? — попита скелетът.

— Отивам да ги прибера — отвърна тя и хукна, без да обръща внимание на протестите му.

Изтича до стълбите и погледна телефона на Скарабей. В него имаше записан само един номер. Обърна гръб на рева на тълпата и натисна „набиране“.

— Не виждам хиляди мъртъвци на терена — провлече Сангуайн.

— Днеска точно няма и да ги видиш — отвърна Валкирия. — Татко ти е окован, а Механизмът е далеч от тук. Приятелчетата ти изядоха боя. Само ти остана.

— И сега ти идваш за мене, а, Валкирия?

— Точно. Само аз и ти, Били Рей.

— Въобразявам ли си или си по-ядосана от обикновено?

— Ако Флетчър е мъртъв, ще те убия.

— Охо, във вендета настроение сме май? Ех, какво пък, има неща, които едно момиче просто трябва да направи. Вземи такси до Хаут. Нашвил Драйв, номер четирийсет и едно.

— Там съм.

— Чакам те.

Тя затвори.

Таксито бързо я изведе от града и след минути караха по прав път по дължина на полуостров Хаут. Можеше да се справи. Можеше да го победи. Ако той още притежаваше магическите си сили, щеше да бъде лудост да се изправи сама срещу него. Но магически сили той нямаше, за разлика от Валкирия. А своите сили тя планираше да използва в пълната им мощ. По време на пътуването тя се съсредоточаваше, държеше съзнанието си фокусирано върху онова, което й предстоеше, върху онова, което навярно щеше да й се случи. Не мислеше за Флетчър. Не можеше да мисли за Флетчър.

Плати на шофьора и забърза към номер четирийсет и едно. Хубава къща, подобна на всички други хубави къщи на Нашвил Драйв. Не знаеше как Сангуайн е открил дома на Гилд, нямаше и особено значение всъщност. Единственото, което имаше значение, беше да го накара да си плати. Той я беше наранил страшно, сега тя щеше да нарани него. Ако междувременно семейството на Гилд оцелееше, това щеше да бъде приятна подробност.

Нямаше намерение да се церемони. Нито имаше време за това, нито й беше по силите. Натисна въздуха с две ръце, той се нагъна на вълнички пред нея и входната врата излетя от пантите си.

Валкирия влезе, около дясната й ръка се виеха сенките, а в шепата на лявата трептеше готов пламък. Гостната беше празна, кухнята също. Тя навлезе навътре в къщата и стигна до спалните. В най-голямата от тях една жена и едно момиче лежаха на пода, ръцете им бяха оковани заедно, а устите — запушени.

Валкирия се извърна в очакване Сангуайн да се втурне към нея, но коридорът беше пуст. Два чифта уплашени очи се взираха мълчаливо в нея, тя влезе в стаята, като бутна вратата докрай. Вратата се завъртя на пантите си меко, измина целия полукръг и се блъсна в стената. Момичето отиде до вътрешната баня, светна лампата и провери помещението с помощта на огледалото над мивката. Празно. Валкирия нахълта и вътре, но и там нямаше и следа от Сангуайн.

Върна се в спалнята. Сноп сенки от ръката й пропълзяха под леглото. Не напипаха нищо. Очите й се обърнаха към гардероба, двете му крила бяха плътно затворени. Ако той се криеше вътре, значи я наблюдаваше и беше видял колко е напрегната. Колко е уплашена.

Валкирия угаси пламъка и скри сенките в пръстена. Блъсна въздуха и вратите на гардероба се разхвърчаха на парчета. Дрехи нападаха, закачалки затропаха в безпорядък и когато шкафът се изпразни, вътре отново се оказа празно.

Валкирия отиде до жената и момичето и извади парцалите от устите им.

— Къде е той? — попита.

— Не знам — отговори жената. Беше по-млада, отколкото Валкирия беше очаквала. Момичето навярно беше на около дванайсет години. — Вкара ни тук преди десетина минути. Не сме го виждали от тогава. Турид добре ли е?

— Сигурна съм, че с него всичко е наред — излъга Валкирия. Не можеше да отключи белезниците, но прогори въжетата около глезените им и им помогна да се изправят на крака. — Изведете дъщеря си от тук.

— Какво ще правиш? Не можеш да се изправиш срещу него сама!

— Разбира се, че мога.

Сенките от ръката й разбиха прозореца и момичето помогна на майката и дъщерята да се измъкнат навън. После извади телефона на Скарабей и пренабра. Някъде от вътрешността на къщата долетя „Лудост“ на Патси Клайн.

Валкирия излезе в коридора и протегна ръка напред. Наоколо се вихреха само естествени въздушни течения, тя не им обърна внимание и затърси още по-напрегнато. Разместването на въздуха беше незначително, но достатъчно. Тя закрачи уверено. Телефонът на Били Рей беше в гостната на масата и спря да звъни, когато тя приближи. Момичето изчака мъжът да дойде плътно зад гърба й и се обърна.

Сенките се забиха в него, Сангуайн се изтъркаля на пода, бръсначът профуча покрай крака на Валкирия, но не я улучи. Мъжът веднага скочи и се изправи, но тя измести въздуха. Ударът прелетя над рамото му, той се извъртя, избегна го и пак й налетя.

Блъсна я и я събори върху масичката за кафе. След нея към пода полетяха куп лъскави списания. Валкирия се опита да се изправи, но се подхлъзна на едно от тях. Коляното му се насочи към нея, светът избухна и главата й се отметна назад. Сангуайн я вдигна и я запрати към стената, после се хвърли върху нея, притисна я плътно с цялото си тяло и бръсначът му опря в гърлото й.

— Шшт — прошепна.

Тя не можеше да му попречи да й пререже гърлото. По никакъв начин. Спря да се бори.

— Добре — каза Били Рей и се усмихна сияйно. — Боже мили, наистина взе, че дойде самичка тука. Луда си да ми се явиш пред очите без скелета. Наистина ли си мислеше, че можеш да ме надвиеш?

— Да — процеди тя през стиснатите си зъби.

— Е, това, както и двамата вече ще се съгласим, определено е било грешка. Смяташ ли, че сега ще те убия? Бих могъл. Определено бих могъл. Смяташ ли, че бих могъл?

Валкирия не отговори.

— Предполагам, ще кажеш „не“, дори и да си мислиш обратното, така че не знам защо въобще те питам.

— Защо не уби тях?

— Женската и детето ли? Не видях причина да го правя. Държахме ги само, за да принудим Гилд да задейства Механизма. Противно на мнението ти, аз не убивам без причина. Обикновено причината е пари, понякога и някой мой каприз, а в случая и двете отсъстват. Обаче да убия теб, принцесо, е, за това вече имам отлична причина. Ти отне магическата ми сила. Провали плана ни. Къде е милото ми татенце?

— При Скълдъгъри.

— Значи може би е с белезници, а може и да е мъртъв вече — Скълдъгъри е непредвидим, ама ти това си го знаеш. Ето какво ми се струва много весело. Ти наричаш мен психопат, а основното през цялото време ти убягва. Твоят приятел Скълдъгъри е хладнокръвен убиец. Като лед студен. Искам да кажа, човекът е напълно смахнат. Един психопат може да познае друг, повярвай ми.

— Той се приспособява.

Сангуайн се разсмя.

— Леле, страшен лаф! Ще го запомня! „Ох, инспекторе, не исках да избия всички онези монахини и сирачета, не! Аз просто се приспособявам!“ Уби ме от смях, момиче. Не, мисля, че не ме разбра добре. Нямах предвид това, че последната му разходка до отвъдното го е накарала да откачи. Той винаги си е бил луд. Просто не си го виждала такъв, какъвто е в действителност.

— Ако ме убиеш — каза момичето, — той ще убие теб.

— Не се съмнявам. Ето защо ще направя нещо добро. Реших да не те убивам. Дъск ми се обади минути преди ти да ми звъннеш — бягаше от стадиона да не го настигне взривът. Разказа ми някои неща за теб и по прелестната раничка на шията ти съдя, че не ме е лъгал. Каза ми, че те е ухапал и ме посъветва добре да премисля убеждението си, заключаващо се в любимата ми фраза: „Ще убия Валкирия Каин“. Защото той имаше същото убеждение и вече го е премислил. Знаеш ли защо ми каза Дъск всички тия неща?

— Не искам да знам.

— Не искаш, а? Искаш ли да ти кажа защо вампирът ми препоръча да си помисля два пъти, когато стане дума за теб? Искаш ли?

— Казвай, ако ще казваш.

Сангуайн се усмихна.

— Той е вкусил кръвта ти. Ти имаш много специална кръв. Това известно ли ти е?

Тя се вторачи напрегнато в него.

— Да.

— Не — отвърна той. — Не мисля, че ти е известно. Виж сега, ти си мислиш, че си просто наследница на последния от Древните и толкоз, мислиш, че в това се състои цялата ти уникалност. Но аз ще ти кажа, малка госпожице, че това не е съвсем така. Около тебе има още цял куп специални работи. Не, че искам да се възгордяваш, но да знаеш, че всичко, свързано с тебе, е важно. Ама страшно важно, ти казвам. Всичко, което научавам за теб, само подсилва убеждението ми, че ти, мила моя, си едно много специално момиче. Когато проникнах в Храма на некромантите, ги чух да си говорят за теб. Наричаха те Вестителя на смъртта. По физиономията ти съдя, че знаеш какво означава това. Очевидно, ти си тяхната Голяма Мрачна Надежда днес, когато лорд Вайл вече не е сред нас. Представи си само. Ти и лорд Вайл — от една порода! Не е ли страхотно това?

Леко започна да потупва шията й с острието на бръснача.

— Но е и голяма отговорност. Щото Вестителят на смъртта трябва да спаси света, а, прав ли съм? Ти готова ли си да спасиш света, Валкирия? И нямам предвид да го спасиш от злите хора или от извратените богове. Искам да кажа, че ще трябва да спасиш света от самия него. Мислиш ли, че си достойна за тази задача?

— Не знам.

— Е, поне си искрена. Признавам ти го.

Той дръпна бръснача, тя изчака, докато вече не го усещаше върху кожата си и блъсна Били Рей с цялата сила на сенките. Той отлетя презглава назад, тъмните му очила паднаха на пода.

— Проклятие — изръмжа. — Казах, че няма да те убия, нали? Не го ли казах току-що?

— Но не ми каза защо няма да ме убиваш.

Мъжът се изправи бавно и изтупа дрехите си. Погледна я с безоките дупки на лицето си.

— Изпълва ме чувството, че лоши неща има да стават и че ти ще си в центъра им. Няма да те убия, защото честно казано, рожбо, е по-весело, когато си жива и се навърташ наоколо. Това, мисля аз, ще бъде моето истинско отмъщение — усмивката отново изгря на лицето му и той посочи към тъмните очила в краката й. — Може ли?

Валкирия ги вдигна, помисли дали да не ги строши, но после просто му ги подхвърли.

Той ги сложи на лицето си.

— Задължен съм ти.

— Следващия път, когато чуя, че си в Ирландия — каза Валкирия, — ще приема без повече уговорки, че си дошъл да ме убиеш и аз първа ще те погна. И няма да те пусна, преди да те довърша.

— Сигурен съм, че ще се постараеш — кимна Били Рей. — Кажи „довиждане“ на всички от мен, а? Особено на дамата с меча. Много си падам по нея и не се срамувам да го кажа.

— Сигурна съм, че тя много ще се развълнува.

Сангуайн се засмя пак.

— Късмет и на теб, Валкирия Каин. Очаква те цял живот от мрачни дни, ако не ме лъже интуицията. Наслаждавай се на миговете покой, докато можеш.

Били Рей Сангуайн докосна с пръст слепоочието си за поздрав, обърна се и си отиде.