Мрачни дни

26. Отвлечен

Високият блок някак се килна и се отдалечи от нея, после очите й се изпълниха единствено със сиво небе, а ушите — със свистенето на вятъра.

Блоковете наоколо се разгърнаха като ветрило край Валкирия, от време на време се мяркаше и земята, смъртоносна и все по-близка — гледката се сменяше при всяко преобръщане на падащото й тяло. Ето го пак небето, и тежките облаци, и заплетената й на кичури коса, и една фигура, която я настигаше. Скълдъгъри. Момичето се преметна още веднъж, видя пак земята и после ръцете на скелета се обвиха около нея.

Стремглавото падане се забави. Сега двамата леко се рееха из въздуха. После и това усещане изчезна, Скълдъгъри я пусна и краката й стъпиха на твърда земя.

— Добре ли си? — попита детективът.

Валкирия не можа да отговори. Едва дишаше. Просто се вкопчи с две ръце в рамото му, за да не падне.

Наоколо се бяха събрали хора и ги зяпаха. Живущи в блока бяха наизлезли по балконите и площадките и мълчаливо гледаха надолу.

— Дъск — успя най-после да промълви момичето. — Той е тук, горе е.

Единствените етажи, от които не надничаха хора, бяха единайсетият и тринайсетият, но сега Валкирия зърна движение някъде още по-нагоре. Човешки фигури се прехвърлиха през перилата. Осем на брой.

После се пуснаха.

Падаха грациозно, прехвърляйки по три етажа наведнъж, балкон след балкон, спираха се само за секунда, хванати за сградата, след това се пускаха пак и продължаваха надолу. Половината скочиха изведнъж настрани от блока и полетяха към асфалта, останалите изчакаха миг, после и те се гмурнаха без всякаква опора. Осемте вампира се преметнаха във въздуха и се приземиха в идеален кръг около Скълдъгъри и Валкирия.

Усмихнаха се като един, дори не се бяха задъхали.

Молох заслиза последен от блока, понесъл нещо голямо, преметнато през рамото му. Увисна на балкона на четвъртия етаж и захвърли товара си долу. Той се завъртя тромаво и падна тежко пред очите на Валкирия. Сийлън. Удари се за последно и остана да лежи неподвижно, кървящ и в безсъзнание.

Молох тупна до него. Кръгът от вампири отстъпи почтително.

— Предай ни Дъск — каза Скълдъгъри.

— Него вече го няма — отвърна Молох.

Скълдъгъри кимна, сякаш обмисляйки следващите си думи, после револверът изведнъж блесна в ръката му, но Молох замахна и го изби. Друг вампир хвана оръжието с рязко движение. Останалите се засмяха.

— Няма да ни убиеш — обясни Скълдъгъри.

— Така ли било? — отвърна Молох. — И защо не, ако смея да попитам?

— Защото и да опиташ, няма да успееш. А после ние ще се върнем с армия от Секачи и ще сравним тези блокове със земята. Искаме Дъск.

— Помогнах ви, колкото можах — сви рамене Молох.

— Помогнал ли? Опита се да убиеш Валкирия.

— Не е вярно. Да, поставих я в ситуация, в която тя потенциално можеше да загине, но не съм се опитвал да я убия. Намери ли каквото търсеше, обич моя?

Валкирия го погледна в очите.

— Той каза само една дума — „замък“.

— Ами ето на. Завели са го в замък. Това е следа, нали така? Искам да кажа, колко замъци има наоколо? Надали са кой знае колко много.

— Когато заловим Дъск — намеси се Скълдъгъри, — ще заловим и всички, които са му помагали.

Веселостта изчезна от очите на Молох.

— Ние не му помагаме, скелете. Той ни направи предложение и ако определени събития се развият по определен начин, ние може и да го обмислим в положителен смисъл. Ако вие заловите Дъск преди това, така да бъде, това е положението.

— Какво правеше той тук тогава?

— Искаше да вземе някои от моите заразени, за да замени онези от своите, които са загинали при нападението на Убежището. Очевидно няма време да чака две нощи, за да завърши метаморфозата на новоухапани.

— Ти даде ли му от своите хора?

— Разбира се, че не. Изобщо не се зарадвах на появата му, но какво да се прави.

Скълдъгъри протегна ръка към близкия вампир, за да си получи пистолета. Молох кимна утвърдително, револверът се върна при собственика си и скелетът го прибра в кобура.

— Държим те под око — каза детективът.

— Естествено — отвърна Молох горчиво. По невидим сигнал осемте вампира се обърнаха и се отдалечиха безшумно. — Вземете Сийлън с вас. Той изчерпа до край търпението и милостта, които имах към него. Кажете му никога повече да не ми се мярка пред очите.

Скълдъгъри кимна и двамата с момичето загледаха как водачът на вампирите им обърна гръб и ги остави.

Оставиха Сийлън в склада. Той се свести в колата и когато стигнаха, се отдалечи към дома си накуцвайки, без да се сбогува и без да погледне назад. Валкирия се почувства много зле, че го оставят сам — в края на краищата беше ранен. Не можеха обаче да го поканят да дойде с тях при Кенспекъл Граус, защото фобията на професора от вампири напоследък беше преминала всякакви приемливи граници.

Паркираха на гърба на кино „Хибърниън“ и влязоха. Адреналинът се беше поуталожил и Валкирия усещаше болката в счупената си ръка остра като нож. Притискаше счупеното към гърдите си, крачеше покорно след Скълдъгъри и двамата влязоха през вратата, проектирана на стария бял екран.

Поеха по първия коридор вдясно и налетяха на Кларабел. Тя носеше две високи епруветки, по една във всяка ръка, и двете пълни с прозрачна течност.

— Здравей, Кларабел — поздрави Валкирия. — Професорът тук ли е?

Очите на Кларабел не се откъсваха от епруветките.

— Безопасно, опасно. Безопасно, опасно. Отляво безопасно, отдясно — опасно. Ляво безопасно, дясно опасно — погледна новодошлите и грейна в усмивка. — Здрасти, Валкирия! Здрасти, Скълдъгъри! Не съм ви виждала от сума ти време!

— Ами — започна скелетът, — аз нали бях…

— От две-три седмици, нали? — продължи Кларабел и се засмя с глас. — Сигурно сме се видели преди два дена, ама на мене ми се струва като седмици! Ако бях на ваше място, щях да приема думите си като комплимент!

— Ще опитам — промърмори Скълдъгъри.

Кларабел премести очи върху епруветките.

— Ляво безопасно, дясно опасно. Безопасно, опасно.

— Какво носиш? — попита Валкирия, защото просто се налагаше — нямаше как за подминат странната асистентка.

— О, епруветките ли? — грейна Кларабел. — Нищо особено.

— Аха.

— Е, не е съвсем нищо, де. Поредният експеримент на професора, знаете го какъв е. Най-важното е да запомня, че не трябва да пия от нито една от двете. Така ми поръча професорът. Най-важното, каза, е да не пиеш от нито една от епруветките. А аз попитах, ако все пак пийна, коя от двете ще ми навреди повече? А професорът вика, просто не пий! А аз викам, добре де, ако все пак пийна, а той — че защо ще пийваш, като изрично ти поръчвам да не пиеш? А аз викам, да, де, обаче да кажем, че все пак съм изпила едната от двете, коя ще да е по-опасната? А той каза, че по-опасната е тази в лявата ми ръка.

— Тази е безопасната — поправи я Валкирия.

— Моля?

— Нали преди малко каза „ляво безопасно, дясно опасно“.

— Сигурна ли си? Не беше ли обратното?

— Лявата епруветка е безопасната — намеси се Скълдъгъри. — Такава ти беше мантрата.

Кларабел се намръщи.

— Аз много-много не различавам ляво от дясно, да ви кажа.

Скълдъгъри посочи:

— Ето това ти е лявата ръка.

— Но тази е опасната епруветка.

— Сигурна ли си?

— Ами, да. Я да проверим.

Преди да успеят да я спрат, Кларабел сръбна от епруветката в дясната си ръка. Изжабурка се, преглътна и кимна.

— Ами, да — рече щастливо.

— Тази ли беше безопасната? — попита Валкирия.

— Нямам представа — отвърна асистентката и отмина.

Кенспекъл Граус връхлетя в помещението за спешна помощ, чиято врата се виждаше в края на коридора. Скълдъгъри и Валкирия влязоха след него. Застанал пред едно огледало, професорът решеше бялата си коса. Видя отраженията им и се обърна.

— Не знам защо въобще си правя труда — промърмори. — Никога няма да се оправя с тая коса. Сама се мести насам-натам по главата ми.

— Здрасти, професоре — поздрави Скълдъгъри.

— Чух, че си се върнал — отвърна професорът. Носеше памучни панталони, сако и жълта папийонка. — Само въпрос на време е, викам си, преди да цъфнат тука двамата с Валкирия и момиченцето пак ще е ранено, а аз ще трябва да я лекувам. Какво има този път, Валкирия? Счупена ръка?

— Дланта по-скоро.

— Е, лесна работа, не ще и дума — укорително я сряза Кенспекъл.

Извади от буркан на близката лавица сгънато листо от някакво растение и каза:

— Отваряй — Валкирия зяпна, професорът пъхна листото под езика й и докато тя дъвчеше, се зае да прегледа ръката й. Болката веднага отслабна. Лекарството спря и поредното главоболие, което момичето усещаше, че ще я връхлети всеки момент.

— Срещнахме Кларабел — обади се Скълдъгъри. — Пийваше от едната от двете епруветки, които носеше.

Кенспекъл отпусна глава на гърдите си за миг.

— Това момиче, това момиче — рече. — Някой ден ще се научи. Не знам на какво ще се научи, но ще се научи и това ще бъде един хубав, щастлив ден.

— Опасно ли това, дето го е изпила?

Професорът вече ровеше по чекмеджетата.

— Не. И в двете епруветки имаше минерална вода. Ще се изненадате като ви кажа колко пъти съм й давал епруветки с вода и съм й казвал да не пие от тях, защото всъщност съдържат нещо опасно. Но тя винаги пие. Винаги. Някакъв импулс вероятно — вдигна пред очите им голяма разкривена купа, сякаш изработена в някакъв шизофреничен урок по грънчарство за начинаещи. — Направила това за мен и ми го подари в знак на благодарност, че съм я взел на работа, когато никой друг не е искал да има нищо общо с нея.

— Чудесна е — каза Валкирия. — Колоритна.

— Предполага се, че е чаша за кафе — обясни Кенспекъл. — Колко голяма ли трябва да е устата ми, много интересно. Цялата ми глава може да се напъха вътре, за Бога. Дори няма дръжка. А, вижте и това — той остави купата на масата и тя се килна жално. — Такава липса на баланс, че може да падне дори и да е върху напълно равна повърхност.

Професорът наля някакви течности в купата, добави малко от няколко шишенца с различен прашец и хвърли поглед към часовника си.

— Ще излизате ли? — попита Валкирия.

Кенспекъл спря да бърка сместа пред себе си. Купата продължи да се клати отчаяно.

— Да, ще излизам.

— Защото сте облечен някак си официално. Вие никога не се обличате официално. Да не би да… Професоре, да не би да отивате на среща?

— Защо само звучиш толкова изненадано не мога да разбера! Защото съм старец ли, що ли? Старец съм, а старците не ходят по срещи, така ли? Старците нямат нужда от любов и от компания, и никога не страдат, защото са самотни, а? Затова ли си толкова изненадана, че имам среща?

— Не — отвърна момичето. — Изненадана съм, защото по принцип вие сте такъв мърморко.

— А. Да. Е, мърморко съм, да. Но какво да ти кажа. Някои жени харесват това.

— Е, що пък за жени ще да са?

— Жени със занижени критерии.

— Значи имате среща точно сега? Дори няма обяд. Къде ще ходите?

— На бинго.

— Бинго ли?

— Точно така. Очевидно всички я играят тая игра — професорът направи знак на Валкирия да се премести и й посочи купата, която сега беше пълна с кафява лигава смес. — Пъхни си ръката вътре.

Момичето се подчини. Сместа беше зърнеста и леденостудена.

— Дръж я така три-четири минути, докато спре да те гъделичка. И не свивай пръстите, чу ли? Като приключиш, си измий ръцете на мивката. Хубавичко да ги измиеш, не искам петна по пешкира! Ще останат някои леки синини, но до следобед ще си забравила, че е било счупено.

— Тръгвате значи?

— Имам среща, Валкирия.

— Хубаво. Да. Извинявайте. Вървете, аз ще се оправя.

— Нямаш представа колко високо ценя мнението ти по медицински въпроси! Детектив Плезънт, моля ви се, погрижете се детето да не си счупи нищо друго, докато стои и чака предишното да заздравее.

— Ще се постарая.

— Да, това ми е единствената молба.

Професорът се поклони и на двамата и изфуча от стаята.

— В добро настроение е — рече Валкирия.

— Така си е — съгласи се скелетът. — Доста объркващо се държи.

— И малко грубо.

— Вярно.

Телефонът на Валкирия звънна и тя вдигна със свободната си ръка. Беше Флетчър. Тя му обясни къде са и той каза, че отива да вземе Танит. Минута по-късно телепортаторът и русата магьосница се появиха в стаята.

Танит повдигна вежда към покритата със слуз ръка на Валкирия, която тя тъкмо плакнеше на мивката.

— Какво стана?

— Вампири — отвърна Валкирия. — Научихме, че скривалището на Дъск се намира в някакъв замък.

— Вие как се справихте? — попита Скълдъгъри.

— Не намерих Рем Крукс никъде. Определено не е близо до Хагард в момента — отвърна Танит. — Нито един от печатите на Чайна не е пипан, така че явно не се е и опитвал да ги премине.

— Аз и Гастли се завъртяхме да потърсим някои стари приятели на Сангуайн — каза Флетчър. — Излезе, че той приятели няма. Не мога да кажа, че съм изненадан от този факт.

— Значи единствената ни следа е този мистериозен замък — обобщи Скълдъгъри. — Е, поне е по-добре от нищо.

В този момент чуха виковете за помощ на Кларабел. Асистентката влетя в стаята.

— Отвлякоха професора! — викна тя.

Валкирия и Танит хванаха Флетчър за ръце, а Скълдъгъри постави длан на рамото му.

— Флетчър, отвън — нареди детективът и в следващия миг вече стояха до Бентлито и пред очите им Били Рей Сангуайн се мъчеше да натика професор Граус на задната седалка на колата си.

Нещо над главите им помръдна, Скълдъгъри изохка и излетя над капака на Бентлито. Един мъж се приземи пред групата и на секундата отново скочи, изригвайки страшно Танит, която се блъсна тежко във Флетчър.

Спрингхийлд Джак се извърна с усмивка към Валкирия. Свали учтиво шапка и отскочи назад, когато тя измести въздуха. Озова се върху капака на колата на Сангуайн, плъзна се през един отворен прозорец, скри се вътре и автомобилът отпраши.

Бентлито изпищя, после алармата се дезактивира и вратите автоматично се отключиха. Танит и Флетчър се намъкнаха бързо на задната седалка, Валкирия вече закопчаваше колана си. Скълдъгъри завъртя ключа и настъпи газта. Бентлито изрева и се хвърли напред.

Последваха колата на Сангуайн зад ъгъла, извиха рязко, за да избегнат един бус в насрещното. Улиците бяха хлъзгави и мокри, Бентлито криволичеше неудържимо, но Скълдъгъри контролираше нещата. Изпревари една кола отдясно, после друга отляво. Половин дузина шофьори натиснаха клаксоните си едновременно, когато Скълдъгъри върна Бентлито в нужната лента. Сега между тях и колата на Били Рей имаше само свободно пространство.

— Флетчър — обади се скелетът, — можеш ли да се телепортираш при тях? Да грабнеш професора и да го върнеш тук?

Флетчър се съсредоточи върху колата отпред и стисна с всички сили седалката на Валкирия.

— Движат се твърде бързо — отвърна. — Много е трудно с движеща се цел.

Бентлито ускори. Валкирия никога не беше допускала, че колата на детектива може да се движи чак толкова бързо. Настигаха Сангуайн, при това с лекота.

Колата пред тях зави рязко надясно. Гумите изпищяха, автомобилът занесе, но Сангуайн беше отличен шофьор, ускори рязко и отфуча напред.

Скълдъгъри изви волана и натисна спирачката, докато ръката му работеше със скоростния лост, а Бентлито изръмжа, разбрало какво се иска от него. Застана в правилната позиция, ревна и пак се стрелна напред, а Валкирия направо се залепи за седалката. Буквално хвърчаха. Момичето видя как Спрингхийлд Джак отвори една от задните врати на колата на Сангуайн и леко се измъкна навън. Хвърли поглед към платното, което летеше пред краката му, сякаш преценяваше скоростта.

Флетчър се приведе напред.

— Какво прави той, мътните го взели? Нали не се кани да скочи?

Но Джак не скочи. Пренебрегвайки всички закони на инерцията и гравитацията, той просто направи една малка крачка напред и леко слезе от летящата кола и застана неподвижен на асфалта, докато Бентлито се носеше към него.

— Това не е добре — промърмори Скълдъгъри.

Джак скочи секунда преди Бентлито да го блъсне и без проблем се приземи върху предния капак на красивия автомобил. Наведе се и надникна през прозореца, парцаливото му палто плющеше на вятъра, а цилиндърът на главата му дори не помръдваше.

— Едно от нещата, които не мога да търпя — каза Скълдъгъри и вдигна пистолета си, — са стърчащите емблеми по капаците на колите.

Преди да успее да стреля обаче, Джак се качи на покрива.

— Аз ще се оправя с него — каза Танит, подаде меча си на Флетчър и отвори страничния прозорец. Елегантно и с нечовешка скорост се плъзна навън и се качи върху автомобила.

— Не бива да правим така! — възкликна Валкирия, проследявайки смаяните физиономии на минувачите отвън. — На обществено място сме, за Бога! Хората ни гледат!

Но вниманието на Скълдъгъри отново се беше съсредоточило върху задачата да настигне колата отпред. Завиха по една пряка и Бентлито отново изрева. Ускоряваха.

Джак пак се стовари тежко върху предния капак и Скълдъгъри изпсува полугласно, кривейки глава, за да може все пак да следи пътя. Валкирия видя как и Танит слезе от покрива. Изрита Джак, той се плъзна настрани и падна от колата, но в последния момент пръстите му намериха опора, той увисна на дясната врата, а уродливо изкривеното му тяло се притисна до прозореца на Валкирия.

После се изтегли напред и изчезна от погледа на момичето, Танит също скочи и сега се чуваха само тежките стъпки на ботушите им по покрива на автомобила.

— Моля ви, слезте от колата ми — тихо се обади Скълдъгъри.

Последва миг тишина, после отпред се мернаха ботушите на Танит, единият се завъртя, явно в началото на ритник. В този момент Джак скочи и отново се озова на предния капак. Едната му ръка стискаше Танит през шията, беше приклещил главата й в сгъвката на лакътя си. Повдигна тялото й.

Валкирия с ужас видя как Джак вдигна Танит още малко и я премести така, че тя увисна от едната страна на колата. Земята летеше под краката й. Изродът погледна Валкирия в очите и освободи хватката си.

Момичето изпищя, когато Танит падна, но Бентлито отмина светкавично и Валкирия не видя къде остана русата магьосница.

Скълдъгъри опря длан на предното стъкло, пръстите му се раздвижиха и въздухът пред колата се нагъна. Джак се обърна в посоката на движение, осъзна какво става, но не можеше да направи нищо. Бентлито премина безпрепятствено през стената от въздух отпред на пътя, но Джак се блъсна в нея, падна и изчезна от очите им.

Валкирия се извъртя назад и го видя как се приземи невредим на крака отзад на платното, но после Бентлито зави зад поредния ъгъл.

— Не бой се, нищо й няма — каза Скълдъгъри, без дори да дочака Валкирия да се обади. — Танит Лоу е падала от повече движещи се коли, отколкото ти си виждала през живота си.

Изви рязко волана надясно, Бентлито леко поднесе, после гумите отново захапаха асфалта.

Колата пред тях не се справяше толкова добре. Излезе от платното, пешеходците наоколо отскачаха панически, когато автомобилът подкара по тротоара и се блъсна в една метална бариера. Измести се встрани от инерцията, после спря, а бариерата се стовари с трясък на земята. Скълдъгъри настъпи спирачките.

Колата на Сангуайн беше спряла, предният й капак беше смачкан и от двигателя се издигаше сивкав пушек. Валкирия зърна движение в купето.

— Излизат — каза, откопча предпазния колан и изрита вратата от своята страна. В този миг чу сирената.

Хукна и подмина едно момче тийнейджър, който я зяпаше невярващо. Момчето вдигна мобилния си телефон и я снима, но тя го дръпна от ръката му и прескочи смачканите железа на бариерата. Втурна се към катастрофиралата кола, като измести въздуха пред себе си, за да разчисти пушека и да види точно какво става. Колата беше празна. В последния миг зърна Сангуайн, който се скри зад близкия ъгъл, влачейки професора след себе си.

Момичето улови Флетчър, който вече стоеше до рамото й, и каза:

— Там.

И в този момент една полицейска кола наби спирачки до тях.

Двамата застинаха. Валкирия усещаше как Флетчър трепери и се бори с естествения си инстинкт да се телепортира. Очите й се стрелнаха към Скълдъгъри. Всички магьосници към момента бяха с гръб към полицаите, но Скълдъгъри не носеше шала си. Ако се обърнеше, всички щяха да видят какво представлява.

— На земята! — кресна един от полицаите. Валкирия ги гледаше как приближават внимателно към нея.

— Оставете оръжията си на земята и лягайте долу! — нареди друг от полицаите.

Валкирия не мръдна. Скълдъгъри вдигна ръце високо над главата си. Момичето чу звънтенето на белезниците. Видя и как един от полицаите посегна към Скълдъгъри, а скелетът се извърна, сграбчи ръката му и я изви. Ченгето зад Валкирия измъкна палката си и понечи да се притече на помощ на колегата си, но момичето го изрита и го събори.

Скълдъгъри уви ръка около врата на единия полицай и стисна силно. Валкирия измести въздуха и вторият полицай излетя, тресна се в колата на Сангуайн и застена.

Наоколо кънтяха още сирени, все по-силни.

Скълдъгъри пусна изпадналия в безсъзнание полицай на земята и тримата магьосници се запътиха бързо към Бентлито. Пътем Валкирия измъкна батерията от телефона на зяпналото момче и му подхвърли апарата обратно. Влязоха в колата и отфучаха, извивайки максимално вдясно, за да се разминат с другите три патрулни коли, които бързаха да се присъединят към първата. Наближиха мястото, където падна Танит и Скълдъгъри забави. Платното беше пусто.

Валкирия измъкна телефона си и набра номера на Танит. След няколко позвънявания отсреща вдигнаха.

— Здрасти, хубавице — каза в слушалката Спрингхийлд Джак, а в гласа му се долавяше колко широка е усмивката му. — Танит в момента не може да се обади, тъй като е в безсъзнание. Да й предам нещо, може би…

— Пусни я! — сопна се Валкирия.

— … ще й кажа, че си се обаждала, да. Приятен ден.

И връзката прекъсна.