Наследникът

ГЛАВА 12

Гостите на Невил, чийто брой нарастваше с всеки изминал момент, нямаха представа коя бе истинската причина да не ги върнат. Маркизът бе облекчен, че няма да му се налага да се справя сам с внука си след плачевно завършилата им първа среща. Надяваше се, че пълната с млади хора къща (бяха го информирали, че повечето новодошли са на възрастта на Дънкан) ще е достатъчно условие да го накара да се почувства по-комфортно.

Очевидно момчето не беше доволно, че е принудено да дойде в Англия. Странно, но на Невил никога не му бе минавало през ума, че е възможно внукът му да не желае да бъде негов наследник. Не беше сигурен как да се справи с тази ситуация и как да го предразположи да поеме отговорността, която вървеше ръка за ръка с наследството.

Дънкан имаше да учи много, но може би нямаше да бъде уместно да започнат веднага. Вероятно щеше да бъде по-добре първо да приключат със сватбата, тъй като момчето бе по-склонно да направи това… заради Арчи.

Фактът, че внукът му бе готов да направи всичко, за да достави удоволствие на шотландските си роднини и нищо — заради английските, вбесяваше маркиза. Но това можеше да се очаква. Все пак беше благодарен, че Арчибалд бе успял да убеди момчето да се съгласи да се ожени. Той самият нямаше да намери покой, преди внукът му да се задоми и да създаде дете. Страхуваше се, че ако старият шотландец не се сдобие с наследник в лицето на първородния син на Дънкан, щеше да примами момчето обратно в Шотландия веднага щом Невил склопи очи.

Този страх съвсем не бе безпочвен. Дългата размяна на писма с Арчибалд Мактавиш му бе дала възможност да направи важно заключение — този човек имаше силно развито собственическо чувство за всичко, което бе негово, и беше изключително твърдоглав и непреклонен в своите искания. На маркиза не му допадаше тази идея за делене на наследниците, както бе предложил шотландецът. Дънкан бе единственият му наследник и Елизабет бе обещала момчето да дойде в Англия, за да получи своето наследство.

Не го смущаваше фактът, че внукът му бе единствен наследник и на Арчибалд. Можеха да наемат управители, които да наглеждат двете големи имения, когато се налагаше Дънкан да поделя времето си между тях. Най-хубаво щеше да бъде момчето да се посвети напълно на едната страна — англичаните бяха свикнали да притежават имения на отдалечени едно от друго места.

Въпросът обаче беше спорен. Шотландецът очевидно смяташе, че е изгубил Дънкан зарази даденото от Елизабет обещание, затова настояваше толкова за продължаването на рода, което щеше да му осигури нов наследник. Невил можеше да се съгласи с това. Кой мъж не би искал преди смъртта си да се увери, че родът му ще бъде продължен? Ако внукът им създадеше много деца, и двамата щяха да умрат спокойни, но за тази цел момчето трябваше да се заеме със задачата колкото се може по-скоро.

Маркизът бе много доволен от годеницата, която му бе избрал. Може би трябваше да се запознае с нея, преди да се договори с родителите й, но тогава бе много ядосан на Арчибалд, задето настояваше тя да бъде най-красивото момиче в Англия, сякаш това бе единственото важно нещо при избора на съпруга. Въпреки това, когато агентите му съобщиха, че дъщерята на семейство Рийд отговаря на условието, той побърза да се свърже с тях.

Днес я видя за първи път и определено остана доволен. Офелия Рийд бе толкова красива, колкото го бяха уверявали. Беше му се сторила малко надменна, но сигурно се дължеше на нервността й — все пак й предстоеше да се запознае с бъдещия си съпруг.

Освен това според него високомерието не беше чак толкова лошо качество. Вече беше сигурен, че е достатъчно Дънкан да я види, за да я хареса. А това единствено имаше значение — момчето да бъде доволно от годеницата си.

Сабрина можеше да се окаже права в предположението си, че Офелия ще промени мнението си за Дънкан Мактавиш, щом го види. И сигурно щеше да стане точно така, ако се бяха срещнали насаме и при други обстоятелства.

Но съдбата пожела девойката да бъде заобиколена от своите приятели и обожатели, когато младият шотландец влезе в гостната, където се бяха събрали. Тъй като току-що се бе прибрал от ездата, той беше все още с дрехите, които бе облякъл за езда. Тя от своя страна видя в това потвърждение на безпочвените слухове, които бе разпространила по негов адрес. За нещастие, същата бе реакцията и на нейните приятели.

— Мили Боже, той е с поличка! — прошепна някой до нея.

— Това е напълно приемлива дреха в Шотландия — опита да обясни друг. — Нарича се…

— Пола и толкоз. А аз си мислех, че внукът на маркиза не може да бъде чак такъв варварин, както се говореше, но очевидно съм грешал.

Офелия се смути — нещо, което ненавиждаше. Не беше очаквала, че разпространените от нея самата слухове ще се окажат толкова точни. И предубеждението й пречеше да види ясно своя бъдещ съпруг. Забеляза само шотландската поличка и червеникавите отблясъци на разчорлената му от вятъра тъмночервена коса. Каква ирония, беше се оказала права!

От една страна това я изпълни с облекчение. Сега вече родителите й нямаше как да не видят, че един планинец, поне с такива варварски обноски като този тук, изобщо не й подхожда. Те бяха чули слуховете — лично се бе погрижила за това, но бяха заявили, че не може да са верни. Сега обаче нямаше как да не повярват на очите си.

Но от друга страна едно беше да контролираш някакви слухове така че да ти служат, и съвсем друго — да се окажеш прав… с целия срам, породен от обстоятелствата. А Офелия не понасяше да се срамува. Просто розовите страни изобщо не й отиваха.

Затова изпита силна досада, когато Дънкан се представи, след като обходи за миг салона с поглед, поклони й се (нескопосани движения, както й се стори) и заяви:

— Тъй като откакто свят светува не може да е съществувала по-красива девойка, вие трябва да сте лейди Офелия.

Разбра го много добре, но отговори:

— Когато успеете да изречете комплиментите си на английски, може и да им обърна внимание. Впрочем, защо не опитате и да се облечете както трябва, или вие, шотландците, предпочитате да изглеждате като жени?

Намекът, че в шотландската национална поличка има нещо, което да напомня дори малко на женска дреха, бе възможно най-голямата обида. Въпреки всичко Дънкан може би щеше да й прости, като отдаде изказването на неосведомеността й, ако не го беше казала с цел да го засегне. А целта й просто нямаше как да му убегне, нито хихикането и откровеният кикот на свитата й; нито собствената й самодоволна усмивка.

Смущението му беше очевидно и тя явно точно на това се бе надявала. Защо, младежът нямаше и представа, нито пък вече имаше значение. Но усещането, което бе изпитал в началото — трепет, смайване, даже благодарност, и примирението, че ще трябва да я изрази пред дядо си, направи удара още по-силен.

Красотата й може и да го бе омаяла — тя наистина беше хубаво момиче, но в този момент му се стори грозна като смъртта.

Не й каза нито дума повече. Завъртя се на пети и напусна стаята. Намери веднага дядо си, тъй като Невил тъкмо слизаше по стълбите с намерението да се присъедини към гостите.

Без да спира, внукът му заяви:

— Не става.

Шокиран от безапелационността на тона му, маркизът понечи да го последва, за да разбере какво се е случило. Но се отказа, като се сети колко злополучни бяха до този момент отношенията им, и реши да получи информация от други източници.

Тъй като на него самия Офелия Рийд му бе допаднала много, нетърпението да разбере какво е станало беше напълно разбираемо. Беше посветил повече от година на откриването на съвършената годеница, а ето че сега нещо не беше наред. Даде знак на иконома, който, верен на дълга си, седеше във вестибюла, и винаги неизменно бе осведомен за всичко. И този път не беше по-различно, тъй като маркизът бе информиран дума по дума за случилото се в салона.

Какво глупаво момиче, да прави всеобщо достояние невежеството си. Красотата бе желана, но не и когато вървеше ръка за ръка с такава глупост. Внукът му бе напълно прав, тя не ставаше за негова съпруга.