Наследникът

ГЛАВА 39

Дънкан реши сам да потърси Мейвис Нюболт. Но щом започна да събира информация, преди да напусне Съмърс Глейд, той осъзна колко трудна ще бъде задачата му. Разполагаше с цял куп адреси, пръснати из цялата страна. По ирония на съдбата, те му бяха дадени от Офелия и сред тях фигурираха имената на близки приятели. Единствената надежда бе, че сега всички ще са в Лондон, тъй като те самите също имаха множество адреси и Мейвис можеше да гостува на всеки един от тях.

Дънкан знаеше, че няма да успее да ги обиколи за няколкото дни, които оставаха до венчавката, затова трябваше да прецени кои от тях могат да му дадат най-бързо най-пълна информация или, ако има късмет, да намери там самата Мейвис. Тъй като не можеше да вземе сам такова решение, защото не познаваше хората, той трябваше да потърси съвета на някой, който знае повече от него самия по този въпрос.

Откри лесно Рейфиъл. Всъщност синът на херцога също го търсеше, поне така каза, когато се видяха:

— Знам, че ще бъдеш съсипан от необходимостта да си вземеш „довиждане“ с мен, но всички хубави — и лоши — неща, имат край. Да, разбирам, че ти е нужно разяснение на току-що казаното, затова ще ти преведа — готвя се да се прибирам в Лондон. Това място стана прекалено депресиращо. Човек би помислил, че се подготвя погребение, а не сватба.

— Не мога да го оспорвам — отвърна шотландецът. — Аз самият също тръгвам за Лондон и исках да те попитам…

— Ще бягаш, така ли? — прекъсна го неговият гост. — Боже, Боже, не предполагах, че ще тръгнеш по този път.

Дънкан настръхна, но се овладя, тъй като се нуждаеше от мнението на своя събеседник.

— Нито пък аз. Отивам да търся Мейвис Нюболт, момичето, от което зависи раздухването на скандала. Тя единствена може да ме измъкне от тази каша.

— Да я търсиш ли каза? Значи е изчезнала?

Младежът кимна.

— Не се е върнала вкъщи, както очаквахме, след като си тръгна оттук. А родителите й толкова се ядосаха, задето разпитвахме така упорито за нея, че също заминаха. Невил е разпратил хора, които да я търсят, но засега без никакъв успех.

— По всичко личи, че не желае да бъде намерена.

— Давам си сметка за това, но все някой трябва да знае къде може да се е окопала. Имам адресите на нейните приятели и ще…

— Ще си загубиш времето — прекъсна го отново Рейф. Ако се крие, макар да не мога да си обясня защо, тя няма да каже на приятелите си къде се намира.

Шотландецът въздъхна.

— Предполагам нямаш представа кой би могъл да ни подскаже къде може да е отишла?

— Аз изобщо не съм се запознавал с това момиче, но познавам братовчед й, Джон Нюболт, който я придружаваше тук. На твое място щях да потърся него, тъй като, са потеглили заедно оттук.

— Той също не се е прибрал в дома си, така ми казаха.

При тези думи бъдещият херцог повдигна златистите си вежди, после поклати и измърмори:

— Не, те са първи братовчеди, не биха… няма значение. Поне хората на дядо ти са постъпили умно, като са търсили него. Това би трябвало да те успокои.

Дънкан кимна, макар казаното да не бе кой знае каква утеха, след като все още нямаше никакви резултати.

— Старият Невил не жали средства за тази кампания така поне твърди дядо Арчи.

Рейфиъл се засмя.

— Не се и съмнявам. Предполагам, че мисълта Офелия да му стане снаха го е ужасила доста, след като вече знае на какво е способна.

— Нямам представа — повдигна рамене Дънкан. — Почти не разговарям с него.

— Охо! — възкликна неговият събеседник. — Смущава ли те? Не мога да кажа, че те виня…

— Хайде да не се отклоняваше от темата. Просто не го харесвам.

— Собствения си дядо? Защо?

Вместо да отговори на този въпрос, който не засягаше изобщо приятеля му, Дънкан попита:

— Вероятно нямаш представа къде може да бъде открит този братовчед?

Бъдещият херцог смръщи чело и след известен размисъл отговори:

— Не го познавам добре, само мимоходом, тъй като членуваме в един клуб, но нали знаеш как си приказват мъжете… и се хвалят, когато наоколо няма жени. Чух, че имал някакво жилище в Манчестър, което пазел само за своите любовници. Бил го спечелил на карти. Не е нещо необичайно да поддържаш място единствено за любовниците си. Много женени мъже правят същото. В този случай обаче ми се стори странно, тъй като Джон все още живее при майка си и въпросното имение в Манчестър е единственото притежавано лично от него недвижимо имущество. Човек би си помислил, че той би се преселил да живее там сам, вместо да държи в него любовниците си. Особено когато е толкова далеч от Лондон, където живее майка му.

— Но не е ли неблагоприлично да води там своята братовчедка?

— Разбира се, че е неблагоприлично… Освен ако мястото не е свободно в момента. — Рейфиъл сви рамене. — Споменах го, защото ако имах млада братовчедка и тя ме помолеше да я скрия някъде, и ако притежавах къща, за която не знае никой друг от семейството, сигурно щях да я заведа точно там… ако в момента няма друг обитател, разбира се. Особено след като не е чак толкова далече оттук, но е доста далеч от Лондон.

— Да имаш случайно адреса?

— Нима казах, че го имам?

Дънкан въздъхна отново, но се сети да попита:

— Колко голям е градът?

Събеседникът му се засмя.

— Прекалено голям, за да се надяваш, че някой случайно срещнат минувач може да те упъти. Това е наистина голям град, приятелю, не някое градче или село.

На младия шотландец му идеше да му извие врата, задето бе пробудил надеждите му само за да ги разбие след това. Изражението му явно беше доста красноречиво, тъй като Рейфиъл направи крачка назад. Но после се усмихна широко и заяви:

— Аз мога да те измъкна от тази бъркотия.

— Дори да беше вярно, в което се съмнявам, защо ще го правиш?

— Божичко, колко си подозрителен. Нямам никакви задни мисли, уверявам те. Просто ми е ясно, че искаш да се ожениш за друга.

Тъй като Рейфиъл бе споменавал често по-малката си сестра Аманда и удоволствието, с което щеше да се освободи от задължението да бъде неин компаньон, което можеше да бъде постигнато само ако тя се омъжи, неговият домакин не се усъмни и за миг за кого става дума.

Затова побърза да го увери:

— Лъжеш се. Не искам да се оженя за нея.

— Така ли? Е, а аз бях убеден, че искаш. — След това въздъхна и додаде: — Добре де, значи съм се объркал. Но въпреки всичко, ще ми се да ти помогна.

— Как?

— Като предложа на Офелия да се омъжи за мен, разбира се. Вероятно аз съм единственият, заради когото би се съгласила да те остави.

Дънкан не успя да удържи презрителната си реакция.

— Дяволски високо мнение имаш за собствената си особа, човече. Почти колкото нейното за нея самата.

Рейфиъл се засмя.

— Надали. Тук става дума за титли, а те са единственото, което я интересува, плюс богатството, което върви с тях. Не допускай грешката да мислиш, че тя желае всъщност теб. А титлата, която ще наследя аз, по една случайност е по-висока от твоята.

— Дори това да свърши работа, в което дълбоко се съмнявам, не бих могъл да те моля за такава жертва.

— Каква жертва? Нямам предвид наистина да се оженя за нея. — Рейфиъл потрепери. — Просто ще й поискам ръката, ще бъдем известно време сгодени, след това ще анулираме годежа. Дори ще се направя на джентълмен и ще я оставя тя да развали уговорката. За пред хората, нали разбираш. Тогава никой няма да пострада — ти се спасяваш от лоша като смъртта съдба, аз се връщам към предишния си начин на живот, и всички са щастливи.

— Освен Офелия, тъй като тя пак може да бъде съсипана всеки момент от информацията, с която разполага нейната неприятелка — отбеляза младият шотландец. — Какво ще трябва да направя, за да убедя Мейвис да не разпространява този слух за Офелия, ако не се оженя за нея. Годежът с теб няма да предотврати, а по-скоро ще раздуха скандала, който се опитваш да избегнеш.

Бъдещият херцог се намръщи.

— Да, в такъв случай наистина си в голямо затруднение. Какво чакаш тогава? Като се замислих, се сетих, че и аз не съм ходил отдавна в Манчестър. Ще взема да дойда с теб. Двамата сме в състояние да пребродим много по-голяма площ, отколкото ти сам. Между другото уведоми и дядо си за това, за да изпрати хората си там.

Колкото и да не му се искаше да го признае и макар все още да не можеше да възприеме завоалирания начин, по който казваше нещата Рейфиъл, Дънкан усещаше, че започва да го харесва.