Наследникът

ГЛАВА 56

Ожениха се сред кръг от приятели и роднини. През този ден се проляха малко сълзи, но прозвучаха и смехове. Това бе щастливо събитие за всички и лелите на Сабрина дори успяха да не се карат… прекалено много.

Чуха Хилари да казва на Невил след втората чаша шампанско:

— Е, ако не беше отказал да ни пуснеш да я видим след избухването на скандала, може би нямаше да се стигне дотам.

— Дъщеря ми беше болна през онова лято. Не се виждаше с никой друг освен с лекаря си.

— И нима не можеше да ни обяснят това? Вместо да затръшват вратата в лицето ни?

— Дяволите да го вземат, ама вие, жените, преувеличавате страшно много. Никой не ви е затръшвал вратата, въпреки че сега ще се постарая мистър Джейкъбс да се научи да го прави.

Хилари изсумтя презрително, но усмивчицата й не убягна на Сабрина. Нито пък на Алис, която отбеляза шепнешком:

— Както виждам, отсега нататък тя ще го подръпва редовно и с най-голяма радост за брадата. Това ще е добре за него — ще прибави малко сол към живота му.

Племенницата й се усмихна широко.

— Като стана дума за сол, се сетих нещо — забелязах, че Арчи на няколко пъти те накара да се изчервиш. Струва ми се, че те харесва, лельо Алис.

— Хмм, този човек би флиртувал с всичко, което носи пола — отвърна Алис, но погледът й блесна.

— Аз пък не съм толкова сигурна в това — възпротиви се Сабрина. — Всъщност няма да се учудя изобщо, ако в най-скоро време на леля Хилари й се наложи да живее съвсем сама, бедната.

— О, не се тревожи за сестра ми. Тя взе решение още преди години да изживее максимално пълно живота си, което включва да опита повече от него, отколкото се полага на една стара мома.

— Да не искаш да кажеш…

Младата жена не събра смелост да довърши мисълта си.

Леля й кимна.

— От години се среща с онзи симпатичен вдовец, който живее близо до Манчестър, сър Нортън Еймсли. И несъмнено ги оставихте на сухо, когато неотдавна преместихте онази стълба от твоята страна на къщата.

Сабрина се изчерви и не само заради току-що чутото, че леля й Хилари се среща тайно с любовници. Забележката на Алис означаваше, че обясненията за нуждата от поправка на покрива не бяха заблудили двете й лели.

— Защо не се оженят?

— Защото не иска да ме остави, а аз отказвам да живея с нея и съпруга й. Но най-вероятно сега, след като ти се омъжи така добре, ще преразгледаме нещата — заяви с усмивка Алис.

И племенницата й не се усъмни и за момент, че тя мислеше отново за Арчибалд Мактавиш. А ако станеше така, Алис щеше да се погрижи Арчи да идва често в Англия и това щеше да направи Дънкан щастлив.

Но преди да успее да каже нещо по този повод, съпругът й — Божичко, колко хубаво беше да мисли за него вече като за свой съпруг — се приближи, за да я отведе в балната зала, където бе протекла, церемонията и сега се сервираше почерпка за гостите.

Младата жена остана с впечатление, че намерението му бе да се измъкнат, за да не се налага да изтърпят още една серия поздравления. Но от тях се очакваше да останат поне още няколко часа на тържеството.

Той обаче наистина я поведе към стълбището. Затова се разочарова, когато видя, че двамата му дядовци са седнали в подножието на стълбата. Сабрина също се изуми от факта, че ги намериха точно там. Те водеха приятелски — или не толкова приятелски, трудно беше да се определи точно — спор за нещо.

Поводът за недоразумението се изясни веднага, тъй като, щом ги видя, хванати за ръце, Арчи се обърна към внука си:

— Кажи му. Първото ви дете ще се роди преди края на тази година.

— Дори по-скоро, ако ми направите път — отговори Дънкан. Арчи се засмя и се изправи, Сабрина се изчерви силно, а маркизът завъртя очи тавана, но младият мъж не бе свършил. За изненада на своите дядовци, поне на Арчи, той додаде: — Но това няма да има кой знае какво значение, когато дойде първото дете. Време е да научите, че няма да деля семейството си, както сте го планирали. Вие сте създали всичко това и имате наследник, способен да се погрижи за нещата. Когато някой от моите наследници бъде готов да подели отговорностите с мен, ще му дам възможност да го направи. Затова престанете да се тревожите и отсега нататък оставете притесненията на мен.

Не им даде възможност да оспорят казаното. Все така без да пуска ръката на Сабрина, той мина между двамата и заизкачва стълбите.

Но чу как Арчи измърмори зад гърба им:

— Аз ти казах, той достоен наш наследник.

— Нищо такова не си ми казвал. Доколкото си спомням аз го казах — отвърна самодоволно Невил.

— Е, аз си го мислех — възпротиви се неговият сват.

Сабрина пошушна в ухото на Дънкан:

— Добре се справи.

Той се спря, колкото да я целуне — собственически, с чувство, и попита дрезгаво:

— Така ли мислиш? В такъв случай се питам какво е мнението ти относно това, което смятам да направя още сега, тъй като, честно казано, много ми липсваше.

— Но нали ме виждаше всеки ден — отбеляза тя, неразбрала правилно думите му.

— Да, виждах те, но същевременно не те виждах.

Останалото бяха още целувки. Не, останалото започна, когато я преметна през рамо и продължи нататък по коридора към своята стая.

Сабрина си помисли, че това бе доста варварско от негова страна, но не го произнесе на глас. После се засмя. Интересно щеше да бъде да има планинец за съпруг, интересно и прекрасно. И единственото, за което продължаваше да се пита, бе дали някога щеше да свикне с мисълта, че мечтите й наистина са се сбъднали.