Наследникът

ГЛАВА 18

Дънкан не можеше да повярва, че пак не беше попитал девойката как се казва, и дори осъзна това едва когато Невил го попита коя е тя. Той се смути. Беше потърсил дядо си за трети път, за да му съобщи, че е поканил в Съмърс Глейд една съседка, която няма благороден произход. Но това всъщност беше собственото му заключение в резултат на обясненията на девойката защо маркизът не я бе включил в списъка на своите гости, както и заради думите й, че живее с двете си лели в някаква къща наблизо.

Общественото й положение нямаше значение за него. Въпреки това продължаваше да я харесва, особено умението й да разпръсква с такава лекота гнева му. А и той не възнамеряваше да се жени за нея, така че нямаше причина дядо му да се противи. Но се самозаблуждаваше.

Знаеше много добре, че хората, които бяха поканени от Невил, все представители на висшата аристокрация, вероятно щяха да се обидят, задето представител на друга класа присъстваше на техния бал не като прислуга, а като равнопоставен на тях гост. Знаеше също така, че точно това щеше да накара маркиза да се възпротиви и се подготви за спор.

Но очевидно нямаше да се стигне до спор, след като даже не можеше да му обясни коя е девойката, която бе поканил. Затова реши да не споменава, че не е дама и да изчака маркизът да открие сам. Все пак му се представяше чудесна възможност да види как би реагирал старият англичанин на една такава ситуация. Дънкан щеше да разбере дали е аристократ от старата школа, която се отличаваше с невероятния си снобизъм, или е представител на по-просветените и си дава сметка, че истинската стойност на човека не се определя от титлата му.

Предпочиташе обаче спора, тъй като се надяваше той да облекчи донякъде напрежението, което чувстваше. Това напрежение се засили, когато наближи странноприемницата в Оксбоу. Отвлече вниманието си само за малко, докато се опитваше да си представи къде по пътя можеше да се намира къщата на девойката, при положение, че не бе видял нито една малка постройка на отиване, само голяма къща с имение и няколко ферми.

Може би беше имала предвид пътя към Оксбоу, но в другата посока, или покрайнините на малкото градче, покрай дългите алеи на което от двете страни на главната улица се виждаха множество малки къщи. Но това отвличане на мислите не трая особено дълго, като се има предвид, че самият път беше изключително кратък.

Все още не можеше да повярва, че се бе съгласил да разговаря с Офелия Рийд, след като се надяваше да не я види никога повече. Каква друга цел можеше да има срещата им, освен евентуално да облекчи гузната й съвест? Извиненията й нямаха никакво значение за него. Тя беше показала истинската си същност. Каквото и да кажеше, нямаше да може да изтрие изречените обиди. А сега вече знаеше, ако можеше да се вярва на онази странна особа Рейф, че именно тя бе пуснала абсурдните слухове, с които го представяше като варварин.

Нямаше я още. Наистина той беше пристигнал пет минути по-рано, но когато човек изгаряше от желание да поиска прошка, бе нормално да отиде на мястото на срещата по-рано, за да не изпусне онзи, на когото държи да се извини. Сега се налагаше да изчака, макар според него тя да не заслужаваше да й даде дори пет минути.

Отпрати с жест съдържателя и зачака пред голямата камина на гостилницата. Искаше му се да изпие едно уиски, но предпочиташе да бъде с напълно трезва, когато се срещне с тази млада особа.

Тя влезе през задната врата. Значи все пак бе дошла по-рано и просто искаше да се появи в целия си блясък? А блясък действително не липсваше. Русите й коси бяха покрити с обшита качулка, с бели кожи. Носеше пепеляво-синьо дълго кадифено палто с къса пелерина, обшита със същата снежнобяла кожа, и представляваше наистина ослепителна, гледка, особено когато го видя и му се усмихна, преди да се отправи към него. Направи го бавно, за да му даде достатъчно време да се омая от красотата й. Съчетанието между бялата кожа и осветлението й предаваха някаква нереална хубост.

Той не беше единственият в помещението, неспособен да отдели очи от нея. Неколцината други клиенти зяпаха Офелия с отворена уста. Дънкан не беше толкова захласнат като тях, но все пак за момент му беше трудно да не забрави, че въпреки цялата си красота тази девица е изключително зла. Невъзможно бе да го предположиш, като я гледаш, но затова пък беше достатъчно да си отвори устата, за да разбереш що за стока е.

Тя бе все така усмихната, когато стигна до него. За съвсем кратко усмивката й потрепна и застина, когато Офелия забеляза, че той е с шотландската си поличка. Беше я облякъл умишлено. Ако имаше капчица разум, тя щеше да разбере, че по този начин той се опитва да й каже без думи колко безсмислена е тази среща.

— Виждам, че си получил посланието ми — рече тя.

— Да. И защо трябваше да ми го предаде онази девойка?

Не смяташе да я пита това, а да повдигне въпроса по-късно, пред девойката с виолетови очи, затова изпита облекчение, че не получи отговор. По-добре да не я разсейва. Да я остави да си каже каквото е решила, за да може да си тръгне по-скоро. Не трябваше да забравя тона.

Офелия сви рамене.

— Защо не? Повечето хора се чувстват привилегировани, когато могат да ми помогнат.

Дънкан замълча, но и му беше трудно да измисли нещо, защото правеше невероятни усилия да не се разсмее. Това твърдение само по себе си говореше толкова много за нея, а най-ироничното бе, че тя даже не си даваше сметка какво впечатление създава с него.

Мълчанието му обаче я обърка, макар че той искаше да я накара по-скоро да изрече това, което имаше да казва. Младежът вече започваше да се пита дали изобщо бе имала намерение да му каже нещо специално. Беше му предадено, че целта на тази среща е възможността да му се извини, но той вече не беше сигурен дали момиче като Офелия Рийд изобщо знаеше как да се извини. Подобна идея бе немислима за човек, убеден в своята непогрешимост.

Тъй като тя така и не каза нищо, поне не толкова бързо, колкото му се искаше, шотландецът сви рамене и понечи да си тръгне. Не смяташе, че това е нелюбезно, поне спрямо нея. Обидите й я бяха поставили в отделна категория — „недостойна да бъде забелязана“, и това бе лекият вариант. Ако беше мъж, щеше отсега нататък да я смята за свой враг.

Но явното му желание да си тръгне я накара бързо да действа.

— Почакай! Къде отиваш?

Гласът й прозвуча объркано. Той спря само колкото да й отговори:

— Не съм дошъл, за да стоя и да съзерцавам хубостта ти, госпожице, като всички останали в кръчмата. Ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

Тя силно се изчерви.

— Исках да ви обясня защо не се държах особено радушно при първата ни среща.

— Значи така наричат англичаните подобно поведение? Не особено радушно? Ще трябва да го запомня следващия път, когато реша да обидя някого.

— Не беше нарочно — опита се да го увери тя. — Бях шокирана.

— Шокирана ли? — Скептицизмът му беше толкова явен, че дори дете щеше да го усети. — И от какво? Че говоря като шотландец? Че изглеждам като такъв? Предполагам, не си очаквала нещо друго?

Офелия въздъхна.

— Иска ми се да се опиташ да ме разбереш. Бях убедена, че двамата няма как да си подхождаме.

— Защото съм варварин?

— Ами, да, опасявах се от подобно нещо, но сега си давам сметка колко глупави са били опасенията ми. В теб няма нищо варварско.

— Аз не бих бил толкова сигурен — отвърна той, като в нейна чест заговори с още по-силен акцент.

— Работата е там, че предположенията ми се оказаха, неверни.

Дънкан имаше чувството, че това бе най-близко до извинението, на което бе способна тя. На човек като нея, който е убеден, че не може да сгреши, не би му и дошло на ума да произнесе думата „извинявай“.

— Много добре, значи си сгрешила. Искаш ли да ми кажеш още нещо?

Нетърпението му да си тръгне бе повече от очевидно, но тя сякаш не го забелязваше.

— Ами, мислех, че бихме могли да започнем отначало. Нали разбираш, просто да забравим за първата си среща, все едно, че не е съществувала.

— Все едно сме все още сгодени и ни предстои да се оженим?

Офелия се ободри и го възнагради с една от великолепните си усмивки.

— Точно така. Направо страхотна идея — пошегува се той.

Ала тя говореше съвсем сериозно. Дънкан не вярваше на ушите си. Наистина ли мислеше, че той може просто така да забрави срама, който бе изживял заради нейните обиди? Това, което му бе казала през онзи ден, бе предназначено не само за неговите уши, а най-вече за забавление на многобройните посетители. Ако думите бяха изречени от мъж, Дънкан щеше да го просне на пода и така да получи незабавно удовлетворение. Но тъй като обидата бе излязла от устата на жена, той бе принуден да си тръгне с подвита опашка, нещо, което никога нямаше да забрави.

Но това не беше единствената причина да не желае да се ожени за нея, затова отговори:

— Не мисля, че бих искал да се състезавам за благоволението на моята бъдеща съпруга.

— Моля?

Не се изненада, че тя не успя да го разбере. Егоцентриците обикновено последни признаваха този си недостатък, а влюбените в себе си, какъвто бе случаят с Офелия, просто нямаха никакъв шанс да го осъзнаят.

Беше я изслушал. Тя дори не се беше извинила истински. Смяташе, че й е отделил времето, което заслужава.

— Приятен ден.

Офелия го проследи с поглед, шокирана до дъното на душата си. Мъжете никога не бяха се държали така с нея. Не можеше да повярва на това, което става. Та той трябваше да се хвърли в краката й от благодарност, че е променила мнението си за него.

Срещата не бе протекла така, както бе предполагала. Беше му дала още един шанс да се ожени за нея. Защо не се бе вкопчил в него като удавник за сламка? Започваше да подозира, че наистина е варварин. Какво друго извинение можеше да има за него? Нима не бе достатъчно умен, за да осъзнае какво му предлагаше с тази среща?