Наследникът

ГЛАВА 26

Мина доста време, преди Сабрина да овладее замайването, предизвикано от целувката на Дънкан. Трепереше, но едва сега си даде сметка за това. Въпреки това не влезе, за да се стопли. Тръгна към конюшнята с надеждата да намери кочияша, който ги бе докарал.

За щастие той беше там и се съгласи да я закара до вкъщи, за да се преоблече. Лелите й нямаше да разберат, че се е намокрила, и нямаше да й се налага да обяснява нищо. Не беше в състояние да обяснява каквото и да било, след като самата все още не можеше да проумее какво се бе случило.

Дънкан я бе целунал, бе я изпълнил с трепет до дълбините на душата, а след това се бе заклел, че това няма да се повтори никога повече. Какъв извод се налагаше в такъв случай? Че това беше инцидент, нещо, породено случайно от момента, което не е трябвало да се случва и най-вероятно и никога нямаше да се случи, ако не бяха се озовали насред поройния дъжд? И докато на нея стихиите й действаха успокояващо, него явно го възбуждаха. Да, в бурята явно имаше нещо първично, способно да разпали мъжките страсти.

Искаше й се да не го беше правил. Сега, след като вече знаеше колко прекрасно е да бъде целувана, щеше да бъде още по-трудно да намери покой. Не че той имаше значение, сравнен с другото, с онова, което бе открила, а именно — че е влюбена в него.

Всъщност то не я изненада. Досега просто се бе опитвала да не обръща внимание на признаците. Но все пак, да го признае така… Знаеше, че любовта й към Дънкан щеше да я направи нещастна. И как можеше да бъде другояче, след като не можеше да се надява да го има за себе си, когато трябваше да гледа как се жени за друга? На всичкото отгоре не отдалеч. Та тя му беше съседка! Щеше да го вижда често, заедно със съпругата му, а след това с техните деца.

Закъсня за обяда, не че това имаше значение, тъй като той се сервираше в продължение на часове, също като закуската, така че да не се трупат всички едновременно около масите. Освен това не беше гладна — бушуващите в нея чувства бяха прекалено силни, за да е в състояние да се храни.

Присъедини се към лелите си в дневната. Те вече бях обядвали. Сабрина се отърва леко, тъй като я попитаха не особено настойчиво защо беше с друга рокля и се задоволиха с обяснението, че първата просто трябвало да бъде сменена. Направиха си собствени заключения от този отговор, както бе предполагала, и така й спестиха притеснението да ги лъже. Но те пък кипяха от желание да споделят новините.

Алис изпревари сестра си:

— Офелия реши да остане тук и вече изпрати да й донесат нещата.

Изненадата на племенницата й не се дължеше на факта, че Офелия бе предпочела да отседне тук, след като вече бе поканена, а че бе могла да го направи.

— Значи все още има места тук?

— Не, изобщо, но нейни приятелки предложили да й направят място в стаята, която са им дали.

— Не виждам защо ще предпочете да се тъпче с още няколко момичета, когато само на десет минути път оттук може да има самостоятелна стая — добави Хилари.

— Така има по-малка вероятност да пропусне нещо — предположи Сабрина.

Не добави, че по този начин Офелия ще има винаги публика, без която изглежда не можеше да съществува. Това не бе особено полезна мисъл и беше по-добре да я запази за себе си. Но пребиваването й в Съмърс Глейд щеше да сложи окончателно край на клюките по неин адрес, ако все още бяха останали такива след днешната й поява на празненството.

Алис потвърди това със следващите си думи:

— Всички предположиха, че след като е поканена, отношенията между нейното семейство и семейство Такъри са нормализирани. Дори се правят предположения, че младият Дънкан е променил намерението си и ще й направи отново предложение. Как мислиш, дали да не обясним на останалите, че е тук само защото ти беше поканена, а по това време тя ни беше на гости?

Сабрина въздъхна. Вълненията на Офелия относно клюките по неин адрес изобщо не я интересуваха, но не искаше да влияе на посоката, която приемаха.

— Според мен, ако лорд Невил иска да се разбере, че тя не е тук по негова покана, то ще се разбере. Не е наша работа да коригираме неверните предположения по този въпрос. Нека си мислят каквото искат. Знаеш много добре, че така или иначе ще си мислят каквото искат. — Девойката съжали веднага, че бе подхванала тази болезнена тема, затова побърза да добави: — Чух, че тази вечер ще има танци. Потвърди ли се тази информация?

— Наистина ще има — отвърна Алис — Но няма нужда да се връщаш и да обличаш бална рокля. Няма да бъде много официално.

— Няма как иначе — добави сестра й. — При такова стълпотворение от хора е невъзможно да се организират събития, за които всички трябва да се приготвят едновременно. Представяте ли си осем жени в една и съща стая, с разпрострени бални рокли и осем камериерки, които се опитват да нагиздят едновременно своите господарки? Това не може да се направи, само ще се стигне до бъркотия и гневни изблици.

Сабрина си представи картината и се усмихна.

— Не знам, сигурно би било забавно да наблюдаваш гневните изблици.

— Не си ли се запознала още с лорд Арчибалд Мактавиш, скъпа? — попита Алис.

— Не, но чух, че е тук — отвърна племенницата й. — А ти запозна ли се с него?

— Все още не, но се надяваме това да стане днес.

— Тя се надява — поправи я Хилари. — Внушила си е, че вдовецът Мактавиш се нуждае от нова съпруга.

Сабрина повдигна закачливо вежди.

— Защо, лельо Алис, да не мислиш да се омъжваш?

Алис се изчерви и изгледа убийствено сестра си.

— Определено не. Просто ми дойде наум, че след като внукът му ще остава да живее в Англия, той ще се почувства самотен високо горе в шотландските планини.

— Нямаме представа какво представлява домът му там — възпротиви се Хилари. — Нищо чудно да е препълнен с негови роднини.

— Всъщност е съвсем празен, поне според Дънкан — заяви Алис и изгледа сестра си триумфално, защото разполагаше с подробна информация.

Девойката реши да пресече зараждащия се спор и същевременно да задоволи любопитството си.

— С Дънкан ли си говорила? — обърна се тя към Алис.

— Да, непосредствено след обяда, макар и за кратко. Бедното момче ми се стори разстроено. Попита къде си отишла и аз не можах да му отговоря. Вероятно точно тогава си отишла да се преоблечеш?

— Сигурно — отговори смутено Сабрина и се смути дори още повече, когато се опита да попита безгрижно: — Каза ли по каква причина ме търси или просто искаше да знае къде съм?

— Не каза, но ти би могла да го потърсиш, за да разбереш — насърчи я леля й.

— Да — кимна Хилари. — Напълно приемливо е при подобен род събирания. Все пак ти си му съседка.

Девойката изгледа лелите си. Беше наясно какво се опитваха да направят.

— Ако е толкова важно, със сигурност ще ме намери. А междувременно престанете да си въобразявате разни неща. Той гледа на мен просто като на приятелка, често срещано нещо между съседи — каза тя и напусна салона.

Двете сестри я проследиха с поглед.

— Не може да го скрие, нали? — рече Алис.

— Да, не може. Той я харесва.

— И аз мисля така, но очевидно тя не го харесва — отбеляза Алис и се намръщи замислено.

— Можеш ли да я виниш, че не е уверена след фиаското в Лондон?

— Това не беше фиаско, просто…

— Трагедия.

— О, Хилари, няма ли поне веднъж да изразиш съгласие с мен, след като по една случайност сме единодушни относно Дънкан Мактавиш? Ако Сабрина смята, че той иска да бъдат само приятели, тогава няма да забележи знаците, които той й дава. Трябва да й подскажем, че има голям шанс за един хубав брак.