Наследникът

ГЛАВА 49

Смехът във вестибюла предизвика слабо любопитство и у Дънкан. При нормални обстоятелства той изобщо нямаше да си направи труда да открие причината, но днес се надяваше на нещо, което да отвлече вниманието му, дори да е съвсем дребно. В момента всичко му се струваше по-добро, отколкото да седи в очакване сватбената церемония да започне или поне да се преструва, че е в очакване.

Невил нямаше намерение да се „оправи“, преди да успее да поговори лично с Мейвис Нюболт. От самото начало твърдеше, че това щеше да бъде достатъчно, но ако все пак предположенията му не се окажеха верни, щеше да принуди баща й да използва бащинския си авторитет, за да подсигури мълчанието й. Но първо трябваше да намерят момичето.

Дънкан не хранеше надежди във връзка нито с едната, нито с другата тактика. Бащата на Мейвис бе известен с нежеланието си да сътрудничи, а самата Мейвис беше непреклонна. Невил разчиташе прекалено много на общественото си положение и смяташе, че то може да върши чудеса.

Младежът беше по-голяма реалист. Знаеше, че е достатъчно Мейвис да каже само на един човек, само на един, за да тръгне клюката. И беше достатъчно да твърди, че вече го е направила, дори да не е така, за да провали плана на дядо му.

Но всяко отлагане бе добре дошло, дори да бе причинено от преструвки и лъжи, нещо, с което той не беше съвсем съгласен… Не че бяха поискали мнението му по този въпрос. Дядовците му отново вземаха решенията вместо него. Съвсем скоро, въпреки нежеланието си да накърни чувствата на Арчи, щеше да му каже да престане да му се меси в живота.

Проблемът бе там, че Арчи продължаваше да гледа на него като на дете. И тъй като го обичаше, не му се искаше да накърнява чувствата му. Не изпитваше подобно нещо обаче, когато ставаше дума за Невил. Затова се чувстваше неудобно всеки път, когато Невил му „помагаше“. А това не бе първият път, когато старецът правеше нещо, за което Дънкан му бе благодарен.

Маркизът не бе оспорил нито веднъж решението на своя внук, когато анулира годежа първия път, докато Арчи бе мърморил достатъчно и за двамата, Невил бе заявил съвсем ясно на Дънкан, след като започна настоящата бъркотия, че ако предпочита да не се жени за Офелия, той ще подкрепи решението му и ще направи всичко възможно момичето да не пострада заради това. И единствената причина Дънкан да не приеме този вариант, колкото и да му се искаше, беше неспособността на маркиза да гарантира, че за Офелия всичко ще бъде наред.

Благодарността, която изпитваше в случая младия мъж, не променяше чувствата му към английския му дядо. Фактът, че той най-сетне започваше да се държи като истински дядо не извиняваше пълното му отсъствие през двайсетте и една години от живота на неговия внук. През всичкото това време не бе направил нищо, даже за да се запознаят. И Дънкан нямаше намерение да отваря сърцето си за него оттук нататък.

Остави чашата си и се запъти към вестибюла. Искаше да се напие до забрава, но, кой знае защо, днес брендито изобщо не му действаше. Вероятно причината беше в прекалено многото бушуващи в душата му емоции. Но щом видя Сабрина, се зарадва, че не се бе напил.

Сега вече беше разбираемо защо Рейфиъл се смее. Сабрина. Сабрина и нейния нюх за облекчаване на тревогите на другите. Изпита ревност, че този път обект на нейния чар беше Рейфиъл, а не той самият, но я прогони веднага. Премного се радваше да я види, за да позволи някакви дребнави емоции да провалят усилията й.

— Не мислех, че ще дойдеш днес — заяви той, не откъсвайки очи от нея.

Тя му се усмихна радостно. Това бе същата искряща усмивка, която бе започнала да му доставя огромно удоволствие, но която не бе виждал от повторното си сгодяване с Офелия. При дадените обстоятелства тя обаче му се стори по-скоро дразнеща. Както и въпросът й:

— Все още сме приятели, нали?

— Започвах да се питам дали е така — отвърна той, като се опитваше да скрие объркването си.

Не успя, но при вида на намръщената му физиономия, тя се усмихна дори още по-широко. Какво я бе направило толкова щастлива така изведнъж? Дали само защото бе научила, че все още не е женен и каква е причината за отлагането? Наистина ли мислеше, че планът на Невил щеше да реши проблема веднъж завинаги, след като самата тя снощи бе се опитала да накара Мейвис да промени намеренията си, но така и не бе успяла?

Когато видя, че Рейфиъл също го съзерцава ухилен до уши, Дънкан не издържа и попита:

— Казвайте какво има! Кое ви кара да се държите като кискащи се херувимчета?

— Виж, не съм съгласен с това определение — започна възмутено бъдещият херцог, но Сабрина го прекъсна с нещо, което приличаше наистина на кискане.

— На мен пък частта с херувимчетата ми хареса — заяви с поверителен тон тя. — Представям си се с крила, как прехвръквам тук и там и изстрелвам стрели на веселие по всеки, който минава наблизо.

Рейфиъл завъртя очи. Дънкан я изгледа. Този път младата жена се изкиска, без никакво съмнение.

Но после й дожаля за Дънкан и обясни:

— Имам добри новини, прекрасни новини… По-хубави не може и да бъдат. — Но преди да каже за какво става дума, прехапа долната си устна и додаде: — Всъщност някой може да гледа на това и като на лоша новина.

— Лоша ли?

— Ами, че ще трябва да започнеш отново да си търсиш съпруга. На теб може да ти се стори лоша новина, след като досега тази дейност не ти донесе особена радост.

Младежът въздъхна — най-после разбра какво имаше предвид събеседницата му.

— О, това, което се опитва да направи Невил, не дава никаква гаранция.

— Не, не, аз говоря за моята новина, а не за твоята. Моята новина е, че снощи Мейвис ни е заблудила. Направила го е нарочно, макар сега да съжалява горчиво за това. Истината е, че не може да си позволи да се ожениш насила за Офелия, и то заради нея.

Не можеше да повярва, че най-после се е отървал от Офелия. В този момент забеляза Мейвис край главния вход — тя кършеше ръце с вид на осъден, когото ще отведат всеки момент за ешафода.

— Бъди внимателен с нея — прошепна Сабрина, проследила погледа му. — Тя мисли, че вече сте се оженили и не може да си прости. В началото тя смяташе, че щом Офелия се омъжи за теб, за пореден път ще получи каквото иска. Но когато ти й каза, че сега е изгубила желание да се омъжва за теб, просто на Мейвис й се приискало Офелия да страда още малко, като мисли, че този път няма да може да се отърве.

— Аз също страдах.

— Тя не е искала ти да страдаш. Смятала, че това няма да ти навреди кой знае колко, тъй като възнамерявала да те спаси, преди да се ожените. Просто нямала представа, че венчавката е трябвало да се състои толкова скоро. Мислела, че разполага с предостатъчно време да се притече на помощ и днес имала намерение да се отбие тук на връщане в Лондон.

— Но защо тогава е тук, след като е мислила, че сватбата е вече факт?

— За да се опита да оправи нещата, като предложи анулиране на брака. Аз лично не смятах, че това може да стане. Родителите на Офелия искаха много да им станеш зет. Но всичко това вече няма значение благодарение на тактиката на Невил. Всичко свърши, Дънкан.

Едва сега младият мъж осъзна напълно за какво става дума. Първият му импулс беше да я сграбчи в обятията си, и направи точно това. Тя се засмя и отвърна на прегръдката му, което го изпълни с още по-голямо облекчение, защото резервираността й напоследък бе го направила още по-нещастен.

Но успя да се наслади само за няколко кратки мига на облекчението и на радостта, че може отново да прегърне Сабрина. Гласът на Офелия, който долетя от стълбището зад тях, им подейства като леденостуден душ, чиято цел бе да ги раздели. Така и стана.

— Можеш поне да се престориш на джентълмен и да изчакаш този фарс-годеж да бъде развален официално, преди да покажеш истинските си чувства — обяви кисело тя. — Разбира се, от един новодошъл сред цивилизацията не може да се очаква дори елементарна любезност.