Наследникът

ГЛАВА 31

През целия си живот Сабрина не бе извършвала нещо толкова чуждо на собствената й природа като постъпката й тази вечер. Именно нехарактерният гняв, които все още не я напускаше, я накара да отиде да си вземе наметката и да излезе от Съмърс Глейд даже без лично да каже на лелите си — изпрати Джейкъбс да ги предупреди. Но именно унижението, което изпитваше до мозъка на костите си, я накара да тича по целия обратен път до вкъщи, без да изчака каретата.

Не можеше да повярва, че каза всичко това на Офелия. Никога не бе смятала, че на лошото трябва да се отвръща с лошо, колкото и голямо удовлетворение да носеше подобен начин на действие. Да, Офелия заслужаваше всяка дума, която й каза. Но дали извиняваше компромиса, направен със собствените й принципи и природа?

Можеше просто да се отдалечи от нея. Тази нелюбезност беше достатъчно да й покаже какво мисли по въпроса — чашата на търпението й бе преляла и нямаше да понася повече нечия злоба. Но беше позволила гневът да я завладее, да я контролира, и бе слязла до нивото на Офелия.

Предпочиташе да не стъпва повече в Съмърс Глейд, поне докато злата блондинка беше все още там, но не се сещаше какво извинение да използва пред лелите си. За момент помисли дали да не им каже истината, но след това се отказа. Хилари щеше да се самообвинява, тъй като майката на Офелия бе нейна приятелка. Освен това може би щеше да се почувства задължена да уведоми лейди Мери за отвратителното поведение на дъщеря й, а след това да изпита вина. Сабрина можеше да спести всички тези отрицателни емоции на леля си, като запази случилото се в тайна.

Много й се искаше да не обръща внимание на заключенията на Офелия и да вярва на мнението на Рейфиъл, но не можеше. В целувката на Дънкан не бе усетила нищо особено страстно, сравнимо с бушуващата навън буря. Целувката му беше нежна, сладка, изненадваща, прекрасна, поне за нея, но не бе забелязала бурна страст. И в същото време бе целунал Офелия страстно, макар да не го бе искал. А фактът, че го бе направил, въпреки волята си, говореше само по себе си.

Не се усъмни и за момент в истинността на думите на лондончанката. Той искаше да си я върне, но беше все още ядосан, за да го направи веднага. И как нямаше да я иска? Офелия бе необикновено красива, за да има мъж, който да не я пожелае. Сабрина обаче не вярваше, че Дънкан я използва, за да накара блондинката да ревнува. Аманда може би, но не и нея. Приятелството им беше истинско. Не можеше да бъде другояче. Не можеше да греши чак толкова, относно него… или относно собствената си стойност.

Налегнаха я мъчителни мисли, защото прие, че мъжът, когото обича, обичаше друга, при това жена, която не го заслужава. Знаеше, че рано или късно това няма да й бъде спестено, но чак толкова скоро?

Естествено, скоро последваха сълзите и тя побягна без да вижда накъде отива. Едва когато се спъна в един корен и за малко не падна, главата й се проясни. Тогава откри, че е направила кръг и почти се е върнала в Съмърс Глейд. Именно поради това каретата, която излезе от имението точно в този момент, я настигна за секунди.

— Какво, по дяволите, правиш? — чу тя гласа на Дънкан.

Той скочи от седалката на кочияша и я дръпна в каретата.

Вътре беше тъмно като в рог. Той се бе хвърлил на първата карета с впрегнати коне, която бе попаднала пред погледа му. Тя трябваше да я отведе заедно с лелите й вкъщи след края на тазвечерното празненство.

В тъмнината младежът не видя сълзите й и вторият му въпрос прозвуча не по-малко гневно от първия:

— Какво те накара да избягаш така бързо, сякаш дяволът те гони?

— Нищо.

— Нищо ли? След като беше толкова разстроена, че не можа даже да изчакаш кочияша?

— Обичам да ходя пеш…

— Ти бягаше…

— Студено е…

— Чакам истината, момиче, и не искам да чувам повече извинения. Видях, че разговаряше с Офелия. Какво ти каза, че те разстрои така?

— Дънкан, искам само да се прибера. Ако не желаеш да ходя пеш, тогава ме закарай вкъщи.

Трябва да бе дочул потрепването на гласа й сега, след като най-после я остави да каже няколко думи, без да я прекъсва, прокара ръка по лицето й и усетил очакваните сълзи, я прегърна и притисна така силно, че едва не я задуши.

— Съжалявам — измърмори той. — Недей да говориш за това, ако не искаш. О, какъв безчувствен глупак съм.

Той съвсем не беше такъв, дори се опитваше да попие с устни сълзите от очите и страните й. Съвсем естествено започна да я целува. Тя не се възпротиви. Не можеше да си представи някога да се възпротиви на целувките на Дънкан, независимо дали бяха породени от симпатия, приятелство или…

Страстта, подобно на гнева, беше изумителна емоция, толкова бързо се появяваше и… ни обсебваше. Непрогледната тъмнина засилваше другите сетива, особено осезанието, а съчетанието от онова, което усещаме на повърхността и вътре в себе си, е прекалено силно, за да му устоиш.

Сабрина даже не направи опит. Знаеше много добре какво може да се случи и какво се случваше, но не се тревожеше. Можеше да не се вълнува доколко е правилно и доколко — погрешно това, тъй като вече бе решила никога да не се омъжва. До нея сега обаче беше мъжът, когото обичаше, и той й предлагаше възможност да надзърне в онова, което би могъл да бъде бракът им. Разбира се, че нямаше да откаже. Щеше да приеме всичко, което бе готов да й даде от себе си, в това число тези няколко откраднати мига страст, за които бе мечтала.

Съществуваше обаче известен елемент на нереалност, на съмнение, че нещо толкова хубаво може да бъде истина. Сигурно беше сън. Сън или не, не трябваше да отказва, а да му се наслади напълно, и тя точно това правеше.

Косата й беше в пълен безпорядък от тичането. Това улесни Дънкан, когато прокара пръсти между кичурите, за да намести главата й за целувките си. Езикът му беше ту дързък и предизвикателен, играеше си със сетивата и я окуражаваше да се включи в неговата игра, ту изведнъж придобиваше изгаряща напористост. Тя посрещна това ново усещане със същото благоговение и вълнение.

Дишането й ставаше все по-трудно, докато не осъзна, че е отдадена на наслаждението, за да се занимава с нещо толкова прозаично. От време на време дори се задъхваше. Стана й по-лесно обаче, когато устните му преминаха към шията й, но това пък постави началото на нови усещания и тя затаи дъх, тръпнеща от удоволствие.

Наметката й беше разтворена — тя изобщо не си бе направила труда да се загърне, само я бе метнала на раменете си, преди да изхвърчи от имението — й устата му се спусна надолу. Но Дънкан беше много висок и му беше трудно, като се наведе, да достигне това, което искаше. Затова тя не се изненада, когато той стана от седалката и коленичи пред нея.

Сега целувките му обхождаха очертанията на правоъгълното деколте на дневната й рокля, чиято дълбочина бе доста умерена в сравнение с деколтетата на вечерните тоалети. Макар да не достигаше до гърдите й, Сабрина се развълнува неудържимо, тъй като никога досега не бе целувана там, нито по този начин.

Ръцете й се плъзнаха неуверено от раменете към косите му и спряха отново на раменете му — наистина не беше сигурна какво да прави с тях, когато желанието й бе да го притисне колкото се може по-близо до себе си.

Градусът на страстта в каретата се повишаваше с всеки изминал миг. Тя забеляза този факт едновременно с него, тъй като той започна да съблича и нейните, и своите дрехи. Младата жена се съгласи безмълвно. Поради дългите ръкави и дебелия плат на роклята й, й стана горещо и тя не протестира, когато малко по-късно нейната рокля и ризата му се присъединиха към връхните дрехи.

Господи, в този момент беше готова да даде каквото и да е за една свещ, за лунен лъч или каквато и да било светлина. Беше виждала голите гърди на статуи, но това не можеше да се сравни с усещането да прокараш длан по топла мъжка кожа. Тя копнееше не само да я усети, но и да я види.

Започваше да се пита дали и Дънкан не чувства същото, тъй като и той сигурно се опитваше да си представи как изглежда тя единствено с помощта на своето осезание, като трескаво я докосваше навсякъде. Милваше ръцете й по цялата им дължина, раменете й, шията, слизаше надолу към гърдите.

Дъхът на Сабрина секна от изненада, когато дланите му обхванаха гърдите й. Засега все още ги делеше тънката материя на бельото й, но със същия успех можеше да няма и нищо, толкова горещи бяха дланите му. А когато устата му се върна, за да се слее отново с нейната, докато ръцете му мачкаха пухкавите хълмчета, тя усети как я заля огнена вълна, която се разпространи по цялото й тяло и завърши с продължително стенание. Но това се оказа нищо в сравнение с неописуемите усещания, които изпита, когато той я постави да легне върху седалката и продължи да изучава тялото й.

Каретата беше обширна и луксозна — нещо напълно нормално, тъй като на нея бе изписан гербът на маркиза. Седалките бяха широки, меки и удобни, тапицирани с кадифе, прозорците бяха добре уплътнени срещу студа, изобщо приличаше на малка стая с тесни легла. Все пак едва ли тук бе мястото, където Сабрина би избрала да изгуби девствеността си, но очевидно и двамата нямаха избор. Това, което ставаше, бе моментно решение, а не плод на грижливо обмисляне, в противен случай може би нямаше изобщо да стане така.

Дълбоко в себе си тя се страхуваше да не би той да спре, да не би да се овладее, както бе направил след онази целувка на терасата, или пък тя самата да се събуди насред съня си, ако изобщо беше сън. Този страх придаваше особена наситеност на емоциите, които кипяха в нея. Искаше да се наслаждава бавно и постепенно и същевременно да побързат, за да може да изпита всичко докрай.

Ако той бе заявил, че възнамерява да я люби, младата жена щеше да се отпусне и да се наслаждава на всеки миг. Тя подозираше обаче, че това бе само импулс от негова страна и следователно можеше да секне в мига, в който разумът му отрезвее. Щеше й се да знае как да предотврати подобно развитие, но в невинността си нямаше представа как да го накара да побърза по друг начин, освен като го изрече направо, но за такова нещо не можеше и дума да става. Всяко изречено слово щеше да разруши магията на момента и да ги върне с гръм и трясък в реалността.

Дланите му продължаваха да извайват образа й в неговото съзнание, поне на нея така й се струваше, като се плъзгаха по кръста й, по хълбоците, по всяко от бедрата. Фустата й се повдигна до хълбоците й, но тя почти не забеляза това, тъй като сега вече усещаше горещината на ръцете му направо върху кожата си. Той ваеше формите на бедрата й, на прасците, на задната част на коленете. Ръцете му ту се издигаха, ту се плъзгаха надолу, дори свалиха обувките й и погалиха стъпалата й. Дънкан не оставяше нито една нейна част неизучена и беше изключително дързък в това начинание, без колебанието, което изпитваше тя самата, когато отговаряше на ласките му.

Може би тази дързост бе характерна черта на планинците. Не, беше глупава мисъл. Предполагаше, че англичаните могат да бъдат не по-малко дръзки, но някои от тях бяха дотолкова болезнено коректни в етикета, че вероятно питаха, преди да целунат или докоснат нечие коляно, или…

Преди да бе осъзнала или да се бе досетила кое щеше да бъде следващото място, където щеше да я докосне, внезапно дланта му се озова между бедрата й, натискаше, масажираше, като същевременно устата му продължаваше да я целува и не й даваше да си поеме дъх. Може би очакваше протест от нейна страна? О, не, това, което чувстваше в момента, не предизвикваше никакво желание за протест, само изумление от поредното ново усещане, след като смяташе, че вече е изпитала всички възможни нюанси.

Той обаче не бързаше. Сабрина от своя страна продължаваше да желае нещата да се ускорят, затова се зарадва, когато Дънкан най-после се върна при нея на седалката и изпълни сетивата й с всепоглъщащото си присъствие. Главозамайващото ухание на мъж, което се носеше от него, бе коренно различно от мириса на розова вода, пудра и сладки подправки, с които бе свикнала в дома си, в който живееха само жени. Усещането на грубоватата му кожа, на твърдите мускули, на косъмчетата по гърдите му, дори самият му ръст я караха да се чувства толкова малка и женствена. И тежестта му, когато бавно покри тялото й със своето, кадифеното усещане, когато я изпълни…

Сабрина извика, не толкова от внезапната болка, колкото от изненадата от нея. Той обсипа веднага лицето й с целувки, като обясни, че това било неизбежно, но никога повече нямало да я боли.

Тя му повярва, разбира се, защото болката вече бе отзвучала. Така можеше да почувства единствено онова, което я изпълваше, и новите усещания, когато Дънкан се раздвижи отново в нея. Бяха приятни и интензивността им скоро нарасна и я издигна до някаква височина, която бе толкова прекрасна, че дори не успя да оцени напълно нейната красота.

Сега Дънкан я целуваше нежно. Той също бе получил оргазъм, въпреки че Сабрина не бе забелязала, погълната напълно от собствените си изживявания. Беше се опасявала, че ще се почувства смутена, след като всичко бе свършило. Нищо подобно! Изпитваше единствено огромно изтощение, което можеше да я приспи бързо, ако целувките му не я държаха будна.

Младият мъж й помогна да се облече, и слава Богу, тъй като тя вече едвам държеше очите си отворени. Дългият ден си казваше думата, както и многобройните обрати. Това бе най-необикновения, смайващ, шокиращ и прекрасен ден в живота й, а тя не можеше да се пребори с налегналата я умора, за да му се наслади докрай.

Този път Дънкан не се извини за стореното. Единственото, което каза, беше:

— Ще поговорим утре сутринта.

После я остави сама в каретата, за да може да я откара в дома й, което отне само няколко минути, така че тя успя да остане будна през това време.

Младежът я изпрати до вратата, целуна я нежно за последен път и я посъветва да поспи. Лелите й още не се бяха прибрали, вероятно нямаше да се приберат още няколко часа, тъй като празненството щеше да продължи поне още толкова. И Сабрина заспа вероятно още преди главата й да докосне възглавницата, защото след това дори не успя да си спомни кога си е легнала.