Наследникът

ГЛАВА 4

Тази нощ определено не беше подходяща за пътуване и вероятно бе най-неприятната за годината. Вятърът завихряше гъстите снежни парцали и пречеше на видимостта, така че дори запаленият фенер не можеше да помогне. Беше кучешки студ. Никога в живота си сър Хенри Майрън не бе усещал подобен смразяващ студ.

Времето в Англия рядко стигаше до такива крайности. Малко сняг не би притеснил никого. Но толкова далече на север в Шотландските планини щеше да му бъде трудно да не замръзне. Как бе възможно някой да живее при подобен безмилостен климат? Това бе истинска загадка за сър Хенри, на когото бе възложена настоящата мисия.

Беше минал най-лошата част от пътя — една съвсем тясна пътека в подножието на планината. Всъщност Хенри не би нарекъл това планина. Приличаше повече на огромна скала, изникнала от земята, без дървета, без трева, дори без пръст, голяма гранитна маса, която блокираше пътя, и единственият начин да я преминеш бе да я изкачиш пеш или на кон.

Наложи се да остави екипажа край една църква. Но водачът го бе предупредил и затова той бе взел под наем кон за последната част от пътуването по тесните пътеки.

Сега съжаляваше, че не останаха да прекарат нощта в онази църква. Свещеникът им беше предложил подслон. Но бяха толкова близко до крайната точка на пътуването, само на час път от целта, че Хенри настоя да продължат. Разбира се, тогава още не бе завалял сняг. Снеговалежът бе започнал, след като преминаха от другата страна на огромната скала.

Хенри вече се тревожеше, че ще се изгубят и ще станат жертва на бялата смърт, а телата им ще бъдат намерени едва при разтопяването на снеговете през пролетта. Не се виждаше дори на две крачки, но водачът продължаваше да върви, сякаш виждаше пътеката и знаеше къде точно отиват. И изглежда наистина знаеше…

Голямата каменна къща изникна насред бялата пелена съвсем неочаквано и те се озоваха на прага й, преди сър Хенри да си даде сметка, че са пристигнали. Водачът заудря по вратата. Хенри не чуваше почти нищо, толкова силно виеше вятърът. Но вратата се отвори, отвътре полъхна топъл въздух и ги въведоха в стая с пукащ, буйно горящ огън.

Хенри беше вкочанен. След известно време обаче започна да се затопля, но не можеше да овладее треперенето си. Около тях се суетеше някаква жена и цъкаше, недоумявайки как са се решили да тръгнат в такава виелица… поне на него му се струваше така, но не беше съвсем сигурен заради силния й шотландски акцент. Тя метна тежко вълнено одеяло на раменете му и пъхна във все още безчувствените му пръсти чаша затоплено уиски, като не се отдели от него, докато той не изпи и последната капка от алкохола, което, между другото, не му беше неприятно.

След известно време Хенри си помисли, че и той, и премръзналите пръсти на краката му може би щяха да оцелеят — болезнено откритие, направено с възвръщането на чувствителността в крайниците му. Най-накрая се сети да се огледа къде се намира.

Остана изненадан. Не знаеше какво точно бе очаквал да открие в дома на богат високопланински шотландски земевладелец, който при това живееше така изолирано… Всъщност може би очакваше да види стара, полусрутена постройка или просто голяма ферма. Все пак семейство Мактавиш бяха овцевъди, поне така му бяха казали.

Но видя нещо съвсем различно, което нямаше нищо общо с разкошните къщи насред английските имения. Сградата беше построена изцяло от камък — както бе известно, дървеният материал не изобилстваше в Шотландия, — но можеше спокойно да бъде мебелирана в стила и с удобството на типична благородническа провинциална къща. Вместо това обширната всекидневна приличаше по-скоро на средновековна зала в замък.

Иначе къщата беше от по-нов тип. Но очевидно същото не важеше за нейните обитатели. Като че ли строителят й я бе създал такава в знак на протест, Той, изглежда, бе отгледан в някой старинен замък и се чувстваше най-добре в тази обстановка, затова се придържаше към нея.

Покрай облепените с тапети на флорални мотиви стени бяха подредени дървени пейки и маси от масивно дърво. Очевидно всички те се издърпваха в средата, за да може цялото домочадие да вечеря заедно, както се е правело в стари времена. По прозорците вместо завеси бяха опънати неощавени кожи. Те наистина пазеха от студа много по-добре от всякакви тъкани завеси, но все пак, чак пък агнешки кожи? Не се виждаше нито един диван или удобен стол, само още няколко нетапицирани дървени пейки край огъня. И слама на пода.

Когато я забеляза, сър Хенри се вторачи невярващо в нея, а после поклати. Значи все пак, вярно бе. Представителите на високопланинския клан Мактавиш наистина продължаваха да живеят като през средновековието.

Наоколо не се виждаше никой от господарите, макар да бе вечер. В огромната зала, бяха само той и водачът, но миг по-късно се появи отново жената, която ги бе посрещнала, с още две чаши затоплено уиски. Всъщност сега тя не беше сама. Следваше я висок млад мъж, който спря на прага, за да кимне на водача на Хенри, с когото очевидно се познаваха. Водачът наистина бе споменал, че е идвал тук и преди. После младият човек погледна към Хенри.

След като се запозна с помещението, което при други обстоятелства можеше да бъде удобна елегантна всекидневна, Хенри очакваше да види хората облечени в мечешки или по-скоро в агнешки кожи. Този мъж обаче носеше панталон и редингот. Можеше спокойно да се разхожда по някоя от известните лондонски улици, без да привлича вниманието, освен с изключителния си ръст и снажна фигура.

Той не каза нищо. Не изглеждаше особено доволен от пристигането на незнайния гост. Или може би неприязненото изражение бе нещо обичайно за него.

Това се стори доста смущаващо за Хенри. Макар да бе почти два пъти по-възрастен от младежа, той се притесни… Е, нищо чудно. Обитателите на високопланинската част на Шотландия нямаха нищо общо с любезните люде, които живееха в по-ниската й южна част и общуваха от векове с англичаните. Много от северните кланове продължаваха да живеят като в стари времена, в трудности и лишения, но се подчиняваха стриктно на старейшината на клана.

Лорд Арчибалд Мактавиш не беше старейшина, но ръководеше малък клон от своя клан и бе освен това глава на семейството в широкия смисъл на думата, което включваше дори далечни братовчеди, но, за нещастие, нямаше пряк наследник, тъй като бе надживял и четиримата си сина. И именно поради тази причина Хенри смяташе, че посещението му няма да бъде прието с добро око. Щеше да има късмет, ако не го изритат обратно в снежната виелица, след като обясни защо е дошъл.

Но застаналият на прага младеж не можеше да знае причината за посещението му, следователно негостоприемното му поведение не беше свързано с това и беше или естествено за него, или насочено по принцип към англичаните. А той знаеше, че Хенри е англичанин, тъй като бе говорил с жената, която ги бе посрещнала, а тя от своя страна бе довела младия мъж.

Младежът се приближи внезапно. На светлината на огъня и двете факли, които горяха от двете страни на камината и бяха единственото осветление в огромното помещение, Хенри успя да види, че мъжът не е чак толкова млад, колкото му се бе сторил в началото. По-скоро беше на около двайсет и пет години. Поне изражението му издаваше зрялост, която говореше, че възрастта му е малко по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече.

— Ако водачът не беше с вас, щях да си помисля, че сте се изгубили, сър. Е, какво иска един, англичанин от Арчи Мактавиш?

Хенри побърза да се представи с подобаваща тържественост.

— Тук съм по спешен и важен въпрос. Аз съм адвокат на лорд Невил Такъри, който е…

— Знам кой е Такъри — пресече го нетърпеливо домакинът. — Значи все още е жив?

— Ами, да, поне беше, когато тръгнах от Англия, но не е сигурно колко още ще живее. Не се чувстваше добре, нали разбирате, а на неговата възраст положението му може да се влоши всеки момент.

Шотландецът кимна отривисто и заяви с лек акцент:

— Елате в кабинета ми, където е по-топло. Тук става дяволско течение.

— Кабинета ви ли?

Тонът на Хенри бе толкова изненадан, че неговият домакин повдигна въпросително вежди, но след това, най-неочаквано, избухна в смях:

— Не казвайте, че сте се хванали на шегичките на стария Арчи.

Хенри, който не беше свикнал да бъде причина за подобно веселие, отвърна сковано:

— И що за шегички са това?

— Ами тази стая, разбира се — отвърна младият мъж, като продължаваше да се усмихва. — Той държи всички непознати да бъдат канени тук, а не в нормалната част на къщата. Смята, че е забавно, тъй като така щели да си помислят невероятни неща за него.

Хенри се изчерви силно, задето се бе хванал.

— Тогава тази стая сигурно не се използва много? Освен за непознати?

— О, не, използва се, когато овцете се размножат много и в кошарите няма достатъчно място за малките агънца, а навън е сковал студ. И, разбира се, в сезона на стригането, когато идват представители на клана от най-далечни места. Тогава имаме нужда от достатъчно голямо помещение, където да ги храним всичките, и това върши добра работа.

Хенри нямаше представа дали току-що казаното не беше също шега. А и предпочиташе да не разбира, а поканата да отиде в топлия кабинет звучеше обещаващо, затова побърза да последва младия мъж.

Останалата част на къщата беше наистина мебелирана комфортно и в съответствие с очакванията, които пораждаше у човек величественият й вид. Ако при влизането си Хенри не бе обзет от такова неустоимо желание да се озове по-скоро пред огъня и вестибюлът не беше толкова тъмен по това време на нощта, може би щеше да забележи това още преди да бъде въведен в превърнатата в кошара всекидневна. Но сега, когато на една маса бе поставена газена лампа, можеха да се зърнат входовете на другите стаи и елегантната, удобна мебелировка.

Кабинетът беше малък, но много приятен, затоплен от огъня в голямата камина, което показваше, че младежът бе работил допреди малко. Хенри предположи, че това е управителят на имението на Арчибалд, но вече беше направил достатъчно погрешни предположения, затова попита любезно младия мъж за името му, още щом се настани в мекия, тапициран с кожа фотьойл срещу писалището.

— Аз съм Мактавиш, разбира се.

Този отговор не му каза кой знае колко, особено като се имаше предвид, че вероятно всички живеещи в имението носеха това име, но адвокатът беше прекалено уморен от пътуването и суровото време, затова не настоя за повече разяснения.

— Лорд Арчибалд уведомен ли е за пристигането ми? — попита вместо това той.

— Старецът вече си е легнал, тъй като става много рано сутрин. Но може да кажете на мен какво ви води при него.

Независимо дали беше управител или секретар, този човек очевидно се занимаваше с делата на Арчибалд, затова Хенри не виждаше причина да не му отговори.

— Дойдох, за да взема внука на лорд Невил.

Странно, но тези думи като че ли развеселиха младия Мактавиш. Той присви почти незабележимо устни. Тонът му обаче беше издайнически.

— Така ли? — изрече развеселено той. — Ами ако внукът му не желае да бъде взет?

Адвокатът въздъхна. Не биваше да се занимава със служители.

— Наистина би трябвало да обсъдя този въпрос с лорд Арчибалд — рече той.

— Така ли смятате? Дори и след като внукът е на такава възраст, че може да решава сам?

Хенри бе толкова изтощен, че нямаше сили да се ядоса.

— Тук няма какво да се решава, млади човече — отвърна той. — Дадено е обещание и лорд Невил изисква то да бъде изпълнено.

При тези думи неговият домакин се облегна назад и се намръщи.

— Какво обещание?

— Лорд Арчибалд е наясно с това, както му е ясно и че моментът е дошъл…

— Какво… по дяволите… обещание? Аз съм внукът и на двамата и аз ще реша дали въпросното обещание трябва да бъде изпълнено, ако засяга мен.

— Вие сте Дънкан Мактавиш?

— Да, и по-добре веднага ми обяснете веднага за какво става дума!