Наследникът

ГЛАВА 43

Помещението беше тъмно. Разбра, че не е сама, когато чу недоволния глас, който долетя някъде от средата на стаята. Разпозна го веднага:

— Какво искате пък сега?

— Това съм аз, Сабрина — обяви новодошлата по посока на гласа. — Не ме ли очакваше?

— О! Да! Но какво те забави толкова? Дадох им писмото преди дни.

— Получих го едва днес.

— Какви идиоти само — възкликна Мейвис. — Трябваше да се досетя, че не знаят как да пуснат по пощата писмо. Е, няма значение, най-после си тук. Нямаш представа колко ценя жеста ти.

— О, няма нищо — отвърна Сабрина. — Просто съм изненадана, че се свърза с мен. Помислих, че писмото е някаква шега.

Последва въздишка.

— Де да беше. Много съжалявам, Сабрина, наистина много съжалявам, че те намесих във всичко това. Просто не се сетих за никой друг в близост, с когото да се свържа. Щеше да отиде много време, докато се свържа с родителите си. Освен това те мислят, че съм все още в Съмърс Глейд и не бих искала да разберат истината. Щяха да ми се ядосат, като научат, че съм си тръгнала оттам, но не съм се прибрала веднага вкъщи и за капак се е случило това.

Те вече знаеха, че дъщеря им не е там, където предполагаха, но Сабрина реши засега да не го споменава. Искаше първо да се увери, че приятелката й е добре.

— Тук няма ли лампа, която може да бъде запалена? Струва ми се доста странно да разговаряме така в мрака.

— Има няколко, но газта в тях вече изгоря, а те не искат да ги напълнят — най-вероятно не желаят да си направят труда да проверят къде стои газта, проклетите му мързеливци.

Миг по-късно обаче в стаята нахлу лунна светлина, тъй като Мейвис дръпна завесите на двата прозореца. Сабрина бе прекарала няколко минути в пълна тъмнина и тази слаба светлина й се стори доста ярка.

— Така по-добре ли е? — попита Мейвис и се върна да седне отново на ръба на леглото.

— Много по-добре — отговори новодошлата и се настани до нея, за да я огледа по-добре.

Мейвис изглеждаше добре, макар роклята й да бе доста измачкана. Носеше същите дрехи, с които бе напуснала Съмърс Глейд и изглежда през всичките тези дни не ги беше сваляла изобщо. Спеше с тях на леглото, без да маха кувертюрата, въпреки че тя щеше да я постопли. Стаята обаче не беше много студена, което навеждаше на мисълта, че камината е била заредена с дърва, но и те бяха изгорели. Наметката на Мейвис лежеше върху леглото, което показваше, че бе свикнала да си я намята вечер, когато стане по-студено.

— Хранят ли те? — попита угрижено Сабрина. — Добре ли се отнасят?

— Да, хранят ме, но предимно с хляб, който несъмнено крадат, тъй като не си представям да го пекат. В къщата нямаше много храна и те явно са я изяли още първия ден. Колкото до това как се държат — стоя заключена тук и съм сама през повечето време.

— Какво точно се е случило? Това твоята къща ли е?

— Не, на братовчед ми Джон е. Пристигнахме късно през нощта, направо от Съмърс Глейд. Вътре цареше безредие и Джон заподозря, че са влизали крадци. Не очаквахме да ги открием все още тук, заспали на горния етаж. Те се изненадаха не по-малко от нас. Очевидно след като установили, че къщата е празна, решили, че би било добре да прекарат зимата тук. Вероятно са скитници.

Сабрина също бе стигнала до такова заключение.

— Както разбирам, не сте имали време да призовете властите.

— Нямахме време да измислим нищо. Джон се разгневи прекалено силно, за да бъде в състояние да разсъждава логично. Реакцията му бе разбираема. Бяха проникнали с взлом в къщата му и все още се намираха в нея. Не можеше да се побере в кожата си. Но наистина не трябваше да опитва да ги изхвърля сам.

— И четиримата?

— Знам, доста са за един човек. Те побягнаха и сигурно всичко щеше да бъде наред, ако Джон не бе решил да хукне след тях в гнева си. Реши да набие поне един, но другите се притекоха на помощ на приятеля си и в крайна сметка набиха Джон.

— Много ли пострада?

— Пострада по-скоро гордостта му. Победата им обаче ги окуражи. Те го завързаха и го тикнаха в мазето, а мен заключиха тук. След няколко часа им хрумна идеята за откупа и ми наредиха да напиша писмото… само заради някакви си четирийсет лири. Можеш ли да повярваш? — възкликна тя и изсумтя снизходително. — Родителите ми имат…

— Знам, че сумата е смехотворна — прекъсна я Сабрина. — Но вероятно не и за тях. Трябва да внимаваме, имат оръжие.

Мейвис се намръщи при тези думи.

— О, не съм видяла оръжие. Боже, Боже, те май съвсем ще затънат. Може би са се снабдили с оръжие, откакто започна цялата тази история. Вероятно са го откраднали като хляба. Наистина много глупаво от тяхна страна. Сега някой може да пострада наистина.

— Стига да не сме ние.

— О, не се тревожех за нас. По-вероятно е да се прострелят един друг. Струват ми се напълно невежи. Съмнявам се някога досега да са правили нещо подобно, така че са в пълно неведение как да действат. Няма да се изненадам, ако цялата история с откупа са я измислили просто за да могат да останат по-дълго. Тук изглежда им харесва, но в това няма нищо чудно, ако са живели на улицата.

— И на мен така ми се стори. И вече изнамериха нова причина да удължат още повече престоя си. Възнамеряват сега да задържат мен и да изпратят теб да донесеш откуп.

Мейвис издаде сподавено възклицание.

— Не може да бъде! Не те помолих да дойдеш, за да те поставя в същото незавидно положение. Идиоти! Няма друго обяснение. Е, просто ще трябва да ги уведомим, че нещата не се правят по този начин.

— Това не е единственото, което трябва да им обясним — отвърна Сабрина и в гласа й се прокрадна тревога. — Ще трябва да им дам да разберат, че ако не си тръгна скоро, ще дойдат и други хора. Ти си имала вземане-даване с тях вече няколко дни. Мислиш ли, че това ще ги накара да вземат парите и да си плюят на петите?

— Някой ще дойде ли наистина?

— Да, лелите ми. — Младата жена въздъхна. — Чакат отвън в нашата карета.

— О, Боже… — промълви Мейвис и тъй като в този момент на външната врата се заблъска, повтори: — О, Боже!