Наследникът

ГЛАВА 8

Това вероятно беше най-мрачното и безнадеждно изглеждащо място, което бе виждал някога. Може би за всичко бяха виновни гъстата мъгла и голите дървета. Или пък изгледаше така безлюдно заради ранния утринен час.

От друга страна младежът се намираше в такова състояние на духа, че трудно нещо можеше да го ободри. В такова настроение бе естествено да не хареса Съмърс Глейд, даже да го намрази.

Сър Хенри искаше да пристигнат предишната нощ и нямаше да бъде трудно да го направят, тъй като странноприемницата, в която отседнаха, се намираше само на двайсет минути път оттук. Но младежът не искаше първата му среща с английския му дядо да стане, след като, бе прекарал цял ден на седлото. Искаше да бъде във форма, а не изморен, способен да мисли само за гореща вана и легло.

Не беше планирал да пристигне преди Невил Такъри да е станал, но се получи точно така и това му беше доста неприятно, тъй като се беше настроил враждебно към дядо си. А имението не беше запуснато, както се бе надявал, когато го бе видял отдалеч. Вътре гъмжеше от слуги, повече, отколкото бяха нужни за десет големи семейства, а в случая трябваше да се грижат само за един старец.

Все пак Дънкан не можеше да не признае, че къщата беше изключително голяма и затова имаше нужда от известен брой слуги, които да се грижат за нея. Освен това, доколкото знаеше, англичаните бяха малко поразглезени, особено лордове като дядо му, и сигурно мислеха, че се нуждаят от огромен персонал.

А къщата, която изглеждаше доста мрачна отвън, отвътре беше светла и величествена. Мебелировката във всички салони, на които успя да хвърли поглед, беше старовремска, във френски стил, изискана, с фина дърворезба. Беше добре запазена, макар и малко помпозна, което го накара да се усмихне.

Картините и огледалата бяха в тежки позлатени рамки, почти толкова широки, колкото това, което ограждаха. Огромните кристални полилеи бяха в състояние да ослепят всеки, имал дързостта да насочи поглед към тях, когато всичките им свещи са запалени. А наличието на цветя във всяка стая показваше, че някъде в къщата има зимна градина.

Оказа се, че Съмърс Глейд, поне отвътре, няма нищо общо с това, което Дънкан бе очаквал от един стар английски маркиз. Беше очаквал дядо му да се заобиколи със стари, тежки мебели, а не с фриволния декор от миналото столетие.

Но това всъщност не беше изненадващ факт, тъй като Невил бе живял през миналия век и бе напълно нормално да предпочита радостните форми и колорит на атмосферата, сред която бе израснал. Сега вече Дънкан нямаше да се учуди, ако дядо му се появеше с някоя от онези глупави бели перуки, които са били модерни по времето на същия този стил мебели.

Бяха необходими четирима прислужника — високомерният иконом, който го предаде на грижите на една от камериерките на долния етаж, тя пък след това го предаде на една от камериерките на горния етаж и най-сетне — на строгата икономка, — за да бъде отведен до стаята си на горния етаж. Когато икономката го посрещна, младежът вече едвам сдържаше смеха си — защо бяха нужни толкова много хора, за да го отведат до стаята му, след като бе достатъчно само един да му покаже пътя. Но се оказа, че това не е краят на церемонията.

Появи се нова камериерка, за да запали огъня. Последва я друга, която донесе гореща вода и кърпи. По петите й вървеше трета с голям поднос с бисквити, наденички, няколко вида сладкиши и по една малка каничка горещ чай и какао. Не бяха минали и десет минути от нейното излизане, когато се появи нова млада госпожица, за да го попита дали се нуждае от нещо друго.

И най-накрая влезе мъж, който се представи като Уилис.

Беше слаб, дребен човек на средна възраст. Той гордо обяви, че е избран за личен камериер на Дънкан. Имаше кестенява коса (по-скоро това, което бе останало от косата му) и кафяви очи, а изражението му беше олицетворение на високомерието. Досега Дънкан си мислеше, че е видял образеца на високомерието в лицето на иконома на Глейд. Оказваше се обаче, че Уилис успява да бъде дори още по-надменен и от него.

Младежът не беше толкова неосведомен, че да не знае каква е службата на личния камериер. Просто бе изненадан, че вече имаше личен камериер, при това той вече разопаковаше багажа, който Дънкан едва бе успял да измъкне от ръцете на някакъв настойчив лакей, за да отнесе сам до стаята си. Новодошлият не му даде възможност да му обясни, че не се нуждае от неговите услуги.

— Това поличка ли е, милорд? — попита, без да губи време, Уилис.

— Шотландска национална носия, човече! — изрева пламнал младежът, възмутен от обидата.

Без да се притесни ни най-малко от тона му, камериерът зацъка с език в отговор и отиде да остави поличката на писалището. Дънкан го изгледа ужасен. Обидата сама по себе си бе нещо достатъчно лошо, но чак пък и да не обърне внимание на гнева му?

— Излез! — нареди той.

Това вече привлече вниманието на Уилис, но той само попита:

— Милорд?

— Никога досега не съм имал нужда от личен камериер, няма и да имам.

Вместо да се обиди и нацупи, Уилис зацъка отново и рече:

— Вие не сте виновен, като се има предвид къде сте израснал, но това тук е Англия и съм убеден, че бихте искали всичко да бъде както трябва.

— Така ли? — попита заплашително младият мъж, усещайки, че отново го обзема гняв.

— Разбира се, че искате, и разбира се, че се нуждаете от мен. Нито един джентълмен не би и помислил да се облича сам.

— Аз не съм джентълмен и ще продължавам да се обличам сам. А сега да те няма повече тук, човече, за да не заповядам да те изхвърлят.

Сега вече Уилис най-сетне очевидно прие сериозно думите му, тъй като го изгледа почти паникьосано.

— Не бихте го направили наистина, нали? Това ще има ужасни последствия за мен.

— Само защото нямам нужда от теб?

— Никой няма да го повярва — увери го камериерът. — Ще бъде прието единствено като моя грешка и никога повече няма да мога и да се надявам за подобна престижна служба. Това ще ме съсипе, милорд, ако ме върнат обратно в Лондон.

Дънкан бе готов да се закълне, че долната устна на събеседника му трепереше. Въздъхна. Той не беше лош човек, просто имаше свои разбирания и навици. Но нямаше желание да бъде отговорен за нечие „съсипване“. Не искаше обаче и да прави компромиси.

— Добре тогава, ти ще се грижиш за прането и гладенето на това, което ще нося, но ще се обличам сам, ясно ли е?

— Благодаря, милорд — отвърна Уилис и възвърна незабавно високомерния си, дразнещо-снизходителен тон. — Ще може ли да повикам шивача на маркиза, за да ви направи няколко проби, или очаквате пристигането на още няколко сандъка с ваши вещи?

Дънкан го изгледа безмълвно. Подай пръст на един англичанин и…