Наследникът

ГЛАВА 41

Четирите срещи тази сутрин, когато Сабрина се разходи по обичайния си път, я убедиха да се откаже от старите привички, поне за известно време. Едно беше да сглоби парчетата от живота си, ако успееше да забрави Дънкан, и съвсем друго — когато хората неволно я караха да прави точно това. За жалост младият шотландец, който бе все още нов за жителите на областта, беше главната тема за разговор и така щеше да продължи още дълго. Сър Албърт също не бе пропуснат в клюките, но Дънкан, поради високата си титла, представляваше особен интерес.

И при двете първи срещи младата жена бе уведомена за заминаването му в Лондон, най-вероятно, за да купи специален подарък за своята невяста. Третата среща, със старата госпожа Споуд, не се различаваше особено от предишните две.

Госпожа Споуд, своенравна възрастна дама и една от най-забавните приятелки на лелите на Сабрина, не се съгласи с версията за сватбения подарък. Според нея младият лорд отиваше да полудува за последен път преди венчавката, което се доказваше и от факта, че бе придружен от известния женкар лорд Лок.

— Какво знае лорд Лок, питам аз, къде да намери сватбен подарък или къде да намери дами с лоша репутация, а? Последното, разбира се. Ако внукът на лорд Невил се прибере с подарък, то той ще бъде някоя от онези болести, които е недопустимо да се споменават.

И старата мома се разкиска на собственото си остроумие.

Сабрина не насърчи с нищо словоохотливостта й — нещо повече, изостави я неприлично бързо. Но преди да успее да излезе от града, последва четвърта среща.

Тя беше най-лошата — с дядото на Дънкан. Не с Невил. С него вероятно щеше да се справи, ако преживееше шока от факта, че го вижда в Оксбоу. Но този, който я извика, бе шотландският му дядо. Той се появи от гостилницата на странноприемницата в Оксбоу и макар тя да не се бе запознавала още с него, той очевидно я познаваше много добре, тъй като я повика по име.

— Вие сте Сабрина, приятелката на Дънкан, нали? — Тя кимна и той продължи: — Смятах да се запознаем в Съмърс Глейд, но вие престанахте да идвате и аз се много чудих. Повечето от останалите млади дами си тръгнаха след като не спечелиха момчето, което е напълно разбираемо. Но вие… не мислех, че идвахте заради това.

— Не, не идвах заради това.

— Защо тогава спряхте да идвате? — Този директен въпрос, зададен с обвинителен тон, я накара да се изчерви. За нещастие Арчибалд забеляза смущението й и го изтълкува правилно. — Значи такава била работата — започнала си да изпитваш към момчето нещо повече от приятелство?

Да си признае, особено пред него, беше почти сигурна гаранция, че информацията ще стигне до Дънкан, а при създалите се обстоятелства това бе последното, което желаеше. Опитът да излъже, нещо, което ненавиждаше, но в този случай нямаше друг избор освен да го направи, я, накара да се изчерви още по-силно.

— Изобщо не е така. Дънкан е очарователен, харесвам го много, но наистина само като приятел.

Изражението му беше скептично, но въпреки това не отрече твърдението й.

— Ох, радвам се да го чуя. Не че не сте чудесно момиче, сигурен съм, но старият Невил започваше да се тревожи, задето Дънкан ви отделя толкова голямо внимание, и момчето ни увери, че сте му само приятелка, макар и най-добрата. Осмелявам се да твърдя, че вие наистина сте му най-добрата приятелка. Затова ми се струва странно, че го изоставихте в такъв критичен за него…

— Моля? — прекъсна го Сабрина. Гласът й прозвуча доста студено, но не толкова заради последното му обвинение, колкото заради забележката „разтревожи се заради вниманието, което Дънкан ви отделяше“. — Нима съм го изоставила? В продължение на няколко дни не се чувствах добре и не съм ставала от леглото, но това не означава, че съм го изоставила. Ние вече говорихме след годежа му.

— А, добре, не знаех това — отвърна старецът и попита смутено: — Той, ъъъ, спомена ли как, ъъъ… каква глупост доведе до неговата…

Закашля се и се отказа от по-нататъшни опити да разбере какво е било споделено с нея, без да споменава за какво точно става дума. Младата жена за малко не се усмихна на смущението му, макар да не й беше никак весело, като се има предвид колко болезнена беше темата.

Но й дожаля за стария шотландец, затова призна:

— Ако имате предвид дали Дънкан ми е казал, че всъщност не е поискал ръката на Офелия и дали е споменал какво е довело до подновяването на годежа им, да, точно така направи.

Арчибалд въздъхна облекчено.

— В такъв случай мога да говоря свободно. Слава Богу, тъй като не обичам да заобикалям каквато и да било тема. Именно заради това се притеснявах от отсъствието ти, момиче. Точно сега той има нужда от приятели. Надявам се, че си успяла да го поразвеселиш, когато си говорила с него?

Да го поразвесели ли? Срещата й с Дънкан онзи ден на пътя бе направо драматична. Фактът, че е бил принуден да се ожени за Офелия, не бе много по-приятен от мисълта, че го е направил, защото е искал. Но двамата й бяха разказали съвсем различни неща за своите отношения. Офелия бе известна със склонността си да изопачава нещата, затова бе напълно възможно твърденията й за страстта, която изпитвал към нея Дънкан, да са измислица. Но не се знаеше дали в случая не лъжеше Дънкан, като твърдеше, че не иска Офелия за съпруга.

Той й напомни, че истински компрометираната бе самата Офелия. Но дали това не е било намерението му през цялото време? Дали не бе поискал ръката на Офелия в миг на страст и не бе съжалил за това веднага, след като се раздели с нея? И дали после не бе използвал Сабрина като отдушник?

Не й се искаше да вярва подобни неща, но бе напълно възможно да е станало точно така. А и защо Офелия би излъгала за времето, когато й бе предложил брак? Само защото Сабрина не бе успяла да скрие колко важен е за нея отговорът?

Само се заблуждаваше, като се опитваше да си го представи в лоша светлина, с надеждата, че така ще убие любовта си към него. Тази тактика просто не действаше. Тя не вярваше той да я е излъгал. Но дори да я бе излъгал, нямаше съмнение, че сега бе много нещастен заради това, което бе сторил.

Беше й се искало да го ободри през въпросния ден. Желанието й бе силно, но как може да ободриш някого, когато самата ти се чувстваш толкова нещастна?

Реши да избегне напълно въпроса на Арчибалд и за тази цел премина на друга тема:

— Днес чух, че Дънкан бил заминал за Лондон. Може би пътуването ще го отвлече от…

— Не, отиде да търси онова момиче, Нюболт, така че съзнанието му не е заето с нищо друго.

Тази новина я изненада и изпълни с надежда.

— Значи е разбрал къде да я търси?

— Не — разочарова я той. — Просто не искаше да стои без да върши нещо, докато хората на Невил я издирват затова тръгна сам. Не че има шанс да я намери, и той го знае добре. Времето преди венчавката е твърде малко.

— Да, така е.

Някак си успя да сдържи въздишката си.

— Аз самият исках просто да отложим датата, но Невил смята, че всяко извъртане от наша страна ще отприщи скандала.

— В такъв случай да се надяваме, че ще има късмет.

— Слаба надежда. Но ако успее да се измъкне от този кошмар, струва ми се, че ще поиска да се ожени за теб.

Сабрина премигна.

— За мен ли?

— Да, но ще го направи пак от съображения, които не са достатъчни за сключването на брак. Той иска да си до него, това е всичко. И вече показа на какво е готов, само и само да си осигури присъствието ти, като те покани на празненството, макар това да означаваше нежеланото присъствие и на Офелия заради това. Щеше да те покани да живееш в Съмърс Глейд, ако не беше неблагоприлично. И мисля, че ще ти предложи брак, само и само да те има постоянно край себе си. Толкова цени твоето приятелство. Но това е всичко. Не се заблуждавай, че храни други чувства. В противен случай и двамата ще съжалявате.

Сабрина се молеше да успее да сдържи емоциите си само още няколко минути, докато се измъкне от този смущаващ разговор. Чу, когато Арчибалд спомена още първия път, че по думите на Дънкан тя била за него само приятелка. Тогава се опита да не мисли за това, иначе щеше да разкъса отново сърцето си. Той обаче бе засегнал болезнения въпрос отново и тя просто нямаше как да не му обърне внимание. Приятелка. Тя беше само приятелка. Никога нямаше да бъде нещо повече от приятелка.

— Притеснявате се за неща, които никога няма да се сбъднат, тъй като до сватбата остават само два дни.

— Така е — въздъхна шотландецът. — Моите извинения, момиче, но се почувствах длъжен да те предупредя… за всеки случай. Нали ще дойдеш на венчавката?

Да стои и да гледа как Дънкан и Офелия се бракосъчетават за вечни времена? Никога. Това породи отново нужда да отклони отговора.

— Сигурна съм, че всички, които получат покани, ще дойдат. Сега наистина трябва да се прибирам. Лелите ми не очакваха, че ще се забавя толкова, и ще започнат да се притесняват…

Не чу въздишката му, тъй като побърза да се отдалечи. Арчибалд вече съжаляваше за това, което й бе казал. Със закъснение осъзна, че бе поставил каруцата пред коня. Нямаше причина да я предупреждава, след като внукът му щеше да се жени за друго момиче. Ако успееше да се спаси от тази ужасна перспектива, тогава трябваше да я предупреди, а не предварително.